Майкъл Ян Фрийдман
Наследство (8)

Глава седма

Пазачът застана до Пайк и се усмихна. Зад фигурата, облечена в роба, слънцето залязваше в множество отблясъци на сиво и златисто.

— Сигурен ли сте, че не искате да седнете? — попита Пайк.

Той самият беше седнал върху гладка скала, която беше много по-удобна, отколкото изглеждаше.

Талозианецът поклати глава. В областта на слепоочията му прозираха вени, които пулсираха и повдигаха кожата.

— Не, благодаря! Предпочитам да стоя прав — устните му не помръднаха.

— Защо ме повикахте тук? — попита талозианецът.

Понякога бившият капитан на звезден кораб се чудеше къде точно беше това „тук“ при дадените обстоятелства. Някъде сред талозианските развъдници, разбира се, но…

Нямаше значение. Не за това искаше да говори.

Пайк погледна в друга посока, към залеза и морето, което го отразяваше със слабо набраздената си повърхност.

— Не сте ли щастлив тук? — попита пазачът.

Пайк промърмори неща.

— Не, не в това е въпросът. Тук съм щастлив! По-щастлив, отколкото имам право да бъда — той се намръщи.

— Тогава какво ви тревожи?

Пайк се обърна към него.

— Просто си мисля за моите приятели. Хората, с които служех.

Талозианецът кимна.

— Да, разбирам. Ти искаш да знаеш какво е станало с тях, откакто си ги видял за последен път.

— Да, така е. Особено Спок. Искам да знам какво прави!

Талозианецът, изглежда, се заинтригува от това.

— Защо точно Спок?

Пайк помисли, преди да отговори:

— Защото той е толкова уязвим, толкова е лесно да го нараниш!

— Не разбирам. Спок изглеждаше най-издръжливият от членовете на екипажа ти. Сега е в екипажа на капитан Кърк. Забелязах у него големи умствени възможности, както и физически качества. Нали не греша?

— Не. Беше съвсем точно. Доколкото ми е известно.

— Доколкото ви е известно? Моля, обяснете!

Пайк повдигна рамене. Там, отвъд водата, слънцето се разливаше, като губеше очертанията си, докато се съединяваше с хоризонта.

— Спок е наполовина човек, наполовина Вулкан. Но повечето хора го приемат като Вулкан, защото изглежда като такъв. А повечето от жителите на неговата планета го приемат като човек, защото… — той спря. — По дяволите, аз дори не съм сигурен защо, но е така! Така че, той е аутсайдер. Различен човек!

Очите на талозианеца се присвиха. Той слушаше внимателно.

— Това е обидно за Спок, макар и никога да не го е показвал. Може би не знаеш, но той, макар че изглежда високомерен, копнее за любов и разбиране повече от който и да било друг. Разбира се, повечето пъти, когато се опитва да ги получи, той среща отказ. Не защото някой иска да го нарани, а защото не могат да го разберат. Те мислят, че някой, който е толкова умен, толкова потопен в интелектуалните си занимания, не би могъл да се интересува от нещо толкова прозаично, като приятелството например. Така че, колкото и голямо да е желанието му, едва ли някога ще го получи…

— Неприятно наистина — изкоментира пазачът.

— Така е. От друга страна, именно тези му качества го правят добър приятел. Когато намери някого, на когото може да се довери, той го цени много! — Пайк въздъхна. — Ако е необходимо, би пропътувал половината Галактика заради него. Би рискувал кариерата си, дори живота си, просто за да го види щастлив!

— Ти говориш за себе си — отгатна талозианецът. — Ти си негов приятел!

— Горд съм, че съм му приятел! — Пайк погледна ръцете си. — Ето защо аз искам да знам как е той, как са всички мои приятели, защото не мога да ги забравя, тъй както и Спок не ме е забравил!

Мъжът го погледна.

— Мисля, че сега те разбирам. Всъщност няма да е лесно да се добереш до информацията, която ти е необходима.

— Знам. Талос IV е извън пределите на действие на Звездната флота. Но ти си се свързал със Спок, нали? По някакъв начин сте свързали съзнанията си.

— Да, свързахме се! — отговори пазачът.

— Тогава защо не го сториш отново? Защо не влезеш в контакт с приятелите ми или с някой, който ги познава, и да разбереш какво правят?

— Ще опитам. Но трябва да се има предвид, че възможностите ми имат физически ограничения, а и не всеки мозък е възприемчив към такъв контакт. Но все пак би трябвало да мога да ти кажа поне част от това, което те интересува.

— Благодаря ти! — каза Пайк и се усмихна.

Пазачът леко наклони глава.

— Има причина, за да ми отправяш тази молба! Правилно съм разбрал, нали?

— Така е — съгласи се Пайк. — Онзи ден на плажа видях фигура на човек, която много ми напомня за един стар мой враг. Името му е Хеймсаад Дриин.

— Враг — повтори мъжът.

— Знам, че звучи глупаво. Беше просто едно дете, което работеше за лелята на Вина. Но за момент ми заприлича на Дриин. Просто така ми се стори…

— И това е причината за загрижеността ти?

— Изплаших се, защото в същото време си мислех за миналото… и преди да се осъзная… По дяволите! Знаеш поговорката, нали: „Ако веднъж си станал капитан, оставаш завинаги такъв.“

Талозианецът никога преди това не беше чувал тази поговорка, но кимна.

— Ще изпълня молбата ти колкото мога по-добре.

Секунда по-късно Пайк вече беше сам. Слушаше вятъра и вдъхваше сладкия аромат, който той носеше, докато духаше от морето към сушата. Беше някак глупаво. Дори да беше видял Дриин онзи ден, всичко е било само една илюзия. Нямаше никаква връзка с реалността.

Независимо от това той не можеше да не чувства, че тази случка означава нещо. Струваше му се, че е някакво предупреждение, някаква информация, че приятелите му са в беда!

След това Пайк си спомни нещо, което талозианецът му беше казал веднъж:

— Няма съвпадения, Кристофър Пайк! Поне не на тази планета.

Замисли се върху тези думи за известно време, когато видя, че Вина идва към него. Беше покрита с шарено платно.

— Ето къде си бил! — каза тя. — Мислех си да не би да ти се е случило нещо.

Пайк се усмихна.

— Не можех да заспя. Реших да поговоря с талозианеца.

Изведнъж лицето й доби загрижен вид.

— Защо? За какво?

Беше огряна от последните отблясъци на слънцето. Прегърна я.

— Ще ти разкажа утре. Съгласна ли си?

— Добре! — Вина кимна. Беше се научила кога е моментът да отстъпи.

Те тръгнаха надолу по пътеката към къщата на плажа.

* * *

Доктор М’Бенга се опитваше да се концентрира върху анализа на веществото, което се намираше в кръвта на Спок. Това беше доста трудно, защото главният хирург крачеше нервно напред-назад зад гърба му. Маккой поклати глава.

— Все още не мога да повярвам, че ги изоставихме. Просто не мога да повярвам! Ако са имали някакъв шанс, макар и малък, той вече е пропилян. Няма начин да оцелеят!

М’Бенга остави работата си и погледна през рамо началника си.

— Капитанът е умен мъж — вметна той. — Не бих бързал толкова да го отпиша.

Но не го каза с такава голяма увереност, както му се искаше. Честно казано, доктор М’Бенга също не вярваше, че капитанът и другите са оцелели. Но той беше решил външно да се държи като Сулу, Чеков и почти всички останали на кораба.

Никой, очевидно, с изключение на Маккой, не би казал, че смята липсващите членове на екипажа за мъртви, преди да има доказателства за това.

Маккой спря да крачи из стаята, погледна М’Бенга и каза:

— Хайде, стига! Дори и да са оцелели след земетресението, дори да са се спасили по чудо и да не са смазани от някоя скала, откъде ще вземат въздух, за да дишат? — той изпсува. — Ако бяхме отишли при тях веднага, можеше да ги спасим и да не се задушат. Но сега… — гласът му леко затихна.

М’Бенга реши да смени темата. Ако изобщо трябваше да се говори, докато той изследваше кръвните проби на Спок, то нека поне разговорът да бъде по-приятен.

— Нещо ново в състоянието на мистър Спок? И къде отиваме сега? Или не можеш да ми кажеш?

Маккой се намръщи и сви рамене. Дори и да беше разбрал, че М’Бенга се опитва да го накара да не мисли за Кърк, той не се възпротиви.

— Не, ще ти кажа. Не е секретна информация или нещо подобно — отговори той и се строполи върху един стол. — Изглежда, колонията Бета Кабрини е завладяна от някакъв вид космически пирати. Името на капитана им е Хеймсаад Дриин. Той иска да заграби минералите, които колонията добива. За него не е никаква пречка да избие жителите на колонията, за да постигне целите си.

Маккой едва беше довършил краткия си доклад, когато някаква сянка се появи на отвора на вратата и пропълзя по преградата зад гърба му. Хирургът не я забеляза, но доктор М’Бенга я видя и това привлече вниманието му.

— Какво? — попита Маккой, очите му се присвиха. — Нещо не е наред ли?

Сянката не помръдваше — нито се придвижваше напред, нито се отдалечаваше, просто стоеше там, където си беше. Дали въображението на М’Бенга не си правеше някаква шега?

— По дяволите, човече! Сега не е време да се майтапиш!

Маккой трябва да беше проследил погледа на М’Бенга, защото се обърна и видя същото, което колегата му гледаше толкова втренчено.

— Какво е това, по дяволите… — каза той тихо. — Кой е там отвън?

Но тъкмо зададе въпроса си и тъмното петно изчезна. М’Бенга отиде до вратата и надникна в съседната стая. Беше празна. След малко Маккой се доближи до него и объркан от видяното, промълви:

— Тази сянка… изглежда, беше човешка, нали?

М’Бенга кимна.

— Съвсем като на човек.

Кой би могъл да се мотае около лазарета, да се появява и да изчезва по този начин? Някой от другите лекари? Някоя сестра? Не бе Кристин. Маккой й беше заповядал да си легне. Със сигурност не беше и някой от пациентите. Имаха само един и той беше доста упоен, за да може да се движи.

А така ли беше всъщност?

М’Бенга погледна към Маккой. Ако се съдеше по изражението му, явно и двамата си бяха помислили едно и също.

Те заедно тръгнаха към отделението за неотложна медицинска помощ.

* * *

Ухура наблюдаваше Скот, който седна в капитанския стол и отново, и отново обмисляше ситуацията на Бета Кабрини. От време на време поглеждаше по такъв начин, сякаш се беше сетил за нещо интересно, но след това отново потъваше в размисли, поклащаше глава и явно отхвърляше идеята.

На инженера по комуникациите страшно му се искаше да има повече опит при формулирането на план за действие, но капитан Кърк рядко се нуждаеше от такъв, а от стратегия за действие — никога. Той като че ли винаги имаше един или няколко варианта, които винаги бяха по-добри от тези на колегите му. Последният път, когато Ухура беше запитана за мнението й, беше, когато завършваше Академията. Тогава тя участваше в инсценировка на военни действия. Но дори и тогава не беше толкова сръчна в комбинациите, както някои от колегите й.

Хубаво беше, че се ориентира към техническите въпроси, по-специално към комуникационните системи. Никога не би станала добър командир.

От друга страна, Сулу и Чеков, седнали с гръб към нея, се бяха обучавали във факултета за командири на Академията с надеждата да станат един ден командири на звезден кораб. Но и те не бяха успели да измислят някакъв план за действие.

Честно казано, ситуацията беше деликатна.

Трябваше да има някакъв начин да се справят с този Хеймсаад Дриин, някакъв начин да бъде спрян, без да се излагат на смъртна опасност хората. Трябваше да има! Но какъв?

Едва Ухура беше си задала въпроса, когато вратите на турбоасансьора се отвориха и някой излезе от него. Тя не гледаше в тази посока, затова отначало не видя кой беше новодошлият. Но когато фигурата приближи стола на капитана, тя веднага я разпозна и извика изненадано.

— Мистър Спок! — извика и Скот. Той скочи прав и гледаше така, сякаш пред него стоеше призрак. — Какво, по дяволите, търсите тук?

— Аз съм офицер на служба в „Ентърпрайс“. Мое задължение е да инспектирам мостика.

Ухура гледаше втренчено. Това беше просто чудо! Когато донесоха Спок от планетата Октавиъс, той трябваше да бъде дълбоко упоен, за да може да противодейства на отровата, която разрушаваше организма му. А сега той не показваше признаци, че е под упойка или под действието на отровата.

— Не разбирам — каза Скот. — Ако вече си добре, защо не ми е докладвано?

Спок повдигна вежди.

— Какво има за докладване? Аз съм тук!

Главният инженер се замисли над случилото се, след което промърмори:

— Да, тук си! И не си мисли, че аз не се радвам — усмихна се той. — Предполагам, че вече знаеш за Бета Кабрини?

Вулкан кимна.

— Да, запознат съм малко със ситуацията.

Ухура се усмихна. Спок беше в състояние да омаловажи всяко нещо. Тя се почувства вече по-добре. Вярваше в първия офицер и единствено вярата й в капитана беше по-голяма. Стилът на Спок беше малко по-различен, но този факт едва ли беше от значение. Ухура вече знаеше, че по някакъв начин ще успеят да помогнат на бедните жители на колонията. Все някак щяха да успеят!

— Е, добре — каза Скот, — предполагам, че искате да поемете командването, нали?

Той се премести, като освободи командирския стол. Но Спок не помръдна от мястото си.

— Всъщност, мистър Скот, бих се радвал, ако засега продължите да управлявате кораба. Бих искал да направя някои проучвания.

Скот беше изненадан, но очевидно имаше желание да помогне с каквото може.

— Разбира се, мистър Спок. Ще остана на поста си, докогато желаете.

— Благодаря ти — каза първият офицер.

Без да каже нито дума повече, той се отправи към турбоасансьора. Секунда по-късно вратата се затвори зад него.

Когато Скот седна в стола на капитана, погледът му се спря върху Ухура. Очите им се срещнаха и двамата се усмихнаха едновременно. Хубаво беше, че Спок отново е сред тях!

* * *

Маккой беше посинял от ярост, когато той и М’Бенга влязоха в турбоасансьора. Без да се съобразява с това, кой може да го чуе, той изреди една тирада от псувни.

— Успокой се — каза му М’Бенга. — Ще го намерим!

Главният медицински офицер гледаше гневно към вратите на асансьора, като че ли искаше те да се отворят по-бързо.

— Много е лошо това, че той е напуснал лазарета, без да каже и дума! И след това има смелостта да отиде на мостика и да се преструва, че няма никакви проблеми. А после ни разкарва из целия този проклет кораб — изрева Маккой.

М’Бенга въздъхна.

— Не мисля, че е имал подобно намерение.

— Имал или не — извика Маккой, — той го прави, нали? Но почакай само да го видя. Аз ще…

Изведнъж вратите се отвориха, като разкриха коридора пред тях. Входът на библиотеката беше в дъното. Маккой пробяга по дължината на извития коридор напълно подготвен, че може да не открие Спок в библиотеката. Представи си как след малко щеше да се наложи да излее яда си върху празната стая.

Когато вратата на библиотеката се отвори и докторът видя Спок да стои в една от кабините, той беше просто шокиран.

Първият офицер извърна глава, сякаш нищо ненормално не се е случило, погледна доктора, след което продължи заниманията си върху терминала на компютъра.

Като едва се сдържаше да не избухне, Маккой тръгна към Вулкан, следван неотлъчно от М’Бенга. Той погледна към екрана на компютъра. Там беше изобразена подробна схема на колонията Бета Кабрини, а освен това и архитектурни и инженерни детайли.

— Ти, малодушен страхливецо! — изкрещя Маккой.

— Мен ли имате предвид, докторе?

— Можеш да бъдеш сигурен, че теб — каза му Маккой, като още повече се ядоса. — Измъкваш се от лазарета като нощен крадец, и то само заради това, че нямаш куража да се срещнеш с мен.

Вулкан повдигна безгрижно рамене. Маккой си помисли, че това беше по-скоро движение на мускулите на лицето му, отколкото на раменете. Беше виждал Спок да го прави много пъти преди това.

— Не изглеждаше логично да оставам в лазарета по-дълго, отколкото е необходимо — започна Спок. — Явно нямам нужда повече от вашите услуги.

— Ама че дяволска работа, ти наистина нямаш нужда! Може би аз съм изчислил неправилно дозата, която ще е необходима, за да те държи по-дълго време под контрол. Но това не ти дава право да се измъкваш от леглото, сякаш си напълно излекуван!

— Вероятно си подценил физиката на Вулканите! Не е ли възможно аз наистина да съм излекуван? Да съм се излекувал сам?

Маккой се намръщи.

— Хайде, Спок! Имай ми малко повече доверие! Виждал съм те и преди да прикриваш физическите си болки, сякаш ти няма нищо.

М’Бенга избра именно този момент, за да налее още масло в огъня.

— Вулканите не прикриват физическата си болка — каза той. — Те просто я управляват. Разбира се, в този случай мистър Спок прояви нещо повече от това — той регулира целия си метаболизъм. Но все пак аргументът на доктор Маккой е все още в сила, командире. Поразен сте от много сериозна болест и никаква дисциплина не може да промени това.

— Аз съм в състояние да изпълнявам задълженията си — настояваше Спок.

— Не! — каза Маккой.

— Докторе, аз трябва да продължа проучванията си!

— И когато свършиш с тях, ще се върнеш на мостика, нали?

— Да, това беше намерението ми, сър.

Маккой поклати глава.

— Няма да го направиш, приятелю! Що се отнася до моето мнение, ти не си в състояние да командваш! А ние и двамата знаем, че ти не можеш да седнеш на капитанския стол, ако нямаш благословията ми.

Спок въздъхна и каза:

— Какво искаш от мен?

— Какво искам? — усмихна се главният медицински офицер. — Просто искам да си добре физически, това е всичко. Затова, докато тази неизвестна субстанция е в организма ти, аз не мога да ти позволя да поемаш допълнителни натоварвания. Доколкото знам, една бърза разходка е в състояние да те убие.

Вулкан се усмихна едва доловимо.

— Добре — каза той. — Съгласен съм, че е необходимо усилие, за да контролирам моите метаболични функции.

За първи път Боунс видя частица от онова, което поддържаше Спок — но това беше само за миг, а след това той продължи да се държи както преди.

— Дори и да е така — продължи Вулкан, — аз трябва да командвам „Ентърпрайс“!

— А защо е необходимо това? — попита Маккой, като наведе глава на една страна.

Ноздрите на Спок потрепнаха.

— Служех на кораба „Ентърпрайс“ под командването на капитан Пайк, когато за първи път се срещнах с Хеймсаад Дриин. Познавам го, докторе. Знам на какво е способен! А освен това съм запознат с техните технологии, тъй като веднъж посетих един от корабите им.

— Посетил сте един от корабите им? — попита доктор М’Бенга учудено.

Първият офицер кимна.

— Да, беше част от плана на капитан Пайк. Всъщност аз бях гост на Дриин.

Главният медицински офицер го погледна.

— Обясни ни по-подробно!

Спок им разказа цялата история от началото до края.

Когато свърши с разказа си, настъпи тишина. А и Маккой беше принуден да преразгледа въпроса в нова светлина. Не обичаше, когато някой пациент му диктуваше собственото си лечение. Но в подобни миньорски колонии имаше обикновено около триста души, чийто живот в случая беше застрашен, а Спок беше само един.

Ако Вулкан познаваше корабите на пиратите, начина им на мислене… начина на мислене на Дриин по-специално…

— Добре — каза доктор Маккой. — Ти спечели, Спок. Ако искаш да командваш кораба, аз няма да ти преча — и като се опря на стола на първия офицер, продължи: — Но ако видя, че изпускаш контрола върху нещата, че онова нещо вътре в теб взема надмощие, ще те върна отново в биолеглото и то толкова бързо, че дори свят ще ти се завие. Разбра ли?

Спок кимна.

— Не бива да се безпокоиш, докторе. Нямам желание да ставам мъченик.

Маккой си имаше своите съмнения относно това, но сега трябваше да се съгласи със Спок.

— Имам една молба — добави първият офицер. — Бих искал екипажът да не узнава за моя… проблем. Важното е да знаят, че аз съм достоен за поставената ми задача.

Докторът се съгласи, че в желанието на Спок има логика.