Майкъл Ян Фрийдман
Наследство (6)

Глава пета

Скот огледа масата за заседания. Маккой, Сулу, Ухура и Чеков бяха пред него. Докторът вече се беше поуспокоил след избухването, когато научи за Кърк. И Сулу малко или много беше приел, че не може да се продължава с търсенето, след като беше разбрал какви са причините за решението на Скот. Но шефът по инженерните въпроси искаше всички да го разберат и да посрещнат трудната задача, която им предстоеше, колкото е възможно по-добре информирани.

Скот се окашля.

— Направих това събрание — започна той, — за да ви съобщя какво ми казаха от Звездната флота. Но преди да започна, бих искал да чуя доклада за състоянието на мистър Спок.

Маккой кимна.

— Добре. Ето го в подробности. Отровата, която това животно инжектира в тялото на Спок, предизвика състояние, което ние се изкушаваме да наречем хипертироидизъм, макар и да не е срещано при хората. Хипертироидизмът беше болест, при която тироидната жлеза, контролираща химическите реакции в тялото, се поврежда и така ускорява много от функциите му. Казвам беше, защото ние открихме лекарство против нея преди около сто и петдесет години. Да, но на Вулкан никога не откриха такова лекарство, просто защото там не е имало нито един случай на такова заболяване. С каквото и това животно да е отровило Спок, симптомите са подобни на хипертироидизъм. Биологичните му функции са много ускорени, като това създава ужасно напрежение за сърцето и другите вътрешни органи. Ние му дадохме много успокоителни, за да намалим напрежението. Това е най-доброто временно решение.

— Аз, разбира се, не съм лекар — каза Ухура, — но не е ли възможно да прочистите тялото му от отровата? Просто чрез филтриране на кръвта?

Маккой изръмжа.

— Опитахме и това, но системата ни за филтриране явно не е много надеждна и малки остатъци от отровата поддържат действието й — той поклати глава и продължи: — Няма никаква логика от медицинска гледна точка, но е така. Онова, което се опитваме да направим сега, е да открием нещо, което да прекрати действието на веществото. Но когато работим върху нещо толкова необичайно, нещо, което не сме срещали досега… — той сви рамене. — Необходимо е време!

Всички се спогледаха. Накрая Ухура зададе въпроса, чийто отговор всички искаха да знаят.

— Какви са шансовете на Спок?

Маккой поклати глава.

— Трудно е да се каже — отговори той. — Но мога да ви кажа това, че уврежданията, които Спок получава, се увеличават постоянно. Напълно възможно е, след като го излекуваме, той да остане с някакъв недъг.

За известно време в залата за съвещания настъпи тягостна тишина. Накрая Скот каза:

— Ти продължавай да работиш — обърна се към Маккой, — а ние ще продължаваме да се надяваме!

След това той промени темата, колкото е възможно по-незабележимо, макар че командирът щеше да направи това много по-гладко.

— Междувременно ние имаме и друг проблем, по който трябва да работим. Адмирал Ковалски ни изпраща на Бета Кабрини, за да отблъснем нападение срещу местата за обработка на минерали.

Като посегна към бутоните за управление на дисплея, разположен на масата, той извика на екрана една диаграма, която показваше резултатите от работата на колонията. Бяха впечатляващи.

— Както можете да се уверите сами — продължи Скот, — на Бета Кабрини има значителни запаси от дилитий, да не говорим за дураний и долацит. Разбира се, това е напълно достатъчно, за да я направят привлекателна цел за клингънианци или ромуланци. Всъщност колонията не се намира близо до нито една от двете империи и затова охраната там е била съвсем малка. Доколкото разбирам, те нямат дори сензори.

— Ако не са клингънианци или ромуланци, кой друг би могъл да е? — попита Сулу.

Скот се облегна в стола си.

— Никога ли не си чувал за меркаанците?

Сулу поклати глава.

— Те са нация от разбойници, пирати, за които ни се докладва от време на време. Истината е, че ние се срещнахме с тях един-единствен път преди около десет години — той погледна към останалите. — Бихте ли отгатнали името на кораба, който установи този исторически контакт?

— „Ентърпрайс“! — каза Чеков, отговаряйки на дългия риторичен въпрос на Скот.

— Да! — потвърди инженерът.

Като се наклони напред, той отново натисна един от бутоните на терминатора. Диаграмата, показваща производството на планетата, се смени с изображение на три неидентифицирани звездни кораба.

— Преди едно десетилетие тези кораби, командвани от един меркаанец на име Хеймсаад Дриин, нападнаха товарен кораб на федерацията, превозващ лекарства до Гама Каталинас. Планът очевидно е бил да се иска откуп за лекарствата от жителите на планетата, които отчаяно се нуждаели от тях. Кристофър Пайк, тогава командир на „Ентърпрайс“, пристигнал, когато Дриин започвал да товари лекарствата на един от корабите си. Нямало начин да си върнат товара със сила, защото съотношението било едно към три, и затова Пайк прибягнал до хитрост. За да не ви разказвам цялата история, ще ви кажа само, че той надхитрил меркаанците и ги прогонил.

— И тогава ли за последен път сме се срещнали с тях — попита Маккой.

— Да — потвърди Скот. — А сега те са излезли от прикритието си и са превзели Бета Кабрини! Не знам със сигурност дали има нещастни случаи, но Дриин не би се поколебал да убие някого, ако не му съдейства. По-вероятно е вече да е ликвидирал няколко души. Звездната флота се безпокои, че той ще убие още хора, да не говорим, че ще вземе онова, което не му принадлежи.

Ухура сбърчи вежди.

— Откъде знаем какво става на Бета Кабрини? Някой успял ли е да изпрати призив за помощ?

Главният инженер кимна.

— Точно това е станало. За съжаление, оттогава нищо повече не сме узнали. Вероятно този, който е изпратил съобщението, е мъртъв.

Маккой промърмори нещо.

— Какво очаква от нас Звездната флота? Ако Пайк е успял да се справи с Дриин преди десет години, какво ги кара да мислят, че и ние ще можем?

Скот въздъхна.

— Първо, докторе, те са длъжни да направят нещо. Не могат просто да стоят и да наблюдават, докато колонията загива. Освен това не забравяйте, че от Звездната флота търсеха капитан Кърк, а не вас. Вероятно са си мислили, че щом Пайк е можал да надхитри Дриин, вероятно и капитанът ще успее.

Онова, което не бяха очаквали от Звездната флота, беше, че капитан Кърк ще се изгуби на някаква планета и че ще трябва да разчитат на стратегическите умения на един обикновен инженер. Скот си спомни изражението на Ковалски, когато го видя — то в никакъв случай не изразяваше доверие.

— Във всеки случай — продължи Скот, — това е нашата мисия. Помислих, че е необходимо да знаете това всички вие, защото ще имам нужда от помощта ви.

— Ще направим каквото зависи от нас — каза Сулу. — Ти знаеш това.

— Да — отговори Скот, — но все пак е хубаво да го чуя още веднъж.

— Какъв е планът ви, сър? — попита Чеков.

Мистър Скот сложи ръце на масата.

— Да — каза той, — именно по този въпрос ще имам нужда от помощта ви!

* * *

Хеймсаад Дриин стоеше прав до прозореца на административната сграда и гледаше навън към почти празния главен площад на колонията. Опитваше се да предвиди последствията от това, което се беше случило точно преди половин час.

Човекът беше заловен. Това беше добрата новина. Лошото беше, че е бил убит, преди да се разбере какво е направил. Възможно е да не е направил нищо, което да навреди на мисията им. Възможно е да се е промъкнал през охраната на Балак просто от страх, защото не беше повярвал на обещанията му пред хората на площада.

Никога нямаше да разбере отговорите на тези въпроси. Те никога нямаше да бъдат сигурни в предположенията си само защото Балак не беше успял да сдържи нервите си! Дриин се дразнеше при мисълта за това, което се беше случило. Не обичаше да губи!

Вратата зад него се отвори. Той не се обърна веднага, защото знаеше, че мястото се охранява добре.

— Господарю?

Позна гласа на Балак. С добре премерени, бавни движения, които целяха да унижат другия мъж, Дриин погледна през рамо.

— Да?

— Попълних новата производствена диаграма в съответствие с вашите указания.

В гласа му се усещаше нотка на съжаление. Явно сериозния пропуск, който беше допуснала ръководената от него охрана, не беше останал незабелязан. Той разбираше на колко тънък конец виси кариерата му.

— До момента, в който ще сме готови да отпътуваме, ние трябва да имаме деветнадесет тона дураний и около половин тон необработен дилитий.

Тези количества надхвърляха първоначалните планове на Дриин. Но той не показа, че е доволен: искаше Балак да се притесни малко.

— Прието — отговори Дриин. — А степента на съдействие…

— Подобри се значително. Хората, изглежда, по-добре разбират какво означава приемливо поведение.

Дриин изсумтя.

— Това е добре. А ти, Балак, знаеш ли границите на приемливото поведение? По отношение на прекратяване на задълженията ти?

Меркаанецът сбърчи вежди.

— Да, сър.

На Балак му се стори, че мина ужасно дълго време, а и Дриин нарочно удължи паузата, за да може предупреждението да натежи повече, и след това добави:

— Това е всичко.

Заместникът му наведе глава, обърна се и излезе. Преди да продължи наблюденията си, Дриин забеляза, че стражите, които стояха пред вратата, се спогледаха. Когато Балак минава покрай тях, те му се присмиваха зад гърба.

След като вратите се затвориха плавно, Дриин също се усмихна. Дотук с амбициите на Балак! Сега единственият проблем, който трябваше да реши Дриин, беше къде да държи на склад ценните материали.

* * *

Сестра Кристин Чапъл въздъхна, намръщи се и оправи сребристото термоодеяло на Спок. Не че това беше необходимо, а просто за да прави нещо.

Ако в този случай Чапъл се чувстваше безпомощна, тя не беше единствената, която изпитваше това чувство. М’Бенга прекарваше цялото си време в търсене на лек против непознатата отрова, която се опитваше да обърне метаболизма на Спок против самия него. С изключение на няколкото минути, прекарани в разговор със Скот до леглото му, Маккой работеше редом с колегите си, но без ни най-малки изгледи за успех.

„Те ще открият лекарството — мислеше си сестрата. — Винаги досега са успявали!“ След като Спок беше преминал през всякакви опасности, беше преодолял толкова трудности, той не би трябвало да умре от пипалата на някаква „огромна личинка със склонност към вулкани“, както се изразяваше Маккой.

Тя би се разсмяла на това сравнение на доктора, ако не беше видяла страданията на Спок. Кожата му беше два пъти по-тъмна от обикновеното. Щеше да й е смешно, ако не виждаше слабото потрепване около очите му — това беше признак на неразположение и тя го беше забелязала при Вулкан и преди.

Колко хора биха се сетили да погледнат кожата на лицето му? М’Бенга не обърна внимание, макар че беше специализирал медицина на вулканите. Не бе се сетил дори Маккой.

Никой не беше прекарал толкова дълго време със Спок, колкото нея. Нито един от тях не беше около леглото му, когато той изпадна в криза, след това във втора. Никой не бе проверявал за признаци на живот върху екрана на монитора на всеки пет минути. Никой не се бе вглеждал в чертите на Спок, за да разбере дали положението му не се е влошило. Ето защо настояваше именно тя да следи за положението на Спок, докато лекарите бяха заети с други неща. Защото тя го познаваше толкова добре!

Разбира се, нито Маккой, нито М’Бенга се бяха противопоставили поради същата причина: тя познаваше пациента толкова добре! Дори да знаеха, че изпитва някакви чувства към Спок, те не бяха взели това предвид. Или може би до известна степен. Хората, всички хора, проявяваха склонност да се грижат по-добре за тези, които обичат. Това е заложено в човешката натура.

А ако този, когото обичаш, не е човек? Възможно ли беше да се отговори на една такава любов? Един много известен вулкан беше взел човешко същество за съпруга. Така че поне съществуваше възможност себеотрицанието на Чапъл да бъде възнаградено.

Но каквото и да станеше, тя щеше да е тук до Спок, когато той имаше нужда от нея. Тя щеше да стои до него дори само за да оправя термоодеялото му…

* * *

Лудост. Дисхармония. Безредие…

Инстинктивно Спок излезе от хаоса, оттласквайки се от него колкото е възможно по-надалече.

Никога преди това не беше чувствал такова невероятно вълнение. Така ли изглеждаше, когато си луд?

Но той не беше луд! Беше сигурен в това. Ако беше под властта на някаква лудост, как би могъл да разсъждава върху нея, наблюдавайки я отстрани? Не. Кошмарът на безсмислието беше вече прогонен от съзнанието му. Усети нахлуването на разума. За постигането на това състояние той се беше борил толкова упорито. Като се концентрира, се опита да си спомни, да обедини в едно отделните събития, които го бяха докарали до това състояние.

Пред него изплуваха образи: пещера, изпълнена с непрогледна тъмнина, внезапна поява на мъртвешки бледо пипало, усещане, че го повдигат високо във въздуха, агонията, ребрата, притиснати до вътрешните органи, когато тялото му беше стиснато ужасно силно — докато другите… Другите? Да, Кърк, Маккой и още трима от екипажа… Тичаха долу и стреляха с фазерите си в животното, което го държеше в плен. Увеличаване на болката до момента, в който той започна да губи съзнание; слаб спомен за някаква форма на живот — нещо огромно и бяло, като корема на риба, което се надига от джунглата и едновременно с това го държи в едно от пипалата си. Усещаше, че е притеглен към животното… ужилващото докосване на някакъв по-малък крайник, по-малък от онзи, който го държи, последвано от…

Лудница. Анархия в мозъка. И усещането, че тялото му, което му се струваше толкова далечно и нереално, беше обхванато от някаква собствена анархия.

Но тялото му вече не беше жертва на обърканото му съзнание. Той се протегна, докосна физическата си реалност и откри, че тялото му е успокоено, макар че съзнанието му беше все още под влияние на ужаса.

След това се сети за причината. Дали са му лекарства за успокояване. Едва сега действието на лекарството започваше да отслабва и той можеше да усети себе си отново, да възвърне възприятията си.

Трябваше да се пребори с хаоса и да подреди нещата в себе си! Само тогава можеше да се осмели да се отърси от действието на успокоителните лекарства.

Задължително беше контролът, който ще установи над себе си, да бъде перфектен, защото, ако в някакъв момент объркването вземеше връх, той можеше да се превърне в заплаха за останалите.

Като осъзна това и напълно реално си представи трудностите, които ще трябва да преодолее, Спок направи първата стъпка. Но още в самото начало откри, че го заплашва една-единствена дума: Дриин. Беше произнесена от Скот или Маккой, или и от двамата. Те си шепнеха нещо, като си мислеха, че няма кой да ги чуе.

Думата събуди у него един спомен: усмихвайки се заговорнически, Хеймсаад Дриин поставя ръка върху рамото на Спок. Вулкан премълчава това оскверняване на физическата си същност. Очите на Дриин са черни, твърди и лъскави като абанос.

— Тук е главният ни склад за товари.

Тембърът на гласа му е гърлен и всяка дума звучи като псувня.

Те вървят по един слабо осветен, изграден от метални плоскости коридор и стигат до широка врата, която се отваря, щом Дриин докосва един бутон. Вътре Спок вижда ужасно много жълти контейнери. Складът е по-голям, отколкото той е очаквал.

Дриин му посочва един от контейнерите. „Това е тениум“ — обяснява той. След това показва друг — меланиум, после трети — кендрицит. В ъгъла се намира празен съд, който Дриин му сочи.

— А тук ще бъде складиран дилитият от „Ентърпрайс“, след като бъде докаран от транспортната зала.

В друга част на склада контейнерите са по-големи, по-издути. Дриин му разказва, че са пълни със семена, които са били откраднати от Гнесис — една разединена нация, еднакво отдалечена от Клингън и федерацията.

— От тези семена израстват свещените дървета на Гнесис, но промяната в метеорологичните условия може да спре размножаването при повечето растения. Образуват се съвсем малко семена, при това са много скъпи. Ние ги откраднахме. Почти всичките са собственост на Гнесис. Правителството на планетата ще плати всичко, което поискаме, за да си ги върне.

— Впечатляващо! — отговаря му Спок.

— Все пак — казва Дриин — твоят капитан ми каза, че ще ми осигури достъп до богатства, които засенчват тези богатства, за които не съм и мечтал.

Настъпи мълчание.

— Не съм очаквал да открия такава алчност у един чужденец. Това е възхитително! Всички хора ли са обхванати от това чувство?

— Малко.

— Да, разбирам. И вашият капитан е един от тях.

— Капитанът ни е необикновен мъж!

Дриин се разсмива. След това спира да се смее и пита:

— Откога служиш при Пайк?

— От година и половина.

— А кога за пръв път изрази недоволството си от капитан от Звездната флота?

— Наскоро — отговори Спок. — Преди няколко седмици може би.

Това, изглежда, се харесва на Дриин. Той изръмжава нещо и сменя тактиката си.

— Ти не си човек, а Вулкан. Мисля, че така се представи, нали?

— Да.

Капитанът сякаш премисля известно време този факт.

— Как се оказа така, че служиш на кораб, командван от хора?

— Федерацията е образувана от много нации, хората са само една от тях.

— Интересно. А алчността така рядко ли се среща сред вулканите, както и сред хората.

— Да, така е — отговаря му Спок. — Почти никой не я притежава.

— Тогава, както и капитанът, ти си едно изключение.

— Аз съм различен от другите жители на Вулкан в много отношения — отговаря Спок. — Самият факт, че съм се записал да служа на борда на звезден кораб, е доказателство за това.

— Да, разбирам.

Като че ли светлината в очите на Дриин се увеличава за момент, сякаш той иска да зададе друг въпрос, вероятно по-подробен. Но не успява. Те са прекъснати от повикване по вътрешната уредба от заместника на Хеймсаад.

Изглежда, има някаква авария в машинното отделение на кораба…

Спок потрепера. Той най-после се събуди и сънят отлетя.

Отново започна дългото и трудно пътуване към съзнателното.

 

 

На Талос IV Пайк бавно се събуждаше. Измина известно време, преди да почувства слънцето върху клепачите си — ярко и изгарящо червено. Той се обърна, за да се прикрие.

Инстинктивно протегна ръка към Вина. Както винаги тя беше тук. Като отвори очи, той видя, че тя спи. Спеше, както спят праведните хора, а дългите й клепачи леко помръдваха, сякаш залюлени от вятъра. „Без никакви грижи“ — помисли си той.

След това видя нещо да се движи около къщата. Може би някакви чайки? От любопитство той се изправи на колене, като инстинктивно бутна Вина зад себе си.

Към тях се приближаваше някой — някой, който беше висок, широкоплещест, със сива кожа и дълга черна коса. Някой, който не трябваше да бъде тук, на Талос IV, и за когото Вина не биваше да си спомня!

— Крис? — дръпна го тя, вече напълно будна и изплашена. — Крис, какво става?

— Това е… — каза той и спря да говори.

Не, не беше този, за когото си беше помислил. Лицето на непознатия беше твърде безизразно, твърде гладко. Кожата му, както Пайк сега видя по-добре, не беше дори сива. А този предмет в ръцете му, който той беше оприличил на оръжие, не беше нищо друго, освен една екзотична кана.

Като въздъхна дълбоко, той каза:

— По дяволите!

Сърцето му все още биеше учестено. Вина вече стоеше пред него.

— Крис, какво има?

Той кимна с глава и посочи към непознатия:

— Помислих, че е някой друг, някой, с когото се бях срещал преди години…

Вина се обърна и погледна новодошлия, който махна със свободната си ръка. Жената също отговори на поздрава му, след което отново се обърна към Пайк.

— Виждаш ли? Това е просто Дерет. Беше прислужник на леля ми. Трябва да призная, че не очаквах да го видя тук.

Пайк промърмори. От време на време нещо или някой неочаквано се промъкваше в мислите му.

Когато Дерет се приближи още повече, Пайк видя, че съвсем не приличаше на стария му противник. По дяволите, та това беше просто едно дете!

— Леля ми го намери на улицата, било избягало отнякъде — обясни Вина, която вече беше разбрала в каква посока бяха отишли мислите му.

— Добре — промърмори Пайк.

Тя се обърна притеснено към него.

— Не се безпокой! Аз няма да му кажа да се маха — усмихна се Пайк. — Освен това той не може да стои навън постоянно, нали? Все някога ще трябва да се върне в къщата.

Вина го погледна с леко подигравателно изражение на очите.

— Да — отговори тя. — Предполагам, че е така.

Пайк гледаше, докато тя прегръщаше момчето, и леко потръпна. Макар че то бе само един прислужник, той не можеше да се отърве от мисълта, че вижда сива кожа и черна коса и че се среща с един меркаанец.