Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Охлюв по склона (6)

Шеста глава

Перец, открехнал вратата на всъдехода, гледаше храсталака. Не знаеше какво трябва да види. Някаква гнусна пихтия. Нещо странно, което не може да се опише. Но най-странното, най-непредставимото, най-чудното бяха хората сред храсталаците. Перец гледаше единствено тях. Вървяха към всъдехода, фини и ловки, уверени и изящни, стъпваха леко, без да се оглеждат, мигновено и точно избираха мястото, където да стъпят, и си даваха вид, че не забелязват гората, че в гората са като вкъщи, че гората отдавна им принадлежи, даже сигурно не само си дават вид, но и наистина мислят така, а гората виси отгоре им, беззвучно им се хили и им показва милиарди средни пръсти, хитро представяйки се за позната, за покорна, за проста — съвсем своя. До някога, до време…

— Ех, хубаво парче е тази Рита — изстена бившият шофьор Тузик на Перец. Той стоеше до всъдехода, широко разтворил кривите си крака, и придържаше в чатала си гърмящия и треперещ мотоциклет. — Щях да се добера аз до нея, ама да не беше тоя Куентин… Бдителен човек.

Куентин и Рита бяха вече съвсем близо и Стоян излезе насреща им.

— Това е Перец — рече Стоян. — Разказвал съм ви.

Рита и Куентин се усмихнаха на Перец. Не беше време да се разглеждат и на Перец само му проблесна, че никога досега не е виждал толкова странна жена като Рита и толкова покъртително нещастен човек като Куентин.

— Здравейте, Перец — каза Куентин, като се усмихваше окаяно. — Дошли сте да разгледате? Никога ли по-рано не сте идвали да видите?

— Аз и сега нищо не виждам — отвърна Перец. Очевидно тази нещастност и тази странност са невидимо, но здраво свързани помежду си.

Рита, обърнала гръб, запали цигара.

— Защото не гледате натам — каза Куентин. — Направо погледнете, точно отсреща. Не виждате ли?

Тогава Перец видя и мигом забрави за хората. То се появи като скрито изображение върху фотохартия, като фигурка от тайнствена детска рисунка от „Къде се е скрило зайчето?“ — и щом го погледнеш, никога вече не можеш да го изгубиш от очи. То беше съвсем близо, започваше само на десетина крачки от колелата на всъдехода и от пътечката. Перец конвулсивно преглътна.

Живият стълб се издигаше към короната на дърветата, сноп тънки прозрачни нишки, лепливи, блестящи, извиващи се и напрегнати, сноп, пронизващ дебелите листа и отиващ някъде нагоре, към небесата. И се раждаше от една клоака, от мазна клокочеща клоака, пълна с протоплазма, жива, активна, подпухнала от мехури примитивна плът, която усърдно се организира и мигом пак се разпада и изхвърля продуктите от разлагането върху плоския бряг, наплюнчен от лепливата пяна… И в същия миг сякаш се включиха невидими звукофилтри и от бученето на мотоциклета се отдели гласът на клоаката: клокочене, плисък, хлипане, бълбукане, провлачени блатни стонове; и се надигна тежката пелена на вонята й: на сурово гнило месо, на лимфа, на свежа жлъчка, на цвик, на топъл декстрин — и тогава Перец видя, че на гърдите на Рита и Куентин висят кислородни маски и как Стоян, гнусливо мръщейки се, вдигна към лицето си маската на респиратора, но не я надяна, сякаш вярваше, че зловонията могат да му разкажат нещо, което не са му разказали нито очите, нито ушите…

— Тук при вас вони — каза Тузик с отвращение. — Като в морга.

А Куентин убеждаваше Стоян:

— Ти помоли Ким да се погрижат за дажбите. Все пак цехът ни е с вредни условия. Полага ни се мляко, шоколад…

Рита пушеше замислено, изстрелвайки дим от тънките си чувствителни ноздри.

Около клоаката грижливо наведените дървета потръпваха, клоните им бяха обърнати на една страна и униваха от клокочещата маса, и от тях се спускаха и падаха в клоаката дебели мъхести лиани, и клоаката ги поемаше, протоплазмата ги оглозгваше и ги трансформираше в себе си, както е могла да погълне и да сътвори от плътта си всичко наоколо…

— Перчик — рече Стоян. — Недей да се звериш така, ще ти изскочат зъркелите.

Перец се усмихна, но знаеше, че усмивката му е фалшива.

— А ти защо си взел мотоциклет? — попита Куентин.

— За всеки случай, ако заседнем. Те ще пълзят по пътечката, аз ще застана с едното колело на пътечката, с другото на тревата, а мотоциклетът ще върви отзад. Ако затънем, Тузик ще отиде с мотоциклета да извика буксир.

— Сто на сто ще затънете — каза Куентин.

— Естествено, че ще затънем — потвърди Тузик. — Глупав мерак, още тогава ви казах.

— Ти си трай — рече му Стоян. — Твоето е дребна работа… Скоро ли ще има излаз? — попита той Куентин.

Куентин погледна часовника си.

— Тъй… Тя сега се напложда всеки осемдесет и седем минути… Значи остават… остават… нищо не остава, ето, започва.

Клоаката се наплождаше. Плоските й брегове с припрени спазматични тласъци един след друг изблъскваха резени от белезникаво, неустойчиво потръпващо тесто, които безпомощно и сляпо се търкаляха по земята, после замираха, сплескваха се, изпъваха предпазливо лъжекрачета и веднага започваха да се движат смислено — все още суетливо, все още лутайки се, но вече в една посока, само в една точно определена посока, разпиляваха се, блъскаха се, по един радиус от утробата, към храсталаците и по-нататък, в една течлива белезникава колона, като огромни развлечени слузести мравки…

— Тук наоколо е истински батак — каза Тузик. — Така ще хлътнем, че и буксир не може да ни измъкне — никакво въже няма да издържи.

— Ще тръгнеш ли с нас? — попита Стоян Куентин.

— Рита е уморена.

— Добре де, Рита нека си иде в къщи, пък ние да тръгнем…

Куентин се колебаеше.

— Какво ще кажеш, Риточка? — попита той.

— Да, ще си ида в къщи — отвърна Рита.

— Добре. Пък ние ще идем, нали? Сигурно ще се върнем бързо. За малко, нали Стояне?

Рита хвърли фаса и без да се сбогува, тръгна по пътеката към биостанцията. Куентин се помота нерешително, после тихо рече на Перец:

— Мога ли да се настаня?

Той седна на задната седалка, в този миг мотоциклетът ужасно изрева, отскубна се изпод Тузик и високо подскачайки, полетя направо към клоаката. „Стой! — кресна Тузик, прикляквайки. — Накъде!“ Всички замряха. Мотоциклетът налетя на буците с диво врещене, изправи се на задното си колело и бухна в клоаката. Всички се наведоха напред. На Перец му се стори, че протоплазмата се огъна под мотоциклета, сякаш искаше да смекчи удара, леко и беззвучно го пропусна през себе си и се затвори отгоре му. Мотоциклетът млъкна.

— Свиня гадна! — рече Стоян на Тузик. — Какво направи!

Клоаката се превърна в уста, смучеща, вкусваща, наслаждаваща се уста. Тя въртеше в себе си мотоциклета, както човек смуче с език на едната и на другата страна голяма бучка захар. Мотоциклетът се въртеше в разпенената маса, изчезваше, появяваше се отново, безпомощно размахваше рогата на кормилото и с всяко появяване ставаше все по-мъничък, металната му обшивка изтъня, стана прозрачна като тънка хартия, през нея вече ясно се различаваха вътрешностите на двигателя, после обшивката се стопи, гумите изчезнаха, мотоциклетът изплува още веднъж и повече не се показа.

— Глътна го! — изрева Тузик с идиотски възторг.

— Свиня гадна! — повтори Стоян. — Ще ми платиш ти за това. Цял живот ще ми плащаш за това.

— Хубаво де — отвърна Тузик. — Ще платя. И какво толкоз направих? Врътнах газта в обратна посока — обясни той на Перец. — И оня хукна. Разбирате ли, пан Перец, исках да намаля газта, че да не трещи толкоз, ама врътнах в другата посока. Нито съм първият, нито съм последният. Пък и мотоциклетът си беше старичък… Аз ще си вървя — каза той на Стоян. — Какво да правя тук, ще си ида в къщи.

— Ти къде гледаш, бе! — извика внезапно Куентин с такава физиономия, че Перец неволно се отдръпна.

— Какво? — каза Тузик. — Където искам, там ще гледам.

Той гледаше назад, към пътеката, където под плътната жълто-зелена завеса на клоните се мяркаше оранжевата пелерина на Рита.

— Я ме пусни — рече Куентин на Перец. — Сега ще му обясня някои работи.

— Ти къде, ти къде! — развика се Стоян. — Куентин, ела на себе си!

— Няма какво да идвам на себе си, отдавна знам за какво се натиска.

— Слушай, не ставай дете… Стига! Ела на себе си!

— Остави ме, казвам ти, пусни ми ръката!

Те шумно се разправяха и блъскаха Перец от двете страни. Стоян здраво държеше Куентин за ръкава на сакото, а Куентин, почервенял и потен, без да сваля поглед от Тузик, с едната ръка избутваше Стоян, а с другата с все сила се мъчеше да превие Перец, та да го прекрачи. Той напираше с ревове и с всеки рев все повече се изхлузваше от сакото си. Перец улучи подходящ момент и изскочи от всъдехода. Тузик продължаваше да гледа подир Рита — зяпнал, с влажни ласкави очи.

— И защо ходи с панталон — каза той на Перец. — Нова мода измислиха — да ходят с панталони…

— Не го защитавай! — крещеше от всъдехода Куентин. — Той не е никакъв полов неврастеник, а просто мерзавец! Пусни ме, ще му дам да се разбере!

— Пък по-рано имаше такива едни роклички — продължаваше мечтателно Тузик. — Увият парче плат и го забождат с безопасна игла. А аз значи взимам и я разкопчавам…

Ако това се беше случило в парка… Ако беше в хотела, или в библиотеката, или в тържествената зала… Това се е случвало и в парка, и в библиотеката, и в тържествената зала по време на доклада на Ким „Какво трябва да знае всеки работник от Управлението за методите на математическата статистика“. Но сега гората виждаше всичко това и чуваше всичко — циничната похотливост, бликнала в очите на Тузик, алената физиономия на Куентин, разправящ се до вратата на всъдехода, тъпото, говеждо, досадно мърморене на Стоян за работата, за отговорността, за глупостта, и дрънченето на откъснатите копчета в предното стъкло… И кой знае какво мислеше гората за всичко това — дали се ужасява, дали се усмихва, дали се мръщи гнусливо…

— …! — каза Тузик с наслаждение.

Тогава Перец го удари. Сигурно го удари по скулата, защото изхрущя, и си навехна пръста. Всички млъкнаха. Тузик се хвана за бузата и изгледа Перец с изненада.

— Така не може — каза Перец твърдо. — Не трябва тук. Не трябва!

— Нямам нищо против — отвърна Тузик, повдигайки рамене. — Аз само защото нямам повече работа, мотоциклетът отиде, нали видяхте… И какво да правя тук?

Куентин гръмогласно попита:

— А един по мутрата?

— Добре де — с досада отвърна Тузик. — Ей тук ме удари, по костта… Без малко да е в окото.

— Не, аз питам: а още един по мутрата да искаш?

— Да — рече Перец решително. — Защото тук не трябва по този начин!

— Тогава да тръгваме — предложи Куентин и се отпусна на седалката.

— Туз, влизай — нареди Стоян. — Ако затънем, ще помагаш.

— Панталоните ми са чисто нови — възрази Тузик. — По-добре да съм на кормилото.

Никой не му отговори и той седна на задната седалка до Куентин. Перец се настани до Стоян и тръгнаха.

Мъничетата бяха вече доста далеч, но Стоян, като караше много внимателно с дясното колело по пътеката, а с лявото — по разкошния мъх, ги догони и мудно запълзя подире им, внимателно манипулирайки със съединителя. „Ще изпортиш съединителя“ — му рече Тузик, след това се обърна към Куентин и започна да обяснява, че изобщо не е имал предвид нищо лошо, че и без туй вече нямал мотоциклет, пък мъжът си е мъж и ако всичко му е нормално, той ще си остане мъж — гора да е наоколо, каквото и да е, без значение… „А по мутрата фраснаха ли те?“ — питаше Куентин. „Не, ти ми кажи на мен, ама без да лъжеш, фраснаха ли те по мутрата, или не?“ — прекъсваше той от време на време Тузик. „Не — отговаряше Тузик. — Не бързай, по-напред ме изслушай…“

Перец търкаше подутия си пръст и гледаше мъничетата. Децата на гората. Или може би слугите на гората… А може би и екскрементите на гората. Те бавно и неуморимо крачат в колона едно подир друго, сякаш текат по земята, преливат през стволовете на падналите дървета, през трапчинките, през локвите от застояла вода, през високата трева, през бодливите храсталаци. Пътеката се губи, потъва във вонящата мръсотия, скрива се под килима от твърди сивкави гъби, които с хрущене се чупят под колелата, после пак се появява, а мъничетата вървят по нея и си остават бели, чисти, гладки, без нито една прилепнала тревичка, без нито една рана от трънче, без нито едно петно от черната лепкава гнусотия. Те се леят с тъпа безмозъчна увереност, сякаш по отдавна позната и добре разучена пътека. Бяха четиридесет и три. „Отдавна се натискам за тук и ето, дойдох, и най-после виждам гората отвътре, и нищо не виждам. Можех да си измисля всичко това и в хотелската стая, в голата стая с трите незаети легла, късно вечерта, когато не ми се спи, когато е тихо и точно в полунощ започне да буха пневматичната преса и да набива пилоните на строителната площадка. Сигурно всичко, което е тук, в гората, можех да го измисля: и русалките, и бродещите дървета, и тези мъничета — как те изведнъж се превръщат в лесопокорителя Съливан, всичко — и най-нелепото, и най-святото. И онова, което е в Управлението, можех да го измисля, да си го представя, можех да си седя в къщи и да съчинявам, изтегнал се на дивана до радиото, заслушан в симфоничните джазове и в гласовете, бръщолевещи на непознати езици. Защото това тук нищо не значи. Да виждаш и да не разбираш — това е все едно да измисляш. Аз виждам, виждам и не разбирам, живея в свят, съчинен от някого, който не си е направил труда да ми го обясни на мен, а може би и на себе си. Тъга по разбирането — изведнъж си помисли Перец. — Ето от какво съм болен — от тъга да разбирам.“

Той извади подутия пръст и го долепи до хладната обшивка. Мъничетата не обръщат никакво внимание на всъдехода. Те сигурно дори не подозират неговото съществуване. Вонят остро и неприятно, кожата им е прозрачна и под нея като че ли някакви сенки се движат на вълни.

„Дайте да хванем едничко — предложи Куентин. — Не е трудно, ще го завием в моето сако и ще го отнесем в лабораторията.“ — „Не си струва“ — отвърна Стоян. — „Защо — възрази Куентин, — все едно, някога ще се наложи да си уловим.“ — „Страшно е — рече Стоян. — Първо, не дай си боже да умре, ще трябва да пишем доклад до Домарошчинер…“ — „А, ние сме си варили — рече изведнъж Тузик. — Не ми хареса, а момчетата рекоха, че нищо му няма. Прилича на заек, а аз заек в устата си не слагам, мен ако питаш, каквото котка, таквоз и заек — все едно. Гнуся се…“ — „Аз забелязах нещо — рече Куентин. — Броят на мъничетата е винаги просто число: тринайсет, трийсет и три, четиридесет и седем…“ — „Глупости — възрази Стоян. — В гората съм срещал групи по шест, по дванайсет…“ — „В гората може — рече Куентин, защото после се разпръсват в разни посоки по групи. А клоаката наплодява винаги просто число мъничета, можеш да провериш по дневника, при мен всичко се води…“ — „А пък веднъж — започна Тузик — ние с момчетата хванахме една тукашна мадама, егати какъв майтап!“ — „Тогава напиши статия“ — рече Стоян. — „Вече съм я написал — каза Куентин. — Ще ми бъде петнайста…“ — „Пък моите са седемнайсет — рече Стоян. — Плюс една под печат. А кого взе за съавтор?“ — „Още не съм решил. Ким препоръчва мениджъра, казва: сега най-важното е транспортът, а Рита ме съветва коменданта…“ — „Само не коменданта“ — рече Стоян. — „Защо?“ — попита Куентин. — „Не взимай коменданта — каза Стоян. — Повече нищо няма да ти кажа, но го имай предвид.“ — „Комендантът разрежда кефира със спирачно масло — рече Тузик. — Туй още когато беше завеждащ бръснарницата. Тогаз ние с момчетата му пуснахме в апартамента цяла шепа дървеници.“ — „Казват, готви се заповед — продължи Стоян. — Който няма поне петнайсет статии, ще мине обработка…“ — „Ами да — каза Куентин. — Гадна работа, знам ги аз тия спецобработки, от тях косите ти спират да никнат и устата ти цяла година вони.“

„В къщи — мислеше си Перец. — По-бързо вкъщи. Сега вече съвсем нямам работа тук.“ После видя как редицата на мъничетата се развали. Перец преброи: трийсет и две продължиха направо, а единайсет, наредени в също такава колона, завиха наляво и надолу, където измежду дърветата изведнъж се видя езеро — застояла тъмна вода, съвсем близо до всъдехода. Перец огледа ниското облачно небе и бледите очертания на скалите на Управлението. Единайсетте мъничета уверено поеха към водата. Стоян спря двигателя, всички слязоха и гледаха как мъничетата прехвърлят кривия пън на самия бряг и едно подир друго тежко пльосват в езерото. По тъмната вода изплуваха мазни кръгове.

— Потъват — рече Куентин с изненада. — Давят се.

Стоян извади карта и я разгърна на калника.

— Така си и знаех — каза той. — При нас езерото не е отбелязано. Село трябва да има, не езеро… Ето какво пише: „Сел. Абориг. Седемнайсет дробна черта единайсет.“

— Винаги е тъй — намеси се Тузик. — Кой ходи в гората по карта? Първо, всички карти са измама, и второ, изобщо не трябват. Тук днес може, да речем, да е път, а утре да е река, днес е блато, пък утре турят бодлива тел и наблюдателница. Или отворят склад.

— Не ми се ще да продължаваме — рече Стоян и се протегна. — За днес стига, а?

— Стига, разбира се — съгласи се Куентин. — Пък и Перец има да получава пари, хайде в колата.

— Бинокъл! — викна внезапно Тузик, сложил длан на чело и жадно загледан в езерото. — Ако ме питаш, там се къпе жена.

Куентин се спря.

— Къде?

— Голичка — рече Тузик. — Ей богу, голичка. Съвсем нищо.

Куентин пребледня и веднага скочи в колата.

— Къде я виждаш? — попита Стоян.

— Ей там, на брега…

— Там няма нищо — рече Куентин пресипнало. Той стоеше на стъпалото и оглеждаше с бинокъл отсрещния бряг. Ръцете му трепереха. — Проклет лъжец… Пак му се е прищяло един по мутрата… Нищо няма! — повтори той и даде бинокъла на Стоян.

— Абе как да няма — рече Тузик. — Да не съм очиларка. Имам око ватерпас^[1].

— Чакай, чакай, не дърпай — ядоса се Стоян. — Що за навик, да дърпаш от ръцете…

— Нищо няма — мърмореше Куентин. — Лъже… Дрънка врели-некипели…

— Само аз знам какво е — рече Тузик. — Това е русалка, честна дума.

Перец трепна.

— Дайте ми бинокъла — каза той.

— Нищо не се вижда — рече Стоян, като му подаваше бинокъла.

— Намерили на кого да вярват — Куентин постепенно се успокояваше.

— Ей богу, има! — настояваше Тузик. — Сигурно се е гмурнала. Сега ще изскочи.

Перец нагласи бинокъла според очите си. Не очакваше да види нещо — би било съвсем просто. И нищо не видя. Гладката повърхност, далечен, обрасъл с дървета бряг, и силуетът на скалите над назъбеното очертание на гората.

— А каква беше? — попита.

Тузик се зае да описва подробно, очертавайки я с ръце. Разказваше с апетит и пламенно, но съвсем не онова, което интересуваше Перец.

— Да, разбира се… — каза той. — Да, да…

„Може би е излязла да посрещне мъничетата“ — мислеше си той, тръшнал се на задната седалка до помръкналия Куентин и загледан в ритмично мърдащите уши на Тузик — Тузик дъвчеше нещо. Излиза от горския гъсталак, бяла, студена, уверена, и пристъпва във водата, в познатата вода, влиза в езерото, както аз влизам в библиотеката, потапя се в разлюлените зелени сенки, плува да посрещне мъничетата и вече ги е посрещнала в средата на езерото, на дъното, и ги е повела някъде, за нещо, за някого, и ще се заплетат кой знае какви горски случки и може би на много мили оттук ще стане или ще започне да става нещо: между дърветата ще бликнат кълбета виолетова мъгла, която изобщо не е мъгла, или на някоя спокойна поляна ще заработи още една клоака, или нашарени аборигени, които досега са седели кротко, гледали са учебните филми и търпеливо са слушали обясненията на прегракналата от усърдие Беатриса Вах, внезапно ще станат и ще си идат в гората, за да не се върнат вече никога… И всичко ще има дълбок смисъл, както е пълно със смисъл всяко движение на сложен механизъм, и всичко ще бъде странно и значи безсмислено за нас, или поне за онези от нас, които още не могат да свикнат с безсмислицата и да я приемат за правило. Той смътно догади важността на всяко събитие, на всяко явление: и защо мъничетата за едно наплождане не могат да бъдат четиридесет и две, или четиридесет и пет, защо стволът на ей това дърво е обрасъл точно с червен мъх и защо от надвисналите клони не се вижда небето над пътеката.

Всъдеходът се тресеше, Стоян караше бавно и Перец отдалеч видя наклонения стълб и дъската с надпис. Надписът беше размит от дъждовете и избледнял, стар надпис върху стара мръсносива дъска, закована с два огромни ръждиви пирона: „Тук преди две години при трагични обстоятелства се удави редовият лесопокорител Густав. На това място ще бъде поставен паметник“. Всъдеходът, люшкащ се на едната и на другата страна, мина покрай стълба.

„И какво сега, Густав — мислеше си Перец. — Как ти се случи точно тук. Сигурно си бил бомба момче, Густав, с бръсната глава, правоъгълна власата челюст и златен зъб, от краката до главата покрит с татуировки, с ръце до под коленете, с липсващ пръст на дясната длан, отхапан в пиянска свада. И лесопокорител си станал, разбира се, не по настояване на сърцето, ами така са се стекли твоите обстоятелства, излежавал си на скалата, дето сега е Управлението, отсъдения срок и къде ще бягаш, освен в гората. А в гората не си писал статии и даже не си мислил за тях, а си мислил за други статии, написани за теб и против теб. И си строил тук стратегически път, нареждал си бетонни плочи и си изсичал гората встрани, че при необходимост на този път да кацат осеммоторни бомбардировачи. Ами че може ли гората да понесе това? Затова и те е удавила на сухо място. Но пък подир десет години ще ти поставят паметник, може на твое име да кръстят кафене. Кафенето ще се казва «При Густав» и шофьорът Тузик ще си пие там кефира и ще милва раздърпаните гаджета от местния хор…

Тузик, струва ми се, има две присъди и кой знае защо все не за това, за което заслужава. Първия път хлътнал заради кражба на пощенския комплект на съответното предприятие, а втория — за нарушаване на паспортния режим. Пък Стоян например е чист. Той не пие нито кефир, нито нищо. Той нежно и чисто обича Алевтина, която от никого и никога не е обичана нежно и чисто. Щом излезе от печат двайсетата му статия, той ще предложи на Алевтина ръката и сърцето си и ще бъде отхвърлен въпреки статиите, въпреки широките рамене и красивия римски нос, защото Алевтина не може да търпи финягите, подозирайки (не без основание), че са до изумителност изтънчени развратници, Стоян живее в гората, където — не по примера на Густав — е дошъл доброволно и никога от нищо не се оплаква, макар че гората за него е всичко на всичко огромна грамада от непипнати материали за статии, предпазващи го от спецобработка… Можеш безкрайно да се чудиш, че се намират хора, които свикват с гората, а повечето са такива. Отначало гората ги привлича като място за романтика или като доходно място, или като място, където всичко е позволено, или като място, където можеш да се скриеш. След това малко ги плаши, докато един ден открият за себе си, че «и тук е същата неразбория, както навсякъде другаде», това ги примирява с чудатостите на гората, но никой няма намерение да преживее тук до старини… Ето например Куентин — ширят се слухове, че той живее в гората, само защото се страхува да остави без надзор своята Рита, а Рита за нищо на света не иска да се махне и никому не обяснява защо… Ето, стигнах и до Рита… Рита може да потъне в гората и да не се връща цели седмици. Рита се къпе в горските езера. Рита плюе на всички разпореждания и никой не смее да й прави забележки. Рита не пише статии, Рита изобщо нищо не пише, дори писма. Всички знаят, че нощем Куентин плаче и ходи да спи при барманката, когато барманката не е заета от никой друг… На биостанцията всичко се знае… Боже мой, вечерите те палят всички светлини на клуба, включват радиограмофона, пият кефир, пият много кефир и нощем, под лунната светлина, хвърлят бутилките в езерото — кой по-далеч. Бесуват, играят на желания или на бутилчица, на карти, на билярд, разменят жените си, а през деня в лабораториите пресипват гората от епруветка в епруветка, изучават гората под микроскоп, изчисляват гората с аритмометри, а наоколо стои гората, виси над тях, прокрадва се в спалните им, в душните часове преди буря до прозорците им идват тълпи бродещи дървета, надничат и сигурно също не разбират кои са тия, за какво са тук, защо изобщо са дошли…“

„Добре, че се махам — помисли си той. — Бях вече тук и нищо не разбрах, и нищо не открих от онова, което исках да открия, но вече знам, че никога нищо няма да разбера и никога нищо няма да открия, че всяко нещо си иска времето. Между мен и гората няма нищо общо, гората не ми е по-близка, отколкото Управлението. Но аз във всеки случай няма да се срамя тук. Ще си ида, ще работя и ще чакам. И ще се надявам, че ще му дойде времето…“

На двора на биостанцията беше пусто. Камионът го нямаше, нямаше опашка пред гишето на касата. Само на портала, препречил пътя, самотно стърчеше куфарът на Перец, а на перилата на стълбището висеше сивият му шлифер. Перец излезе от всъдехода и се огледа тревожно. Тузик под ръка с Куентин поеха към столовата, откъдето се носеше дрънкане на паници и мирис на пушек. Стоян рече: „Дай да хапнем, Перчик“ и вкара всъдехода в гаража. Перец с ужас разбра какво означава това: виещ грамофон, безсмислено дрънкане, кефир, а може би и по чашка… И така всяка вечер, много, много вечери…

Прозорчето на касата хлопна, сърдитият касиер подаде глава и закрещя:

— Вие какво се мотаете бе, Перец! Колко още да чакам! Елате да се подпишете.

Перец с вдървени крака се приближи до касата.

— Ето тук, парафът — под сумата — рече касиерът. — Не там, ето тук. Какво ви става, ръката ви трепери. Вземайте…

И започна да брои банкнотите.

— А къде са другите? — попита Перец.

— Не бързайте… Другите са в плик.

— Не, аз имам предвид…

— Хич не ме интересува какво имате предвид. Аз заради вас няма да сменям установения ред. Ето заплатата. Получихте ли я?

— Аз исках да разбера…

— Аз ви питам: получихте ли заплатата? Да или не?

— Да.

— Слава богу. А сега премията. Получихте ли премията?

— Да.

— Край. Позволете да ви стисна ръката, бързам. До седем трябва да съм в Управлението.

— Аз само исках да попитам — нетърпеливо рече Перец — къде са останалите… Ким, камионът… Те обещаха да ме отведат… на Материка…

— На Материка не мога, трябва да ида в Управлението. Моля ви, да затворя гишето.

— Аз не заемам много място.

— Не това е важното. Вие сте възрастен човек, трябва да ме разберете. Аз съм касиер, ведомостите са при мен. Ами ако стане нещо с тях? Дръпнете си лакътя.

Перец дръпна лакътя си и прозорчето хлопна. През мръсното стъкло той видя как касиерът прибира ведомостите, натъпква ги както падне, бутва ги в чантата, после вратата на касата се отвори, влязоха двама снажни пазачи, вързаха ръцете на касиера, надянаха на шията му примка и единият го поведе с въже, а другият взе чантата, огледа стаята и тогава забеляза Перец. Известно време те се гледаха през мръсното стъкло, след това пазачът много бавно и предпазливо, сякаш страхувайки се да не подплаши някого, постави чантата на стола и пак така бавно и предпазливо, без да сваля поглед от Перец, присегна към подпряната на стената карабина. Перец чакаше изтръпнал, не вярваше на очите си, а пазачът грабна винтовката, обърна се и излезе, като тръшна вратата подире си. Светлината угасна.

Тогава Перец се отдръпна от гишето, на пръсти отиде до куфара, взе го и хукна навън, колкото може по-далеч от това място. Скри се зад гаража и видя как пазачът се показа на вратата, хванал карабината пред себе си, погледна наляво, надясно, под краката си, свали от перилата шлифера на Перец, обвеси го на ръката си, прерови джобовете, после пак се огледа и пое към къщата. Перец седна върху куфара.

Беше хладно, мръкваше се. Перец седеше и гледаше глупаво към светещите прозорци, до половината варосани. Зад прозорците мърдаха сенки, на покрива безшумно се въртяха решетестите уши на локатора. Дрънчаха паници, в гората крякаха нощни животни. После някъде пламна прожектор, плъзна син лъч и в лъча иззад ъгъла на къщата излезе самосвал, изтрака, подскочи в дупка с вода и потегли към портала, съпровождан от лъча. В коша на самосвала седеше пазачът с карабината. Палеше цигара, закрил се от вятъра, и се виждаше дебелото рошаво въже, вързано за лявата му китка и влизащо през отворения прозорец в кабината.

Самосвалът замина и прожекторът угасна. През двора, затътрил огромните си чепици, мина мрачната сянка на втория пазач с пушка под мишница. От време на време се навеждаше и опипваше земята — явно търсеше някакви следи. Перец притисна влажния си гръб до стената и замрял го изпрати с очи.

В гората викаха страшно и провлачено. Някъде хлопна врата. На втория етаж се запали лампа, някой високо рече: „Ами и при теб е една задуха!“. Нещо кръгло и блестящо падна в тревата и се изтъркаля в краката на Перец. Той отново замря, но после разбра, че е бутилка от кефир. „Пеша — помисли си Перец. — Трябва пеша. Двайсет километра през гората. Това е лошото — че е през гората. Гората ще види един жалък, треперещ човек, потен от страх и от умора, изкривен от куфара, който кой знае защо не хвърля. Аз ще се мъкна, а гората ще гука и ще пищи от всички страни.“

Пазачът отново се появи на двора. Вече не беше сам, до него вървеше още нещо, пръхтеше, дишаше тежко, нещо огромно и на четири крака. Спряха насред двора и Перец чу мърморенето на пазача: „На, ето, на… Не яж, глупачко, а души… Това не ти е салам, това е шлифер, трябва да душиш… Е? Шерше, ти казвам…“ Онова, което беше на четири крака, скимтеше и пръхтеше. „Е де! — рече пазачът с досада. — Ти само бълхи намираш!… Пъш!“ Те се разтвориха в мрака. До вратата прочаткаха токчета, вратата хлопна. После нещо студено и мокро докосна бузата на Перец. Той трепна и едва не падна. Беше огромен вълчар. Тихо изскимтя, въздъхна и положи тежката си глава върху коляното на Перец. Перец го погали зад ухото. Вълчарът се прозя и сигурно би поостанал, но в този миг на втория етаж гръмна грамофон. Кучето мълчаливо отскочи и се понесе нанякъде.

Грамофонът се дереше, на много километри наоколо не остана нищо освен него. И тогава като в приключенски филм навсякъде пламна синя светлина, порталът зейна и на двора като огромен кораб изплува великански камион, целият разцъфтял в съзвездия от сигнални светлини, спря и угаси светлините, които се стопиха бавно, сякаш горско чудовище издъхваше сетен път. От кабината се измъкна шофьорът Волдемар и закрещя, широко раззинал уста, крещя дълго, до пресилване и свирепо, после плю, хлътна обратно в кабината и написа на портала с краката нагоре: „Перец!!!“ Тогава Перец разбра, че колата е дошла за него, грабна куфара и изтича през двора, страхувайки се да се огледа, страхувайки се да не чуе зад гърба си изстрели. С хиляди мъки изпълзя по двете стълбички до кабината — просторна като стая и докато настаняваше куфара, докато се нагласяше и търсеше цигара, Волдемар непрекъснато дрънкаше нещо, дереше се, жестикулираше и буташе с ръка Перец по рамото, но едва когато грамофонът млъкна, Перец най-после чу гласа му: Волдемар не говореше нищо особено, просто псуваше с най-мръсни думи.

Камионът още не беше успял да излезе от портала, когато Перец заспа — сякаш под носа му сложиха кърпа с етер.