Майкъл Ян Фрийдман
Наследство (9)

Глава осма

Нещо не беше наред и Кърк го чувстваше с цялото си същество. Нямаше причини Скот да се забави с отговора толкова дълго. Беше минал половин час, откакто той беше хвърлил комуникатора на Оуенс там горе, зад скалите. За това време би трябвало вече да са на кораба и да са преминали обичайните прегледи на доктор Маккой, за да се увери, че не са по-зле, отколкото изглеждат.

Опрян на една фиданка, капитанът оглеждаше скалите и накрая въздъхна. Защо Скот не беше приел сигнала? Имаше ли нещо, което Кърк беше пропуснал? Опита се да си се представи на мястото на Скот. Какво щеше да направи, като се вземе под внимание факта, че групата на капитана се е загубила?

Би трябвало да е изпратил групата на Сулу на мястото за телепортиране, където те са намерили една дупка, пълна със скали, пръст и счупени дървета. Би трябвало да са я разровили с фазерите си поне, за да открият телата им. Колко ли дълбоко са достигнали? Той изпсува тихо. Дали пък не са стигнали до такава дълбочина, че да разтревожат животното или някое подобно на него? Възможно ли беше това? Дали групата на Сулу не беше атакувана така, както беше нападнат Спок? А може би операцията по спасяването им да е мобилизирала изцяло вниманието им и те да не са чули сигнала на комуникатора?

Капитанът поклати глава. Нямаше смисъл. Дори на Сулу да му се беше случило нещо, да кажем, точно преди Ухура да е забелязала сигнала, за толкова време би трябвало кризата да е отминала и някой да се е сетил, че те са тук, долу.

Какво друго би могло да се случи тогава? Нещо в атмосферата, което да не позволява да бъде осъществена връзката? Докладът за предварителните изследвания върху планетата не показваше нищо, но…

Съществува и друга възможност, разбира се, не на последно място: тази, че корабът е получил друга задача. Бил е изпратен някъде, за да се справи с някаква катастрофа, независимо от това, че капитанът и трима членове от екипажа липсват. Нямаше да е за първи път, когато се случва нещо подобно. Искаше му се да знае какво става. Страшно му се искаше!

Във всеки случай нямаше да разберат какво се е случило, ако продължават да стоят в тази дупка. Ако имаше някакви отговори на въпросите му, то те бяха там горе, на повърхността. Трябваше да намерят начин да се измъкнат оттук!

Засега той щеше да запази съмненията за себе си. Ако се окажеше, че опасенията му са неоснователни, нямаше смисъл да плаши и останалите. По дяволите, те преминаха през…

— Капитане?

Кърк се отзова на повикването на Оуенс. Раненият мъж все още стоеше отстрани до Каррас.

— Какво има? — попита той, като тръгна към него.

— Каррас е открила нещо — докладва Оуенс. — Нещо доста интересно!

— О? — възкликна Кърк, като спря до мичмана.

Каррас изглеждаше леко разсеяна. След малко тя все пак излезе от унеса си.

— Мичман? — попита Кърк.

— Йероглифите — обясни тя най-после. — След като ги записах всичките, използвал трикордера, за да направя някои анализи. Нали разбирате — нищо сложно. Само някои сравнения с информацията, която се намираше във файловете за други примитивни култури. Необходимо беше за превода. При дадените обстоятелства не би могло да се направи нещо по-добро. След това започнах да ги сравнявам с данните за съвременни цивилизации и намерих прилика.

Оуенс беше прав, това беше интересно!

— С кого? — попита капитанът.

— С Домбраату — отговори Каррас. — Антична, отдалечена в пространството цивилизация. Намерихме доказателства за тяхното съществуване поне на десетина планети от клас М, но никоя от тях не беше на по-малко от тридесет светлинни години от тази система.

На Кърк му беше позната културата на тази цивилизация.

— Никой досега не е успял да открие родината на Домбраату, нали?

Жената поклати глава.

— Но ако това са наистина примитивни реликви на Домбраату… — гласът й затихна многозначително.

Капитанът разгледа още веднъж надписите, този път по съвсем различен начин.

— Значи тук може да е родното място на цивилизацията Домбраату? — довърши Кърк.

— Точно така! — потвърди Каррас.

— Но цивилизацията Домбраату са пътували в космоса! — каза Кърк. — Защо няма друго доказателство, че са живели тук? Подобно на други планети, където са били?

— Това е добър въпрос — съгласи се Каррас. — Хората не се научават да пътуват в космоса за една нощ — тя погледна Кърк. — Но аз нямам готов отговор за това.

Капитанът разбра намека на жената. Реши да го приеме.

— Ние нямаме все още отговор — поправи я той, след което прокара пръсти по йероглифите, — но може би те ще ни кажат нещо.

Каррас го погледна, а в очите й се четеше надежда.

— Това означава ли, че мога да пробвам да направя някои преводи? — попита тя.

— Точно това означава! — потвърди Кърк. — Всъщност можеш да го приемеш като своя задача, докато не ти възложа нещо друго.

Тя се усмихна. Беше една от най-хубавите усмивки, които капитанът беше виждал някога.

— Благодаря ви, сър!

Той стана.

— Ако искаш да ми покажеш благодарността си, мичман, покажи ми някакви резултати.

Каррас кимна.

— Да, сър.

* * *

Вратите на библиотеката се отвориха и Спок придвижи стола си към входа. Секунда по-късно мистър Сулу влезе вътре.

— Викали сте ме, сър?

— Така е, наистина — Вулкан посочи един от столовете срещу себе си. — Моля, седнете!

Мъжът прекоси стаята и седна. Като скръсти ръцете си върху гърдите, той погледна по-висшия офицер.

— Когато аз и мистър Скот говорихме по-рано на мостика, той ме попита дали вече знам за Бета Кабрини — той повдигна леко брадичката си, като дори и сега се чувстваше неудобно в това полулегнало положение. — Може да съм подценил преценката си за ситуацията.

Сулу се усмихна в знак на разбиране.

— Да, разбирам ви, сър. Бихте ли искали да ви разкажа онова, което не знаете?

— След като мистър Скот трябва да стои на мостика и каза, че вие се справяте много добре, както и самият той… да, аз много ще се радвам!

Сулу се съгласи. Беше необходимо известно време, докато той описваше в най-големи подробности премеждията на жителите на колонията.

— Това може би е повече, отколкото искахте да узнаете — извини се той, когато завърши. — Но не исках да пропусна нещо важно.

Спок вече се обръщаше към монитора на компютъра, когато Сулу каза:

— Извинете, сър, но мога ли да ви попитам нещо? Искам да кажа, че в компютъра нямаше достатъчно информация за това как капитан Пайк е надхитрил Дриин.

Вулкан издаде звук, който потвърждаваше това.

— Вярно е — каза той. — Бихте ли искали да ви дам повече подробности вместо компютъра.

— Да, сър!

— Много добре! — започна Спок, като се облегна назад в стола. — И тогава нещата започнаха както сега, с едно обаждане, което беше вик за помощ. Той дойде от един кораб, а не от колония, както е сега, и по-точно от кораба „Лисандър“, който трябваше да отиде до Гама Каталинас с много ценен товар на борда. Редки лекарства. Бил е пресрещнат от три меркаански кораба, една триада. Явно те често пътуват в такива конфигурации. Меркаанците вече бяха започнали с разграбването на товара, когато „Ентърпрайс“ пристигна на мястото. Тогава капитан Пайк установи лична връзка с водача на триадата — Хеймсаад Дриин. Даде му да разбере, че вече се е уморил от тази професия. Предложи да даде на Дриин вътрешна, секретна информация за уязвимите, слабоохранявани обекти на федерацията срещу процент от печалбата. Условието му беше първо меркаанците да освободят „Лисандър“. Иначе капитанът щял да бъде затруднен по какъв начин да обясни на Звездната флота защо не е влязъл в битка с меркаанците. Очевидно това предложение се е сторило разумно на Дриин. Възможността за по-голяма печалба в бъдеще е поохладила желанието му за бърза победа. Както и да е, той нямаше намерение да остави „Лисандър“ да си тръгне, без да има достатъчно доказателства, че намеренията на Пайк са искрени.

— Той е искал парите сами да влязат в устата му — каза Сулу.

— В известен смисъл, да — отговори Спок, като се опита да концентрира вниманието си върху спомените. — За да покаже на пиратите искреността си, капитанът обеща да телепортира запасите от дилитий, които се намираха на „Ентърпрайс“ и, разбира се, можеше да бъдат лесно открити от сензорите на Дриин. За целта беше необходимо да изключат защитните системи на кораба и един от съучастниците на капитана да бъде телепортиран заедно с товара на кораба.

Кормчията погледна Спок недоверчиво.

— Не и вие, сър?

Спок кимна.

— Точно аз. На кого можеш най-пълно да се довериш, ако не на един Вулкан? Независимо от всичко Дриин беше настроен песимистично по отношение на предложенията. Той поиска неговите хора да извършат транспортирането — една уговорка, която щеше да изиска „Ентърпрайс“ да снеме защитата си. Меркаанците знаеха, че капитанът няма лесно да се съгласи на една такава уговорка. Във всеки случай капитан Пайк може да е бил всичко друго, но със сигурност беше човек на риска. Накрая той прие. Когато Дриин видя, че „Ентърпрайс“ снема защитата, той повярва, че капитанът е искрен, и ме телепортира на борда на кораба заедно с дилития. Но Дриин не взе предвид уменията на нашия шеф по транспорта, един човек на име Абделнаби. Докато Дриин ме развеждаше из кораба си, като ме разпитваше с цел да изкопчи повече информация за капитан Пайк, в същото време Абделнаби телепортира първия ни офицер и група офицери по охраната в меркаанския инженерен център на флагманския кораб. А там те завзеха управлението на кораба. Когато Дриин откри, че дилитият, който бях донесъл, въобще не беше дилитий, а обикновен картит, вече беше твърде късно. Капитанът го накара да се предаде. И така меркаанците трябваше да се завърнат на своята планета без „Лисандър“ и без оръжейните системи на борда на кораба, защото капитан Пайк заповяда да бъдат обезвредени.

Сулу поклати глава в знак на възхищение.

— Този Пайк е бил голям пакостник, нали?

— Чувал съм за това — съгласи се Спок, но не каза нищо повече. Такъв разговор беше недопустим лукс сега, когато имаха толкова много работа! Сулу изглежда се досети за това.

— Невероятна история, сър, но аз наистина трябва да се връщам на мостика.

— Да — каза Вулкан. — Благодаря за помощта!

Сулу просто повдигна рамене. Спок се обърна отново към терминала, а кормчията си тръгна.

* * *

Администраторът на колонията беше добродушен човек, но гледката, която представляваше Хеймсаад Дриин, стягаше гърлото му от яд. Когато Уейн влезе в стаята, която някога беше негова, видя, че Дриин беше покачил краката си върху бюрото. Дългите му черни ботуши бяха съборили снимката, на която се виждаха жената и децата на Уейн. Сега рамката лежеше счупена на пода.

Администраторът се приближи, здраво притиснат между двама високи меркаанеца. Дриин отклони погледа си от монитора на компютъра, който се намираше върху бюрото. Там той преглеждаше за кой ли път цифрите, показващи производителността на колонията. Огледа Уейн с тъмните си, немигащи очи, като прибра кичур коса зад ухото си.

— Оо, администраторът! Можете да се приближите.

Един от меркаанците го бутна напред. Като стисна здраво зъби, за да не избухне, Уейн направи сам няколко крачки.

— Какво има? — попита той.

Дриин наклони глава на една страна и дългата му черна коса падна върху рамото му.

— Кажи ми — каза той, а мъртвешките черти на лицето му се изкривиха в някакво любопитно изражение, — не са ли явни намеренията ми? Не бях ли възможно най-ясен?

Беше игра, при това жестока! Уейн знаеше това, защото и преди бяха играли на нея. Но ако се опиташе да се отклони от определения път, Дриин можеше да изкара яда си върху жена му и децата. Така че той угоди на меркаанеца и спази правилата на играта.

— Съвсем ясно се изразихте. Трябва ли да разбирам, че е имало някакви инциденти?

Дриин изръмжа.

— Може и така да се нарече. Изглежда, някои от твоите хора не са имали желание да ни сътрудничат — той се обърна към компютъра и подаде команда, като натисна един бутон на клавиатурата под него, на завода за преработка на дураниум. — Не е нужно да казвам, че бяха обезвредени.

Администраторът с мъка се въздържаше да не избухне и да отговори така, както му се искаше. Сдържаше се да не прескочи бюрото и да забие пръсти във врата на Дриин. Не успя да прикрие червенината, избила по лицето му. За щастие, меркаанецът не забеляза нищо. Те никога не забелязваха това, защото имаха сива кожа.

— Дриин, всичкото това насилие е ненужно! Необходимо е само да ме потърсите, когато има някаква съпротива и аз ще се погрижа да сложа край на неподчинението.

Устните на Дриин леко се повдигнаха в ъглите.

— Наистина, администраторе, мислите ли, че имам време за подобни глупости? Ако искате да избегнете насилието, ще трябва по-добре да си свършите работата и да убедите вашите хора, че трябва да ми сътрудничат!

Като се обърна към един от меркаанците, той избърбори поредица от звуци на своя роден език. Пазачите се разсмяха.

— Те ви съдействат! — настояваше човекът. Нямаше намерение да го казва. Думите просто излязоха от устата му.

Очите на Дриин се обърнаха отново към Уейн и се присвиха.

— Предполагам, че това е въпрос на интерпретация — каза той. Гласът му беше някак си по-тежък, думите по-заредени със съдържание. — В този случай единствено правилната интерпретация е моята. Съгласен си, нали?

Уейн прехапа устни. Ако продължаваше да настоява, той просто щеше да бъде убит, а може би и други хора също. След като Звездната флота знаеше за тяхното положение, те трябваше да протакат нещата и нямаха нужда от излишна смелост.

Той погледна Дриин в очите.

— Съгласен съм, господарю.

Меркаанецът кимна.

— Добре. А сега върви и си върши работата!

Като наклони глава, Уейн се обърна и позволи на стражата да го изведе навън.

„Търпение! — каза си той. — Изчакай благоприятния момент!“

Не беше ли това, което Крис Пайк винаги му е казвал, когато служеше на кораба: Да заблудиш врага, преди да удариш! По дяволите, не беше ли това начинът, по който Пайк срази Дриин предния път?

Мисълта за капитан Пайк успокои Уейн, след като той напусна стаята и тръгна надолу по коридора.

* * *

„Трябва да има изход — мислеше си Кърк. — Трябва да има!“

Той стоеше на едно и също място вероятно часове наред. Преди известно време слънцето беше изчезнало зад ръба на скалите, но небето все още беше наситеносиньо. Сега то беше започнало леко да потъмнява, като цветът се променяше към лилаво-син, а той все още не беше постигнал някакъв напредък по въпроса за измъкването от тук.

Капитанът се гордееше с изобретателността си, със способността си да прави от нищо нещо. Но сега засечката беше солидна. Още веднъж погледна мястото, покрито с дървета. То беше в центъра на котловината.

Ако дърветата бъдат срязани на четвъртинки по дължина, те може би биха могли да се завържат едно към друго и да се използват като стълба. Това би било полезно, ако имаше някой горе, за да може да ги издърпа. Или пък нещо като кука на ръба на скалата, през която да се прекара въжето. Или някаква котва, която да бъде достатъчно лека, за да може да бъде хвърлена на петдесет фута, но и достатъчно тежка, за да стои на мястото си, след като бъде хвърлена там.

За нещастие, те нямаха нито една от тези възможности. Точно сега едно въже им беше толкова необходимо, колкото разредения фазер на Оуенс. Тук имаше скали, но не толкова много, че да се направи грамада от тях, висока петдесет фута. А дори и да имаше, щеше да бъде почти невъзможно да се подредят както трябва. Кърк дори си помисли да се върнат обратно по пътя в тунела, който ги беше извел дотук. Вероятно скалните отломъци, които земетресението беше разместило, се бяха вече наместили и проходите бяха достатъчно стабилни. Може би през тях щяха да успеят да излязат на повърхността. Но връщането обратно можеше да им струва живота. От друга страна, ако Сулу все още разчистваше мястото, те биха могли да бъдат поразени от фазера. Капитанът искаше да бъдат открити, но не по този начин.

— Сър?

Кърк се обърна и видя Отри да стои до него. Изглеждаше много по-добре. Единственият признак, че имаше рана на главата, беше малката лилава подутина, която прозираше между косата му. Очевидно всичко, от което се нуждаеше, беше кратка почивка след преживяното в пещерата. Отри държеше в ръка бледозелено стебло, което напомняше захарна тръстика. Капитанът го взе и погледна към Отри.

— Нещо за ядене, предполагам?

Мъжът се засмя.

— Така мисли и трикордерът на Оуенс.

Кърк захапа стеблото. Не само приличаше на захарна тръстика, но и имаше нейния вкус. Той погледна към Каррас и Оуенс, които не бяха мръднали от мястото, където бяха открили йероглифите. Те дъвчеха от същите стебла. От едната им страна имаше купчина от тях.

— Предполагам, че ти отговаряш за събирането на фуража? — отбеляза Кърк.

Отри просто повдигна рамене.

— Нямам нищо против! Доволен съм, защото имам работа — каза той и поглеждайки към котловината, добави: — Тук няма много работа за един офицер по охраната.

Капитанът кимна. Лек ветрец разроши косата му.

— Знам какво имаш предвид. Слушай, ако действително имаш свободно време, по-добре измисли някакъв начин за измъкване оттук.

Отри го гледаше, сякаш приемаше думите му на шега. След секунда разбра, че Кърк говори сериозно.

— Необходимо ли е това? — попита той. — Искам да кажа, няма ли веднага да ни телепортират, щом ни открият?

— Наречи го тогава хипотетичен проблем. И при това труден. Господ ми е свидетел, че аз не зная какво да правя.

— Извинявам се, капитане! — каза най-после Отри. — Но ако Джеймс Кърк не може да измисли план за действие, аз не вярвам, че някой друг би успял.

Кърк се намръщи.

— Звучи доста похвално — отговори той, — но не е това, което искам да чуя. Къде щях да бъда днес, ако бях решил, че не мога да живея без подвизите на легендарния Гарт от Изар? Или пък тези на Мат Декър, или Кристофър Пайк? Щях да съм вероятно на някой търговски товарен кораб и да се опитвам да съгласувам товарителници и разписки.

Отри промърмори нещо.

— Разбрах какво имате предвид, сър.

— Добре. А сега ми кажи, ако ти беше капитан, как щеше да ни измъкнеш от тази бъркотия?

Офицерът по охраната помисли секунда-две и след това поклати глава.

— Не знам, предполагам, че аз… — той спря да говори. — Не, това не е добра идея.

— Кое не е добра идея? — подкани го Кърк. — Искам да я чуя! Това е заповед.

Отри въздъхна.

— Е, добре, мислех да застанем един върху друг, стъпили върху раменете си. Нали ме разбирате: да направим стълба, опряна до една от стените — той изкриви лицето си в гримаса на отвращение. — Но така ще стигнем до половината, дори не и дотам. Ще ни остават още двадесет, двадесет и пет фута до горе.

Капитанът погледна към скалите и кимна в знак на съгласие с казаното.

— Но все пак беше добър опит да се измисли нещо — каза Кърк. — Особено без предварителна подготовка. Тази мисъл не ми беше минавала през главата.

Той се обърна към офицера по охраната.

— Което идва да покаже, че дори Джеймс Кърк има понякога нужда от помощ.

Отри сякаш се изпъчи няколко сантиметра напред.

— Разбрах ви, сър.

Кърк отново кимна.

— Продължавай да мислиш по въпроса!

Мъжът се усмихна. Капитанът също. Разбира се, и той беше мислил върху възможността да застанат един върху друг, стъпили на раменете си. Но ако беше казал за това, щеше да пропусне възможността да похвали Отри. А той се опитваше да стимулира подчинените си. Човек никога не знае кога самоувереността или липсата й може да реши въпроса за живота или смъртта.