Майкъл Ян Фрийдман
Наследство (7)

Глава шеста

Кърк се изправи на крака и изтри песъчливата и напоена с пот кал от лицето си, като използва обратната страна на относително чистия си ръкав. Изведнъж осъзна: таванът тук е достатъчно висок, за да може да стои прав. Той вдигна ръцете си колкото е възможно високо. Не докосваше нищо над себе си, макар че трябваше да има нещо, иначе мястото не трябваше да е толкова тъмно.

Капитанът все още не можеше да види абсолютно нищо, но имаше чувството, че това място е доста по-стабилно от пещерата, в която бяха досега. От една страна, не се чуваха звуци от събарящи се камъни, от друга — въздухът беше чист.

Дори и да не се имаха предвид тези предимства, мястото имаше някакво излъчване, внушаваше стабилност.

Разбира се, нямаше да е чудно именно сега, когато се поуспокоиха, всичко да се срути върху главите им. Тази мисъл беше достатъчна, за да ги накара да продължат да търсят откъде, в края на краищата, идва този чист въздух.

Кърк реши да опита да се свърже отново с кораба.

— Каррас?

— Да, сър.

— Да опитаме да се свържем с мистър Скот. Разбира се, ако комуникаторът ти все още работи.

Кърк чу слаб шум, докато Каррас почистваше устройството от пръстта.

— Изглежда, че е в добро състояние, капитане.

— Мистър Скот? Мистър Скот?

Никакъв отговор. Очевидно онова, което блокираше сигналите преди, продължаваше да действа. „Не е никак изненадващо“ — помисли си Кърк.

— Да. Добре — каза той. — Струваше си да опитаме.

Капитанът си представи изтощения вид на другарите си.

— Оуенс?

— Да, сър.

Отговорът дойде отдясно на Кърк и не много отдалеч.

— Мислиш ли, че ще можеш да вървиш, ако ти помагаме?

— С малка помощ — да, сър.

— Имаш я тогава. Отри, как се чувстваш?

— Добре, сър.

Лекото потрепване в гласа му показваше, че това не е точно така.

— Лъжеш — заключи Кърк. — Ти си ранен по-тежко, отколкото показваш външно. Каррас?

— Да, сър?

— Аз и ти ще помагаме на Оуенс. Отри, намери стена и ни заведи до нея!

Беше необходимо известно време, докато капитанът, Каррас и Оуенс се намерят един друг в тъмнината. И още време, докато стигнат до Отри, който съвсем съвестно беше открил една вертикална повърхност. Така, заедно, те следваха острите контури на стената: Отри отпред, капитанът и Каррас, подкрепящи Оуенс, след него. Те продължаваха да се придвижват по този начин още известно време, като се взираха в тъмнината. Чудеха се дали вървят напред, или просто се въртят в кръг.

Не разговаряха много. А и какво друго можеха да си кажат, освен да се питат един друг как се чувстват. Дори когато някой попиташе, отговорът беше неизменно един и същ: „Добре!“ или „Няма проблеми!“

И всички знаеха, че не е така.

Най-после тъмнината започна да се процежда на пластове, по-малко потискащи на някои места, после на други. Това ги окуражи и те започнаха да се движат по-бързо. Не след дълго на едно място дълбоката тъмнина премина в мрачно синьо. Имаше светлина и те се движеха към нея!

— Капитане — каза Отри, — мисля, че виждам нещо. Надявам се, че очите не ме лъжат.

— И аз също се надявам — отговори Кърк. — Защото, ако твоите те лъжат, същото става и с моите.

Постепенно тъмносивото премина в светлосиво, а то — в още по-светло. Онова, което видяха обаче, беше доста ужасяващо.

Преди няколко месеца Скот беше дал на капитана една книга за келтската митология — една от любимите теми на инженера. В книгата се описваха фирболг, антични хора, наречени „калните хора“.

Кърк си спомни за това сега, когато разглеждаше своите хора. Униформите им бяха покрити с мръсотия, лицата им — украсени със странни, извити фигури, които сякаш свидетелстваха за уважението им към някакъв езически бог. А той самият беше в най-ужасен вид. „Кален човек“, ако въобще някога е съществувал…

Стана ясно също през какво бяха преминали — поредица от пещери, свързани помежду си и образуващи тунел. Конфигурацията беше прекъсната на отделни места от цели гроздове сталактити и сталагмити, които бяха предимно в средата на всяка пещера, поради което те не ги бяха забелязали досега. Отворът въобще не беше толкова широк, колкото си го представяше капитанът. Всъщност, ако той беше малко по-висок, щеше да стигне тавана на мястото, където влязоха.

Оуенс се разсмя като дете при вида на кръглата площадка.

— По дяволите! Тук наистина е светло!

— Най-хубавото нещо, което съм виждала от дълго време насам — отбеляза Каррас.

В известен смисъл беше добре, че пътят им беше толкова криволичещ. Очите им, които виждаха светлината през малки отвори, докато се движеха, имаха възможност постепенно да привикнат. Когато наистина видяха отвора в скалните стени, светлината вече не ги заслепяваше.

— Излизаме оттук — съобщи Отри с явно облекчение.

Отворът се увеличи и се превърна в широк изход. Растителността, която видяха отвън, беше доста сходна с тази на мястото, където се телепортираха, само че тук всичко беше по-свежо и някак си по-източено. Капитанът разпозна някои от дърветата, които беше каталогизирал с трикордера си, когато Спок беше нападнат. Въздъхна дълбоко и усети характерната за джунглата миризма — смес от остри ухания — която разпръсваше спарения въздух на пръст от тунела.

Като се радваха на късмета си, четиримата излязоха под топлата слънчева светлина и се огледаха. Кърк поклати глава. Изглежда, все пак не бяха имали достатъчно много късмет. Не бяха на повърхността. Намираха се в една огромна падина, отделена от джунглата от отвесни, високи петдесет фута, скални стени. Може би тази падина беше образувана в резултат на срутване, подобно на това, в което те самите бяха попаднали. Макар че, ако причината действително беше срутване, то трябва да е станало отдавна, защото нямаше пресни следи по терена около тях. Имаше дори и дървета, макар и малко.

Каррас изказа мислите, които вълнуваха всички:

— Беше твърде хубаво, за да е вярно…

Тя прикри очите си от слънцето, докато разглеждаше очертанията на гладката повърхност на стената.

— Почакайте! — каза Оуенс. — Ние сме на открито. Можем да влезем в контакт с кораба и да бъдем телепортирани! — той погледна към капитана. — Не е ли така?

Каррас прехапа устни.

— Зависи. Ако тези скали съдържат същия минерал, който ни заглушаваше досега… — тя сви рамене.

Отри довърши мисълта си.

— „Ентърпрайс“ трябва да е почти директно над нас, за да можем да установим връзка.

— Разбира се — каза Кърк, — корабът би могъл да е точно над нас. Не е възможно да сме се отдалечили толкова много от обекта за телепортиране, а и мистър Скот е достатъчно добре информиран и знае, че трябва да поддържа връзка при дадените обстоятелства.

Оуенс погледна към капитана.

— Можем да разрешим въпроса твърде лесно.

Кърк кимна. Колегата му му подаде комуникатора. Капитанът го отвори.

— Мистър Скот — каза той, — говори капитан Кърк. Повтарям: аз съм Кърк!

Не получиха никакъв отговор, както и когато бяха в пещерата. По изцапаните им от калта лица се четеше разочарование.

Оуенс въздъхна:

— Толкова по този въпрос.

— Не е непременно така. Ще опитаме отново. Може все пак да установим контакт.

Капитанът беше започнал да прибира комуникатора, но изведнъж спря. Като претегли на ръка устройството, той погледна към острите скали, които ги заобикаляха.

— От друга страна, може би ние не трябва да чакаме толкова дълго! — каза той.

Оуенс го погледна.

— Какво ви хрумна, сър?

— Мисля, че бихме могли да хвърлим комуникатора ей там, горе — той погледна към една площадка сред скалите.

— Тогава ще можем директно да се свържем с „Ентърпрайс“, без да се безпокоим за влиянието на едно или друго нещо.

Каррас кимна:

— Браво, капитане!

— Благодаря, Каррас.

Като се разходи наоколо и отиде към центъра на падината, Кърк потърси подходящо място и откри едно, разположено почти директно над отвора на пещерата. Като отстъпи няколко крачки назад, той събра сили и хвърли комуникатора високо във въздуха. Устройството прехвърли скалите и падна някъде зад тях.

— Добро хвърляне! — одобрително забеляза Оуенс.

— Би трябвало да проверим, за да се уверим, че устройството не се е повредило.

Отри посочи мястото и погледна към Каррас.

Тя извади комуникатора си — последният, който им беше останал — и се опита да влезе във връзка с онзи, който беше хвърлен зад скалите. Чу се съвсем ясно леко писукане, идващо от комуникатора горе.

— Явно няма проблеми — отбеляза тя със задоволство, като отново затвори уреда.

Отри също изглеждаше доволен. Изведнъж краката му се подкосиха и той политна към капитана, който успя да го хване, преди да падне на земята.

— Добре съм! — промълви Отри.

— Разбира се, че си добре — каза му капитанът и като го остави върху тревата, се обърна към Каррас: — Помогни ми да го пренесем на сянка.

Те заедно изтеглиха Отри под сянката на едно дърво с къси, широки листа. Като свършиха работата, Кърк я погледна.

— Мичман, вие носехте чантата за първа помощ, нали?

— Да, сър — отговори Каррас. Клекна до Отри, извади трикордера си и го прегледа внимателно. — Нищо, сериозно — каза тя. — Изтощение от топлината.

Но като отметна сплъстената от кал коса на Отри, видя дълбока рана на черепа му.

— Трябва да е станало, когато бяхме затрупани долу — каза Кърк.

— Да — отговори жената разсеяно, като извади стерилна марля и дезинфектираща течност. Наля върху марлята малко от течността и обработи раната на Отри.

Мъжът потрепна леко от болката. Секунда по-късно Каррас извади втора опаковка марля, намаза заздравяващ крем върху нея и я сложи върху раната му.

— Добре свършена работа — отбеляза капитанът. — Мисля, че Маккой също би я харесал…

Каррас се усмихна, докато прибираше медикаментите в чантата за първа помощ.

— Благодаря ви, сър — каза тя.

Оуенс седна тежко върху купчина големи камъни.

— А сега какво?

Кърк го погледна.

— Сега ще трябва да се опитаме да бъдем търпеливи за известно време, мистър Оуенс — той направи пауза, защото си спомни, че не само Отри е ранен. — Ще погледнем как е кракът ти.

Не беше необходимо Каррас да получава заповед. Вече беше тръгнала към Оуенс.

През това време капитанът разгледа още веднъж заобикалящите ги скали. След подробния оглед той забеляза, че онова, което приличаше на скала, въобще не е скала или поне по-голямата част от него. Беше нещо по-грубо, с малки дупки и изглеждаше ронливо. Кърк го докосна. Външният вид го беше излъгал. Не беше по-крехко от корпуса на „Ентърпрайс“.

Като извади трикордера си, той анализира материала. Беше изненадан от това, което откри. Трикордерът показа, че това са вкаменени останки от някакъв вид растителност. Растителен еквивалент на корала, само че по-здрав!

Кърк се опита да намери нещо, в което да забие пръстите си — някаква вдлъбнатина, която би могъл да използва, за да се повдигне. Но не намери нищо подобно.

Винаги е бил добър в изкачването, но не чак толкова, че да може да се справи без ръкохватки и стъпенки за краката. Ако имаше необходимото оборудване, щеше да е друго. Нямаше и високи дървета, от които да си направи стълба. Дори да се вземеха всичките дървета, които растяха долу, и да се свържеха едно с друго, пак нямаше да бъдат достатъчни, за да се стигне до върха на скалите. Не бяха достатъчно здрави, за да се разцепят наполовина и да могат да издържат тежестта на един човек.

Може би нямаше да се наложи да се катерят. Вероятно скоро Ухура ще приеме сигнала от комуникатора им и ще разбере, че те не са близо до обекта за телепортиране. А не след дълго Скот ще изпрати някого долу да види какво става.

Той се усмихна сам на себе си. Сигурно бяха ужасно разтревожени горе на кораба, а и със Спок имаха достатъчно притеснения. Представяше си Сулу и групата му как трескаво търсят и се опитват да ги измъкнат, преди да са се задушили.

Не, вече вероятно са се отказали и седнали на земята в изблик на отчаяние, клатят глави и се чудят какво е станало с другарите им.

Представи си изненадата им, когато получат съобщение от Скот, че капитанът им се е появил, макар и не там, където го търсят. Той се усмихна отново. Изглеждаше като чудо, нали?

— Капитан Кърк?

Кърк беше все още с обтегнати нерви след тежката работа в пещерата. Когато се обърна, видя, че Каррас стои клекнала до Оуенс и го вика. Не изглеждаше, че нещо не е наред, но тя съвсем определено беше развълнувана. Той погледна към Отри, за да се увери, че мъжът се чувства добре. След това бавно, с натежали от умора крака, се насочи към останалите.

Когато приближи, видя, че те опипват камъните, върху които Оуенс беше седнал. Тази гледка го обърка. Какво, по дяволите, беше толкова интересно в няколко камъка, че беше необходимо веднага да дойде? Горе-долу това беше въпросът, който той си зададе, когато се приближаваше към тях. Те не обърнаха внимание на раздразнението, което се чувстваше в гласа му.

— Погледнете! — каза му Каррас и посочи върха на един от камъните.

Като се намръщи, капитанът клекна до нея и огледа посоченото място. Веднага разбра какво беше развълнувало хората му.

— Господи! — прошепна командирът.

Скалата беше осеяна с множество йероглифи, нещо като картинните символи, открити в гробниците на древните египтяни. Кърк се опита да ги приеме като нещо друго, като случайни знаци, които просто приличаха на йероглифи. Но нямаше съмнение! Някой ги беше направил. Някакво разумно същество! Дали това беше нещото, от което Сулу беше така развълнуван, когато говореше за откритието на Елис? Дали Елис беше открила същите знаци като тези тук?

— Знаете ли какво означава това? — попита той другарите си.

Когато видя изражението на лицата им, той съжали, че е формулирал въпроса си така.

— Да — промърмори той. — Разбира се, че знаете.

Оуенс каза същото, но по друг начин.

— На тази планета някога е имало разумен живот. Дори може би някакъв вид цивилизация.

Каррас кимна.

— Макар че не изглежда да съществува още — тя погледна капитана. — Освен ако не са под земята, където нашите сензори не могат да ги открият.

Кърк повдигна рамене.

— Възможно е да е така, мичман. Но всяка подземна цивилизация, която съм срещал, е имала причини да живее под земята, при това — наложителни.

Той хвърли поглед върху заобикалящата ги природа.

— С изключение на създанието, което атакува мистър Спок, тук природата изглежда съвсем приятна, подобна на повечето форми на живот във федерацията.

Той се обърна отново към йероглифите, като прекара пръст по един от тях.

— Разбира се, възможно е тази форма на живот да е сметнала заобикалящата я действителност за недружелюбна, да кажем след някакъв катаклизъм, който драстично е променил климата или състава на атмосферата и я е направил такава, каквато е сега. Но едно общество обикновено би се съпротивлявало, преди да се предаде на слънцето и звездите.

Оуенс измърмори нещо, все още очарован от йероглифите.

— На тези същества, които са направили това, нещо им се е случило!

Ако не са отишли под земята, тогава къде са?

Капитанът се замисли.

— Добър въпрос, приятели! Може би, ако разберем какво е написано тук, ние сами ще си отговорим.

Каррас го попита:

— Сър, да запиша ли йероглифите с трикордера си? Няма да отнеме много време.

Кърк кимна одобрително.

— Запиши ги! Дойдохме тук, за да изследваме мястото. Докато не ни измъкнат, можем да продължаваме да правим това, за което сме дошли.

Каррас се зае със задачата. Оуенс я наблюдаваше.

Кърк обаче имаше други задължения. Той тръгна към мястото, където лежеше Отри. По пътя си той не можа да се сдържи да не погледне отново към скалите. Колкото по-скоро видеше някого там, толкова по-добре.