Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Охлюв по склона (10)

Десета глава

Гората не се виждаше. Вместо нея под скалата до самия хоризонт се стелеха плътни облаци. Приличаше на заснежено ледено поле: ледени грамади, снежни хълмове, заскрежени локвички и пукнатини, скрили бездънни глъбини — и ако скочиш от скалата, ще те спре не земя, не топли блата, не разперени клони, а твърд, искрящ на утринното слънце лед, напръскан със сух снежец, и ще останеш да лежиш сплескан, неподвижен и черен върху леда. Ако си помислиш, прилича също на стара, добре изпрана бяла покривка, хвърлена върху дърветата…

Перец поразрови около себе си, намери камъче, прехвърли го от длан в длан и си помисли колко приятно е все пак на ръба на скалата: и камъчета има, и Управлението не се усеща, наоколо само диви бодливи храсти, отъпкана обгоряла трева, даже птиче си позволява да църка, само дето не трябва да гледаш напред — там със свежи цветове нахално блести под слънцето, клекнал на ръба, разкошен четворен клозет. Наистина, далеч е, при желание можеш да си въобразиш, че е беседка или учебен павилион, но по-добре все пак да го нямаше.

Може би гората се е скрила в облаци само заради този новичък, издигнат през миналата неспокойна нощ клозет. Впрочем едва ли. Не вярвам гората да се скрие до хоризонта за нещо толкова дребно — какво ли не е виждала тя…

„Във всеки случай — помисли си Перец, — сутрин мога да идвам тук. Ще върша каквото ми наредят, ще смятам на разваления мерцедес, ще преодолявам щурмовата писта, ще играя шах с мениджъра, даже ще се опитам да обикна кефира — сигурно не е чак толкова трудно, щом повечето са успели. А вечер (и нощем) ще посещавам Алевтина, ще нагъвам малиново сладко и ще се излежавам в началническата вана. В това даже има някаква прелест, помисли си той: да се триеш с началническа кърпа, да се завиваш с началнически халат и да си топлиш краката във вълнени началнически чорапи. Два пъти месечно ще ходя до биостанцията да взимам заплата и премия, не в гората, а точно в биостанцията, даже не в биостанцията, а в касата, не на среща с гората и не на война с гората, а за заплата и премия. А сутрин, рано сутрин ще идвам тук да гледам гората отдалеч и да хвърлям в нея камъчета.“

Храстите отзад се разтвориха залпово. Перец се огледа предпазливо, но пак не беше директорът, а все същият Домарошчинер. В ръцете си държеше дебела папка и спрял по-далечко, оглеждаше Перец отгоре надолу с влажните си очи. Той очевидно знаеше нещо и беше донесъл тук, до ръба тази тревожна новина, която никой в света не знае освен него, и вече е ясно, че нищо предишно няма значение и от всеки най-после се изисква онова, на което е способен.

— Здравейте — каза той и се поклони, стиснал папката до бедрото. — Добро утро. Как спахте?

— Добро утро — каза Перец. — Благодаря.

— Влажността днес е шейсет процента — съобщи Домарошчинер. — Температурата — седемнайсет градуса. Безветрие. Облачност — нула бала. — Той тихомълком се приближи до Перец, сложил ръце по шевовете, наклонил напред тялото си, и продължи: — Дубъл ве днес е равно на шестнайсет…

— Какво дубъл-ве?

— Броят на петната — бързо отвърна Домарошчинер. Очите му шареха. — На слънцето — допълни той. — На с-с-с… — Той млъкна и съсредоточено загледа Перец в лицето.

— И за какво ми казвате всичко това? — попита Перец с неприязън.

— Моля за прошка — бързо отвърна Домарошчинер. — Вече няма да се повтаря. Значи само влажност, облачност… хм… вятър и… За противостоянията също ли ще наредите да не се докладва?

— Слушайте — каза Перец мрачно. — Какво искате от мен?

Домарошчинер отстъпи две крачки и наведе глава.

— Моля за прошка — каза той. — Сигурно ви попречих, но има толкова документи, които изискват… така да се каже незабавно… вашето лично… — Той протегна към Перец папката като празен поднос. — Ще наредите ли да доложа?

— Слушайте какво… — каза Перец заплашително.

— Да-да? — отвърна Домарошчинер. Без да изпуска папката, той започна трескаво да рови по джобовете, като че ли търсеше бележник. Лицето му посиня от усърдие.

Цар на глупаците, помисли си Перец, стараейки се да се овладее. Какво да го правиш…

— Глупаво е — каза той колкото може по-сдържано. — Разбирате ли — глупаво и никак не е остроумно.

— Да-да — каза Домарошчинер. Извит, подпрял папката с лакът и бедро, той бясно дращеше в бележника. — Една секунда… да, да…

— Какво пишете там? — попита Перец.

Домарошчинер го погледна уплашено и зачете:

„Петнадесети юни… време: седем и четиридесет и пет… място: ръба на скалата…“

— Слушайте, Домарошчинер — каза Перец с раздразнение. — Какво, дявол да го вземе, искате от мен! Какво през цялото време се мъкнете подире ми! Стига, омръзна ми! (Домарошчинер записваше.) И шегата ви е тъпа, и няма защо да ме шпионирате. Да бяхте се засрамили, възрастен човек… Ама престанете да пишете, идиот такъв! Тъпо е! По-добре да бяхте си направили гимнастика или да се умиете, погледнете се само на какво приличате! Пфу!

С треперещи от ярост пръсти той започна да стяга каишките на сандалите си.

— Сигурно е истина, каквото говорят за вас — пъхтеше той, — че навсякъде се навъртате и записвате разговорите. Мислех, че са плоски шеги… Не ми се щеше да вярвам, не търпя такива неща, ама вижда се, съвсем безочлив сте станали…

Той се изправи и видя, че Домарошчинер седи мирно и по бузите му се стичат сълзи.

— Какво ви става? — попита уплашено Перец.

— Не мога… — промърмори между хлипанията Домарошчинер.

— Какво не можете?

— Гимнастиката… Черният ми дроб… имам документ… и да се мия…

— Господи, Боже мой! — възкликна Перец. — Щом не можете, не можете, аз само така… какво всъщност искате от мен? Разберете ме, за Бога, неприятно е… Нямам нищо против вас, но разберете…

— Няма да се повтори! — възторжено изкрещя Домарошчинер. Сълзите му мигом пресъхнаха. — Никога вече!

— Ех и вие… — каза Перец уморено и тръгна през храстите. Домарошчинер се втурна подире му. „Дърт палячо — помисли си Перец, — напълно смахнат…“

— Съвсем срочно — мърмореше Домарошчинер и дишаше тежко. — Само при крайна необходимост… Вашето лично внимание…

Перец се огледа.

— Какво е това? — възкликна той. — Това е моят куфар, дайте ми го, откъде го взехте?

Домарошчинер постави куфара на земята и раззина изкривената си от задух уста, но Перец не му обърна внимание и грабна дръжката на куфара. Тогава Домарошчинер, така и без да каже нито дума, легна по корем върху куфара.

— Дайте куфара! — изкрещя Перец, позеленял от ярост.

— За нищо на света! — прегракнало възрази Домарошчинер, ровейки с колене в чакъла. Папката му пречеше, захапа я и прегърна куфара с две ръце. Перец дръпна с все сила и отскубна дръжката.

— Спрете това безобразие! — кресна той. — Веднага!

Домарошчинер поклати глава и изръмжа. Перец разхлаби вратовръзката си и слисано се огледа. Наблизо, в сянката на един дъб, кой знае защо, стояха двама инженери с картонени маски. Когато срещнаха погледа му, те се изпънаха и чукнаха токчета. Тогава Перец, оглеждайки се като преследван звяр, бързо закрачи по пътеката в парка. Всичко е бивало, трескаво си мислеше той, но това вече е много… Явно са се сговорили… Трябва да се бяга, да се бяга! Ама как? Той излезе от парка и мислеше да завие към столовата, но на пътя му отново изникна Домарошчинер, мръсен и страшен. Той стоеше с куфара на рамо, моравото му лице бе мокро — дали от сълзи, дали от вода, дали от пот, очите му, обвити в бяла пелена, трескаво блуждаеха, а до гърдите си стискаше папката със следи от зъби.

— Не натам, моля… — изхриптя той. — Моля… в кабинета… ужасно срочно… в интерес на субординацията…

Перец скочи и хукна по главната улица. Хората по тротоарите стояха като стълбове, отметнали глави и опулени. Камионът насреща диво изскърца със спирачки, вряза се в будка за вестници, от каросерията се изсипаха хора с лопати и веднага хукнаха да се строяват в две редици. Някакъв пазач мина покрай тях със строева крачка и с карабина в стойка „на рамо“…

Два пъти Перец се опита да свърне в странични улички и двата пъти пред него се оказваше Домарошчинер. Домарошчинер вече не можеше да говори, само ръмжеше, мучеше и умоляващо пулеше очи. Тогава Перец побягна към сградата на Управлението. „Ким — помисли си той нервно. — Ким няма да им разреши… Нима и Ким?… Тогава ще се заключа в клозета… нека опитат… ще ритам… вече ми е все едно.“

Той нахлу във фоайето и в същия миг сборният оркестър гръмна с медено звънтене тържествен марш за посрещане. Мяркаха се напрегнати лица, широко отворени очи, изпънати гърди. Домарошчинер го настигна и го подгони по парадното стълбище, по малиновите килими, върху които никой и при никакви обстоятелства не е разрешено да стъпва, покрай пазачите в парадна униформа пред витринката с ордените, по намазания с восък хлъзгав паркет, нагоре към четвъртия етаж и по-нататък, към галерията с портрети, и пак нагоре, към петия етаж, покрай гримирани хубавици, гипсирани като манекени, до някаква разкошна, озарена от лампи с дневна светлина безизходица, към гигантската кожена врата с табела „Директор“. Повече нямаше накъде.

Домарошчинер го догони, изпълзя под него на лакти, настръхващо, като епилептик, изхриптя и разтвори пред него тапицираната врата. Перец влезе, нагази в разкошна тигрова кожа, потопи се с цялото си същество в строгия началнически полумрак на спуснатите завеси, в благородния аромат на скъп тамян, в сплъстената тишина, в ритъма на спокойствието на едно чуждо съществуване.

— Здравейте — каза той на нищото. Зад огромното бюро нямаше никой. И никой не седеше в огромните кресла. И никой не го посрещна с поглед, освен мъченика Съливан на грамадната картина, заела цялата странична стена.

Зад него Домарошчинер с удар изтърва куфара. Перец трепна и се обърна. Домарошчинер стоеше объркан и му подаваше папката като празен поднос. Очите му бяха мъртви, стъклени. Сега ще умре човечецът, помисли си Перец. Но Домарошчинер не умря.

— Ужасно срочно… — изхърка той задъхано. — Без парафа на директора не може… лично… иначе не бих се осмелил за нищо на света…

— На какъв директор? — прошепна Перец. В мозъка му започна да се формира някаква смътна догадка.

— На вас… — изхърка Домарошчинер. — Без вашия параф…

Перец се опря на масата и държейки се за полираната й повърхност, се домъкна до най-близкото кресло. Рухна в прохладните кожени обятия и откри, че отляво са наредени много разноцветни телефони, отдясно — томове с щамповани със злато обвивки, а отпред — монументална мастилница, изобразяваща Танхойзер и Венера, а над нея — белите умоляващи очи на Домарошчинер и протегнатата папка. Той стисна облегалките и си помисли: „Значи така? Боклуци такива, прасета, лакеи… значи така? Измет, мазници, картонени мутри… Добре, нека да е тъй…“

— Не клатете папката над масата — каза той сурово. — Дайте я.

В кабинета нещо се раздвижи, пробягнаха сенки, духна лек зефир и Домарошчинер се оказа съвсем до него, зад дясното му рамо и папката легна на бюрото, и се разтвори като че ли сама, показаха се листове великолепна хартия и прочете напечатаното с големи букви: „ПРОЕКТ“.

— Минутка — каза Перец. Домарошчинер замря. — Можете ли да убиете човек? — попита той.

Домарошчинер не се поколеба. Той извади малкия бележник и произнесе:

— Слушам ви.

— А да се самоубиете?

— Какво?

— Вървете си — рече Перец. — Ще ви повикам по-късно.

Домарошчинер изчезна. Перец се изкашля и прокара длани по лицето си.

— Да предположим — каза той на глас. — А после?

Видя на бюрото календар, обърна страничката за днешния ден и се зачете. Почеркът на бившия директор го разочарова. Директорът е пишел с едри букви и четливо, като учител по краснопис. „Завгруповите 8.30. Оглед на краката 10.30. На Ала — пудра. Да опит. кефир-зефир. Машинизиране. Макарата: кой я е откраднал? Четири булдозера!!!“

„По дяволите булдозерите! — помисли Перец. — Край: никакви булдозери, никакви екскаватори, никакви режещи комбайни на изкореняването… Хубаво щеше да бъде съвместно да кастрираме Тузик, ама не трябва, жалко… и още складът за машините. Ще ги взривя — реши той. Представи си Управлението отгоре и разбра, че има много за взривяване. Прекалено много… И идиотът може да взривява…“ — помисли си той.

Дръпна средното чекмедже на бюрото и видя пачка документи, тъпи моливи, два филателни зъбцомера и най-отгоре — вит златен генералски пагон. Един пагон. Потърси втория, ровейки с ръка под хартиите, убоде се на кабърче и намери връзката ключове за сейфа. Самият сейф беше в отсрещния ъгъл, много странен сейф, декориран като бюфет. Перец стана и отиде до сейфа, огледа го от всички страни и откри нещо необикновено, което не беше забелязал досега.

Под прозореца стърчеше хокеен стик, до него — патерица и протеза в обувка с ръждясала кънка. В дъното на кабинета имаше още една врата, напреки на нея беше опънато въже, а на въжето висяха черни плувки и няколко чифта чорапи, някои от тях скъсани. На вратата имаше потъмняла метална табелка с гравиран надпис „СКОТ“. На перваза на прозореца стоеше малък аквариум, в чистата прозрачна вода между разноцветните водорасли равномерно мърдаше клонести хриле черен аксолотъл^[1]. А зад картината, изобразяваща Съливан, стърчеше разкошен капелмайсторски бунчук с конски опашки.

Перец дълго се мота около сейфа, подбирайки ключ. Накрая разтвори тежката бронирана врата. Отвътре вратата беше облепена с неприлични снимки от списания за мъже, а в сейфа нямаше почти нищо. Намери пенсне със счупено ляво стъкло, изтъркана фуражка със странна кокарда и снимка на някакво непознато семейство (озъбен татко, майка с накипрени устни и две момчета в кадетска униформа). Имаше също парабел, добре поддържан и почистен, с единствен патрон в пълнителя, още един вит генералски пагон и железен кръст с дъбови листа. В сейфа се мъдреше също купчина папки, но всички бяха празни, само в най-долната се намери чернова на заповед за наказание на шофьора Тузик за системно непосещаване на Музея по история на Управлението. „Виж го ти, виж го ти, негодникът — измърмори Перец. — Представи си само, да не посещава музея… Трябва да се даде ход на тази преписка…“

През цялото време все този Тузик, дявол да го вземе! Да не би светът да се върти на пръста му? Тоест в известен смисъл се върти… Кефироман, отвратителен женкар, локумджия… всички шофьори са локумджии… не, трябва да се сложи край: никакъв кефир и шах в работно време. Между другото, какво толкоз смята Ким на онзи разбричкан мерседес? Или може би трябва — някакви там стохастически процеси… Слушай, Перец, малко знаеш. Ами че всички си работят, почти никой не мързелува. И нощем работят. Всички са заети, време нямат. Заповедите изпълняват, знам го, с очите си го видях. Горе-долу всичко е наред: пазачите пазят, шофьорите шофират, инженерите строят, научните работници пишат статии, касиерите раздават пари… „Слушай, Перец — помисли си той, — може би цялата тази въртележка съществува точно затова, за да работят всички? Тъй де, добрият монтьор оправя колата за два часа. А после? Останалите двайсет и два? Ако на колите работят опитни хора, които не ги развалят? Изводът сам се набива в очите: добрият механик да се прехвърли за готвач, а готвачът — за механик. И тук работата не е до двайсет и двата часа — така двайсет и две години могат да се запълнят. В това има някаква логика. Всички работят, изпълняват своя човешки дълг, а не като маймуни… и получават допълнителна специалност… Не, изобщо никаква логика няма, пълен хаос, а не логика… Боже мой, стоя тук като пън, а те оплескват гората, изкореняват я, превръщат я в парк. Трябва по-бързо да се направи нещо, сега аз отговарям за всеки хектар, за всяко мъниче, за всяка русалка, сега аз съм отговорен за всичко…“

Той се размърда, затвори сейфа, отиде до бюрото, дръпна папката и извади чист лист… Но тук са хиляди хора — помисли си той. — Създадени традиции, създадени отношения, ще ми се надсмиват… — Спомни си потния и жалък Домарошчинер и самия себе си в приемната на директора. — Не, няма да се смеят. Ще плачат, ще се оплакват… на този… мосю Ахти… ще се натопяват един друг. Но няма да се смеят! Ей това е най-ужасното — помисли си той. — Те не могат да се смеят, те не знаят какво е смехът и за какво служи. Хора — помисли си той. Хора и човечета, и човеченца. Трябва демокрация, свобода на мненията, свобода на псувните, ще събера всички и ще кажа: псувайте! Псувайте и се смейте… Да, и те ще псуват. Ще псуват дълго, с плам и упоение, тъй като е наредено, ще псуват за лошото снабдяване с кефир, за лошата храна в столовата, метачът ще псува с особен кеф — улицата не е метена колко години вече, ще псува шофьорът Тузик за системно непосещаване на банята и в почивките ще тичат в клозета на ръба на скалата… Съвсем ще се объркам. Трябва ред. С какво разполагам?

Започна бързо да драска върху листчето: „група Изкореняване на гората, група Изучаване на гората, група Въоръжена охрана на гората, група Помощ на местното население в гората…“ Какво още? Да! „Група Инженерно проникване в г.“ И още… „Група Научна охрана на г.“ Толкоз бяха като че ли. Тъй. А с какво се занимават? Странно, никога не съм знаел с какво се занимават. Даже нещо повече, никога не ми е хрумвало да разбера с какво се занимава Управлението като цяло. Как може да се върже изкореняването на гората с опазването на гората, при това и да се помага на местното население… Ето какво — помисли си той. — Първо, никакво изкореняване. Изкореняването да се изкорени. Също и инженерното проникване. Нека да работят горе, долу нямат работа. Нека се оправят със собствените си машини, да направят хубав път, да засипят онова вонящо блато… Какво остава тогава? Остава въоръжената охрана. С вълчарите. Е, в общи линии… в общи линии да, гората трябва да се пази, само че… Той си припомни лицата на някои пазачи и нервно прехапа устни. М-да… Добре де, да предположим. А за какъв дявол е Управлението? Ами аз защо съм? Да се разпусне Управлението, така ли? — Стана му весело и страшно. — Това да — помисли си той. — Това го мога! Разпущам и край — помисли си той. — Кой ще ме съди? Аз съм директорът, аз съм главата. Нареждане — и точка.

Изведнъж той чу тежки стъпки — някъде съвсем наблизо. Зазвънтяха стъкълцата на полилея, съхнещите чорапи на въженцето се разлюляха. Перец стана и на пръсти се приближи до малката вратичка. Зад вратичката някой ходеше колебливо, сякаш препъвайки се, но нищо друго не се чуваше, а бравата няма дупка, че да надникнеш. Перец предпазливо натисна дръжката, но вратата не се отвори. „Кой е там?“ — попита той гръмогласно. Никой не откликна, но крачките не утихнаха — като че ли се мотае пияница и плете крака. Перец пак натисна дръжката, вдигна рамене и се върна на мястото си.

„Накратко казано, властта има своите предимства — помисли си той. — Разбира се, няма да разпусна Управлението, глупаво е. Защо да разпускаш изградена, добре сработена организация? Просто трябва само да се обърне, да тръгне по правия път. Да се прекрати нахлуването в гората, да се подсили задълбоченото изучаване, да се опиташ да влезеш в контакт, да се учиш от нея… Ами че те даже не разбират какво е това гора! Като си помислиш — гора като гора. Дървета, дървета… Да научиш хората да обичат гората, да я уважават, да живеят с нейния живот… Не, работа има още много. Истинска, отговорна. И хора ще се намерят — Ким, Стоян… Рита… Господи, а мениджърът с какво е по-лош? Алевтина… В края на краищата и онзи Ахти сигурно е фигура, умник, само дето се занимава с глупости… Ще им покажем — помисли си той весело. — Ние тепърва ще им покажем, дявол да го вземе! Добре. А в какво състояние са текущите дела?“

Той дръпна към себе си папката. На първия лист бе написано следното:

ПРОЕКТ ЗА ДИРЕКТИВА ЗА СЛАГАНЕ В РЕД

1. През последната година Управлението по гората съществено подобри работата си и постигна високи показатели във всички области на своята дейност. Усвоени, изучени, изкоренени и взети под въоръжена охрана са стотици хектара горска територия. Непрекъснато расте майсторството на специалистите и редовите работници. Усъвършенства се организацията, съкращават се непроизводителните разходи, отстраняват се бюрократичните и други извънпроизводствени препятствия.

2. Едновременно с постигнатите постижения обаче продължават да имат място отрицателното влияние на Втория закон на термодинамиката, а така също и законът за големите числа, незначително снижавайки общите високи показатели. Нашата най-близка задача сега е отстраняването на случайностите, произвеждащи хаос, нарушаващи единния ритъм и причиняващи снижаване на темповете.

3. Във връзка с горепосоченото се предлага за в бъдеще да се разглеждат проявленията на всякакъв род случайности като незакономерни и противоречащи на идеала за организираност, а съприкосновеността до случайности (пробабилитност) — като престъпно деяние, а ако съприкосновеността до случайности (пробабилитност) не влече след себе си тежки последици — като най-сериозно нарушаване на служебната и производствената дисциплина.

4. Виновността на лицата, съприкосновили се до случайността (пробабилитика), се определя и наказва от Наказателния кодекс по членове № 62, 64, 65 (изключ. пар. С и О), 113, и 192 пар. К, или от §§ на Административния Кодекс 12, 15 и 97.

ЗАБЕЛЕЖКА: Смъртният изход от съприкосновеността до случайности (пробабилитност) не се явява като оправдаващо или смекчаващо вината обстоятелство. Осъждането или глобяването в този случай става посмъртно.

5. Настоящата Директива е дадена… месец… ден… година. Няма валидност с обратна дата.

Подпис:

/ДИРЕКТОР НА УПРАВЛЕНИЕТО/

Перец облиза пресъхналите си устни и обърна страницата. На другия лист имаше заповед за даване под съд на сътрудника от група Научна охрана X. Тойти в съответствие с Директивата „За слагане в ред“ заради „злостна снизходителност към закона за големите числа, изразила се в изпързалване върху леда със съпътстващо увреждане на пищяла, явяващо се съприкосновеност със случайността (пробабилитност), протекла на 11 март т.г.“ Предлага се занапред сътрудника X. Тойти да се именува пробабилитикът Х. Тойти…

Перец скръцна със зъби и прегледа следващия лист. Отново заповед: да се наложи административна глоба посмъртно в размер на четиримесечна заплата на кучкаря от въоръжената охрана на Г. дьо Монморанси, „безотговорно позволил си да бъде поразен от атмосферен разряд (мълния)“. Следваха заявления за отпуски, молба за еднократна помощ по случай загубата на опекуна и обяснителна записка на някой си Ж. Лумбаго относно пропадането на макарата…

— Дявол да го вземе! — рече Перец на глас и отново прочете проекта за Директива. Изпоти се. Проектът беше отпечатан на гланцирана хартия със златен кант. Трябва да се посъветвам, помисли си Перец, инак съвсем ще откача…

В този момент вратата се отвори и в кабинета влезе Алевтина, която буташе пред себе си масичка на колела. Беше облечена с вкус и модерно, със строго и сериозно изражение на умело гримираното и напудрено лице.

— Вашата закуска — каза тя деликатно.

— Затворете вратата и елате — рече Перец.

Тя затвори вратата, отмести масичката с крак и тръгна към него, оправяйки косите си.

— Е, какво, писенцето ми? — попита тя усмихнато. — Сега доволен ли си?

— Слушай — отвърна той. — Каква глупост! Прочети само.

Тя седна на облегалката, прегърна с голата си лява ръка Перец, а с другата взе Директивата.

— Да, знам — каза тя. — Всичко си е правилно. Какво искаш? Може би да ти донеса Наказателния кодекс? И старият директор не помнеше нито един член.

— Не, почакай — нетърпеливо рече Перец. — За какво ми е дотрябвал кодексът… За какъв дявол е кодексът! Чете ли го?

— Не само го четох, но и го напечатах. И оправих стила. Домарошчинер не може да пише, той и да чете се научи едва тук… Между другото, писенцето ми — продължи тя грижовно. — Домарошчинер чака отвън, в приемната, ти го приеми по време на закуска, той обича тези работи. Ще ти прави сандвичи…

— Плюя аз на Домарошчинер! — каза Перец. — Ти ми обясни защо аз…

— На Домарошчинер не трябва да се плюе — възрази Алевтина. — Ти, писенцето ми, още нищо не разбираш… — Тя натисна носа на Перец като бутон. — Домарошчинер има два бележника. В единия записва кой какво е казал срещу директора, а в другия записва какво е казал самият директор. Ти, писенцето ми, имай това предвид и винаги го помни.

— Чакай — рече Перец. — Искам да се посъветвам с теб. Ето тая Директива — такава глупост аз няма да подпиша!

— Как така няма?

— Ами тъй. Ръката ми не се вдига да подпише такова нещо.

Лицето на Алевтина стана строго.

— Писенцето ми — рече тя. — Не се дърпай, подпиши. Много е срочно. После ще ти обясня всичко, а сега…

— Какво има за обясняване — упорстваше Перец.

— Ами след като не разбираш, значи трябва да ти се обяснява. И аз ще ти обясня.

— Не, сега ми обясни — каза Перец. — Ако можеш — добави той. — В което се съмнявам.

— Ех ти, мъничкият ми — и Алевтина го целуна по слепоочията. Тя погледна часовника си. — Добре де, добре.

Тя седна на бюрото, сложи ръце под себе си и с премрежени очи загледа някъде над Перец:

— Съществува административна дейност, на която се обляга всичко. Тази дейност не е нито от днес, нито от вчера, нейният вектор има за начало дълбоките глъбини на времето. До ден днешен тя се осъществява в наредби и директиви. Но тя отива и в далечното бъдеще и там засега само очаква своето осъществяване. Това прилича на прокарване на път по трасиран участък. Там, където свършва асфалтът, с гръб към готовия участък стои нивелиращият и гледа в теодолита. Този нивелиращ си ти. Мислената линия, която минава по оптичната ос на теодолита, е нереализираният административен вектор, който само ти от всички хора виждаш и само на теб се пада правото да го осъществиш. Разбра ли?

— Не — отвърна Перец категорично.

— Няма значение, слушай по-нататък… Както шосето не може да завие, когато си иска наляво и надясно, а трябва да следва оптичната ос на твоя теодолит, така и всяка поредна директива трябва да бъде континуално продължение на предходните. Писенце, миличкото ми, не вниквай, аз самата не го разбирам, но това е дори хубаво, защото вникването поражда съмнения, съмнението поражда тъпчене на място, а тъпченето на място е гибел за всяка административна дейност, а значи и на твоята, и на моята, и изобщо… Това е азбучна истина. Нито ден без директива — и всичко ще бъде наред. Ето тази Директива за слагане в ред — тя не е на празно място, тя е обвързана с предходната Директива за намаляването, а тя пък е обвързана със Заповедта за небременността, а тази Заповед логично произтича от Предписанието за прекалената възмутимост, което пък…

— По дяволите! — каза Перец. — Покажи ми тези предписания и заповеди. Не, по-добре ми покажи най-първата заповед, тази, която идва от глъбините на времето.

— И за какво ти е?

— Тоест как за какво? Казваш, че произтича логично. Аз не вярвам!

— Писенцето ми — започна Алевтина. — Ще я видиш. Всичко ще ти покажа. Всичко ще прочетеш със своите късогледи очички. Но разбери: онзи ден нямаше директива, вчера нямаше директива, ако не броим дреболията за лова на машинката, при това устна… Как мислиш, колко време Управлението може да изкара без директива? Днес от сутринта цари хаос — ходят разни хора, бутат се навсякъде и сменят изгорелите крушки, представяш ли си! Не, писенцето ми, както искаш, но Директивата трябва да се подпише. Ами че аз ти желая доброто… Бързо я подпиши, проведи заседания със завгруповите, кажи им нещо бодро, пък после ще ти донеса всичко, което желаеш. Ще четеш, ще изучаваш, ще вникнеш… макар че по-добре е да не вникваш.

Перец се хвана за главата и я разтърси. Алевтина пъргаво скочи от бюрото, топна перото в черепната кутия на Венера и бутна листа към Перец.

— Подпиши, миличък, не се бави…

Перец взе перото.

— А после може ли да се отмени? — попита той жално.

— Може, писенцето ми, може — отвърна Алевтина и Перец разбра, че лъже. Той хвърли перото.

— Не! — каза. — Не и не! Няма да подпиша това. За какво да подписвам тази глупост, щом сигурно съществуват десетки разумни и смислени заповеди, разпореждания, директиви, абсолютно необходими, наистина необходими в тази лудница…

— Например? — живо попита Алевтина.

— Господи… Ами всичко, което искаш… Виж ти… Ами…

Алевтина извади бележник.

— Ами да речем… Да речем заповед — язвително каза Перец, — до всички сътрудници от групата Изкореняване: да се самоизкоренят в най-близко време. Моля! Всички да скочат от скалата… или да се застрелят… Днес! Отговорник — Домарошчинер… Честна дума, от това ще има по-голяма полза…

— Минутка — рече Алевтина. — Значи да се ликвидират със самоубийство с помощта на огнестрелно оръжие днес до двайсет и четири нула нула. Отговорник — Домарошчинер… — Тя затвори бележника и се замисли. Перец я погледна с изненада. — Тъй де! — продължи тя. — Правилно! Даже прогресивно… Миличък, разбери: не ти харесва директивата, добре, недей. Но дай друга. Ето, ти я даде, аз нямам повече претенции.

Тя скочи и се засуети, нареждайки пред Перец чинийките.

— Ето ти палачинки, ето ти сладко… Кафето е в термоса, горещо е, гледай да не се опариш… Закуси, аз набързо ще нахвърлям проекта и след половин час ще ти го донеса.

— Чакай — каза Перец объркан. — Чакай…

— Умничък си ми ти на мен — нежно рече Алевтина. — Герой си ми ти на мен. Само с Домарошчинер по-меко.

— Чакай — прекъсна я Перец. — Ти какво, надсмиваш ли ми се?

Алевтина се втурна към вратата, Перец я подгони с вик „Не откачай!“, но не можа да я хване. Алевтина се скри и на нейното място като призрак от нищото изникна Домарошчинер. Вече зализан, вече чист, със съвсем нормален цвят на лицето и както винаги готов на всичко.

— Това е гениално — тихо каза той, побутвайки Перец към бюрото. — Това е блестящо! Това сто на сто ще влезе в историята!

Перец се отдръпна от него като от гигантска скрипя, блъсна се в бюрото и събори Танхойзер върху Венера.