Метаданни
Данни
- Серия
- Колелото на времето (11)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Knife of Dreams, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валерий Русинов, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 90гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от lerek)
Глава 30
Извън портите
Файле се помъчи да прецени колко е часът по слънчевата светлина, падаща през пролуките на срутената сграда. Като че ли все още имаше време до обед. Бяха разчистили само една малка част най-отгоре на стълбището на мазето. Всяка от тях можеше да се промуши през отвора, стига да посмееха да се изкатерят по наклонената купчина почернели отломки, но тя все още като че ли можеше всеки момент да рухне. И все така скърцаше застрашително. Добрата страна бе само, че не беше започнала да се сипе върху главите им. Но не се знаеше колко дълго още ще се задържи така. От известно време горе се чуваха гръмове и бавно се приближаваха. Тътенът вече беше почти непрекъснат. Толкова силна буря можеше да се окаже достатъчна, та сградата да рухне съвсем. Светлина, колко ожадняла беше!
Ролан изведнъж се появи в отвора и легна на каменната площадка. Кожената сбруя за калъфа на лъка му я нямаше. Той много предпазливо изпълзя върху купчината и тя тихо простена под тежестта му-Кинхуин, зеленоок мъж, с една педя по-нисък от него, коленичи и го хвана за глезените. Горе като че ли бяха само трима от Лишените от братство… а трима бяха твърде много.
Ролан провря глава и рамене над ръба на купчината и подаде ръка.
— Няма повече време, Файле Башийр. Хвани ръката ми.
— Първо Мейгдин — отвърна хрипливо Файле, без да обръща внимание на немощните възражения на слънцекосата жена. Светлина, устата й беше задръстена от прахта и толкова суха, че не можеше да я изплюе. — След нея Арела и Ласайл. Аз съм последна. — Алиандре закима одобрително, но Арела и Ласайл също понечиха да възразят. — Мълчете и правете каквото ви казвам — скастри ги тя. Гръмотевиците трещяха и трещяха. Буря с толкова гръмотевици щеше да донесе порой, не просто дъжд.
Ролан се засмя. Как можеше да се смее този човек в такъв момент? Спря едва когато овъглените греди под него отново простенаха.
— Още носиш бялото, жено. Тъй че млъкни и прави каквото аз казвам. — В тона му се долавяше подигравателна нотка, но не и когато добави: — Нито една няма да бъде извадена преди теб. — Това прозвуча като желязо.
— Милейди — каза тихо и дрезгаво Алиандре. — Според мен е много сериозен. Ще пратя другите по реда, който казахте.
— Престани да се цупиш и ми подай ръка — заповяда Ролан.
Не се цупеше! Този човек можеше да е толкова вбесяващо упорит, колкото и нейният Перин. Само че у Перин това беше интригуващо, не точно вбесяващо. Вдигна дясната си ръка колкото можеше нависоко и се остави дланта на Ролан да я обхване. Той я повдигна с лекота, докато лицето й не се озова малко под неговото.
— Хвани се за палтото ми. — Никакво напрежение нямаше в гласаму, въпреки непривичния ъгъл, под който се беше извила ръката му.
— Ще трябва да изпълзиш нагоре върху мен.
Тя люшна лявата си ръка нагоре, вкопчи се в грубият плат и се задържа. Болката в рамото й показа, че е точно толкова силно натъртено, колкото се опасяваше. Щом той пусна дясната й ръка, болката я прониза, но тя бързо се вкопчи в палтото му и с нея. Мъжът я хвана с две ръце през кръста, надигна я още по-нависоко и тя легна върху широкия му гръб. Гръмотевиците тътнеха една след друга, непрекъснато. Скоро щеше да завали, А с него измъкването на другите щеше да стане още по-трудно.
— Харесва ми да усещам тежестта ти върху мен, Файле Башийр, но сигурно би могла да се изкатериш по-бързо, за да мога да извадя и Другите. — Щипна я по задника и тя неволно се засмя. Този човек така и Нямаше да престане да се опитва!
Катеренето по него се оказа по-бавно, отколкото беше предполага-ла. Не вярваше нещо да е счупено в рамото й, но болеше. За миг си помисли дали да не изрита Ролан по главата. Ще я щипе той, така ли?
Най-после излезе навън, изпълзя покрай Кинхуин и отново се изправи под небето. Щом погледна сградата отвън, преглътна, а после се разкашля Изгорелите греди се накланяха застрашително, готови всеки момент да се срутят в мазето. Третият от Лишените от братя, Джорадин синеок, риж и с лице, което почти можеше да се нарече красиво наблюдаваше Кинхуин и Ролан, но от време на време поглеждаше към сградата, сякаш очакваше да я види, че пада. Беше нисък за айилец, по-нисък от Перин, но плещест почти колкото него. На улицата трябваше да има поне сто души от хората й. Гледаха я с тревога. До един бяха оцапани със сажди, от усилията да я изровят. Сто души! Но не намери в сърцето си сила да ги укори. Особено след като Аравайн тикна пълен мях с вода в ръцете й. Първата глътка я изплю да отмие песъчинките и прахта, макар отчаяно да й се искаше да глътне, но след това вдигна високо меха и заналива водата направо в гърлото си. Натъртеното й рамо простена, но Файле не му обърна внимание, пи и пи.
Изведнъж забеляза мълниите, святкащи към земята на запад извън града, смъкна меха и се загледа натам. Много близо извън града. От безоблачно небе. И понякога не поразяваха. Много от назъбените сребристи светкавици избухваха с оглушителен рев далече над земята. Огнени топки прелитаха из небесата и понякога се пръскаха във въздуха с гръмотевичен тътен. Някой водеше битка с помощта на Силата! Но кой? Възможно ли беше Перин да е намерил достатъчно Айез Се-дай или Аша’ман, за да нападне стана? Но имаше и нещо много странно. Знаеше колко много от Мъдрите в стана могат да преливат, а мълниите и огнените кълбета в небето като че ли не бяха чак толкова много. Може би не беше Перин в края на краищата. Сред Мъдрите имаше фракции. Не само между поддръжничките и противничките на Севанна, но и между септи със стари приятелства или вражди. Може би някоя от тези фракции се биеше с друга. Изглеждаше доста невероятно, но по-малко, отколкото Перин да е намерил достатъчно Айез Седай, за да нападне, а Мъдрите да не отвърнат на удара, като впрегнат всичко, което им е подръка.
— Когато започнаха мълниите, Ролан каза, че има битка — отвърна Аравайн на въпроса й. — Това е всичко. Никой не пожела да отиде даразбере повече, докато не се убедим, че сте в безопасност.
Файле изскърца със зъби от безсилие. Дори да не й се наложеше да се оправя с Ролан, онова, което ставаше зад градските стени, можеше неимоверно да затрудни бягството им. Ако знаеше какво е, навярно щеше да успее да измисли как да го избегне. Или да го използва.
— Никой никъде няма да ходи, Аравайн. Може да е опасно.
А и неизбежно можеха да доведат Шайдо със себе си на връщане. Светлина, какво ставаше все пак там?
Мейгдин се измъкна, залитна до Кинхуин и се потърка по бедрото.
— Той ме ощипа! — викна възмутено. Файле я жегна… Не, не ревност. Не можеше да е това. Проклетникът можеше да щипе когото си ще. Не беше Перин.
Изкриви лице и подаде меха на слънцекосата жена. Мейгдин изп-лакна уста и после жадно загълта. Не беше слънцекоса в момента, къдриците й бяха полепнали от потта и също толкова прашни, колкото потното й лице. Дори не беше хубава в момента.
Арела се измъкна от развалините, като потъркваше задника си, мрачна като самата смърт, но взе нетърпеливо меха, който й подаде Алдин. Високият млад амадициец с плещести рамене — приличаше повече на войник, отколкото на счетоводител, какъвто беше — я зяпна алчно, докато пиеше. Така и отказваше да се примири, че не може да я убеди да се омъжи за него. Появи се и Ласайл — търкаше си задника! — и Джорадин й подаде друг мях, като я погали с пръст по изцапаната буза. Тя му се усмихна, преди да почне да пие. Вече си подготвяше пътя обратно към постелята му, ако Ролан се окажеше инат. Или поне Файле смяташе, че е така.
Най-сетне и Алиандре се измъкна покрай Кинхуин, и макар да не се потъркваше, леденият гняв, изписан на лицето й, говореше достатъчно ясно. Кинхуин се отдръпна от отвора и се изправи, а Ролан запълзя назад от опасната дървена грамада.
— Милейди — извика притеснено Аравайн и Файле рязко се обърна. Жената с пълничкото лице беше коленичила на калдъръма, вдигнала в скута си главата на Мейгдин. Клепачите на Мейгдин пърхаха, но така и не можеха да се отворят. Устните й се движеха немощно, от Устата й излизаше несвързано ломотене.
— Какво стана? — възкликна Файле, бързо притича и коленичи до тях.
— Не знам, милейди. Пиеше, все едно се кани да опразни целия мях, и изведнъж залитна. В следващия миг просто рухна. — Сигурно е много изтощена — отвърна Файле и погали по косата слугинята си; мъчеше се да не мисли как ще я измъкнат извън стана, като не може да върви. Но щяха да го направят, дори да се наложеше да я носят. Светлина, самата тя едва можеше да се държи на крака. — Тя ни спаси, Аравайн. — Амадицийката кимна мрачно.
— Ще ви скрия някъде на сигурно до вечерта, Файле Башийр — каза Ролан, докато стягаше последните каишки на сбруята за калъфа на лъка си. Вече беше увил около главата си кафявата шуфа. — След това ще ви отведа в горите. — Взе три къси копия от Джорадин, затъкна ги под кожените стеги на гърба си и трите дълги железни върха блеснаха над главата му под слънчевата светлина.
Файле едва не рухна до Мейгдин от облекчение. Нямаше да се наложи да крие нищо от Перин. Но не можеше да си позволи слабост, не и сега.
— Припасите ни за… — почна тя и сякаш умореният й глас се оказа последната сламка, порутената сграда за сетен път нададе отчаян стон и рухна с трясък, който за миг заглуши взривовете.
— Ще се погрижа да получите каквото ви трябва — каза Ролан, докато вдигаше над лицето си черното було. Джорадин му подаде още едно копие и кръглия щит, а той го окачи на дръжката на ножа на колана си, след което я сграбчи за китката на дясната ръка и я вдигна да стане. — Трябва да побързаме. Не знам с кого танцуваме копията, но днес Мера’дин ще танцуват.
— Алдин, ще вземеш ли Мейгдин? — Само това успя да попита, преди Ролан да я задърпа след себе си.
Погледна през рамо и видя как Алдин вдигна в прегръдката си примрялата Мейгдин. Джорадин държеше Ласайл за ръката също толкова здраво, колкото Ролан — нея. Тримата Лишени от братя поведоха шествие от облечени в бяло мъже и жени. И едно момче. Лицето на Терил беше мрачно. Файле зашари с пръсти в ръкава си — никак не беше лесно с широката длан на Ролан, стиснала я над лакътя, и те се свиха около ръбестата дръжка на камата й. Каквото и да ставаше извън градските стени, до вечерта тази кама сигурно щеше да й потрябва.
Перин затича по криволичещата между шатрите улица. Никой не се мяркаше пред очите му, ала през грохота на взривяващите се огнени кълбета и мълнии ушите му успяваха да доловят и други шумове от битка. Трясък на стомана в стомана. Викове на мъже, убиващи или издъхващи. Мъжки крясъци. По лявата му страна се стичаше кръв от рана в главата, усещаше как капе и по десния му хълбок, там, където го беше одраскало копие, кръв се цедеше и по лявото му бедро от копие, забило се по-дълбоко. Не всичката кръв по него бе негова. От отвора на ниска тъмна шатра надникна нечие лице и бързо се скри. Детско лице, при това уплашено, не първото, което беше видял дотук-Шайдо бяха притиснати толкова силно, че много деца бяха останали. Рано беше да мисли и за това. Виждаше градските поти над ниските шатри, вече на по-малко от стотина крачки. Отвъд тях беше крепостта и Файле.
Двама забулени Шайдо притичаха покрай една права шатра с мръс-нокафяво платнище, стиснали копията готови за бой. Но не за него. Гледаха към нещо наляво. Той им налетя, без да спре бяга си. И двамата бяха по-едри от него, но силата на устрема му събори и двамата и докато падаха, Перин вече бе влязъл в схватка. Чукът му се стовари под брадичката на единия, докато в същото време не спираше да мушка другия, ножът се забиваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Чукът се надигна и се стовари в лицето на първия, плисна кръв, надигна се и се стовари отново, докато Перин мушкаше с другата ръка. Мъжът с премазаното лице изрита веднъж. Перин се изправи. Другият лежеше неподвижно, зяпнал с изцъклени очи в небето.
Някакво смътно движение отляво го накара да скочи вдясно. Меч изсвистя във въздуха там, където допреди миг беше шията му. Мечът на Ейрам. Някогашният Калайджия също беше понесъл рани. Кръвта бе засъхнала на половината му лице като чудата маска, по палтото на червени ивици се стичаха вадички кръв, а очите му изглеждаха изцъклени като на труп, но продължаваше да танцува с меча в ръцете си. Миризмата му бе миризма на смърт. Смърт, която търсеше.
— Полудя ли? — изръмжа Перин. Стомана изкънтя в стомана, щом спря замаха на меча с главата на чука. — Какво правиш? — Блокира още един удар на стоманеното острие, опита се да се вкопчи в него и едва успя да отскочи — отърва се само с леко перване в ребрата.
— Пророкът ми обясни всичко. — Гласът на Ейрам прозвуча замаяно, но мечът му продължаваше да се върти леко и плавно и Перин едва успяваше да блокира ударите с чука и ножа, докато отстъпваше. Можеше само да се надява, че няма да се спъне в някое въже или да се прекатури в някоя шатра. — Очите ти. Ти наистина си Твар на Сянката. Ти доведе тролоците в Две реки. Той ми обясни всичко. Тези очи. Трябваше да се сетя още първия път, когато те видях. Ти и Илиас, с тези очи на Твари на Сянката. Трябва да спася лейди Файле от теб.
Перин се стегна. Не можеше непрекъснато да върти десет фунта стомана толкова бързо, колкото Ейрам въртеше меча, тежък три пъти по-малко. Трябваше някак да му влезе, да се измъкне от обхвата на вихрещото се острие. Не можеше да го направи, без да бъде посечен, и то лошо, но ако изчакаше много, Ейрам щеше да го убие. Закачи петата си в нещо, залитна назад и едва не падна.
Ейрам се втурна напред и мечът му посече надолу. Изведнъж се вцепени, очите му се опулиха и ръцете му изпуснаха оръжието. И рухна по очи. Две стрели стърчаха от гърба му. На трийсет крачки зад него двама забулени Шайдо вече пак изпъваха лъковете. Перин скочи встрани зад зелената островърха шатра и бързо се превъртя. Една стрела се беше забила в ъгъла на шатрата през платното и продължаваше да трепери. Присвит, той притича покрай шатрата, после зад една избеляла синя, и зад някаква мръснокафява; стискаше чука в едната ръка и ножа в другата. На за първи път играеше днес тази игра. Надникна предпазливо иззад ръба на кафявата шатра. От двамата Шайдо нямаше и помен. Можеше на свой ред да го дебнеха или вече бяха тръгнали по петите на друг. Успя да зърне Ейрам — лежеше неподвижно там, където беше паднал. Лекият полъх на вятъра разроши тъмните перца на стрелите, щръкнали от гърба му. Илиас беше прав. Изобщо не трябваше да позволи на Ейрам да хваща този меч. Трябваше да го отпрати с колите или да го накара да се върне при Калайджиите. Толкова много неща трябваше да направи. Твърде късно беше вече.
Портите го зовяха. Вече беше толкова близо! Все така ниско приведен, той отново затича по кривите улички, отваряше си очите на четири за двамата Шайдо или за други, които можеше да дебнат наоколо. Шумът от битката вече ехтеше някъде пред него, идеше откъм север и юг, но това още не означаваше, че в стана не са останали войници.
Щом зави на ъгъла, само на няколко крачки от широко зейналите порти, видя, че е пълно с хора. Повечето бяха облечени в мръснобели роби, но имаше и трима забулени алгай’д’сисвай, единият — висок и дългокрак, дори Ламгвин щеше да изглежда като джудже пред него. Точно този държеше Файле за китката. А тя изглеждаше, сякаш се е търкаляла по земята.
С рев, Перин се втурна напред, вдигнал чука, а грамадният мъж бутна Файле зад себе си и затича срещу него, вдигнал копието, докато откачаше щита от колана си.
— Перин! — изпищя Файле.
Едрият Шайдо като че ли се поколеба за миг и Перин се възползва от това. Чукът му се стовари в слепоочието на мъжа с такава сила, че стъпалата му се откъснаха от земята, докато падаше. Точно зад него обаче изникна още един, готов да налети и да го промуши с копието си. Изведнъж мъжът изпъшка, зелените му очи над черното було се разшириха от изненада, той се смъкна на колене и погледна през рамо към стоящата зад него Файле. Падна бавно по очи — от гърба му стърчеше дръжка на нож. Перин припряно погледна към третия и видя, че и той се е проснал по очи — от гърба му стърчаха две дървени дръжки на ножове. Ласайл се беше опряла на рамото на Аре-ла и плачеше. Явно беше разбрала, че да убие човек не е толкова лесно.
Алиандре също беше пред тълпата; Мейгдин бе до нея, носеше я висок млад мъж в бяла роба. Но Перин не можеше да откъсне очи от файле. Пусна на земята чука и ножа, прекрачи мъртъвците и я грабна в обятията си. Миризмата й изпълни ноздрите му. Изпълни главата му. Миришеше силно на изгоряло дърво, кой знае защо, ала той все пак усети нейната миризма.
— Толкова дълго сънувах този миг…
— И аз — промълви тя на гърдите му и се притисна в него. Мирисът й беше изпълнен с радост, но потръпваше.
— Нараниха ли те? — попита той нежно.
— Не. Те… Не, Перин, не ме нараниха. — И други миризми се примесваха в радостта й обаче, миризми, заплетени на объркано и неразчленими от нея. Смътният и болезнен мирис на тъга и тежкият, мазен мирис на вина. Срам, като хиляда тънки като косъмчета бодливи игли. Е, добре, онзи мъж беше мъртъв. А една жена има право да крие тайните си, ако поиска.
— Важното е само, че си жива и че отново сме заедно — каза той. — Само това е важно на света.
— Само това — промълви тя и се притисна в него още по-силно. Толкова силно, че простена. Но в следващия миг вече го беше избутала пред себе си и оглеждаше раните му, разтваряше с пръсти разкъсаните места по палтото му, за да погледне. — Тези тук не изглеждат чак толкова зле — рече отривисто, макар всички онези чувства все още да бяха примесени с радостта й. Дръпна го за косата да се наведе, за да може да огледа раната на черепа му. — Ще ти трябва Цяр, разбира се. Колко Айез Седай си довел? Как успя да… Не, сега това не е важно. Достатъчно са, за да надвият Шайдо, и това е важното.
— Тези Шайдо… — Изправи се и я погледна отгоре. Светлина, толкова беше красива въпреки прахта и саждите. — Шест или седем хиляди копия ще са тук до… — Погледна към слънцето; като че ли трябваше да е по-нависоко. — След по-малко от два часа може би. Трябва да приключим тук и дотогава да сме тръгнали, ако може. Какво й е на Мейгдин? — Беше се отпуснала като пухена възглавница на гърдите на младия мъж. Клепките й пърхаха, без да могат да се отворят.
— Умори се от това, че спаси живота ни — отвърна Файле. Забрави за раните му и се обърна към другите в бяло. — Аравайн, всички, започнете да събирате гай-шайн. Не само онези, които ми се заклеха. Всички в бяло. Няма да оставим никой. Перин, коя посока е най-безопасна?
— На север. На север е безопасно.
— Подкарайте ги на север — продължи Файле. — Съберете коли, фургони, товарни коне и ги натоварете с всичко, което прецените, че ще ни потрябва. Бързо! — Хората се раздвижиха. Разтичаха се. — Не, ти остани тук, Алдин. Мейгдин все още трябва да я носи някой. Ти също остани, Алиандре. И ти, Арела. Ласайл има нужда от нечие рамо, на което да си поплаче.
Перин се ухили. Ако жена му се озовеше в обгърната от пламъци къща, най-спокойно щеше да се захване с потушаването на пожара. И щеше да го угаси, при това. Наведе се и почисти ножа си в палтото на зеленоокия, преди да го прибере в канията. Чукът му също имаше нужда от почистване. Постара се да не мисли за онова, което оцапа палтото на мъртвия. Огънят в кръвта му загасваше. Възбудата си бе отишла, останала бе само умора. Раните му запулсираха.
— Ще пратиш ли някой до крепостта, да кажат на Бан и Сеонид, че вече могат да излязат? — рече той, докато пъхаше дръжката на чука в клупа на широкия си колан.
Файле го зяпна за миг.
— Те са в крепостта? Как? Защо?
— Ализе не ти ли каза? — Трудно се беше поддавал на гняв, преди да отвлекат Файле. Сега обаче усети как яростта кипна у него. Кипна, като вода върху нажежено до бяло желязо. — Тя каза, че ще те отведе със себе си, щом си тръгне, но обеща да ти каже да идеш в крепостта, когато видиш мъгла по ридовете и чуеш вълчи вой посред бял ден. Готов съм да се закълна в това. Огън да ме гори дано, ей толкова не може да се довери човек на Айез Седай!
Файле хвърли поглед към западния рид — мъглата над него все още беше гъста — и се намръщи.
— Не е Ализе, Перин. А Галина. Стига и това да не е било лъжа. Тя трябва да е. И трябва да е от Черната Аджа. О, колко бих искала да знам истинското й име. — Раздвижи лявата си ръка и примижа от болка. Наистина беше ранена. Перин за миг съжали, че не може да убие отново високия Шайдо. Болката обаче не разколеба Файле. — Терил, ела тука. Виждам те, че надничаш от портата.
Мършавият младок се показа плахо от портата.
— Татко каза да остана тук и да ви държа под око, милейди — изломоти той почти неразбрано.
— Все едно. Тичаш до крепостта колкото може по-бързо и казваш на всички, които намериш там, че лорд Перин е заповядал да дойдат. Хайде. Бегом.
Момчето се чукна с юмрук по челото и хукна.
След четвърт час отново се появи, на бегом, следван от Сеонид, Ван и всички останали. Бан се поклони на Файле и замърмори колко бил доволен, че я вижда отново, след което бързо се разпореди мъжете от Две реки да се развърнат в кръг около портата, с изпънати лъкове и забити в земята алебарди. С мъжете поне говореше като нормален човек. И той беше един от онези, които искаха добият „блясък“. Селанде и останалите „следовници“ на Файле се втурнаха към нея и възбудено забърбориха колко се били притеснили, когато не се появила след вълчия вой.
— Аз отивам при Масури — заяви Кирклин с тон, който не търпеше възражения. И не изчака възражения, а извади меча си и затича покрай стената на север.
Таланвор изрева, щом видя, че Мейгдин я държи някакъв висок младеж, и се наложи да го спрат и да го убедят, че само е изтощена. Все пак я взе от ръцете му, притисна я до гърдите си и й зашепна нещо.
— Къде е Чиад? — попита навъсено Гаул. Като разбра, че тя изобщо не е била с тях, вдигна булото пред лицето си. — Девите ме изиграха. Но ще я намеря преди тях.
Перин го хвана за ръката.
— Там има много хора, които ще те вземат за Шайдо.
— Пръв трябва да я намеря, Перин Айбара. — В гласа на айилеца, в Миризмата му имаше нещо, което Перин можеше да назове само „сърдечна болка“. Разбираше тъгата от това да си помислиш, че жената, която обичаш, може да я изгубиш завинаги. Пусна ръкава на Гаул и той се втурна през кръга от стрелци с копие и щит в ръката.
— Ще отида с него — ухили се Илиас. — Може да успея да го опазя. — Извади дългия нож, който му беше дал името сред вълците — Дългия зъб, — и затича след високия айилец. Ако двамата не можеха да се справят, никой друг не можеше да ги спаси.
— Ако няма какво повече да дърдориш, може би ще се укротиш малко за Цяра — каза му Сеонид. — Както те гледам, май имаш нужда от Него. — Фурен и Терил пристъпваха зад нея с ръце на дръжките на мечовете и очите им шареха във всички посоки. Това с кръга на мъжете от Две реки — добре, говореше стойката им, но безопасността на Сеонид все пак бе техен дълг. Приличаха на леопарди, пазещи домашно коте. Само дето тя не беше домашно коте.
— Първо се погрижи за Файле — каза той. — Ръката я боли. — Файле говореше с Алиандре, и двете — толкова бесни, че ако имаха опашки, щяха да са настръхнали. Явно бяха ядосани на Ализе или Галина, или каквото там й беше името.
— Не виждам на нея да й тече кръв като на заклано прасе. — Сеонид вдигна ръце да обхване главата му в шепи и твърде познатият му вече мраз го порази, все едно че е скочил зиме в полузамръзнало горско езеро. Той изохка и потрепери, замаха неудържимо с ръце, а след като тя го пусна, раните ги нямаше, но не и кръвта, спекла се по лицето му и оцапала палтото и брича му. И почувства освен това, че може да изяде сам цяла сърна.
— Какво каза? — Мъничката Зелена се обърна към Файле. — Не спомена ли Галина Касбан?
— Не й знам фамилното име — отвърна Файле. — Кръглолика Айез Седай с пълна уста, черна коса и големи очи. Хубава донякъде, но неприятна. Познавате ли я? Мисля, че трябва да е от Черната Аджа.
Сеонид се вцепени.
— По описанието ти прилича на Галина. Червена и определено неприятна. Но защо я обвиняваш в това? Подобно обвинение не може да се предяви току-така към Сестра, дори да е неприятна като Галина.
След като Файле обясни, Перин отново кипна от гняв. Беше я изнудила, беше я заплашила, беше я излъгала, а накрая се бе опитала да я убие. Юмруците му се свиха толкова силно, че ръцете го заболяха.
— Само да ми падне, ще й счупя врата — изръмжа той, щом Файле замълча.
— Нямаш това право — сряза го Сеонид. — Галина трябва да бъде съдена пред действащ съд от Сестри, а за това обвинение трябва да са Заседателки. Целият Съвет на Кулата би трябвало да заседава за това. Ако бъде призната за виновна, ще бъде усмирена и екзекутирана, но такова правосъдие се полага само на Айез Седай.
— Ако? Чу какво каза Файле. Още ли се съмняваш?
Сигурно изглеждаше заплашително, защото Фурен и Терил се плъзнаха напред от двете страни на Сеонид и ръцете им се отпуснаха леко на дръжките на мечовете.
— Тя е права, Перин — каза кротко Файле. — Когато Джак Колин и Лен Конгар бяха обвинени за кражба на крава, ти знаеше, че са крадци, но накара господин Тейн да докаже, че те са я откраднали, преди да позволиш на Селския съвет да ги накаже с бой с камшици. Също толкова важно е и за Галина.
— Селският съвет нямаше да нареди да ги набият без съд, каквото и да бях казал — измърмори той, а Файле се засмя. Засмя се! Светлина, колко хубаво беше да чуе отново смеха й. — О, добре. Галина си е на Айез Седай. Но ако те не се заемат с нея, ще го направя аз, само да ми падне в ръцете. Не обичам да те нараняват.
Сеонид му изсумтя и в мириса й се долови неодобрителна нотка.
— Ранена ли е ръката ви, милейди?
— Първо се погрижете за Арела, моля ви.
Айез Седай завъртя раздразнено очи и хвана главата на Файле в шепите си. Файле потръпна и само въздъхна тежко. Значи раната не беше тежка, а и все едно, вече я нямаше. Тя благодари на Сеонид и я поведе към Арела.
Перин изведнъж осъзна, че вече не чува взривовете. Всъщност не помнеше да ги е чувал от доста време. Това трябваше да е добре.
— Трябва да разбера какво става. Бан, пази Файле.
Файле горещо възрази, че тръгва сам, и когато той най-после отстъпи да вземе със себе си десет души от Две реки, откъм северния ъгъл на градската стена се появи ездач с ярко боядисана броня. Трите тънки сини пискюла му подсказаха, че е Тилий. Когато се приближи, разбра, че кара някаква гола жена, метната върху високия дорчо пред седлото. Жена, вързана за глезените и коленете, китките и лактите. В дългата й златиста коса, която почти забърсваше земята, бяха вплетени накити със скъпоценни камъни и перли. Наниз големи зелени камъни и злато се хлъзна от шията й и падна в прахта, щом Тилий Дръпна юздите. Тя смъкна странния си шлем с облечените си в стоманени ръкавици ръце и го постави върху задника на пленничката.
— Забележителни оръжия са тези ваши лъкове — каза и изгледа мъжете от Две реки. — Да можехме и ние да имаме такива. Кирклин ми каза къде да ви намеря, милорд. Започнаха да се предават. Хората на Масема се държаха самоубийствено твърдо — повечето са мъртви или издъхват според мен, — а дамане превърнаха онзи рид в смъртен капан, в който само луд можеше да влезе. Най-хубавото е, че сул-дам вече надянаха ай-дам на вратовете на над двеста жени. Вашият „студен чай“ се оказа достатъчен, за да не могат повечето от тях да стоят на краката си без помощ. Ще трябва да повикам то’ракен да ги превозим всичките.
Сеонид изръмжа. Лицето й беше хладно, но гневът в миризмата й беше остър като кама. Изгледа Тилий така, сякаш се канеше дупка да издълбае в нея с погледа си. Тилий не й обърна капка внимание, освен че леко поклати глава.
— След като моите хора си заминат — каза Перин. Споразумението му беше с нея. Не искаше да го подлага на изпитание с никой друг. — Какви са загубите ни, освен от хората на Масема?
— Светлина — възкликна Тилий. — При вашите стрелци и дамане те изобщо не успяха да се доближат до нас. Никога досега не бях виждала боен план да се изпълни толкова гладко. Ако имаме стотина загинали наши, ще се изненадам.
Перин потръпна. Сигурно при тези обстоятелства сто души трябваше да са леки загуби, но някои от тях щяха да са мъже от Две реки. Все едно дали ги познаваше, или не, той носеше отговорност за тях.
— Знаете ли къде е Масема?
— С остатъка от армията си. Не е страхливец, това мога да кажа за него. С неговите двеста — е, може би стотина вече — си проби път през всички Шайдо до другия рид.
Перин скръцна със зъби. Беше се измъкнал в обкръжението на цялата си многохилядна сган. Голото обвинение срещу Масема затова, че Ейрам се опита да го убие, нямаше да издържи, а и следовниците му едва ли щяха да са склонни да го предадат на съд.
— Трябва да тръгнем, преди да са дошли другите. Ако Шайдо си помислят, че скоро ще ги освободят, могат да решат да забравят, че са се предали. Коя е пленничката ви?
— Севанна — каза хладно Файле. Миризмата й на омраза бе почти толкова силна, колкото докато говореше за Галина.
Златокосата жена се извъртя нагоре, тръсна косата, паднала над челото й, и изсипа още няколко накита на земята. Очите й, пронизали Файле, бяха като зелен пламък над ивицата плат, вързана през устата й. Вонеше на гняв.
— Севанна от Джумай Шайдо. — Тонът на Тилий бе изпълнен със злорадо задоволство. — С такава гордост ми го каза. Тя също не е от страхливите. Посрещна ни само по копринена роба и с накитите си, но прониза с копие двама от моите алтарци, преди да й го отнема.
Севанна изръмжа под запушилия устата й парцал и се замята, сякаш искаше да се смъкне от коня. Поне докато Тилий не я плесна по задника. След това се примири и само гневно въртеше очи към всички. Беше приятно закръглена, въпреки че той не трябваше да забелязва такива неща в присъствието на жена си. Само че Илиас му беше казвал, че тя ще очаква да ги забелязва, така че я огледа открито.
— Настоявам да присвоя съдържанието на шатрата й — заяви Файле и го изгледа много рязко. Май не биваше да е чак толкова открит. — Тя държи там огромен сандък със скъпоценности и ги искам. Не ме гледай като тъпак, Перин. Имаме да изхраним сто хиляди души, да ги облечем и да ги върнем по домовете им. Най-малко сто хиляди.
— Искам да дойда с вас, милейди, ако позволите — изчурулика с тънък глас младокът, който крепеше Мейгдин. — И няма да съм единственият, ако ни приемете.
— Вашата лейди съпруга, предполагам, милорд? — рече Тилий и изгледа Файле.
— Тя е. Файле, позволи ми да ти представя флаг-генерал Тилий Кирган, на служба на императрицата на Сеанчан. — Май и той вече придобиваше малко от онзи „блясък“. — Флаг-генерал, съпругата ми, лейди Файле ни Башийр т’Айбара. — Тилий се поклони в седлото. Файле направи малък реверанс и наведе лекичко глава. Беше царствена въпреки мръсното си лице. Което му напомни за „Скършената корона“. Но обсъждането на тази дреболия беше за по-късно. Не се съмняваше, че спорът ще е дълъг. Смяташе, че този път няма да му е трудно да повиши тон, точно както тя обичаше. — А това е Алиандре Марита Кигарин, кралица на Геалдан, Благословена от Светлината, Закрилница на Геалдан. И васалка на съпругата ми. Геалдан е под моята опека. — Глупаво беше да го казва, но трябваше да се каже.
— Споразумението ни не засяга това, милорд — предпазливо отвърна Тилий. — Не аз решавам накъде тръгва Всепобедната армия.
— Просто да го знаете, флаг-генерал. И кажете на онези над вас, че не могат да вземат Геалдан. — Алиандре му се усмихна широко, с такава благодарност, че му се дощя да се разсмее. Светлина, Файле също се усмихна. С горда усмивка. Той се почеса по носа. — Наистина трябва да тръгнем, преди да са дошли Шайдо. Не искам да се озова с тях пред мен и с всички тези пленници зад гърба ми, готови отново да вдигнат копието.
Тилий се изкикоти.
— Имам малко повече опит с тези хора от вас, милорд. Предадат ли се, няма да се опитат да се бият отново или да бягат в продължение на три дни. Освен това накарах част от моите алтарци да запалят клади от техните копия и лъкове, просто за всеки случай. Имаме време да се развърнем. Милорд, надявам се никога да не ми се наложи да се изправя срещу вас на бойното поле — добави тя и смъкна металната ръкавица от дясната си ръка. — За мен ще е чест, ако ме наричате Тилий. — Наведе се над Севанна и му подаде ръката си.
За миг Перин я зяпна изумено. Колко странен свят! Беше отишъл при нея с мисълта, че сключва сделка с Тъмния, и Светлината бе свидетел, някои от нещата, които вършеха сеанчанците, бяха отвратителни, но тази жена беше честна и вярна на думата си.
— Значи за теб аз съм Перин, Тилий — отвърна той и стисна ръката й. Наистина много странен свят.
Галина смъкна долната си риза, хвърли я върху бялата копринена роба и се наведе да измъкне роклята за езда от дисагите. Беше ушита като за малко по-едра жена, но щеше да върши работа, докато успее да продаде една от онези проклети огнекапки.
— Да не си помръднала, Лина — чу се зад нея гласът на Терава и изведнъж Галина разбра, че няма да може да се изправи, дори гората наоколо да се запалеше. Можеше да изпищи обаче. — Млък. — Тя се задави и писъкът заглъхна в гърлото й. Можеше все пак да заплаче, безмълвно, и сълзите й закапаха по влажната шума. Една ръка я зашлеви грубо. — Значи си взела палката по някакъв начин. Иначе нямаше да си тук. Дай ми я, Лина.
За съпротива и дума не можеше да става. Галина измъкна палката от дисагите и я подаде на жената с очи на ястреб; сълзите потекоха на вадички по страните й.
— Стига си циврила, Лина. И си сложи огърлицата и колана. Ще наредя да те накажат, че си ги свалила.
Галина потръпна. Дори заповедта на Терава не можа да спре сълзите й, а знаеше, че и заради това ще я накажат. Златната огърлица и коланът излязоха от дисагите и се озоваха на шията и на кръста й. Остана така, само по белите вълнени чорапки и меките везани ботуш-ки, а златната огърлица с огнекапките и коланът така натежаха, че сякаш щяха да я смъкнат на земята. Очите й се вторачиха в бялата палка в ръцете на Терава.
— Конят ти ще отиде за товарно животно, Лина. Колкото до теб, забранено ти е да яздиш повече.
Трябваше да има някакъв начин да се докопа отново до палката. Трябваше!
— Стига си си играла с животинчето, Терава. Какво ще правим сега?
Белайнд, крехката Мъдра с почти избеляла от слънцето коса, пристъпи и изгледа сърдито Терава със светлосините си очи. Беше кокалеста, с лице, пригодно да гледа сърдито.
Едва сега Галина видя, че Терава не е сама. Сред дърветата стояха няколкостотин мъже, жени и деца, някои от мъжете на всичко отгоре носеха жени. Опита се да се прикрие с ръце и лицето й пламна. През всичките ужасни дни, в които бе принуждавана да стои гола, не й се налагаше поне да излага голотата си пред мъже. После забеляза една странност. Едва шепа от тях бяха алгай’д’сисвай, с калъфите с лъковете на гърбовете и колчаните на бедрата, но всеки мъж и всяка жена освен Мъдрите носеха поне по едно копие. Лицата им бяха забулени, било с кърпа или просто с някакво парче плат. Какво можеше да означава това?
— Връщаме се в Триделната земя — отвърна Терава. — Ще разпратим бегачи да издирят всяка септа, която могат, и да им кажат да оставят своите влагоземци гай-шайн, да оставят всичко, което трябва, и крадешком да си проправят пътя към Триделната земя. Ще възстановим своя клан. Шайдо отново ще се издигне след бедствието, до което ни доведе Севанна.
— Та за това ще трябват поколения! — възрази Модара. Стройна и много красива, по-висока и от Терава, висока колкото повечето айлис-ки мъже, тя стоеше до Терава, без да трепне. Галина така и не можеше да разбере как го прави. Тази жена я караше да потръпва само с един поглед.
— Поколения да са — заяви твърдо Терава. — Ще го правим толкова време, колкото трябва. И никога повече няма да напускаме Триделната земя. — Погледът й се измести към Галина. И тя потръпна. — Никога повече няма да пипаш това — рече тя и вдигна палката. — И никога повече няма да се опитваш да ми бягаш… Гърбът й е силен. Натоварете я добре и да тръгваме. Може да се опитат да ни преследват.
Натоварена с мехове с вода и котли толкова, че изглеждаше почти прилично покрита, Галина повлече крака през леса по петите на Терава. Не мислеше нито за палката, нито за бягство. Нещо в нея се беше прекършило. Тя беше Галина Касбан, Висшата на Червената Аджа, заседаваше във Върховния съвет на Черната Аджа, а щеше да си остане паленцето на Терава до края на дните си. Беше „мъничката Лина“ на Терава. До края на дните си. Знаеше го. Сълзите се стичаха безмълвно по лицето й.