Арчибалд Кронин
Зелени години (14)

Четиринадесета глава

На следващата сутрин излязох рано. Обещах да върна на Анджело куп списания, които той ми беше дал, и исках да се освободя колкото е възможно по-скоро. Но докато тичах надолу по пътя за гробищата, срещнах Гавин, тръгнал към Луамънд вю.

— Гавин!

Нищо не каза, но страшно стисна ръката ми. Все още опитвайки се да овладее пламенната си усмивка, която навярно презираше като проява на слабост. Не бе пораснал много, но беше позагорял и изглеждаше по-здрав от всякога. Само щом го видях, щом почувствувах как сивите му очи търсят моите, цял се изпълних с топлина. Исках бързо да му кажа колко ми е липсвал. Но това се забраняваше. Трябваше да бъдем спокойни, силни и да говорим само за най-главното.

— Идвах да те взема — обяснявайки появяването си в този ранен час, той погледна в далечината към нашите Уинтънски възвишения. — Мислех си, че можем да се качим на Ветровития зъбер. Има един орел там. Горският казал на татко. Ще стигнем до зъбера преди пладне и ще го издебнем. Взех и обед със себе си.

Видях раница на гърба му. Орел и Гавин, цял ден на хълма… Сърцето ми подскочи.

— Просто грандиозно! Но първо трябва да занеса тези списания на Анджело.

— На Анджело ли? — повтори той с недоумение.

— На Анджело Антонели — обясних бързо, — нали го знаеш, онова малкото италианче. Често се виждахме с него, докато те нямаше. Разбира се, той е много малък…

Спрях да говоря, смутен от недоверието и обидата в очите му.

— Единствените италианци, които познавам в Ливънфорд, са онези търговци на сладолед. Един от тях даже се мъкнеше из града с латерна и маймунка и просеше.

Ушите ми пламнаха от това осъдително отношение към чичо Вита, Николо и приятелите ми. Гавин добави:

— Да не би да искаш да кажеш, че си се сдружил с някое тяхно келеме.

— Анджело се отнасяше много добре към мен — казах аз със странен глас.

— Анджело ли? — още по-силно засегнат, той презрително се усмихна на името. — Хайде! Да се качваме на зъбера. Там горе ще можем да поговорим кой какво е правил.

Наведох глава, забих упорито поглед в паважа.

— Обещах да ги върна. „Сфиър“, „График“, „Илюстрейтид лондон нюз“. — Устните ми пресъхнаха. Аз бранех списанията с надеждата, че с това ще защитя Антонели. — Тази седмица в тях имаше някои чудесни снимки как от пашкула се излюпва пеперудата Мъртвешка глава. Всяка събота мисис Антонели ги изпраща на свои роднини в Италия. Трябва да сварят пощата. Много мило от страна на Анджело, че ми ги дава първо аз да ги видя.

Гавин пребледня. Гласът му звучеше напрегнато и ревниво.

— Разбира се. Щом предпочиташ новоизлюпените си приятели пред мен… твоя работа. Само че аз се качвам на Дългия зъбер сега. Ако искаш, ела. Ако не искаш — остани си с твоя Анджело.

Почака малко, без да ме погледне, с гордо, студено чело, а устната му потреперваше. Сърцето ми се късаше, исках да му извикам, че бърка, да го помоля да ме разбере. Но чувството за неговата несправедливост ме накара да пребледнея и ме направи упорит като него. Мълчах. Следващия миг той крачеше към Дългия зъбер.

Обхванат от тревога, все още зашеметен от неочакваното скарване, продължих към града. Реших просто да оставя списанията и да си отида. Но когато стигнах Ливънфордския специализиран магазин, намерих Анджело съкрушен от мъка, навярно по-голяма от моята.

— Николо е болен, много болен.

Сред хлипания той ми разказа какво е станало. Клара, проклетата Клара е виновна. Вечер чичо Вита ходел да се моли в „Светите ангели“, понякога с цели часове, и имал навика да оставя Николо на двора, за да може в негово отсъствие да се радва на прохладния въздух в тези задушни нощи. Но винаги оставял прозореца си отворен и ако времето се развали, Николо, който лесно се изкачва по водосточната тръба като по стълба, да може веднага да се прибере в стаята си. Преди две нощи се разразила силна буря и Клара, с мисълта да запази пердетата, бързо затворила всички прозорци на къщата. Чичо Вита бил на църква, магазинът затворен и бедният Николо се озовал цял час под проливния дъжд. Когато в десет и половина Вита се върнал намерил мократа до кости маймунка сгушена в ъгъла на двора.

Последвах Анджело горе. В къщата цареше покруса и суматоха. В кухнята обърканата мисис Антонели изстискваше кърпи в топла вода. Клара лежеше по корем на дивана в гостната. Мистър Антонели стоеше в спалнята на чичо Вита с болка в големите си очи, а чичо Вита по риза, възбуден се трудеше около Николо.

Маймунката лежеше в леглото, не в коша си, а в голямото бяло легло на чичо Вита, точно в средата, подпряна с възглавници, облечена в най-хубавата си вълнена жилетка с мека неаполитанска шапка с вълнен пискюл. Малкото му измъчено лице, открояващо се на фона на огромното легло, изглеждаше по-измъчено от всякога. От време на време зъбите на Николо потракваха, трепереше силно и на свой ред разтревожено ни поглеждаше. Чичо Вита разтриваше гърдите му с някакво парливо масло. Работеше над болния и през цялото време говореше ту на себе си, ту на маймунката, но най-вече с укоряващ глас на мистър Антонели. Погледнах Анджело. И той като мен беше сломен от внушителността на тази сцена и даже престана да плаче. Преведе ми шепнешком:

— Чичо Вита казва, че това е присъда над нас за гдето сме забравили бога… божие наказание за татко, че мисли твърде много за бизнеса, мама за обществото, а Клара за мъжете. Казва, че Николо и той са положили основите на нашето състояние, че двамата са работили за няколко пени, когато нямахме дори хляб. Казва, че ако Николо умре… — на това място той плачеше — никога, никога вече няма да имаме късмет.

Мисис Антонели влезе забързана с леген кърпи, изпускащи пара и покорно застана до леглото. Клара изплува на вратата като призрак и със зачервени очи започна да наблюдава как чичо Вита налага кърпите.

Но очевидно те малко помагаха на Николо. Изведнъж Вита, благочестивият, скромният Вита, вдигна ръце и изпусна поток от думи. Анджело изсъска в ухото ми.

— Казва, че Николо се нуждае от лекар, най-добрия лекар в града. Клара, проклетата, грешната Клара, трябва веднага да го доведе.

Клара започна да протестира.

— Тя казва, че никой лекар няма да дойде заради една маймунка. Ще опита да доведе ветеринарния.

По дивия израз върху лицето на чичо Вита веднага разбрах: ветеринарният няма да свърши работа.

— Да — кимна ми Анджело, — само хуманен лекар трябва да бъде. И трябва да му заплатим каквото поиска, всичкото злато, което имаме. Да бъде най-добрият лекар в града.

Клара си сложи шапката и разплакана, но смирена излезе с голяма пачка пари, които мистър Антонели й даде. Седяхме по столовете около Николо, наблюдавахме маймунката и чакахме лекаря, всички освен Вита, който с молитвеник в ръце и с мърдащи устни стоеше коленичил до леглото.

След половин час Клара се върна сама. Вита скочи и след като я разпита, а тя пак се разплака, нададе страшен рев, грабна шапката си и изскочи навън.

— Клара е ходила при четирима лекари, но никой не искал да дойде. Сега чичо Вита отиде сам.

Почти час чакахме в стаята на болния, после външната врата се отвори и всички се надигнахме. Идваше чичо Вита и чули, че някой го придружава, ние въздъхнахме облекчено.

Лекарят влезе. Беше доктор Галбрайт — възрастен съсухрен човек с малка козя брадичка. В града го признаваха за опитен лекар, но не го обичаха много заради грубото му държание. До какви хитрини е прибягнал глухият и неграмотен Вита, за да принуди този раздразнителен медик да дойде, остана в тайна и най-чудното беше, че той не идваше заради парите.

За миг лекарят ни погледна, сякаш щеше да заповяда на всички да излезем от стаята. Но изостави тази идея и насочи вниманието си към маймунката. Измери температурата и пулса на Николо, опипа го навсякъде, прегледа гърлото му, после с един къс дървен стетоскоп дълго прослушва гърдите му. Маймунката се държеше отлично, гледаше доктора с широко отворените си подплашени очи и дори без лъжица даде да й отворят устата.

Подръпвайки козята си брадичка, доктор Галбрайт гледаше пациента си със странен интерес и одобрение, напълно забравил, че стаята е пълна с хора и те, впечатлени от усърдието му, не пропускаха нито едно негово движение.

Анджело ми прошепна:

— Чичо Вита мисли, че той е чудесен лекар.

После, опомнил се, докторът написа две рецепти и иронично изкриви устните си докато отбелязваше: „Мистър Ник Антонели“. Прибра нещата си в малката чанта и каза:

— Лекарството ще давате на всеки четири часа. Дръжте болния на топло в леглото, вечер и сутрин правете лапа от ленено семе, да поема само течности. Хубав екземпляр на североамериканската макаки. За нещастие, като порода са със слаби гърди. Този има двойна пневмония. Лека нощ!

И излезе. Чичо Вита го следва през целия път до края на улицата, но той не прие и едно пени. Тогава разбрах, че интересът му е чисто научен — онова странно, чудесно и съвсем безкористно чувство, което вече ме вълнуваше, когато сядах пред микроскопа, и което в по-късните години трябваше да ме дари с някои от най-редките радости в моя живот. В този миг, разчувстван поради близостта ми по националност и интереси с този мълчалив шотландски лекар, не можах да сдържа гордостта си. Как чудесно се държеше той сред тези възбудени южняци!

Посещението му остави едно чувство на оптимизъм; имаше указания какво да се прави. Изпратиха ме да изтичам до аптеката за лекарствата. Мисис Антонели и Клара започнаха да приготвят лапите, сам Вита сложи едно пиле да ври за бульон. Маймунката се съгласи да глътне малко мляко. Изглежда след лекарството й се спеше. Излязохме на пръсти от стаята.

За жалост вече бях компетентен за опасностите при гръдните смущения и усещах, че те не разбират напълно сериозността на двойната пневмония. И наистина, на другата сутрин Николо се чувствуваше по-зле. Неспокоен, изгарящ в треска, той надаваше крясъци от болка, мяташе се из голямото легло, а до него коленичил стоеше чичо Вита. Цял ден почти не се докосна до пилешкия бульон, а вечерта започва да диша пресекливо и дрезгаво.

Цяла седмица положението постепенно се влошаваше и над къщата се възцари влудяваща тишина, нарушавана само от внезапните истерични викове на жените и от дивите непоколебими изблици на чичо Вита. Още във ваканция, отхвърлен от Гавин, аз свързах съдбата си с Антонели. Станах един вид паж при пострадалата маймунка. Всеки следобед в три часа идваше много тържествен и сериозен дядо, за да изрази съболезнованията си. Чакаше в гостната и по мое мнение се надяваше на някой съчувствен разговор с Клара, а ако е необходимо и с мисис Антонели, а може би и на чаша „Фраскати“ за възстановяване и поддържане на духа. Но във въздуха се чувствуваше първият лек полъх на мистрала^[1]. Високопарните съчувствия на дядо с кисело лице прие самият мистър Антонели. И никакво „Фраскати“ нямаше.

По-зле, още по-зле. Сега бедният Николо едва дишаше, станал бе кожа и кости. Лекарят дойде пак и категорично заяви, че маймунката е обречена. Мистър Антонели говореше пребледнял, че ще затвори магазина, ще разпръсне слама отвън на улицата.

В събота чичо Вита погледна свирепо мистър Антонели в очите. Анджело преведе:

— Казва: само бог може да спаси Николо. Затова трябва да се молим, страшно да се молим за някакво чудо. Татко трябва да отиде при каноника Рош, а той да се моли и отслужи литургия за маймунката. Манастирските сестри трябва девет дни поред да се кланят, да дойдат тук в къщата и да се молят за Николо. О, господи, чичо Вита казва такива страшни неща на татко.

Очевидно възложеното поръчение не се хареса на мистър Антонели. Но сега в къщата господствуваше Вита, а маймунката по някакъв странен начин се беше превърнала в суеверие, в страшен символ — от нейния живот или смърт зависеше катастрофата или процъфтяването на семейното състояние на Антонели. Мистър Антонели взе шапката си и бавно излезе.

На другата сутрин, в неделя, каноникът Рош обяви от амвона на „Светите ангели“, че започва служба по молба на мистър Вита Антонели. Бях малко разочарован за гдето не спомена името на Николо, но скоро се успокоих, защото този следобед в дома на Антонели пристигнаха майка Елизабът Джозефина и още една сестра от манастира. Антонели щедро даряваха манастира и двете монахини, милостиви и загрижени, сега правеха всичко възможно, за да помогнат. Коленичихме в гостната и за да не безпокоим умиращата маймунка тихо повтаряхме тридесетдневната молитва и „Мемораре“.

Следващия ден, един влажен и ужасен понеделник, Николо изживяваше последното си дихание — бе точно деветият ден на болестта му. Сега чичо Вита не пускаше никого в болничната стая и единствено той не изостави нито за миг леглото на маймунката. Но в девет часа тази сутрин, малко след като пристигнах, той се появи, влезе в гостната, където всички се бяхме събрали, и като луд посочи с пръст Клара:

— Свети Йосифе! — простена Анджело. — Чичо казва, че Клара, която единствено е виновна, трябва веднага да изкачи триста шейсет и петте стъпала. Това е единствената ни надежда!

Докато всички се вълнуват, докато напразно увещават чичо Вита, ще ви дам някои обяснения. Тази добра, проста душа, рожба на слънчева Италия, отживелица на средните векове, която сред уличното движение на Хай стрийт изведнъж ще застане неподвижна като дънер и ще се загледа изпод черната си увиснала широкопола шапка към прекрасното небе на светии и мадони е измислила за себе си на тази чужда земя най-изумителния обред, мога да кажа дори наказание. При Замъка на скалата, историческа забележителност, за която вече споменах, стара крепост с изоставени оръдия, охраняваща широкото устие, защищавана в миналото от Брюс и Уолис, а сега забравено светилище, се извиваше една външна стръмна стълба от подвижната вертикална решетка на крепостната врата долу към разрушеното укрепление на замъка горе и за да се чудят следващите поколения, се състоеше точно от триста шестдесет и пет стъпала, по едно за всеки ден от годината. Ето какво наказание си бе измислил чичо Вита — спира на всяко стъпало, повтаря „Аве Мария“ и на колене изкачва стълбите.

След десет минути двамата с Клара се отправихме в дъжда към Замъка на скалата. Клара, гордата, прокълнатата Клара беше почти примряла пред предстоящото изпитание и унижение. Но трябваше да се подчини на чичо Вита. Беше много мокро за Анджело да я придружи и изпратиха мен да я съпровождам и да служа като „наблюдател“ на тази хубава, разкаяла се грешница. Ако се появи някой екскурзиант или група екскурзианти, трябваше веднага да я предупредя, за да стане бързо, да се облегне на укреплението и да заеме позата на интелигентен човек, проявяващ интерес към околността.

Но замъкът беше безлюден, дъждът бе прогонил всички и не се виждаше ни един случаен наблюдател. Решихме и аз да мина през изпитанието. Един до друг редяхме нашата „Хвала тебе, Мария“, нахалните чайки връхлитаха отгоре ни, а ние се изкачвахме като раци под дъждовното небе. Клара, въпреки нещастието, тактично е взела със себе си мека възглавничка и малко чадърче. Но аз, не толкова предвидлив и предпазлив, скоро се намокрих до кости, голите ми крака се издраха, но ние се изкачвахме все по-нагоре страстно, мъчително под връхлитащите чайки, дъждовните облаци, разтревожените сенки на Брюс и Уолис и всемогъщия бог.

Най-после край! Стигнахме върха. Едва стоях на краката си… нито пък виждах нещо. В последната минута Клара, съвсем случайно и жестоко навря чадъра си в окото ми. Но все пак успяхме, изкачихме триста шестдесет и петте стъпала. Върнахме се в магазина със съзнанието за достойно изпълнен дълг.

По мъченическия вид на Клара чувствувах, че тя очаква някакво явно признание за усилията си. Но съвсем не и искряща радост, похвали, каквито се изсипаха върху й на прага. Вратата се люшна отворена и цялото семейство се хвърли отгоре й. Как й благодаряха! Как се радваха! Докато сме отсъствували, кризата преминала. По-късно щях да наблюдавам и да се чудя над изумителните преобразования, които придружават разнасянето на пневмоничната инфекция. Внезапни и магически… Нищо чудно защо със светнали очи чичо Вита високо викаше, че добрият бог се е намесил в полза на малкия Николо. В единадесет и двадесет — по изчисленията това време съвпадаше с края на нашето изпитание, а впоследствие аз реших, че по-скоро то се доближаваше до момента, когато ръчката на клариния чадър се навря в окото ми, Николо изведнъж престанал да се задъхва. Лека, добра пот избила по него, усмихнал се без сили на покровителя си, после започнал да диша спокойно и дълбоко заспал.

Маймунката се възстановяваше бързо. В паметта ми изплува лицето на чичо Вита, цялото усмихнато, и той добавя:

— Току-що Николо изяде първия си банан!

Вита вече се върна в обикновеното си положение да се подчинява, равновесието в къщата бързо се възстановяваше. Клара си уши няколко рокли в ярки цветове. Добрите сестри получиха хубаво дарение, а каноникът Рош — пожертвование към фонда за новия страничен олтар. На доктора посред нощ подариха три каси най-хубави консервирани праскови — домашната му прислужница признала пред мисис Антонели, че докторът има необикновена слабост към този плод; и отсъдили: той би отказал някой по-традиционен подарък.

Само към мен, към незабележимия, но достоен за награда Робърт Шанън се проявяваше неразбираема студенина, най-малкото поне нула, пълно отсъствие на внимание. Нима с привити голи колене не помогнах поне наполовина да стане това чудо? Нима не претърсвах Драмбъкската гора за меки зелени гъсеници, които капризният болен страстно обичаше? И нито дума, нито капка благодарност! Вместо това — странни погледи, разговори между Клара, мисис Антонели и клариния приятел и когато с Анджело се качвахме в магазина горе, те веднага прекъснаха. Мистралът духаше по-силен от преди. Рано трябваше да узная една от най-горчивите истини в живота.

След няколко дни, когато двамата с Анджело изведохме почти напълно възстановилия се Николо на разходка из двора, някой ме блъсна и аз се завъртях към стената.

— Ей, ти, махай се от маймунката! — Тадиъс, приятелят на Клара ме гледаше с навъсен и отмъстителен поглед. — Не искаме нито теб, нито който и да е от вашите тук! Хайде, махай се!

Вцепенен от ужас дори не можах да му отговоря. Но въпреки това кръвта ми бавно закипя. Отказах да напусна. Почаках да останем насаме с Анджело в слънчевия двор.

— Анджело — казах аз спокойно, но настойчиво, — има нещо. С какво съм се провинил? Кажи ми, Анджело!

Не можеше да ме погледне. После изведнъж вдигна глава. Розовото му лице беше прежълтяло, придобило цвета на пачи крак. В сантименталните му очи имаше злоба.

— Вече не те обичаме! — извика той с писклив глас. — Мама казва да не играя с теб. Тя казва, че дядо ти е пияница, налива се с вино, няма никакви пари, нито една лира, лъже за големите къщи, в тях никога не е влизал, в същност практически той е най-големият лъжец на света…

Загледах го втрещен. Това ли е детето, до което стоях при първото си причастие, чудесното дете, което ценях, на което угаждах, заради което дори в предаността си пожертвувах приятелството на Гавин, скъпият, добрият, верният Гавин?

— Да — изпищя той. — Тад разкри всичко. Дядо ти е измамник, бедняк, скитник. Знаят го в цял Ливънфорд. Ходи по жени и това на неговата възраст! Но най-лошото — пуска ръка на нашата мила Клара, за да възбужда у Тадиъс лоши, низки чувства…

Повече не можех да търпя. Смътно разбирах, че между мене и Анджело всичко е свършено. Обърнах се. Но преди това с всичка сила го ударих с юмрук по ангелското носле. Може би този смъртен грях щеше да причини болка на такъв ангел. Споменът за воя, който той нададе, докато тичаше при майка си, радостно живееше в съзнанието ми в продължение на много горчиви седмици. И досега го чувам.