Арчибалд Кронин
Зелени години (1)

Първа глава

Хванал здраво мамината ръка, аз напуснах мрачните сводове на гарата и навлязох в светлите улици на непознатия град. Склоних да се доверя на тази мама, която до днес не бях виждал и нейното уморено, угрижено лице с посърнали очи никак не приличаше на лицето на моята майка. И въпреки че ми купи от автомата шоколадов сладолед на клечка, не успя да ми внуши обич. По време на бавното ни пътуване от Уинтън, седнала в третокласното купе срещу мен в износена сива рокля, забодена с голяма брошка от светлочервен кварц, с тънка яка и провиснала над ушите широкопола шапка, тя се взираше през прозореца, наклонила глава встрани, а устните й мърдаха, сякаш разговаряше сама със себе си, безмълвно, но оживено, и от време на време докосваше края на окото си с кърпичката, като да прогони някоя муха.

Сега, когато слязохме от влака, тя се опита да оправи настроението си. Усмихна се и стисна ръката ми.

— Ти си истински мъж, ето, не плачеш. Как мислиш, ще можеш ли да вървиш пеш до вкъщи? Не е много далече.

Със силното желание да й угодя, аз отговорих, че ще мога. И така, ние не взехме единствения файтон пред гарата, а се спуснахме пеша по Хай стрийт. Мама се опитваше да привлече вниманието ми към забележителностите на града, покрай които минавахме.

Тротоарът под краката ми продължаваше ту да се издига, ту да се спуска надолу; грохотът на вълните в Ирландския канал още бучеше в главата ми; чувствувах ушите си заглъхнали от дрънкането на витлото на „Вайпър“. Пред една красива сграда с лъскави гранитни колони, разположена навътре от улицата зад две железни оръдия и един флагщок, чух мама да казва с лека гордост:

— Това е Ливънфордската община, Робърт. Мистър Леки… татко… работи там, завежда здравния отдел.

„Татко… — помислих си зашеметен — мъжът на мама… бащата на моята майка…“

Вече влачех краката си, а мама ме гледаше угрижено.

— Много лошо, че днес няма трамваи — каза тя.

Бях далеч по-уморен, отколкото си мислех. И доста уплашен. Септемврийският следобед безжалостно осветяваше града, пълен с калдъръми и всякакъв шум, който съвсем не успокояваше както познатото постоянно бучене на колите, профучаващи пред отворения прозорец на дома ни на Феникс теръс. Откъм корабостроителницата се носеше силното тракане на чукове, а откъм завода за котли, който мама ми показа с напукания си, покрит с ръкавица пръст, се издигаха ужасни струи пламъци и пара. На улицата подменяха трамвайните линии. По ъглите леки вихрушки хвърляха праха във възпалените ми очи и отново започнах да кашлям.

След малко обаче шумът и бъркотията останаха зад нас. Прекосихме един открит общински парк с езеро и кръгла естрада за оркестър, навлязохме в тихо предградие, което приличаше на част от малко селце, уютно разположено зад горист хълм. Тук имаше и дървета, и зелени поля, няколко старомодни магазинчета и къщички, една ковачница, отвън с корита за поене на коне и педантични вили с боядисани железни огради, кокетни цветни лехи и внушителни надписи от рода на „Халънсвил“ и „Гленелг“, изписани със златисти букви върху цветните стъклени прозорчета над входните врати.

Най-после, на половината път по Драмбък роуд, спряхме пред висока къща-близнак, построена от сив пясъчник. На прозорците висяха жълти дантелени пердета, а над вратата надпис: „Луамънд вю“. Това беше най-незабележимата къща на тихата улица — само около вратите и прозорците имаше зидан камък и малко неугледния й вид се компенсираше от предната градинка, изумително пламтяща от жълти хризантеми.

— Ето че дойдохме, Робърт — мисис Леки се обърна към мен със същия загрижен и радушен тон, подсилен от чувството, че вече сме пристигнали. — В ясен ден се открива красив изглед към Бен. Хубаво е при нас, пък е и близо до Драмбък. Ливънфорд е стар, задимен град, но има чудесни околности. Избърши си очите, така, милото ми дете, сега влизай.

Хвърляйки бисквити на чайките, бях загубил носната си кърпа. Послушно свих покрай къщата, сърцето ми отново силно туптеше от страх пред неизвестното. В ушите ми още звучаха майчинските, но не на място изречени думи на дъблинската ни съседка мисис Чапмън, когато ме целуваше за сбогом онази сутрин на Уинтънското пристанище, преди да ме предаде на мама: „Горкичкият, какво ли ще стане с теб?“

Мама се спря пред вратата на задния двор; един младеж на около деветнадесет години работеше, коленичил над току-що прекопана леха. Щом се приближихме, той се надигна без да изпуска лопатата от ръцете си. Имаше съсредоточен и флегматичен вид и това чувство се подсилваше от бледото му лице, гъстата черна коса и големите дебели очила, които подчертаваха късогледите му очи.

— Пак с тая работа, Мърдок! — възкликна мама с нежен упрек. После, като ме поведе напред, каза: — Това е Робърт.

Мърдок продължи да ме гледа безизразно, застанал като в рамка сред грижливо подрязаните зелени площи с железни пръти по ъглите, на които бяха прикрепени телове за простиране — от едната страна леха от ревен, а от другата — алпинеум от шуплеста сива лава с разстлана по него пепел против голите охлюви. Накрая с голяма тържественост той рече:

— Да, да! Значи това е той. Най-после.

Мама кимна, тревога и тъга отново докоснаха очите й. След миг, почти с театрален жест, Мърдок ми подаде голямата си, изпоцапана и лепкава от пръстта ръка.

— Радвам се да се запозная с теб, Робърт. Можеш да разчиташ на мен — и сериозен обърна големите лещи на очилата си към мама. — Ето, тези димитровчета ми дадоха от разсадника, мамо. Нищо не ми взеха за тях.

— Добре, скъпи — каза тя и се обърна, — само гледай да се измиеш преди да си е дошъл татко. Знаеш как ще се ядоса, ако те завари така.

— Вече свършвам. Идвам след минутка. — Готвейки се отново да коленичи, Мърдок продължи да успокоява мама, докато тя ме въведе през вратата. — Сложих да се варят картофи, мамо.

През помещението за миене на съдове минахме към кухнята, подредена като всекидневна с неудобни гравирани мебели от махагон и лъскави тапети на кубчета, в които се отразяваше бясното кънтене на часовника с махало. Мама ми каза да седна и да си почина, а тя махна дългите игли от шапката си и ги задържа в уста докато нагъне воала. После го забоде към шапката, а нея заедно с палтото закачи в нишата зад завесата, облече синия пеньоар, който висеше зад вратата, и започна с по-голяма увереност да снове напред-назад по изтъркания кафяв линолеум, от време на време ми отправяше нежни, окуражителни погледи, а аз седях неподвижен и притихнал на края на покрития с росер стол до печката в тази чужда къща.

— Ще ядем вечерта, мило дете. Нали разбираш, нямаше ме до сега. Гледай татко да не те види разплакан, когато се върне. И за него това е голяма мъка. А той има много грижи — заема такъв отговорен пост в града. И Кейт, другата ми дъщеря, всеки момент ще си дойде. Тя е учителка… Може би майка ти ти е казвала. — Тъй като при тези думи устната ми потрепера, тя продължи бързо: — Да, знам, че дори голямо момче като теб може да се обърка, ако трябва да види за пръв път роднините на майка си. Но това не е всичко. — Въпреки своята угриженост, тя се опитваше да ме накара да се усмихна. — Адъм, най-големият ми син, се оправя чудесно в застрахователния бизнес в Уинтън. Той не живее с нас, но се отбива, когато успее. И още, майката на татко… Сега тя не е тук, гостува на някакви приятели… но прекарва половината от годината при нас. И накрая, моят баща живее тук постоянно. Той е прадядо ти Гай. — Главата ми вече се въртеше от тая бъркотия непознати роднини, а тя отново си позволи да се усмихне леко. — Искам да ти кажа, че не всяко момче има прадядо. Това е голяма чест. Можеш да го наричаш просто „дядо“, така, за по-кратко. Сега ще му приготвя подноса, а ти му го отнеси горе. Хем ще му се представиш, хем и на мен ще помогнеш.

Освен че слагаше масата за петима, тя с опитна ръка приготвяше и един олющен японски поднос с овална форма и роза нарисувана по средата, поставяйки върху него порцеланова чаша на ивици пълна с чай, чиния с конфитюр, сирене и три филии хляб.

Гледах я, чудех се и с малко дрезгав глас попитах:

— Дядо не се ли храни долу?

Мама изглеждаше леко смутена.

— Не мило дете, той яде в стаята си — тя вдигна подноса и ми го подаде. — Ще се оправиш ли? Направо, до последния етаж. Внимавай да не паднеш.

С поднос в ръце, аз неуверено се заизкачвах по непознатите стълби, объркан пред стръмните стъпала и излъсканата мушамена пътека. Високият тавански прозорец пропускаше само частица от светлината на превалящия следобед. На площадката на втория етаж срещу вградения бойлер бутнах първата от двете врати. Беше заключена. Другата обаче се отвори при неувереното ми бутане. Влязох в непознатата интересна и ужасно разхвърляна стая. Високият железен креват в ъгъла с шарен юрган и изкривени топки още не беше оправен, мечата кожа пред камината бе събрана, кърпата висеше захвърлена на изцапания махагонов умивалник. Погледът ми се спря на черния мраморен часовник — какъвто човек може да получи само като подарък и никога не би си купил сам — легнал на една страна върху разхвърляната полица на камината и всичките му части бяха извадени навън. Почувствувах странния дъх на тютюнев дим, престояло ядене и смесица от сложни, объркани миризми, които определяха аромата на една отдавна обитавана стая.

Със скъсани зелени чехли и раздърпан груб домашен халат, прадядо ми беше потънал дълбоко в тежките развалини на покритото с росер кресло край старата камина и равномерно движеше писалката по дълъг, дебел лист хартия, поставен заедно с оригиналния документ, от който преписваше, пред него на ниската масичка с жълто-зелена покривка. От едната му страна стоеше грамадна колекция бастуни, от другата — кутия с хартия за палене на лула и дълга редица лули с метални „чибуци“ напълнени и готови за употреба.

Той беше грамаден мъж, на ръст доста по-висок от средния, навярно около седемдесетгодишен, с розов тен на лицето и гривеста, все още леко червеникава коса, която красиво се спускаше зад яката му. В същност, косата му е била червена и сега е загубила малко от яркостта си, но без още да е побеляла е придобила удивителен оттенък, златист при определена светлина. Същият оттенък имаха и брадата, и войнствено извитите му мустаци. Въпреки че бялото на очите му беше цялото в жълти точици, зениците оставаха ясни, проницателни, сини, но не като посърналите сини очи на мама, а живи, поразително сини, сини като незабравки, много обаятелни и веднага правят впечатление. Но най-забележителната му черта беше носът — голям нос, голям, червен и камбест, гледах го с благоговение и ми мина през ума, че мога да го сравня само с огромна зряла ягода — същия на цвят и дори осеян със същите дребни дупчици, съвсем като дупчиците за семките на този вкусен плод. Той се налагаше на цялото му лице. Никога, никога досега не съм виждал такъв странен нос.

Сега дядо спря да пише, сложи писалката си зад ухото и бавно се обърна да ме поздрави. При това движение счупените пружини на стола, въпреки напъханата амбалажна хартия между тях, мелодично изскърцаха като въведение към драмата на нашето запознанство. Мълчахме, гледахме се един друг и забравил моментното очарование на носа му, пламнах цял при мисълта каква жалка картина представлявам, застанал там в черния си костюм, купен от магазина за конфекция, с един провиснал чорап, развързани обувки, с бледо, изцапано от сълзите лице и тази моя неизбежно червена коса.

Все още без да продума, той бутна листовете настрана, с неспокоен, но енергичен жест посочи към очистеното място на масата и аз сложих там подноса. Почти без да отмести поглед от мен, той бързо и с безкрайно безразличие започна да яде, като вземаше безразборно и сирене, и конфитюр, мачкаше хляба, топеше корите в чая, а после го изпи на един дъх. Избърса бакенбардите си с длан, инстинктивно протегна ръка и сякаш „яденето“ е просто встъпление към „тютюна“ или към нещо още по-приятно — запали лула.

— Значи ти си Робърт Шанън — гласът му звучеше сдържано, но дружелюбно.

— Да, дядо. — Отговорът ми прозвуча неестествено, като че ли се оправдавах, но помнех напътствията да пропусна сричката „пра“.

— Добре ли пътува?

— Да, дядо.

— Ех, хубави кораби са това Адър и Вайпър. Виждал съм ги на котва, когато бях в армията. Адър има бяла лента на долния стрингер. По това се и различават. Играеш ли дама?

— Не, дядо.

Той кимна насърчително, но все още с известно снизхождение.

— Много скоро ще се научиш, моето момче, ако останеш да живееш тук. Разбрах, че ще останеш.

— Да, дядо. Мисис Чапмън каза, че няма къде другаде да отида. — Обля ме гореща вълна на отчаяние и самосъжаление. Изведнъж почувствах див копнеж за неговото съчувствие, непоносимо желание да му разкрия душата си, ужасното положение, в което се намирах. Знаеше ли той, че баща ми умря от туберколоза, наследствена болест, която като призрак беше отнесла преди него в гроба двете му сестри. Зарази и с ужасна бързина погуби майка ми, и се говореше, че подло е оставила отпечатък и върху мен…

Но дядо пусна замислен няколко кълба дим, продължи внимателно да ме оглежда, изкривил иронично устни, и смени темата.

— На осем години си, нали?

— Почти, дядо.

Искаше ми се да изглеждам колкото може по-малък, но дядо беше непреклонен.

— На тази възраст всяко момче трябва да може само да се оправя… въпреки че, да ти призная, не си пораснал много. Обичаш ли да се разхождаш?

— Никога не съм опитвал по много, дядо. Когато ходихме в Портръш за ваканцията, вървяхме пеш до „Джайънт куузуей“, но на връщане взехме теснолинейката.

— Това е то. Е, ще се поразходим няколко пъти заедно, ти и аз, и ще видиш как хубаво ще ни подействува шотландският въздух. — Той замълча и за пръв път заговори за себе си. — Радвам се, че имаш моята коса. Пламъкът на Гау. И майката ти, бедната, имаше такава коса.

Не можех повече да задържам топлината, която напираше отвътре — почти по навик избухнах в сълзи. От погребението на майка ми у мен се пораждаше този рефлекс, подхранван от съчувствието, което винаги извикваше. Но сега не получих нито сърдечните милувки на мисис Чапмън, нито дъхащите на емфие съболезнования, с които щедро ме обсипваше отец Шанли от църквата „Свети Доминик“. Скоро съзнанието, че прадядо ми не одобрява сълзите, ме накара да се смутя до болка. Опитах се да спра, задавих се и започнах да кашлям. Кашлях, кашлях, докато ме прободе, та трябваше да се хвана за гърдите. Това беше най-силната ми кашлица, съперничеше дори на най-жестоките пристъпи на татко. Откровено казано, аз даже се гордеех с нея, и когато кашлицата спря, погледнах дядо в очакване.

Но той не започна да ме утешава, не изрече нито дума. Просто извади от джоба на сакото си една тенекиена кутия, отвори капака и избра отвътре един голям плосък ментов бонбон. Помислих, че ще ми го предложи, но за моя изненада и огорчение той спокойно го сложи в устата си. После сурово обяви.

— Ако има нещо, което не мога да понасям, то е дете да ми реве. Робърт, изглежда торбичката със сълзите ти е много близо до очите. Трябва да се стегнеш, момче. — Той махна писалката от ухото си и изпъчи гърди. — В живота трябваше да преодолявам много трудности. Мислиш ли, че щях да успея, ако се бях огънал пред тях?

Струва ми се, дядо се готвеше да се впусне в задълбочена и високопарна реч, но в този момент се чу звънеца от долния етаж. Той прекъсна, според мен разочарован, и ми направи знак с лулата си, че трябва да напусна стаята и да сляза долу. Старецът поднови писането, а аз взех празния поднос и се помъкнах засрамен към вратата.