Арчибалд Кронин
Зелени години (11)

Единадесета глава

Когато налетях отгоре му, дядо седеше, забил лице в микроскопа с вид на учен. И в тази академична поза, без да продума, той ме изслуша докрай. Добре направи, че не ме погледна. Избърсах очите си и го загледах, а той стана и започна да върви напред-назад из стаята с изтърканите си зелени чехли. В неговите ръце се чувствувах спокоен. Как ми се искаше в бъдеще той, а не каноника, да предопределя вярата ми.

— Твоите петъци много лесно ще се оправят, момчето ми. Само една дума да кажа на мама и готово. Но — и с едно поклащане на главата той помрачи радостта ми — това е само началото. За известно време нещата ще се оправят. Тук си в трудно положение, не може да се отрече… Съвсем сам… Необикновено наследство ти е оставила твоята бедна майка — той замълча, поглади брадата си и ми хвърли особен поглед. — Може би най-лесно разрешение за теб ще бъде просто да се присъединиш към останалите. Искам да кажа… да ходиш с другите в църквата на Ноксхил.

Необяснимо защо горещи сълзи отново бликнаха от очите ми.

— Не, не мога, дядо. Човек трябва да е такъв, какъвто се е родил, дори да е трудно.

Той настояваше, като ми посочваше всички блага на земята:

— Ако ходиш в Ноксхил, баба така ще те обича. Кълна ти се и те уверявам, че за теб би направила всичко.

— Не, дядо, не мога.

Странна тишина. После той се усмихна, при това не безразлично, а с онази рядка, бавна, сърдечна и сгряваща усмивка. Пристъпи напред и разтърси ръката ми.

— Браво, Роби. Юнак!

Без да бърза, дядо избра два ментови бонбона от малкия си запас в кутията и ги пъхна в ръката ми. Не можах да разбера каква е тая проява на върховно одобрение. „Роби, юнак“ ме наричаше само в най-редки случаи, като знак на най-голямо внимание.

— Сега мога да ти кажа становището си — дядо взе бонбон и за себе си и величествено се разположи на стола. — Аз съм за свобода на вероизповеданието. Нека всеки вярва в каквото си иска, само да не се меси в което вярвам аз. Не го разбираш, моето момче. Просто ще ти кажа, че ако ти беше отишъл в Ноксхил, аз веднага щях да се отрека от теб.

Дълбокомислено мълчание, докато запали лулата си.

— Нямам нищо против католиците, освен може би срещу техните папи. Не, моето момче, не мога да кажа, че одобрявам вашите папи… някои от онези там Борджии с отровните пръстени и тем подобни, са съвсем тъмни личности. Но стига за това, ти не си виновен. Ти вярваш в същия всевишен, както и баба ти, само че тя не ще ти разреши да му се кланяш със свещи и тамян. А аз ще ти позволя, момчето ми, ще ти позволя. Защищавам правото ти на това. Ще ти кажа още, че и ти имаш толкова възможност да влезеш през „златните порти“ или през каквито и да е там други порти с твоето богослужение и църковни одежди, колкото и тя с нейните псалми и боботене на библейски текстове.

Никога не съм виждал дядо така възбуден. Той, който презираше прозаичността в другите, който рязко отхвърляше всеки оратор като „много отегчителен“, можеше, колкото и да е странно, сам да бъде учудващо многословен. В продължение на половин час най-разгорещено и театрално морализаторствува, от устата му се изливаха парещи, безсмъртни думи като „свобода“, „либерал“, „търпимост“, „свободомислещ човек“, „вечно наследство“, „човешко достойнство“. Той изразяваше такива чудесни, такива възвишени чувства и знам, сигурно погрешно ми се е сторило, но на няколко пъти сам си противоречеше — например, превъзнасяйки добродетелите на любовта между хората, удари с юмрук по масата и заяви, че „ние“, имаше предвид себе си и мен, със сигурност ще хързулнем старата вещица, имайки предвид баба.

Независимо от това главният ефект на беседата му бе, че тя ме успокои. И оттогава в петък, без дума да каже, мама ми даваше малко зеленчуци за ядене, а когато татко го нямаше, и твърдо сварено яйце. На първи август по дядов съвет, без никому нищо да кажа, започнах да посещавам малкия манастир „Светите ангели“ и да се готвя за първото си причастие.

Бяхме малък клас под грижите на майка Елизабът Джозефина, само шест-седем подсмърчащи момиченца и още едно момченце, Анджело Антонели, син на италианеца, който продаваше сладолед в града. Красиво дете с прилична на праскова кожа, с големи тъмни, блестящи очи и мека къдрава кестенява коса. Съвсем като дете от картина на Мурило, въпреки че тогава, разбира се, не знаех това. Знаех само — той ми харесва, и защото беше малък, повече от година по-малък от мен, веднага го взех под покровителството си.

Понякога занятията се провеждаха в тихия полумрак на църквата пред страничния олтар под цветния прозорец, изобразяващ как „Спасителят носи своя кръст“, друг път в официалната приемна на манастира, но най-често, ако времето беше хубаво, на тревата в манастирската градина. Тук ние, децата, сядахме на затревения склон под сянката на цъфтящия филчев храст, а добрата монахиня, с книга върху коленете, пъхнала ръце в широките ръкави на дрехата си — на едно сгъваемо столче пред нас. В градината с високите стени беше безкрайно тихо, сякаш се намираше на милиони мили от шумния град. От време на време по някоя пътечка можеше да се види и друга сестра — забулена в бял монашески вимпел, тя се движи нагоре-надолу, прехвърляйки с пръсти молитвената си броеница. Надиплената й дреха се замяташе бавно и грациозно. Охранени гълъби се перчеха доверчиво съвсем близо до нас. Из въздуха, около белите цветове на филчевия храст, се носеше тихото спокойно бръмчене на насекоми, а мирисът на тези цветове, напомнящ мириса на портокалов цвят, хармонираше необикновено с това тихо място и тези благочестиви монахини, всяка от които носеше златна халка на четвъртия пръст на дясната си ръка и се смяташе за съпруга на бога. През полюляващите се дървета, на фона на небето се виждаше каменният кръст на черквата, чиито рамене сякаш бяха свързани в кръг — кръстът на свети Андрей. После нашата сестра вдигаше палец към устните си за тишина и докато ние я гледахме с покорни ококорени очи, започваше да ни говори за младенеца Христос. Такъв миг на невинност се запомня — никога преди нито след това не съм изпитвал подобен покой, подобно чувство на тихо щастие.

Майка Елизабът Джозефина беше доста възрастна, с набръчкано, почти сурово лице. Беше добра учителка. Тя направи онези дни в Палестина да оживеят пред нас. Слушахме, затаили дъх, и виждахме бедните ясли и детето в тях. Виждахме как светото семейство на магаре, помислете — на едно жалко магаре! — бяга от злодеянието на Ирод. Може би заради малко съмнителното ми минало тя сякаш отделяше на мен повече внимание и това ме изпълваше с гордост, особено когато ме хвалеше за бързите ми отговори. Каноник Рош наминаваше да ни поздрави; с учудваща благост преподобната майка и той ще съберат глави и ще отправят поглед към мен. След това добрината й към мен се увеличаваше. Тя ми даваше амулети и малки свещени изображения, които носех под ризата си. Заобичах Исус с цялото си сърце и мислех, че той трябва да прилича на малкия Анджело, който седеше доверчиво до мен. Мечтаех за деня, когато по обясненията на майка Елизабът Джозефина Той ще дойде при мен във формата на грееща нафора, която ще поставят на езика ми.

После тя започваше да ни предупреждава, да говори за ужасите на едно лошо причастие. Цитира много печални примери. Имало някакво малко момче, което безразсъдно „нарушило постенето“ и преди да приближи олтара изхрупало няколко трохи, търкалящи се в джоба му; друг небрежен малък негодник глътнал капки вода от четката си за зъби. Тези неща бяха много лоши, но третата история просто ни накара да потреперим. Едно момиченце от проклето любопитство преместило нафората от езика в носната си кърпичка… После намерило кърпичката си напоена с кръв.

Никой не следеше обучението ми с такова задълбочено внимание както дядо. Започна с въпроса дали майка Елизабът Джозефина изглежда добре и на това бях принуден да кажа не. Когато му разказах за чудото на окървавената кърпичка, той дори не мигна.

— Учудващо е! — възкликна замислен. — Мисля да се причестя заедно с теб. Ще бъде много интересно преживяване.

— О, не, не, дядо! — извиках ужасен. — За теб това ще бъде смъртен грях. Първо ще трябва да се изповядаш… да разкажеш на каноник Рош за всичко лошо, което си извършил през живота си.

— Това, Робърт — каза нежно той, — ще е много дълга беседа.

Към края на юли преподобната майка се почувствува малко неразположена и мястото й на сгъваемото столче до филчевия храст зае една млада монахиня със свежи бузи — сестра Сицилия. Мила, ласкава, тя ни учеше дори по-интересно от преподобната майка. Щом заговореше за Спасителя, сините й очи ставаха далечни и замислени и не ни плашеше с ужасни истории. Тя ме очарова и аз изтичах в къщи да съобщя новината на дядо.

— Дядо, имаме нова учителка, млада монахиня. И страшно хубава.

Дядо не отговори веднага. Той засука мустак с онзи добре познат ми жест, после каза:

— Струва ми се, че досега пренебрегвах задълженията си, Робърт. Утре ще те заведа в класа. Иска ми се да се запозная с твоята сестра Сицилия.

— Но, дядо — казах със съмнение, — мисля, че в манастира не пускат мъже.

Той ми се усмихна спокойно, уверено и продължи да суче мустак.

— Ще видим!

Следващия следобед, верен на думата си, дядо изчетка дрехите си, лъсна обувките, сложи невъзмутим шапката на главата си и като взе най-хубавия си бастун с кокалена дръжка, ме придружи до манастира. Там, след известни колебания от страна на младата прислужница, която обаче дядо много бързо спечели с блестящите си обноски, ни пуснаха в приемната. Тук дядо седна, сложил шапка на коленете, изопнат като църковна колона. Кимна ми веднъж, за да ми покаже, че стаята е спечелила одобрението му, че не е безразличен и към атмосферата в нея. После отправи целомъдрен, но любопитен поглед към синьо-бялата статуя на Мадоната под един стъклен похлупак върху полицата над камината.

Сестра Сицилия влезе, той стана и направи най-изискан поклон.

— Извинете ме за натрапничеството, мадам. Дължи се на факта, че силно се интересувам от благополучието — той доброжелателно положи ръка на главата ми — на малкия ми внук тук. Казвам се Александър Гау.

— Да, мистър Гау — малко неуверено измърмори сестра Сицилия. Макар този манастир да не беше затворен, защото бе предназначен за учебни занятия, тя не бе свикнала на посетители от типа на дядо. — Няма ли да седнете?

— Благодаря, мадам. — Дядо отново се поклони и преди да се настани пак на стола, почака първо сестра Сицилия да седне. — Най-напред трябва открито и честно да призная, че не принадлежа към вашата вяра. Вие вероятно сте забелязали изключителните обстоятелства около малкия ми внук тук. — И отново сложи ръка на главата ми. — Може да не знаете, че аз го изпратих при вас.

— Прави ви чест, мистър Гау.

Дядо махна с ръка, протестирайки. Видът му бе доста тъжен.

— Бих желал да се чувствувам достоен за вашите похвали. Но, уви, моите мотиви, поне в началото, бяха мотиви, продиктувани от разума, от хладния разум на един светски човек. Но, мадам, или може би мога да ви наричам сестро? — той помълча, докато сестра Сицилия, леко смутена, кимна с глава. — Но, сестро, откак момченцето ми започна да идва тук, особено откак вие, сестро, поехте класа, открих, че се вълнувам… че все повече ме привличат красивите и прости истини, излезли от вашите уста.

Сестра Сицилия пламна от удоволствие.

— Разбира се — продължи дядо още по-тъжен, но с най-завладяващия си маниер, — животът ми не е бил безупречен. Поскитах из света. Приключенията ми… — С отворена уста аз го гледах неспокоен няма ли отново да докара тук зулуите. Но не, не го направи. — Приключенията ми, сестра Сицилия, са ме изправяли пред жестоки съблазни, а на тях още по-трудно се противоставаш, когато за бедния дявол, о, простете, когато за бедния клетник няма кой да се погрижи. Няма по-печална загуба в живота на един мъж от липсата на любов от страна на някоя добра жена. — Той въздъхна. — Учудвате ли се сега… че на човек може да му се прииска да дойде тук… да потърси покой?

Виждах как сестра Сицилия е дълбоко трогната. Свежите й бузи още пламтяха, замаяните й очи изразяваха дълбока загриженост за душата на дядо. Притиснала ръце една към друга, тя мърмореше:

— Много е поучително. Сигурна съм, че ако имате искрено желание да се покаете, каноник Рош ще бъде щастлив да ви помогне.

Дядо издуха носа си, после с усмивка и съжаление поклати глава.

— Каноник Рош е хубав човек, изключително хубав, но като че ли малко студен. Не, чувствувам, че ако мога да идвам с Робърт в клас, да сядам кротко там и да слушам.

Сянка на съмнение се изписа по лицето на сестра Сицилия като облак върху кристално езеро. Но преди всичко изглежда тя се тревожеше да не обезкуражи дядо или да не го обиди.

— Страхувам се, че това може да разсейва децата, мистър Гау. Но сигурно има начини и средства. Аз непременно ще поговоря с преподобната майка.

Дядо подари най-чаровната си усмивка — да, повтарям ви — въпреки носа му, това бе една неотразимо чаровна усмивка. Той стана, стисна ръката й или по-скоро подържа пръстите й в своите, сякаш искаше да се наведе и почтително да ги целуне. Въпреки че се въздържа, лицето на сестра Сицилия още дълго след като той си отиде гореше и по време на занятието, докато ни разказваше историята за блудния син, сериозните й очи се навлажниха.

Излизайки, видях, че дядо ме чака пред манастира, разхожда се напред-назад в най-добро настроение, върти бастуна и си тананика. На път за в къщи той ми изнесе лекция за облагородяващото влияние на хубавите жени, като от време на време прекъсваше, тананикаше си или внезапно възкликваше: „Прелест, прелест!“. Слушах го с известно вълнение, тъй като в последните седмици сам преживявах страхотни затруднения, при това точно заради жените — но по този въпрос по-късно. Все пак се радвах, че сестра Сицилия и строгото изтънчено спокойствие в манастирската приемна направиха такова хубаво впечатление на дядо.

Той тактически пропусна една седмица и за следващото си посещение избра един слънчев ден, когато по неговите думи „градината ще бъде особено хубава“. Вече се виждаше до мен на поляната. Приготви се по-внимателно от всякога, дълго се въртя през огледалото, подряза брадата си както понякога правеше преди да посети мисис Босъмли. Той имаше слабост към чистото бельо и сега облече най-хубавата си бяла риза, която сам бе колосал и изгладил. Даже в петлика пъхна малко стръкче незабравка — яркият жив син цвят на това цвете така подхождаше на очите му. И ние бързо се отправихме към манастира.

Уви! В малката приемна не дойде сестра Сицилия, а майка Елизабът Джозефина — още по-сурова и не съвсем оправила се от жълтеницата. Лицето на дядо посърна, откритата му усмивка застина, задушена още в зародиша си, когато преподобната майка бързо и рязко ме отпрати от стаята да заема мястото си в клас на поляната.

След миг, седнал на тревистия склон, чух, че входната врата се хлопна, затворена от твърда ръка. После през дърветата видях как дядо слиза по стълбите и върви надолу по алеята. Въпреки че от такова разстояние едва ли можех да видя ясно, изглеждаше ми смутен и ужасно съкрушен. Когато след кратко мъчително занятие преподобната майка ни пусна, той не ме чакаше навън. По-късно същата вечер забелязах, че е махнал синята си незабравка.

Горкият дядо! Тревожех се, че готовността му за покаяние толкова бързо ще прекъсне, но празникът на тялото господне, последният четвъртък на месеца, не беше далеч и сега аз се намирах в състояние на екзалтация, което се менеше между мъка и блаженство. Преди да вкуся от възторга на причастието, трябваше да мина през изпитанието на първата си изповед. Няколко пъти вече каноник Рош беседва с малкия ни клас по този въпрос и макар да говореше сдържано, смътно започвах да долавям какви ужасни капани е приготвила природата за нищо неподозиращите деца. В мен се зараждаше и някакво неясно познание за различията в пола. Думата „непорочност“ се изговаряше от нашия пастор тихо, но непоколебимо. И тогава, от мъглата, изведнъж изникна съзнанието за моя грях. О, господи, колко съм грешен, най-лошия, непростим грях извърших. Никога, никога не ще мога да го кажа на каноника.

И все пак ще трябва. Проклятието, тегнещо над „лошата“ изповед, беше по-страшно дори от проклятието след „лошото“ причастие. Със замряло сърце разбрах, че трябва да разкрия позора си… Какво мъчение е да знаеш: няма къде да избягаш.

Най-сетне денят и фаталният час наближиха. Цял в пот от мъчителен срам, аз се заклатушках към тъмната изповедня под оцветеното стъкло на прозореца, изобразяващо как „Спасителя носи своя кръст“, където ме чакаше каноник Рош. Голите ми колене се подкосиха и глухо тупнаха на голия под. Започнах да плача.

— Отче, отче, прости ми. Толкова съм лош, така се срамувам!

— Какво има, мило дете? — Нежното поощрение в скрития строг глас увеличи мъката ми. — Лоша дума ли си казал?

— Не, отче, по-лошо, далеч по-лошо.

— Какво е то, дете?

Изрекох го изведнъж.

— Отче, спах при баба.

Весел смях ли чух зад тайнствената решетка? Или това беше просто ехото на моите ридания?