Робърт Джордан
Нож от блянове (33)

Глава 32
Да спазиш сделката

Биргит се беше облегнала на каменната стена на триетажната къща и мислеше с тъга за Гайдал. Изведнъж възелчето от чувства и усещания в тила й, усетът й за Елейн, се сгърчи. Да, това бе подходящата дума. Всичко продължи само миг, но след това връзката беше изпълнена с… вялост. Елейн беше в съзнание, но отпусната. Не беше уплашена обаче. Все пак Биргит отметна наметалото си, пристъпи до ъгъла и надникна към улица „Пълнолуние“. Елейн можеше да е безразсъдно храбра. Най-трудното в това да си неин Страж-ник бе да я опазиш да не застраши ненужно живота си. Никой на този свят не беше неуязвим, но проклетото момиче си въобразяваше, че е. Гербът й трябваше да е железен лъв, не златна лилия. Светлината продължаваше да струи от прозореца в смътен кръг на тясната улица и не се чуваше никакъв звук освен мяукането на котка някъде в нощта.

— Сарейта се чувства… замаяна — измърмори до нея Нед Ярман. Момчешкото лице на младия Стражник беше свъсено. — И много слаба.

И другите Стражници се струпаха около Биргит, намръщени и присвили очи. Виждаше се съвсем ясно, дори на лунната светлина. Явно нещо се беше случило с всички Айез Седай. Но какво?

— Лейди Елейн каза, че ще извика, ако й потрябваме — каза им тя, най-вече за да успокои себе си. Дори и двете, Кареане и Сарейта, да бяха Мраколюбки, свързани щяха да са неспособни да направят каквото и да било, а това, което се беше случило, явно бе сполетяло и тях. Огън да я изгори, трябваше да настои да влезе заедно със Стражниците.

 

— Кареане няма да е доволна, ако се намесим ненужно — промълви Венр Косаан. Тънък като нож и мургав, с бели кичури в къдравата черна коса и късата брада, той изглеждаше напълно спокоен. — Казвам да чакаме. Тя се чувства уверена, каквото и да става там.

— Повече, отколкото на влизане — добави Сиерил Арджуна, при което Венр го изгледа остро. Сиерил бе млад и целият кожа и кости, макар да беше широк в раменете.

Биргит кимна. Елейн също беше уверена. Но пък Елейн щеше да е уверена дори да тръгнеше по въже, изпънато над яма, пълна с остри колове. Някъде излая псе и котешкото мяукане стихна, но на първото псе отвърнаха други — и лаят им изведнъж стихна толкова бързо, колкото бе започнал.

Зачакаха, но Биргит я гризеше отвътре. Изведнъж Венр изръмжа проклятие и смъкна наметалото си. В следващия миг вече тичаше с меч в ръка, следван от Сиерил и Тейван, също с извадени мечове. Преди да направят и две стъпки, Джаем изрева диво, хвърли наметалото си, измъкна меча от ножницата и затича след тях с невероятна за възрастта му бързина. Нед също изръмжа от гняв и стоманата блесна в юмрука му на лунната светлина. Ярост я жегна през връзката, като бойната ярост, обсебваща някои мъже. И тъга също така, но и този път — не и страх.

Биргит чу зад себе си тихо изстъргване на мечове, излизащи от ножниците, и рязко се обърна.

— Приберете ги! Тук няма полза от тях.

— Знам какво означава тичащи Стражници не по-зле от вас, милейди — отвърна вежливо Юрит и се подчини. Вежливо и с явна неохота. Стройна и висока почти като мъж, салдейката отричаше знатното си потекло, но щом станеше дума какво е правила, преди да се закълне като Ловкиня на Рога, винаги отвръщаше с една от редките си усмивки и сменяше темата. Но с меча я биваше. — Ако Айез Седай загиват…

— Елейн е жива — прекъсна я Биргит. Жива и в беда. — Тя ни е грижата сега, но за да я спасим, ще ни трябват повече мечове. — И не само мечове. — Някой да го върже този! — Две гвардейки спипаха Харк за палтото, преди да успее да се измъкне в тъмното. Явно никак не му се искаше да остане близо до място, където загиват Айез Седай. На нея — също. — Съберете… резервните коне и след мен — нареди тя и се метна на седлото на Стрела. — И препускайте като огън! — Заби пети в хълбоците на дългокракия кон и го пришпори.

Препускаше в див галоп през тъмните криви улици — по тях вече бяха започнали да излизат хора. Заобикаляше малкото коли и фургони, тръгнали в този ранен час, мъже и жени отскачаха, размахваха юмруци и сипеха люти ругатни. Тя само пришпорваше коня да затича още по-бързо и наметалото плющеше зад гърба й. Преди още да стигне до портата Мондел, Елейн вече се движеше. Отначало не беше сигурна, но вече не можеше да го сбърка. Елейн се движеше на североизток, бавно. Връзката подсказваше, че още е замаяна и не може да стигне далече пешком, може би изобщо не вървеше, но пък някой фургон щеше да кара също толкова бавно. Небето посивяваше. Колко време щеше да изтече, докато събереше каквото й трябваше? Във Вътрешния град улицата закръжи на спирала, заиздига се покрай кули, блеснали в стотици цветове, към златните куполи и, белите шпилове на Кралския дворец, на върха на най-високия хълм. Когато препусна в бесен галоп през Площада на кралицата, войниците я зяпнаха. Раздаваха им храната от черни котли върху ръчни талиги, готвачи насилваха с черпаците някаква кафява яхния в плитките им тенекиени канчета и всеки, когото видеше, беше надянал нагръдника си и беше окачил шлема на дръжката на меча си. Добре. Всеки миг й спестяваше миг към спасението на Елейн.

Две редици гвардейки се упражняваха в бой с меч в двора на кралската конюшня. Щом тя връхлетя в галоп, мечовете от вързани пръчки спряха да трещят. Биргит скочи от седлото, пусна юздите на Стрела и затича към колонадата.

— Хадора, бегом да кажеш на Ветроловките да се явят при мен в Залата с картите веднага! — извика тя, без да спре. — Всички! Санетр, ти — на капитан Гайбон! И да ми оседлаят друг кон!

Стрела беше приключила за днес. Биргит вече беше подминала колоните, но не спря да погледне дали жените са се подчинили. Трябваше да са.

Профуча през коридорите и нагоре по витите мраморни стъпала, изгуби се и засипа проклятия, мъчеше се да намери посоката. Слуги и слугини в ливреи зяпваха и отскачаха от пътя й. Най-сетне се добра до вратите с резбованите лъвове на Залата с картите и спря само колкото да каже на двамата плещести гвардейци на стража да пуснат Ветроловките веднага щом се появят, след което влезе. Гайбон вече беше тук, с лъскавата си броня с трите златни пискюла на рамото, и Дие-лин, която деликатно придържаше сините си копринени поли; и двамата гледаха намръщено огромната мозаечна карта, на която десетина-петнайсет червени диска бележеха северната стена на града. Никога досега не беше имало толкова нападения наведнъж, дори десет не бе имало, но Биргит само бегло погледна към дисковете.

— Гайбон, трябва ми всеки кон и алебарда, които можеш да събереш — викна тя, докато откопчаваше наметалото си: хвърли го върху дългата писалищна маса. — Няколко часа арбалетите и лъковете ще трябва да се справят сами с всичко, което се появи. Елейн е пленена от Мраколюбки Айез Седай и се опитват да я изкарат от града. — Някои от писарите и вестоносците замърмориха, но госпожа Анфорд набързо ги усмири с рязка заповед всеки да се залавя с работата си. Биргит погледна цветната карта на пода, за да прецени разстоянието. Елейн като че ли се движеше към Портата на Изгрева и пътя към река Еринин, но дори да използваха някоя от по-малките порти, щяха да са прекалено далече, за да се стремят към нещо друго освен към източна та стена. — Вероятно ще са я извели, докато се приготвим да тръгнем. Ще Отпътуваме до отсамната страна на хребета източно от града. — Това, което предстоеше, щеше да стане извън градските улици, далече от хорските домове. Бездруго щеше да е по-добре отвън. Иначе в тазиплетеница от улици, с толкова много конници и алебарди на едно място, щеше да има прекалено много жертви.

Гайбон кимна и след миг вече редеше заповеди. Облечените в кафяво писари бързо ги нахвърляха на хартия, даваха му ги да подпише и ги връчваха на младите вестоносци в червено и бяло, които тръгваха на бегом, щом листът се озовеше в ръката им. Лицата на момчетата бяха уплашени. Биргит нямаше време за собствените си страхове. Елейн не изпитваше страх — а тя беше пленничката. Тъга — да, но не и страх.

— Разбира се, че трябва да освободим Елейн — заговори кротко Диелин, — но тя едва ли ще ти благодари, ако с това отстъпиш града на Аримила. Ако не броим мъжете в кулите и тези, които държат портите, почти половината от обучените войници и ратници са на северната стена. Ако оголиш останалите, още един щурм и ще овладеят участък от стената. Само арбалетите и лъковете няма да ги спрат. Успеят ли, силите на Аримила ще се изсипят в града. И Аримила ще държи Кемлин, а Елейн ще е отвън, без достатъчно ратници да си го върне. Освен ако тези Мраколюбки не са вкарали по някакъв начин армия в Кемлин, няколкостотин души ще свършат също толкова работа, колкото и няколко хиляди.

Биргит я изгледа навъсено. Така и не беше успяла да приеме Диелин. Не знаеше защо точно, но Диелин просто я караше да настръхва само като я види. И беше съвсем сигурна, че и тя изпитва същото към нея. Не можеше да каже „горе“, без Диелин да каже „долу“.

— Ти се грижиш да поставиш Елейн на трона, Диелин. Аз се грижа да я опазя жива, за да се качи на този трон. Или да не се качистига да е жива. Аз й дължа живота си и няма да позволя нейният да изтече в ръцете на Мраколюбки. — Диелин изсумтя и отново се загледа в червените дискове, вре едно че виждаше как се бият войниците. Бръчките в ъгълчетата на очите й се сгъстиха.

Биргит стисна ръце зад гърба си и едва се удържа да не закрачи от нетърпение из залата. Елейн все още бавно се придвижваше към Портата на Изгрева.

— Има нещо, което трябва да знаеш, Гайбон. Ще се изправим срещу две Айез Седай, може би повече, и те може да имат оръжие, тер-ангреал, който прави белфир. Чувал ли си изобщо за това?

— Не. Но изглежда опасно.

— О, и още как. Толкова опасно, че е забранено за Айез Седай. Във Войната на Сянката дори Мраколюбците опряха да го използват.

Изсмя се горчиво. Единственото, което знаеше сега за гибелния пламък, бе разказаното й от Елейн. Най-напред бе дошло от самата нея, но това само правеше нещата още по-лоши. Нима всичките й спомени щяха да си отидат? Не мислеше, че в последно време е изгубила някой, но и да беше, как можеше да го знае? Можеше да си спомни откъслеци от основаването на Бялата кула, късчета от онова, което бяха направили двамата с Гайдал, за да помогнат в основаването й, но нищо преди това. Всичките й по-ранни спомени бяха като вчерашен дим.

— Е, поне ще имаме Айез Седай и на наша страна — каза Гайбон и подписа поредната заповед.

— Всички са мъртви освен Елейн — отвърна му тя твърдо. Нямаше защо да го крие. Диелин ахна и лицето й пребледня. Една от писарки-те плесна ръка на устата си, един мъж събори мастилницата си. Мастилото се разля по масата на черно петно и закапа по пода. Вместо да го укори, госпожа Анфорд се подпря с ръка на масата на друг писар, за да не падне. — Надявам се това да го компенсирам — продължи Биргит, — но нищо не мога да обещая, освен че днес ще изгубим хора. Може би много хора.

Гайбон се изправи. Лицето му беше замислено, кафявите му като лешници очи не трепваха.

— Значи денят ще е интересен — най-сетне отрони той. — Но ще върнем Щерката-наследница, каквато и да е цената. — Корав мъж беше Чарлз Гайбон. И смел. Често го беше доказвал на крепостните стени. И твърде хубав на външност за вкуса й, разбира се.

Биргит се усети, че крачи напред-назад по мозайката, и спря. Нищо не разбираше от генералство, каквото и да си мислеше Елейн, но знаеше, че ако покаже нервност, това ще зарази и другите. Елейн беше жива. Само това беше важното. Жива — но с всяка минута се отдалечаваше. Лявото крило се отвори и един от плещестите гвардей-ци обяви, че Дуланя Фоут и Керейл Суртвони са дошли. Гайбон се поколеба, погледна я, но след като тя си замълча, нареди да ги пуснат.

Двете бяха много различни, поне на външност, но и двете носеха бастуни. Джуланя беше закръглена и хубава, с бели кичурчета в черната коса, докато Керейл беше ниска и слабичка, с дръпнати зелени очи и огненочервени къдрици. Биргит се зачуди дали това са истинските им имена. Родственичките сменяха имената си толкова лесно, колкото други жени сменят чорапите си. Бяха облечени в прости вълнени дрехи, подходящи за обикалящи по селата амбулантки, каквито и двете били в миналото, и и двете имаха остър поглед и умееха сами да се погрижат за себе си. Можеха да се измъкнат почти от всяко затруднено положение, а простите ножове на коланите им не бяха единствените оръжия, които носеха: можеха да изненадат дори някой силен мъж с онова, което могат да правят с бастуните си. И двете приклекнаха в реверанс. Полите и наметалото на Джуланя бяха мокри и оцапани с кал.

— Елориен, Люан и Абеле започнаха да вдигат лагера си тази сутрин, милейди — каза тя. — Задържах се само колкото да се уверя накъде тръгват — на север, — преди да дойда да донеса.

— Същото е с Емлин, Арател и Пеливар, милейди — добави Керейл. — Идват към Кемлин.

Биргит нямаше нужда да поглежда голямата карта със знаците, Изпъната на масата. Според това колко разкаляни бяха пътищата и колко дъжд беше навалял, най-късно до следобед можеха да стигнат До града.

— Справихте се добре и двете. Идете да си вземете гореща баня. Мислиш ли, че са променили позицията си? — обърна се тя към Диелин, щом двете жени излязоха.

— Не — отвърна й без колебание Диелин, а после въздъхна и поклати глава. — Боя се, че най-вероятно Елориен е убедила другите да я Подкрепят за Лъвския трон. Може и да си мислят да я надвият и да поемат обсадата. Четта им надвишава нейната наполовина и е два пъти повече от нас. — Нямаше нужда да добавя останалото. Дори да местеха мъжете с помощта на Родственичките, щяха да са здраво притиснати срещу толкова много.

— Първо връщаме Елейн, после ще му мислим за тях — каза Биргит. Защо се бавеха проклетите Ветроловки?

Още щом си го помисли, и те нахлуха в стаята зад Чанел — заслепяващо очите многоцветие от коприни. Освен Ренайле, последна в колоната с ленените си дрехи, но с червена блуза все пак, зелени панталони и тъмножълт пояс, с които изглеждаше достатъчно ярка. В сравнение дори с верижката на Лайнин, кръглобузата млада жена само с половин дузина медальончета, полюшващи се на бузата й, почетната верижка на Ренайле изглеждаше почти гола. На лицето на Ренайле се бе изписало изражение на стоическа твърдост.

— Не приемам да бъда заплашвана! — заговори сърдито Чанел и подуши златната си кутийка с благовония. Мургавите й бузи се бяха зачервили. — Гвардейката каза, че ако не се разтичаме, щяла да ни срита по… Все едно какво каза. Беше заплаха и аз няма да…

— Елейн е пленена от Мраколюбки Айез Седай — прекъсна я Бир-гит. — Трябвате ми, за да отворите Портал за мъжете, които ще отидат да я освободят. — Сред останалите Ветроловки се надигна ропот. Чанел им махна рязко с ръка, но само Ренайле замълча. Другите сведоха глави една към друга и зашепнаха, за явно нейно неудоволствие. Ако се съдеше по медальончетата по почетните им верижки, няколко от тях не отстъпваха по ранг на Чанел.

— Защо си ни повикала всички заради един Портал? — попита тя навъсено. — Спазвам сделката, както виждаш. Доведох всички, както си заповядала. Но защо ти трябват повече от една?

— Защото трябва да направите кръг, достатъчно голям, за да преминат хиляди мъже и коне. — Това беше едната причина.

Чанел се вцепени, и не само тя. Курин, с лице като черен камък, само дето не затрепери от гняв, а Рисаел, жена, която обикновено се държеше с царствено достойнство, направо затрепери. Сенайн, чието обрулено от вятъра и слънцето лице и старите белези показваха, че някога е носила повече от шест обеци, и то от по-тлъстите, заопипва отрупаната си със скъпоценни камъни кама, затъкната в зеления й пояс.

— Войници? — каза възмутено Чанел. — Това е забранено! В сделката ни е казано, че няма да взимаме никакво участие във вашата война. Зайда дин Парийд Черно крило ни заповяда така, а след като тя вече е Наставницата на корабите, заповедта й тежи още повече. Използвайте Родственичките. Използвайте Айез Седай.

Биргит пристъпи към смуглата жена и я погледна право в очите, родството беше безполезно за това. Никоя от тях никога не бе използвала Силата за оръжие. Може би никога нямаше да научат как.

— Другите Айез Седай са мъртви — промълви тя. Някой зад нея простена, някой от писарите. — Колко струва вашата сделка, ако загубим Елейн? Аримила със сигурност няма да я зачете. — Струваше й усилие да задържи гласа си спокоен. Гласът й искаше да закипи от гняв, да се разтърси от страх. Трябваха й тези жени, но нямаше да им каже за какво, иначе наистина щяха да загубят Елейн. — Какво ще каже Зайда, ако провалите сделката й с Елейн?

Ръката на Чанел посегна да вдигне отново изящната кутийка с благовония към носа й, но отново я пусна да падне сред многобройните нанизи със скъпоценни камъни. Според това, което Биргит знаеше за Зайда дин Парийд, тя щеше да е повече от недоволна от всяка, която провали тази сделка, и много се съмняваше, че Чанел държи да се изправи срещу нейния гняв. Но Чанел само я погледна замислено.

— Е, добре. Но само за прехвърляне. Разбрахме ли се? — Целуна връхчетата на пръстите на дясната си ръка, готова да скрепи сделката.

— Ще направите само това, което поискате — каза Биргит и се обърна. — Гайбон, време е. Вече трябва да са стигнали до портата.

Гайбон закопча колана с меча, взе шлема си и металните ръкавици и я последва с Диелин извън Залата с картите. Ветроловките се изнизаха след тях с Чанел начело — тя повтаряше гръмко и много настоятелно, че щели да осигурят само Портал. Биргит зашепна заповеди на Гайбон, после го остави да продължи към парадната част на двореца, а тя самата забърза към Кралската конюшня. Завари там всичките сто двадесет и една гвардейки, с брони и яхнали конете си. Метна се на седлото и им даде знак да я последват. Слънцето бе като златна топка, издигнало се над хоризонта сред ясносиньо небе — имаше само няколко бели облачета. Поне нямаше Да им се наложи да се оправят в дъжд. Дори един фургон можеше лесно да се измъкне в пороен дъжд като тези, които Кемлин бе изтърпял в последно време.

През площада се извиваше като змия дебела колона мъже, по де-сет-дванадесет в редица, плъзнала се докъдето й стигаха очите в двете посоки: конници с шлемове и стоманени нагръдници, редом до мъже с всякакви шлемове, каквито можеше да си представи човек, понесли на рамо алебарди, повечето с плетени ризници или кожени елеци обшити със стоманени пулове, и много рядко — с броня; всяка група се предвождаше от знамето на своя Дом. Или от знамето на наемната са част. Сред наемниците имаше твърде много нейни наблюдатели, за да се опитат да изкръшкат. Без стрелците с арбалети и лъкометците в тази колона трябваше да има поне дванайсет хиляди мъже, две трети от които бяха на коне. Колко от тях щяха да загинат до обед? Биргит изтласка тази мисъл от ума си. Трябваха й всички, за да убеди жените от Морския народ. Всеки мъж, ’който загинеше днес, можеше също толкова лесно да загине и утре, на стените. Всеки от тях беше дошъл в Кемлин, готов да загине за Елейн.

Колоната се предвождаше от над хиляда гвардейци: шлемовете и броните им блестяха на слънцето, пиките им бяха наклонени изрядно под еднакъв ъгъл. Първите стояха на място зад знамето на Андор, вдигналия се на задните си крака Бял лъв на пурпурно поле, и знамето на Елейн, Златната лилия на синьо поле, в края на един от многобройните паркове на Кемлин. Парк доскоро — стогодишните дъбове бяха отсечени, както и всички други дървета и храсти, корените им бяха изровени, за да се разчисти равно пространство с ширина сто разтега. Покритите с чакъл пътеки и тревистият терен отдавна бяха отъпкани от копита и ботуши. Други три парка около двореца бяха изтърпели същото, за да се превърнат в площадки за запридане на Портали.

Гайбон и Диелин вече бяха дошли, с всички лордове и лейди, отзовали се на призива на Елейн, от младия Перивал Мантеар до Бра-нин Мартан с жена си, всички на коне. Перивал носеше шлем и гръдна броня като всички мъже наоколо. Доспехите на Бранин бяха без никаква украса, потъмнели и поочукани там, където оръжейникът му не бе успял да ги поправи — сечива на воинския му занаят толкова явно, колкото и простоватата дръжка на меча, стегнат в ножницата на хълбока му. Бронята на Перивал беше в позлата, както и на Конаил и на Бранлет, с всечената в нея сребърна Наковалня на Мантеар, докато техните бяха изрисувани с Черните орли на Нортан и Червените лео-парди на Джилиард. Красиви брони, но само за гледане. Биргит се надяваше, че жените ще проявят достатъчно благоразумие да задър-жат хлапетата да не влязат в бой. Но като погледна лицата на жените, мрачни и решителни, си каза: „Дано самите те проявят благоразумие да останат настрана“. Добре поне, че никоя от тях не носеше меч.

Простата истина си беше, че една жена трябва да е много по-ловка от мъж, за да се изправи с меч срещу него. Иначе по-силните мишци си казваха думата. Много по-добре беше да използват лък.

Ветроловките кривяха лица и пристъпваха от крак на крак с босите си стъпала по земята, още разкаляна от вчерашния порой. Виж с влага бяха свикнали много повече, отколкото с кал.

— Този човек не иска да ми каже къде трябва да стигне Порталът заговори с гняв Чанел и посочи Гайбон, щом Биргит скочи от коня. Искам да свършим бързо, за да мога да си измия краката.

 

— Милейди! — извика женски глас от другия край на улицата. — Милейди Биргит! — Рийни Харфор тичаше покрай колоната гвардейци, вдигнала високо червените си поли и оголила обутите си в чорапи крака чак до коленете. Биргит не я беше виждала досега дори да бърза. Госпожа Харфор беше от онези жени, които винаги правеха всичко съвършено. При всяка среща с нея на Биргит й ставаше съвестно за най-малката грешчица, която е допускала някога. След нея тичаха двама мъже в червено-бели ливреи и с носилка в ръце. Когато се приближиха, Биргит видя, че в носилката лежи мършав гвардеец без шлем; стрела бе пронизала дясната му ръка, друга стърчеше от дясното му бедро. И по двете стрели се стичаше кръв и оставяше тънка диря по каменните плочи.

— Настоя да го донесем веднага при капитан Гайбон, милейди — каза задъхано госпожа Харфор и помаха с ръка пред потното си лице.

Младият гвардеец понечи да се изправи в носилката, но Биргит го натисна да легне.

— Три или четири отряда наемници щурмуват портата Фармадинг, милейди — заговори той с разкривено от болка лице. — Вътре от града, искам да кажа. Поставиха стрелци да стрелят по всеки, който размаха сигналните флагове за помощ, но успях да се измъкна.

Биргит изруга. Готова беше да се обзаложи, че Кордуин, Гомайсен и Бакувун са сред нападателите. Трябваше да притисне Елейн да ги изхвърлят от града още щом поставиха исканията си. Не усети, че го е изрекла на глас, докато гвардеецът не заговори отново:

— Не, милейди. Всеки случай Бакувун не е там. Той с десетина от неговите се отбиха при нас да хвърлим… ъъъ, да мине времето… и според лейтенанта само заради тях успяхме да се задържим. Ако още се държат. Когато погледнах назад, удряха по портата с овен. Но има и още, милейди. Извън портата в Долен Кемлин се трупат мъже. Десет хиляди, ако не и двайсет. Трудно е да се каже при тези криви улици.

Биргит потръпна. Десет хиляди души щяха да са достатъчни, за да нанесат щурм отвън, все едно дали наемниците щяха да ги задържат, освен ако не изпратеше там всичко, а не можеше. Какво да направи, в името на Светлината? Огън да я изгори, можеше да планира набег, за да измъкне някого от крепост или да разузнае терен, държан от врага, с увереност, че знае какво прави, но това беше сражение и съдбата на Кемлин и може би на трона беше поставена на везните. Все пак трябваше да го направи.

— Госпожо Харфор, този човек го внесете в двореца и се погрижете за раните му. — Нямаше смисъл да моли Ветроловките за Цяра. Те вече бяха дали ясно да се разбере, че от тяхна гледна точка това би било намеса във войната. — Диелин, остави ми цялата конница и хиляда пехотинци с алебарди. Взимаш всичко останало и всички стрелци с арбалети и лъкове, които са подръка. И всеки мъж, който може да държи меч. Ако портата още се държи, когато Родственичките ви пренесат там, се погрижи да продължи да се държи. Ако е паднала, овладей я. И я дръжте тази проклета стена, докато не дойда.

— Добре — отвърна Диелин, все едно че това беше най-леката заповед, която можеше да изпълни. — Конайл, Каталин, Бранлет, Пери-вал, идвате с мен. Пехотата ви ще се бие по-добре, ако сте с нея. — Конайл изглеждаше разочарован — явно си беше представял как препуска в храбър щурм, — но стисна юздите и прошепна нещо, което накара другите две момчета да се изкискат.

 

— Значи и моята конница ще се бие по-добре с мен — възрази Каталин. — Искам да помогна в спасяването на Елейн.

— Ти дойде да й спасиш трона — сряза я Диелин — и ще отидеш там, където си нужна, за да стане това, иначе двете с теб ще си поговорим по-късно. — Каквото и да имаше предвид, пълничкото лице на Каталин се изчерви и тя унило подкара след Диелин и другите.

Гайбон погледна Биргит, но не каза нищо, макар че сигурно се чудеше защо не изпрати повече хора. Нямаше да я предизвика публично. Проблемът бе в това, че тя не знаеше колко Черни сестри може да са с Елейн. Трябваше й всяка Ветроловка, трябваше да ги накара да повярват, че всички са нужни. Ако имаше време, щеше да прехвърли часовите от другите кули, да оголи от охрана дори портите.

— Направете Портала — обърна се тя към Чанел. — От тази страна на хребета източно от града, точно над пътя за Еринин и с лице към града.

Ветроловките се събраха в кръг, за да направят каквото там правеха. Изведнъж вертикалната сребриста резка на Портала се появи, ушири се в отвор пет разтега висок и покриващ цялата ширина на разчистения терен, а зад него се видя широк път от здраво утъпкана глина изкачващ се по полегатия склон. Зад този хребет бяха лагерите на Аримила. Предвид донесената вест можеше да са празни — с малко късмет трябваше да са, — но и бездруго сега не можеше да се грижи за това.

— Напред, и се развърни както заповядах! — извика Гайбон и пришпори високия си кон през Портала. Благородниците и гвардейците го последваха, по десет в редица. Гвардейците възвиха наляво и се скриха от погледа й, а благородниците заеха позиция малко по-нависоко. Някои извадиха далекогледи и ги насочиха към града. Гайбон слезе, притича приведен и се загледа през своя далекоглед от билото. Биргит почти долавяше нетърпението на чакащите зад нея гвардейки.

— Не ти трябваше чак толкова широк Портал — подхвърли намръщено Чанел. — Защо…

— Ела с мен — каза й Биргит и я хвана под мишницата. — Искам да ти покажа нещо. — Повлече я към Портала. — Като видиш какво става, можеш да се върнеш, ако искаш.

Ако изобщо знаеше нещо за Чанел, точно тя водеше кръга. Колкото до останалите, разчиташе на човешката природа. Не погледна назад, но едва не въздъхна облекчено, като чу тихото мърморене на Ветроловките зад себе си. Бяха ги последвали.

Това, което беше видял Гайбон, трябваше да е добра новина, защото той се изправи и затича надолу към коня си. Аримила сигурно бе оголила лагера си съвсем. С което при портата за Фармадинг ставаха дванайсет хиляди, ако не и повече. Светлината само да дадеше да издържи. Светлината да дадеше да издържат навсякъде. Но първо Елейн. Първо и над всичко.

Гвардейките вече се подреждаха в три редици зад Касейл. Цялата ширина от сто разтега на Портала вече се беше запълнила с мъже и коне, притичваха наляво и надясно, за да се присъединят към другите, които вече се строяваха в три редици от двете страни на пътя. Поне за известно време на Ветроловките нямаше да им е лесно да се проврат обратно през тази плътна стена от хора. Един фургон, обкръжен от Малка конна група, беше спрял на пътя малко след последните постройки на Долен Кемлин, може би на миля разстояние. Откритият зад Него пазар гъмжеше от хора, всички улисани в ежедневните си гри-жи, но всичките тези хора все едно че не съществуваха за Биргит. Във Фургона беше Елейн. Биргит вдигна ръка, без да откъсва очи от фургона, и Гайбон постави в шепата й месинговия далекоглед. Щом вдигна тръбата пред окото си, фургонът и ездачите около него подскочиха и се доближиха.

— Та какво искаше да видя? — попита ядосано Чанел.

— Един момент — отвърна Биргит.

Мъжете бяха четирима, трима на коне, но по-важното беше, че имаше седем жени ездачки. Добър си беше далекогледът, но не чак толкова, че да може да различи от това разстояние лишено от възраст лице. Все пак трябваше да приеме, че и седемте са Айез Седай. Осем срещу седем можеше да се приеме почти за равно съотношение, но не и когато осемте са свързани. Стига да успееше да ги убеди тези осем да се намесят. Какво ли си мислеха Мраколюбките, като виждаха тези хиляди войници, извиращи от нещо, което за тях трябваше да прилича на увиснала във въздуха лятна омара? Биргит свали далекогледа. Благородниците вече подкарваха конете си надолу по склона към своите ратници, излизащи от Портала, за да се влеят в бойните редици.

Колкото и изненадани да бяха Мраколюбките, не се двоумиха дълго. От ясното небе засвяткаха мълнии, сребристосини и назъбени, започнаха да се забиват в земята с трясъци и да изхвърлят мъже и коне като плисната кал. Конете се вдигаха на задните си крака, мятаха се и цвилеха, но ездачите стискаха здраво юздите и се мъчеха да ги задържат на място. Никой не побягна. Грохотът, следващ мълниите, поразяваше всеки път Биргит като удари с юмрук и тя залиташе. Въздухът замириса… остро. Щипеше. Нов залп мълнии се изля върху бойния строй. Хората в Долен Кемлин се разбягаха. Повечето побягнаха назад, но се намериха и глупци, затичали се да намерят по-удобни места за гледане. Тесните улички започнаха да се изпълват със зяпачи.

— Щом ще си имаме работа с това, по-добре да тръгнем и да ги затрудним повече — каза Гайбон и стисна юздите. — С ваше позволение, милейди?

— Ако тръгнете, ще загубим по-малко хора — съгласи се Биргит и той пришпори коня си надолу по склона.

Касейл спря коня си пред Биргит и отдаде чест с десницата пред гърдите си. Гледаше мрачно зад лицевите решетки на лъскавия си пурпурен шлем.

— Разрешение за Гвардията да влезе в бойния строй, милейди. Ударението на главната буква се чу ясно. Не бяха просто гвардия, бяха Гвардията на Щерката-наследница и бъдещата Гвардия на Кралицата.

— Разрешавам — отвърна Биргит. Ако някой имаше това право най-вече го имаха тези жени.

Арафелката извъртя коня и препусна надолу, последвана от Гвардията, за да запълнят раздраните от мълниите редици. Отряд наемници, някъде около двеста души с боядисани в черно шлемове и брони, яхнали зад знаме с бягащ черен вълк на червено поле, спряха, като видяха в какво влизат, но мъжете зад знамената на половин дузина Домове напираха зад тях и не им остана друг избор, освен да продължат. Още благородници препуснаха по склона, повели своите ратници — Бранин и Келвин, Лерид и Барел, и други. Щом видеше своето знаме, никой не се поколебаваше. Сергейз не беше единствената жена, чийто кон направи няколко крачки напред, сякаш и тя бе решила да тръгне с ратниците си, щом знамето й излезе от Портала.

— Ходом! — извика с цяло гърло Гайбон, за да го чуят през взривовете. Други гласове по целия строй повториха командата му. — Напред!

И бавно подкара към Мраколюбките Айез Седай. Мълниите трещяха и хвърляха във въздуха мъже, коне и гейзери пръст.

— Какво искаше да видя? — отново попита Чанел. — Искам да се махна оттук. — Точно в този момент нямаше такава опасност. От Портала продължаваха да се изсипват мъже, препускаха в галоп или тичаха, за да догонят настъпващия фронт. Сред техните редици също западаха огнени кълба и избухнаха нови взривове от пръст, ръце и крака. Една конска глава се завъртя сякаш лениво във въздуха.

— Това — отвърна Биргит и посочи сцената пред тях. Гайбон беше подкарал в тръс, теглеше останалите след себе си, трите редици настъпваха бавно и без да се огъват, други прииждаха отзад в бяг, за да се влеят. Изведнъж от една от жените при фургона излетя дебел колкото човешки крак лъч, сякаш от втечнен бял пламък, и буквално вряза през редиците зев с ширина петнайсет стъпки. Из въздуха се разлетяха нажежени до бяло прашинки с очертанията на поразени мъже и коне и след миг изчезнаха. Заслепяващият лъч изведнъж се изви нагоре, все по-високо и по-високо, и угасна, като остави в очите им пурпурни искри. Белфир, гибелният плам, изгарящ хората от Шарката така, че загиваха още преди да ги е поразил. Тя вдигна далекогледа и видя жената, която държеше тънка черна пръчка, може би около раз-тег дълга.

Гайбон продължи атаката. Беше много рано, но единствената му надежда бе да ги приближи, докато все още имаше зад себе си живи бойци. Единствената, освен още една. Над тътена от взривовете на огнени кълба и мълнии се извиси раздраният вик: „Елейн и Андор!“ Раздран, но с цяло гърло. Знамената се лееха напред. Славна гледка, ако забравеше човек колко от увлечените в устрема на атаката падат поразени. Един кон с ездача му, ударени в упор от огнено кълбо, просто се изпариха, мъже и коне около тях изпопадаха. Някои успяха да се вдигнат. Останал без ездач кон стоеше на три крака, опита се да побегне и рухна на земята.

— Това ли? — попита невярващо Чанел. — Нямам никакво желание да гледам как умират хора.

Нов лъч белфир се вряза на ширина близо двайсет крачки в щурмуващите редици, след което заора в земята и остави след себе си изкоп пред фургона, преди да изчезне. Загиваха много, но не чак толкова много, колкото можеше да се очаква. Биргит бе виждала такива битки по време на Тролокските войни, в които бе използвана Силата. На всеки паднал мъж двама или трима се олюляваха и се мъчеха да спрат кръвта, течаща от раните им. На всеки изпружил в смъртта си крака кон други два още стояха и едва се държаха прави. Не спиран от нищо, пороят от огън и мълнии продължаваше да се сипе.

— Спри го тогава — каза Биргит. — Ако избият всички войници или само толкова, че другите да се прекършат, губим Елейн. — Не завинаги. Огън да я изгори, щеше да я търси до края на живота си и да я освободи, но Светлината само знаеше какво можеха да й причинят дотогава. — Зайда губи сделката си. Ти ще си я загубила.

Утрото не беше топло, но по челото на Чанел бе избила пот. Кълба от огън и мълнии избухваха сред конниците на Гайбон. Жената, която държеше пръчката, отново я вдигна. Без дори да вдига далекогледа, Биргит беше сигурна, че я насочва право към гай-шайн. И той трябваше да я е видял, но не трепна.

Изведнъж от небето изтрещя нова мълния. И порази жената, държаща пръчката. Тя изхвърча в една посока, конят й — в друга. Един от конете във впряга се свлече на земята, другите заподскачаха и заритаха. Конете около фургона също се надигнаха на задните си крака и зарипаха. Дъждът от огън и мълнии секна — Айез Седай се мъчеха да озаптят конете си и да останат на седлата. Вместо да се опита да усмири впряга, мъжът на седалката на коларя скочи на земята, извади меча си и затича срещу връхлитащите конници. Зяпачите в Долен Кемлин също затичаха, но назад.

— Другите ги залови живи! — отсече Биргит. Не я интересуваше колко от тях ще останат живи — бездруго скоро щяха да умрат като Мраколюбки и убийци — но в проклетия фургон беше Елейн!

Чанел кимна сковано и скоро ездачите около фургона започнаха да падат от подплашените си коне и да се гърчат по земята, все едно че са с вързани ръце и крака. И си беше точно така. Тичащият напред мъж падна по лице и зарита в пръстта.

— Освен това заслоних жените — каза Чанел. Макар да държаха Силата, не можеха да надвият кръг от осем.

Гайбон вдигна ръка и забави атаката до ходом. Беше на по-малко от половината разстояние до фургона. От Портала продължаваха да прииждат пешаци и конници. Биргит се метна на гърба на дорестия си кон и препусна в галоп към Елейн. Проклета жена! Връзката така и не донесе нито капка страх.