Арчибалд Кронин
Зелени години (12)

Дванадесета глава

Празникът на тялото господне дойде. Утринното небе е сиво, сиво като тялото на мъртвия Христос, когато са го свалили от кръста. Прекарвам неспокойна нощ на сламения си дюшек в кухненската ниша, задрямвам само за малко и тогава ми се присънва как живият младенец Христос спи до мен, положил хубавата си глава на възглавницата ми, а меката му буза е допряна до моята. Събуждам се стреснат с надеждата сънят ми да не е грях. Напоследък ме измъчват съмнения: нима не е „безсрамие“, когато се събличам! Не гледам ли с „нечист“ поглед разпятието, статуята на Мадоната или нещо друго? Сложил печат на очите и устните си, аз вървя неуверено по земята и се страхувам да не изпадна в грях. Така отчаяно желая да направя не просто „добро“, а отлично причастие, че дори свиквам да търся небесни знаци и предзнаменования. Гледам небето и си казвам: „ако видя облак, наподобяващ лицето на свети Йосиф, ще направя славно причастие“. Вдигам глава нагоре, свивам очи и се опитвам да открия сред небесната мъгла профил на светия или поне брада. Или пък вземам три камъчета от пътя, по едно за всеки от светата троица, и си казвам, че ако с едно от тях ударя стълба с лампата на ъгъла, със сигурност ще се причестя великолепно. Не, не! Бързо се спирам от страх да не извърша светотатство.

Тази сутрин обаче съм необикновено спокоен, мислите ми са изпълнени с любов и тайно се учудвам, че именно аз от всички, които ме обкръжават в тази къща и викат за закуска, за топла вода, за лъснати обувки и за всякакви ежедневни дреболии, само аз съм избран за сладката и радостна чест да вкуся от тялото на сина божи.

Снощи измих устата си внимателно; не е проблем за мен да се откажа от закуската. Възможно ли е дядо да се е доверил на мама? Тя не ме насилва да ям. Бос, аз се качвам горе и виждам, че дядо се готви да ме съпроводи до черквата. Той е възбуден и дори не би помислил да изпусне, както сам се изразява, „церемонията“. Макар да се засяга бързо, дядо не е злопаметен и вече напълно е простил на майка Елизабът Джозефина за изгонването си. В манастира решиха, че съм твърде „голям“ за бял костюм: милостиво решение, защото дори с белите обувки и чорапи, които трябва да нося, трудно мога да се снабдя. Доставя ми ги чудесният ми прадядо, а как — сам не зная, тъй като няма пари, а когато го питам, той свива рамене и подмята, че заради мен е направил голяма жертва. По-късно се намери една заложна квитанция… за синята ваза от гостната.

Но междувременно аз гордо обувам новите чорапи и обувки. Излизаме с дядо и скоро стигаме в черквата. Високият олтар е украсен с бели лилии, струва ми се красив и величествен. Аз седя най-отпред, до Анджело, който е облечен в бял моряшки костюм, а срещу нас са шестте момиченца. С отвращение отбелязвам, че едно от тях се хили нервно под белия си воал, прикрепен с венче от изкуствени бели цветя. Непосредствено зад нас, на седалките, са роднините на тези, които днес ще получат първото си причастие. Там е дядо, седнал до мистър и мисис Антонели, близо до чичото и сестрата на Анджело, силно заинтересуван и надявам се, без голямо презрение към това, което става, въпреки че вече направи всичко не както трябва — не успя да коленичи, не се поръси със светена вода. И все пак се радвам за него — зная, той иска да ми е полезен. Чувам го как се навежда и вдига ръкавицата на мисис Антонели… или молитвеника й.

Камбаната на храма бие и богослужението започва. Следя всичко точно, чета молитвата преди причастието, но очаквам, очаквам само онзи момент, който ще направи тази служба по-различна от другите преди или след това. Колко малко време остава! Чувствувам някакъв вътрешен трепет. И тогава „Domine non sum dignus“^[1]. Най-после, най-после! Удрям се три пъти в гърдите, сетне с разтреперани колене ставам заедно с Анджело и другите, приближавам перилата на олтара. Чувствувам погледите на богомолците върху себе си. Нещастната ми глава се върти замаяна, щом виждам да се приближава каноникът Рош, облечен в красивите си одежди с потира в ръка, и напразно се опитвам да си спомня как се извършва поклонението, надявам се да не се посрамя, затварям очи, вдигам глава, разтварям разтрепераните си устни както ни е учила преподобната майка и шепна наум последна молитва: просто думата „Исусе“.

Нафората ме изненадва — толкова голяма и суха върху езика ми, а очаквах да е влажна и необикновена. Трудно ми е да я разположа в пресъхналата си уста, да я глътна. Връщам се на мястото си пламнал, държа с ръце разтупканите си слепоочия и накрая я гълтам. Нищо не ми се случва, не чувствувам никакъв приток на благодат, никаква видима промяна в душата си. Вълна на разочарование ме залива. Нима „лошо“… не, не, спирам хода на мислите си в тази страшна посока и със страст се залавям за молитвеника си. Благодарствената молитва ме успокоява. Вдигам глава и нежната, отправена към мен усмивка на Анджело до мен и дядовата кашлица отзад ми вдъхват увереност. Започва да ме завладява чувството на гордост от извършеното. Присъединявам се към всички в молитвата след богослужението.

Навън сега грееше слънце и след като за миг си разменихме усмивки с манастирските сестри, дядо и семейство Антонели ме заобиколиха, поздравиха ме, разтърсиха ръцете ми и горещо ме прегърнаха. Моят забележителен роднина вече беше близък приятел на италианското семейство. Те изглеждаха във възторг от него, не, очаровани от него. Той ме представи на мистър и мисис Антонели, на по-голямата им дъщеря Клара и на чичото на Анджело — Виталиано, около петдесетгодишен мургав мъж, тих и далечен, както е при напълно глухите хора. Всички ми се усмихваха, а мисис Антонели, пълна черноока дама с тъмен бретон с малки златни халки на ушите и зелена кадифена рокля, сияеща, майчински ме гледаше и повтаряше:

— Какъв хубав приятел си има малкият ни Анджело!

После мистър Антонели, мургав като жена си, но по-нисък от нея и вече оплешивяващ изведнъж удари юмрук в дланта си обърна към дядо големите си тъжни очи съвсем като очите на Анджело, само че с торбички под тях.

— Мистър Гау — възкликна той пламенно, но просто, — ще ви помоля за една услуга. Момчетата са вече добри приятели… Ако не се големеете много… елате с нас на закуска.

Дядо прие веднага. Мистър и мисис Антонели много се зарадваха. Тръгнахме: Анджело и аз вървяхме отпред, дядо и другите зад нас.

Антонели живееха над своя магазин, боядисан в светложълто и яркочервено с горда табелка с блестящи златни букви: „Ливънфордски първокласен магазин за сладолед, Антонио Антонели, единствен собственик“. Този тропически блясък продължаваше и горе. Виждаха се пъстри килими, завеси в чудни нюанси на жълто и зелено. Антонели бяха силно вярващи и навсякъде у тях висяха цветни религиозни картини, но от двете страни на украсената с пискюли полица над камината две светски картини — пейзажи от Капри и Неапол — примамваха погледа с блещукащите си сини цветове. И тук, боже господи, свети изригналият Везувий. От позлатената поставка на стената ми се усмихваше малка статуйка, облечена бляскаво в розово и бяло, също като кукла. Никога до сега не съм ходил в къща, толкова различна от нашата и толкова богата на тайнствени миризми. Аромат на непозната кухия дразнеше ноздрите ми, дъх на плодове, парливи, тръпчиви, остри миризми, миризми на лук и пот, на вряща мазнина и влажни стърготини, а долу от мазето се издигаше сладкия аромат на ванилия от сладоледения прах.

Докато мисис Антонели и Клара възбудени възклицаваха и бързаха да сервират закуската, Анджело ме хвана за ръка и срамежливо ме поведе към края на коридора на първия етаж. Тук той с многообещаващ вид се спря пред полуотворената врата на една стая, която, както по-късно стана ясно, бе на чичо му. Сърцето ми подскочи при вида на една закачена на стената латерна, истински старинен инструмент, върху който със седеф бе инкрустирано: „Орган на Орфей“. А за следващата изненада бях съвсем неподготвен.

— Николо, Николо! — извика нежно Анджело.

От леглото скочи маймунка в червено сако, заситни по пода и се хвърли в ръцете на Анджело. Малка чиста маймунка с тъжни очи и дребно, сбръчкано, разтревожено лице. Тя имаше точно такова изражение, каквото след много години щях да виждам по лицата на новородените: смазано, учудено, обезпокоено и в същото време раздразнено. Междувременно Анджело нежно я милваше и предложи на мен същата приятна привилегия.

— Погали я, Роби. Няма да те ухапе. Знае, че си ми добър приятел. Нали, Николо, Николо? Няма бълхи. На чичо ми Вита е. Вита го обича повече от всичко на тоя свят. Казва, че в него ни е късмета. Когато най-напред дойдохме в Ливънфорд, бяхме много бедни и чичо ходеше из улиците с латерната и с Николо. И много пари му даваха. Но сега, след като сме богати, поне достатъчно богати, мама не му разрешава да обикаля и да свири на латерната, въпреки че той иска. Тя казва, че това не е хубаво, че сега сме се издигнали над тия обикновени неща. Но ние оставихме Николо при нас като наш любимец, като най-голям наш любимец. Беше на три години, когато чичо го доведе тук. Сега е на десет, а това значи, че е млад, много млад за една маймунка.

Тук мисис Антонели ни повика. Очарован, аз последвах Анджело. Той още държеше маймунката и я занесе в стаята, където се бяха събрали другите.

— Не с Николо! — запротестира мисис Антонели щом влязохме. — Остави го днес, Анджело, имаме такава хубава компания.

— Но, мамо — настоя Анежело, — днес е денят на първото ми причастие.

— Е, добре. — Мисис Антонели погледна изкосо чичо Вита, после бързо се усмихна на дядо. — Той е любимец на Анджело.

Анджело каза молитвата и ние седнахме край масата с бродирана покривка, отрупана с много неща, които никога не са се появявали на закуска у нас в Луамънд вю. Имаше големи подноси с месо и ориз, макарони с доматен сос, баница с пиле, желиран език, маслини, сардини, аншоа, фруктиера с плодове и голяма глазирана торта с надпис „Боже, благослови нашия Анджело“, а около нея като стража — няколко високи бутилки вино.

Дядо, седнал между Клара и мисис Антонели, се тъпчеше с видимо удоволствие. Начело на масата, сияещ, седеше мистър Антонели. Изглеждаше доволен, поласкан от присъствието ни.

— Малко вино, мистър Гау, само малко. Нещо специално. „Фраскати“. От Неапол е!

Чашите се напълниха, дори тази на мургавия мълчалив чичо Виталиано, който изглежда заемаше по-второстепенно положение в семейството. Дядо стана от стола и предложи тост.

— За нашите малки момчета! Честит да ни е този свят случай!

Всички пихме, дори ние — децата — и за нас с Анджело имаше по няколко капки. Виното беше сладко и ме сгря.

— Харесва ли ви нашето „Фраскати“, мистър Гау? — попита неспокойно мистър Антонели, като се наведе напред.

— Много освежаващо — отвърна сърдечно дядо и добави. — И леко.

— Да, да, много леко. Хубаво и леко. Още една чаша, мистър Гау?

— Благодаря ви, мистър Антонели.

Маймунката изглеждаше доста отегчена на коляното на Анджело. Неочаквано тя се протегна и си взе банан. Гледах я омаян как го бели и започва да го яде — съвсем като малък човек.

Анджело гордо се наведе към мен и ми прошепна:

— После още номера ще ти покаже.

— Разрешете да ви напълня чашата, мисис Антонели! — настоя дядо. — И вашата, драга мис Клара. — Въпреки че отказваха и смеейки се, покриха чашите си с ръце, дядо имаше огромен успех пред двете дами. Той отново напълни своята и след като прошепна нещо на Клара, а тя пак се засмя, сериозен, продължи да разказва на домакинята за последните си светски прояви в дома на кмета и в някои други големи къщи по пътя за гробищата. Явно мисис Антонели беше възхитена, че можеше, макар и само в разговор, да общува с такава знатна личност.

Смехът се увеличаваше. Сега дядо дразнеше Клара за приятеля й.

— Тия младежи нищо не представляват в сравнение със старото поколение — обяви той високомерно.

Дядо и мисис Антонели започнаха да разменят тостове: „За Италия“, „За Шотландия“, а на нас с Анджело разрешиха да станем от масата. Заедно с Николо ние се вмъкнахме в стаята на чичо Виталиано. Натиснахме копчето на регистъра с маркировка „piano“ и започнахме тихо да свирим на латерната. Имаше четири мелодии: „Шотландски камбанки“, „Напред, Христови воини“, „Боже, пази краля“ и „О, Мария днес те венчаем с цветя“. Николо също се наслаждаваше на музиката. „Шотландски камбанки“ беше любимото ми парче и когато до ушите му достигнаха познатите трели и звънтене, той започна да танцува и подскача пред нас. Тъй като се почувствува в центъра на вниманието, стимул, който му липсваше в другата стая, и старанието му нарасна, той побягна по коридора и подскачайки, се върна с една шапка — дядовата шапка… После заситни нагоре-надолу с нея като някое голямо конте, от време на време я сваляше и се покланяше. Смехът ни го поощряваше. Започна да бръщолеви нещо, закрепи шапката на опашката си, а после, надминал себе си, я пусна на главата си. Давайки си вид на разгневен, той с вик я махна от главата си, започна да я рита из стаята, прекатури се през нея, сетне се сви и се престори, че спи в нея.

Двамата с Анджело се тресяхме от смях, когато вратата се отвори и в стаята влезе чичо Вита. Мрачното му безмълвно лице изразяваше недоволство. Той вдигна Николо, погали го и го сложи в кошницата в ъгъла на стаята. После вдигна дядовата шапка, изчисти я с маншета си и изрече нещо на италиански. Анджело се обърна към мен:

— Каза, че дори глухите ще чуят подобен шум в стаята. При това днес е такъв свят ден… Иска да седнем и да изпеем някой химн. — И Анджело добави вече от себе си. — Чичо Вита е много набожен.

— Той ти каза и нещо друго?

— Е, добре… каза, че дядо ти вече е изпил три бутилки вино… сам. И че стиска ръката на нашата Клара под масата.

Притихнал, седнах на пода до Анджело, а чичо Вита с маниера на истински виртуоз завъртя дръжката на латерната. Запяхме:

„О, Мария, днес те венчаем с цветя,

царице ангелска, царице на май…“

Щом свършихме, чичо Вита се усмихна. Анджело преведе:

— Той казва, че никога, никога не трябва да забравяме колко чудесно е човек да има божията милост. И нищо ако в този момент паднем мъртви, убият ни или ни нарежат на парчета. Ще отидем право на небето.

Тогава чух, че долу ме викат. Беше време да си вървя. В антрето дядо се сбогуваше. Той многократно разтърси ръцете на мистър и мисис Антонели, с бащински жест прегърна Клара през кръста и отбеляза:

— Наистина, мила моя, трябва да позволите това приятно право на човек, достатъчно стар да ви бъде баща.

— Довиждане, довиждане!

Всички се смееха весело освен приятеля на Клара, Тадиъс Геръти, който тъкмо влизаше и силно почервеня, когато видя как дядо целуна Клара.

Вървяхме с дядо по улицата. Главата ми се въртеше от радостните събития в този паметен ден. Дядо също изглеждаше развълнуван, очите му светеха, бузите му пламтяха, а от време на време леко, само леко се затрудняваше с равновесието.

Божията милост! Думите на чичо Вита се върнаха при мен като устремена птица вестител. Не е ли причина виното „Фраскати“, още клокочещо в стомаха ми, изведнъж за миг да ми се подобри настроението и сърцето ми да се изпълни с неясен светъл възторг? Знам. Да, знам, че се причестих добре, да, може би дори отлично. Дълго задържани баналности се събират като топка на езика на дядо. Но изведнъж, неспособен да се въздържа, аз го изпреварвам. Поривисто стискам ръката му.

— О, дядо, много обичам благословения ни спасител… Но не забравяй, че и теб обичам!