Майкъл Ян Фрийдман
Наследство (13)

Глава дванадесета

Брадфорд Уейн се спусна по тесните улички на миньорската колония, като внимаваше да не привлече вниманието на някой меркаанец. Целта му, както и предната вечер, беше административната сграда, в която се намираше кабинетът му, по-точно това, което бе останало от него. Навън беше тъмно, безветрено и по-малко студено от обикновено. Макар че се виждаха и двете луни, те бяха покрити с тежки облаци от онзи вид, който понякога надвисваше над колонията и оставаше там в продължение на дни. Като резултат от това жителите можеха да се любуват на последните отблясъци на залеза — величествен червеникаво-оранжев лъч, който просветваше между сивото небе и хоризонта, преди да настъпи пълен мрак. Затова тук всички очакваха с голямо нетърпение залезите, те бяха наистина зрелищни. Започваха с мека приятна омара, когато слънцето се плъзгаше към земята, като припламваше на места в огненочервено. Облаците се процеждаха на тънки ленти, огрени от последните лъчи, а накрая експлодираха в палитра от оранжево, зелено и виолетово.

Уейн предпочиташе да пропусне този път приятната гледка, за да не бъде забелязан, когато изпълнява нощната си мисия. Миналата нощ можеха по-лесно да го открият под лунната светлина, но сега нямаше да има такъв проблем. Щеше да се слее със сенките и да се почувства доста по-сигурен.

Сградата на администрацията беше през два блока. Последният път не беше видял никакви стражи в района и затова не очакваше да има и тази вечер. А и до този момент не се беше случило нищо, което да обърка плановете му.

Разбира се, все пак трябваше да бъде предпазлив! Уейн си спомни един случай, когато Пайк беше начело на групата, която трябваше да се приземи в старинния замък на Ригел Седми. Предполагаше се, че е необитаем, а той се оказа всичко друго, но не и това. Цената, която платиха за тази своя грешка, беше животът на четирима души от екипажа. „Учи се от грешките си!“ — втълпяваше му Пайк, но самият той никога не можа да си прости за хората, които беше загубил, макар грешката да не беше негова. Като млад кормчия Уейн не беше в състояние да разбере капитана. Ако някой не е имал възможност да направи нещо друго, защо беше необходимо да се самобичува? Но сега проумяваше позицията на Пайк. Всеки човек от колонията, когото меркаанците бяха убили, тежеше като грях в душата на администратора, грях, който той вероятно щеше да носи до края на живота си.

Ако имаха късмет, убийствата скоро щяха да спрат. Всичко, което трябваше да прави, беше да продължи да изпраща съобщенията си в уреченото време. Не след дълго някой щеше да отговори! Някой, надяваше се администраторът, който би могъл да…

Уейн прекъсна мислите си, когато чу нещо отгоре. Като замръзна на място, той започна да слуша внимателно. Да, определено имаше нещо — в далечината се чуваше смях. Като стисна зъби, за да не тракат от обзелия го страх, администраторът тръгна по посока на звука пълзешком, колкото беше възможно по-тихо. Смехът сякаш идваше иззад завоя — надясно от него. Като продължи да се движи тихо и внимателно към следващата пресечка, той се наведе почти до земята и надникна иззад ъгъла. Трудно беше да се види, но все пак той успя да различи силуетите. Бяха трима. Нямаше съмнение, че са меркаанци.

А и кой друг би могъл да бъде тук навън по това време.

— … най-добре прекарах, отколкото през целия си живот — каза един от тях. — Разбира се, семейството й трябваше скоро да се върне и аз не посмях да се мотая там повече. Но преди да си тръгна, тя ми даде малък спомен, един пръстен с цветен камък.

— Хубава история, Марсел! Толкова хубава, че аз почти ти повярвах.

— Какво? Това е истина, казвам ти!

— Е, хайде! Дъщерята на всемогъщия господар да хареса някой като теб. Не е възможно!

— По дяволите, така беше! Всичко, което ти казах, се случи!

— Добре. И ти си запазил пръстена като доказателство? Или вече си успял да го загубиш?

— Да го загубя? Не и аз! Това нещо струваше колкото шест месечни заплати.

— Значи все още го пазиш?

— По дяволите, не. Продадох го на едно надуто конте от двора на два пъти по висока цена, отколкото струваше. Той каза, че може да го използва, за да шантажира младата дама.

— Така й се пада, щом се свързва с някого, който не е от класата й!

Чу се отново смях. Пространството между сградите прокънтя от него.

— Ти си галантен, Марсел. Това не мога да ти отрека.

Уейн се отдръпна леко назад и седна с гръб към стената. Меркаанците, изглежда, доста се бяха увлекли в разговор. Вероятно щеше да успее да се промъкне по пресечката, без да бъде забелязан. Вероятно. Той реши да опита, но видя раздвижване нагоре по улицата и тихо сбогуване на сенките. Администраторът замръзна на място при мисълта, че може би е бил забелязан. Сърцето му започна да бие толкова силно, че чак го заболя. Преди да се отдаде изцяло на обзелия го страх и да побегне, двама новодошли стигнаха до пресечката и рязко се обърнаха наляво, в посока към първата група.

— О, заместникът Балак? Готови сме, господарю!

— Така ли, Марсел? Не изглеждаше така преди минута…

— Преди минута? Бяхме точно тук, господарю, и наблюдавахме улицата, както ни бяхте заповядали.

— Не се съмнявам, че сте били тук. Ушите ми го установиха. Но да сте наблюдавали улицата, съмнявам се. Толкова добре се забавлявахте с разказването на историята…

Уейн разбираше каква е ситуацията. Онзи, който се наричаше Балак — дясната ръка на Дриин — проверяваше хората си, за да се увери дали не са заспали на поста си.

Но защо? Дали Дриин смяташе, че жителите на колонията ще се опитат да направят нещо? Или беше рутинно вземане на предохранителни мерки? При всички случаи, явно охраната се затягаше. Групата на Марсел щеше да е на своя пост!

Уейн тихо изпсува. Трябваше да вземе някакво решение. Можеше да се опита да влезе в сградата, докато меркаанците се забавляваха помежду си… Но можеше да се окаже много по-трудно да излезе оттам, отколкото да влезе. А ако го хванеха, всичките му усилия щяха да отидат на вятъра. Меркаанците щяха да разберат, че идва помощ за жителите на колонията и щяха да вземат съответните мерки. Дриин ще унищожи устройството за връзка, а когато пристигне кораб на федерацията жителите на колонията няма да са в състояние да му помогнат.

От друга страна, той можеше да се откаже и да се надява, че утре вечерта ще има повече късмет. А може би въобще нямаше смисъл от всичко това? Спасителният кораб може би е на няколко дни разстояние оттук и в този случай утре ще има достатъчно време, за да се свърже с тях. Ами ако корабът беше пристигнал и стоеше на достатъчно разстояние, за да не бъде забелязан от сензорите, като очакваше съобщение от него? И ако през следващите двадесет и четири часа загинат още жители на колонията; което би могло да не се случи, ако спасителите им са действително наблизо?

Разбира се, имаше и трета възможност. Би могъл да се скрие в някоя от тези сгради и да остане в нея, докато положението се промени някак си. Тази група на Марсел ще свърши дежурството си или ще отиде да патрулира в някой друг сектор. Тогава той незабелязано ще се вмъкне в сградата. Но това предполагаше много време, а всеки момент, докато стоеше тук, носеше риск, защото можеше да бъде открит от меркаанците. Това не беше добър вариант, а и той нямаше достатъчно време, за да го осъществи, като се има предвид разговора между Балак и Марсел.

Изведнъж Балак се обърна и тръгна обратно по пътя, по който беше дошъл. Уейн се затича надолу по алеята. И не се спря, докато не се почувства в безопасност зад ъгъла на сградата, използвана за склад. Тя беше пълна с метални варели, съдържащи маледорична киселина в силно разредено състояние за унищожаване на най-опасните видове местни бактерии. Уейн седна на земята, като опря гърба си в един от варелите, въздъхна дълбоко и се опита да се успокои. Реши да изчака половин час, преди да излезе отново, за да провери дали меркаанците са си отишли. Ако са все още там, ще опита след още половин час. И отново и отново, ако е необходимо през цялата нощ. Макар че дори и тогава той би могъл да не успее да отиде до предавателя…

* * *

Плодовете свършиха добра работа, дори по-добра, отколкото те се надяваха. Нямаше да бъде лесно да се изкачат, но сега се бяха образували вдлъбнатини, за които Кърк би могъл да се захване с пръсти, и малки ниши, в които би могъл да стъпи. Трябваше само да внимава да не се подхлъзне по червеното вещество, което все още покриваше скалите.

— Готов ли сте?

— Готов съм, мистър Отри.

Кърк почака, докато офицерът по охраната сключи пръстите си, а след това постави ботуша си върху ръцете на Отри. След като се изправи, той се пресегна към една дупка, образувана от корозионното действие на сока от плодовете. Успя да се захване с пръсти. За щастие, след няколко секунди сокът загубваше свойствата си. Доволен, че има нещо солидно, за което да се захване, капитанът потърси място за другия си крак. След малко намери подходяща вдлъбнатина, малко по-надалеч, отколкото би искал да бъде, но нямаше право да се оплаква. Все пак беше постигнал желанието си. Макар и трудно, но те имаха шанс да се измъкнат оттук! Като освободи ръцете на Отри, Кърк продължи да се държи за стената. Имаше една втора вдлъбнатина точно там, където той искаше. Следващото важно нещо беше другото място, където да се хване с ръце. Огледа скалната стена и го видя точно над себе си. Изглеждаше доста високо, но го достигна.

— По дяволите, капитане, ти се справяш добре!

— Защо се чудиш — отговори му Кърк, — да не мислиш, че не съм правил нищо друго, освен да стоя на капитанския стол?

Оуенс се разсмя.

— Никога не съм си мислил това, сър!

Отново се чу смях.

Стъпване. Захващане с ръка. Стъпка нагоре. Стъпване. Захващане. Изпълзяване малко по-нагоре.

Всичко вървеше дори по-добре, отколкото си го беше представял. А сокът на растението въобще не беше хлъзгав.

Стъпване. Захващане, придърпване и оттласкване напред, малко по-нагоре. И още по-нагоре. Кърк погледна през рамо далечната страна на падината. Оказа се грешка. Слънцето беше застанало сякаш на ръба на скалите и силните лъчи прободоха очите му. В един момент му се стори, че му се завива свят. Но това не го уплаши. Изчака, докато му мине. А когато отново се почувства добре, все още се държеше здраво за скалата. Като реши да гледа само нагоре, капитанът поднови изкачването си. Стъпване. Захващане. Леко приплъзване. Стъпване. Захващане. Като напрягаше до краен предел мускулите си, дори и тези, които като че ли беше забравил, че има, той си проправяше път нагоре по скалата.

Спомни си лятото, когато заедно с брат си се беше учил да се катери по хълмовете на Северно Колорадо. Беше паднал няколко пъти, при това един път доста лошо. Но Джим беше експерт от самото начало. Спомни си, че се чувстваше толкова удобно върху насечените с дупки скали, сякаш цял живот се беше изкачвал.

На Кърк все още му беше неприятно при мисълта за начина, по който беше умрял брат му. Беше толкова безсмислено! Ако някой все пак беше предвидил разпространението на епидемията и в Денева… Ако бяха дошли малко по-рано…

Той въздъхна. Не беше сега времето да мисли върху такива неща. Не беше време съзнанието му да подскача по такива теми. Вече беше на половината път до върха. Едно падане от такава височина вероятно нямаше да го убие, но щеше да го остави инвалид за цял живот. А той беше единственият опитен алпинист в групата. Ако се контузеше, шансовете им да се измъкнат от това място бяха практически нулеви. Цялата тежка работа, която бяха извършили досега, щеше да отиде напразно.

Стъпване. Захващане. Един инч нагоре. Стъпване. Захващане. Продължавай напред! Никой от другарите му не продумваше и дума. Никой не искаше да отвлича вниманието на своя капитан. Но той усещаше присъствието им, чувстваше се окрилен от надеждите им.

Стъпване. Захващане. Повдигане. Стъпване, сега внимателно протягане и издърпване. Започваше да диша трудно. Като притисна бузата си в гладката твърда повърхност, той спря, за да почине и да събере отново сили. И продължи. Стъпване. Захващане… Вече не беше толкова лесно да се намират места за хващане, както преди. Не можеше да хвърли достатъчно плодове тук горе. А дори и да беше успял, сега видя, че те нямаше да свършат много работа. Пространствата, покрити с вкаменелости, тук бяха значително по-малко, а доколкото ги имаше, те бяха на голямо разстояние едно от друго.

Капитанът погледна нагоре. Нишите, които виждаше над себе си, не бяха особено обещаващи. Бяха много отдалечени една от друга и с лоша конфигурация. Той огледа стената вдясно. По дяволите, там имаше по-малко възможности дори от тук! Тогава наляво. Добре. Тук изглеждаше малко по-добре. Имаше вдлъбнатини, образувани от разядени вкаменелости. По целия път до върха. Не бяха много, но може би достатъчно. Цялата работа беше да стигне до тях. Първото нещо, което направи, беше да премести десния си крак и да го постави на една линия с левия, за да бъдат в една ниша. За щастие, мястото беше достатъчно голямо, за да стане за тази работа. След това той придвижи левия си крак, докато стигна до друга ниша. А сега въпросът беше да повтори същата процедура, но с ръцете си. Дясната му ръка отиде там, където беше лявата. След това лявата стигна до…

Изведнъж левият му крак се подхлъзна. Кърк зърна за момент терена долу, на четиридесет фута разстояние, докато висеше на дясната си ръка, а пръстите му се опитваха да се задържат върху гладката повърхност. Независимо от усилията му, те се изплъзваха от мястото, където бяха захванати. След малко, може би още секунда и той щеше да пада надолу по скалите.

А ако паднеше от тази височина, наистина можеше да умре.

Като потисна страха си, капитанът потърси онова място за захващане, към което се стремеше, когато кракът му се подхлъзна. Накрая го намери. Протегна се и не го улучи. Втори път протегна лявата си ръка и успя да се захване с пръсти. Около секунда след това дясната му ръка се изплъзна от мястото, където се държеше. Лявото му коляно се удари в скалата и той почувства силна болка в целия си крак.

Все пак сега вече се беше закрепил. Тежестта му беше разпределена равномерно. Но всъщност всичко зависеше от стабилността на захващане на единия крак и едната му ръка. Минута по-късно Кърк се захвана и с дясната ръка, като по този начин се закрепи по-добре. Едва сега си позволи да се поотпусне и да си поеме дъх. А и да оцени колко близо беше до падането!

След като се концентрира още повече, капитанът започна да търси място, където да постави другия си крак. Като го намери, стъпи с десния си крак и по този начин разпредели тежестта си по-добре. Отново можеше да се движи нагоре.

Стъпване. Захващане. Крайниците му започнаха да треперят от умора. Но той беше близо до края. Оставаше му още малко. Кърк чувстваше потта, която се стичаше по гърба, по челото и по бузите му.

Стъпване. Захващане. Изкачване. Стъпване. Захващане. Мускулите го боляха, но той се придвижваше нагоре по скалата.

Изведнъж осъзна, че възможностите му да продължи нагоре са изчерпани. Беше почти достигнал височината, на която беше хвърлял „снарядите“ си. Трябваше да разчита вече само на себе си. Кърк погледна нагоре и се намръщи. Отдолу не изглеждаше невъзможно да се преодолеят тези последни няколко метра. Но тук, горе, беше съвсем друго.

Единственото нещо, което стърчеше от скалата, беше един случаен корен. Не много встрани от него, вероятно на около фунт. Изглеждаше достатъчно здрав, за да издържи тежестта му. Ако успееше да се хване за него, би могъл да стигне до върха. Проблемът беше как да се доближи достатъчно, за да може да го хване. Като измери на око разстоянието между сегашното си място за захващане и корена, капитанът прецени, че то е по-малко от собствената му височина. Което означаваше, че ако краката му бяха там, където са ръцете, би могъл да достигне корена. Разбира се нямаше дупки на тази височина, в които да постави ръцете си. Нямаше никакъв начин да се задържи, ако някой от краката му отново се подхлъзнеше. Но явно нямаше друг избор.

Кърк пое въздух и постави крака си в една свободна дупка в скалата. След това пусна едната си ръка от мястото, където се беше захванал и се опита да се захване за една гладка скала. Като притисна силно ръката си към нея, той се надяваше да успее. Беше още по-трудно да премести ръката си от другото място за захващане, но го направи. Повдигна се нагоре само на левия си крак и усети, че обгръща с двете си ръце гладката повърхност на скалата. Местата, в които беше закрепил краката си, бяха единственото нещо, от което зависеше живота му.

Сега вече коренът беше по-близо. Изкушаващо близо. Но не достатъчно. Кърк осъзнаваше, че ако само се протегне към него, той просто флиртува със смъртта. Потисна желанието си и изнесе левия си крак към най-високата дупка в скалата. След това премести и десния, така че и двата бяха на една и съща височина. Сега коренът беше точно над него. Бавно, с много внимателни движения той протегна дясната си ръка колкото беше възможно по-нагоре, без да губи равновесие. Не му достигаха няколко инча. Кърк стисна зъби. Нямаше начин да не успее! Не и след като беше дошъл дотук! Не и когато толкова много зависеше от него! Смъкна ръката си и я остави да виси отстрани на тялото си. Трапецовидният му мускул беше страшно стегнат от напрежението, на което го беше подложил. Ако успееше да го отпусне, вероятно би могъл да стигне по-високо.

След около минута той отново вдигна ръката си. Още! Още малко! Отново беше само на няколко инча от целта. Искаше му се трапецовидният му мускул да можеше да се разтегне. „Хванах го!“ — помисли си той, когато ръцете му се затвориха около корена. Като провери дали добре се е задържал, премести и другата си ръка. И когато ботушите му загубиха контакт със скалата, лявата му ръка също вече държеше корена. Тялото му се разлюля напред-назад. Той изчака, докато се успокои.

„Едно последно движение — обеща той на ръцете си, които силно го боляха. — Едно последно движение и това е всичко!“ Като си помогна с крака, той се надигна нагоре, съвсем близо до корена. Беше същото като в училище, когато правеше упражнение на висилката. Направи мах с левия си крак колкото можеше по-силно. Така, както беше уморен и всички мускули го боляха, не знаеше дали ще има достатъчно сили, за да го направи отново. За щастие успя. Петите му се качиха на ръба на скалата. Като се гънеше и стенеше, успя да прекара тялото си на хоризонталния участък.

В продължение на няколко секунди просто лежеше върху сладко ухаещата трева в джунглата, като гледаше в дълбините на небето. След това дочу далечно ръкопляскане. Надникна долу и видя останалите. Те аплодираха усилията му толкова силно, колкото можеха. Той им махна с трепереща ръка. И всичко това за цял ден работа!

„Всичко това за цял ден работа“ — ето какво щеше да им каже той, след като намери достатъчно сили да го изрече…

* * *

„Време беше!“ — това си помисли Ухура, когато седна на мястото си и започна да чака съобщението от миньорската колония. Тя беше готова да отговори с текста, който мистър Спок беше записал предварително, за да е по-удобно.

Погледна към всеки от офицерите, които сега стояха около нея. Може би щеше да има нужда само от Вулкан в случай, че ситуацията изисква отговор, различен от този, който беше подготвен. Маккой и Скот стояха просто като заинтересовани зрители. Не, повече от заинтересовани, загрижени би била по-подходяща дума.

Не че ги обвиняваше в нещо. По дяволите, и тя се чувстваше загрижена за това, което ставаше!

— Защо не се обажда? — промърмори докторът.

— Дай му малко отсрочка — каза Скот. — Положението долу не е идеално.

Спок не каза нищо. Както обикновено, изражението му беше непроницаемо.

Измина една минута. След нея още една. Никаква връзка. Дори и опит за това.

— Нещо не е наред! — заключи Маккой.

Шефът по инженерните въпроси стоеше с присвити устни. Той погледна към Спок. Вулкан продължаваше да не коментира нищо.

Измина трета минута след уговореното време. Ухура погледна нагоре.

— Все още нищо, сър.

Спок помисли известно време, след което каза:

— Изпрати съобщение, лейтенант!

Маккой го погледна подозрително.

— Но там няма никой, който да го приеме!

— Ние не знаем това със сигурност — отговори първият офицер. — Възможно е — продължи той — нашият човек да е загубил възможност да предава, но може все още да приема.

„Това е вярно — помисли си Ухура. — Не много вероятно, но определено възможно.“ А и какво лошо можеше да последва, ако го изпратеха? Мониторите на меркаанците и без това нямаше да го засекат. Тя изпълни заповедта. Съобщението на Спок отлетя в Космоса, насочено към четвъртата планета от системата Бета Кабрини. Вулкан кимна одобрително.

— Продължавай да го изпращаш през неравномерни интервали.

— Да, сър.

Маккой поклати глава.

— Имам лошо предчувствие, че меркаанците са хванали нашия приятел.

Скот въздъхна.

— Да, сър. И аз имам същото предчувствие.

Спок се обърна към тях:

— За щастие, интуицията често пъти се различава от действителността!

Без да каже нищо повече, той зае командирското място. Но преди да се отдалечи от останалите, Ухура видя как сянка на съмнение премина по лицето му. Тя не си задаваше никакви въпроси. Не че Спок не беше на същото мнение, както останалите си колеги — че може би вече са проиграли шанса си да победят меркаанците, но той просто не искаше да се примири с тази мисъл. Това беше вид емоционална реакция, която Ухура би очаквала от човек, но не от някого като Спок. За нея това беше по-обезпокоително от всичко друго.