Майкъл Ян Фрийдман
Наследство (5)

Глава четвърта

Когато Кърк повдигна глава изпод ръцете си, с които се предпазваше, той почувства как товарът от влажна пръст се разпиля надолу по врата и раменете му. Като се разкашля от смрадта, която се носеше сякаш от нещо гниещо, той се огледа. Сърцето му се преобърна! Усещането беше такова, сякаш е сляп. Около него беше пълна тъмнина! В Космоса поне имаше звезди, които можеше да се използват за ориентир. А тук нямаше никаква светлинка, нищо, което да ти послужи като отправна точка!

Сети се, че фазерът можеше да му осигури някаква светлина, но като посегна към него, откри, че той не беше на обичайното си място. Това беше ужасно! Комуникаторът му също го нямаше. Може би го е изтървал, когато пропадна в разтворилата се земя.

Отново се опита да види нещо в тъмнината, искаше му се очите му да са свикнали вече с нея, сякаш самото желание беше достатъчно за това. „Погребан жив!“ — прониза го смразяваща мисъл. Всичко беше като в някакъв разказ за духове, който брат му му разказваше около лагерния огън, когато бяха още деца. Но това не беше приказка, това бе истина! А той не беше дете, а капитан на звезден кораб и се безпокоеше за екипажа си!

Какво ли се е случило с останалите? Спомни си, че за последен път ги видя, когато пропаднаха в дупката.

— Оуенс? — извика той. — Каррас? Отри?

Нищо. Никой не отговори. Сърцето на Кърк се сви още повече. Възможно ли беше той да е единственият, останал жив?

Опита да стане, но си удари главата в нещо. От силния удар падна на колене. Като изпсува, той протегна ръка и с върха на пръстите си започна да опипва наоколо. Необходимо му беше съвсем малко време, за да разбере, че над главата му има скалист таван — равен и сравнително стабилен, макар че това можеше само да изглежда така.

— Капитане? Вие ли сте?

Беше Каррас. Той можа да я разпознае, макар че гласът й звучеше приглушено.

— Чувам те — отговори той. — Добре ли си?

— Чудесно.

— У тебе ли е все още фазерът ти?

Настъпи тишина.

— Не. Вероятно съм го изпуснала.

„Там — помисли си Кърк, — гласът й идва оттам!“

— А комуникаторът ти? — попита капитанът, като лазеше в посоката, която мислеше за правилна. Усети всички рани и охлузвания, които имаше по тялото. Но нямаше сериозно нараняване, слава богу. Беше му провървяло!

Отново настъпи мълчание.

— Да, той е у мене.

— Опитай се да се свържеш с кораба.

Чу как тя изпълнява заповедта. Опита се веднъж, след това още веднъж.

— Няма отговор — докладва тя. — Мисля, че не успявам да се свържа.

По дяволите, като че ли беше предчувствал, че именно това ще се случи!

— Може и да не е възможно оттук. Онова, което блокира широкообхватните сензори, може би блокира и нашите комуникатори.

Кърк чу прещракването на комуникатора, когато тя го изключи. Това показваше, че се движи в правилна посока.

— Какво стана? — попита Каррас.

— Не знам! — отговори той.

Но можеше да предположи. Ако животното се движеше под земята, появата му предизвикваше разместване и пропадане на пластовете. Разбира се, сега не беше време да се дискутира по този въпрос. Това щеше да бъде направено, ако се измъкнат живи и здрави от тук.

Изведнъж капитанът усети твърда преграда пред себе си, нещо, което стърчеше от земята под странен ъгъл. Опипа го с ръка, за да разбере колко е голямо и дали може да го заобиколи или да мине под него, ако е възможно.

Скалата беше огромна, но все пак не можеше да е безкрайна. Кърк продължаваше да пълзи надясно. Най-после стигна до някакъв ръб и мина покрай него.

— Продължавай да говориш — каза той на Каррас. — Следвам посоката на гласа ти.

— Сър, чух нещо. Мисля, че съм близо до някой от останалите.

Чу се стон. Капитанът извика в тъмнината:

— Оуенс? Отри?

— Тук… — чу се отговор, толкова тих, че приличаше на шепот. — Оуенс, сър.

Гласът се чуваше някъде отдясно на Каррас, ако Кърк беше разбрал правилно.

— Ранен ли си? — попита го Кърк.

Дочу се нов стон.

— Кракът ми, сър. Мисля, че е счупен…

Можеше и да е по-лошо. Капитанът се безпокоеше за Отри, но се мъчеше да прогони за известно време поне тази мисъл от главата си. „Ще го намерим! — каза си той. — Още една стъпка в правилната посока, както те учиха в Академията. Е, добре, не точно стъпка. По-скоро приплъзване“. Като продължи напред, той отново усети нещо твърдо пред себе си, вероятно скала. Точно като всички онези заоблени камъни, които беше видял на повърхността.

Ами ако някой от тях е паднал върху Отри…

Не! За втори път трябваше да фокусира вниманието си върху предстоящите задачи. Той заобиколи камъка и продължи да пълзи напред.

— Каррас? Как се справям?

— Мисля, че се приближавате, сър. Нямам много добре развито чувство за ориентация.

„Може би — помисли си Кърк. — Но ти имаш много други добри качества.“

В гласа на Каррас не се долавяше ни най-малко потрепване или друга проява на страх.

Някъде горе се чу шум, последван от свличане на пръст. Инстинктивно капитанът спря да се движи и притаи дъх.

Но това беше всичко. Нищо особено не се случи.

Разбира се, след първото срутване те бяха добили вече опит, но този шум също беше тревожен. Нямаше никакви гаранции, че дупката, в която се бяха озовали, беше здрава, че скалистата маса няма да поддаде и да ги затисне. Трябваше да открият изход! И това трябваше да стане колкото е възможно по-бързо.

Кърк продължаваше да си проправя път, докато ръката му не напипа нещо меко и сухо. Странно сухо. Като се отдръпна леко назад, той се опита да види нещото в тъмнината. След секунда-две отново го напипа. Наистина беше меко. Толкова меко, колкото униформата на офицер от Звездната флота!

Беше попаднал на Отри или по-точно на ръката му. Кърк прокара своята ръка по тази на Отри, докато стигна до врата. Опита се да намери пулса. Беше жив, но явно ранен. Доколко ли сериозно?… Като се наведе към мястото, където смяташе, че е устата му, Кърк се заслуша. Почувства облекчение: другарят му дишаше без затруднение. Явно беше ударен, но не можеше да се прецени какви наранявания има. Да премести Отри, би означавало да поеме известен риск. Но ако го оставеше тук, щеше да бъде дяволски трудно да го открие отново, а и инстинктът му подсказваше, че шансовете им биха били по-големи, ако бъдат всички заедно.

Сякаш за да подчертае правилността на решението му, някъде там, горе, се чу отново предишният шум.

— Капитане?

Беше Каррас.

— Тук съм, Каррас! Открих Отри.

Тя попита съчувствено:

— Как е той?

— Жив е, но е в безсъзнание. Аз…

Кърк беше прекъснат от едно изръмжаване, а след това от тихо и неясно произнесена псувня.

— Отри! — каза капитанът, като страшно много му се прииска да види лицето на другаря си.

Настъпи мълчание.

— Вие ли сте, сър?

Гласът му беше сух и писклив. Кърк не можа да се сдържи и се усмихна.

— Да, аз съм!

— Къде сме? — попита Отри. Изглежда, беше зашеметен, но това не беше изненадващо. — Какво се случи?…

Капитанът го хвана за рамото, като се опитваше да го успокои.

— Не сега. Можеш ли да се движиш?

Отново настъпи мълчание.

— Да, сър. Само малко ме боли…

— Добре. Следвай ме!

Кърк пропълзя напред, след това се ослуша, за да провери дали Отри го следва. Когато го чу да се влачи след него, той продължи.

— Вие наистина се приближавате — каза Каррас. — Гласовете ви се чуват така, сякаш, ако протегна ръка, ще ви докосна.

И на капитана така му се струваше.

— Протегни ръката си — каза й той. — Размахай я пред себе си!

Той продължи да пълзи и направи същото. В един момент ръцете им се докоснаха. При второто махване те се срещнаха и се хванаха. Ръката на Каррас изглеждаше влажна и малка в неговата. Може би поради инстинкта му да закриля или може би поради някакво друго чувство, той задържа ръката й малко по-дълго, отколкото трябваше.

— Хванах те! — каза той.

— Да — отговори тя и го пусна.

Кърк погледна назад през рамо, като че ли можеше да види нещо.

— До мене ли си, мистър Отри?

— Да, сър.

— А ти, мистър Оуенс?

— Не съм мърдал от мястото си — отговори другият член на екипажа, като се опита да скрие болката. Хубаво беше, че чувството му за хумор не го беше напуснало независимо от това, което му се беше случило.

Кърк не можеше да пропусне възможността да повдигне самочувствието на хората си.

— Неприятно ми е, че трябва да наруша спокойствието ви, но е време да комплектуваме групата.

Всички се разсмяха. Дори Оуенс.

— Бих искал и аз да мога да се присъединя — каза той с не толкова весел глас.

— Ето — отговори капитанът, като тръгна към него или по-точно към мястото, където си мислеше, че се намира. — Нека да ти подам ръка.

Някъде отгоре се чу тежък, скърцащ звук — камъните променяха местата си в бавен мъртвешки танц. Пръстта отново пропадаше, и то на няколко места.

Оуенс беше доста по-далеч, отколкото си мислеше капитанът, но след известно време той стигна до него. Каррас и Отри бяха наблизо. Най-после бяха заедно! Сега трябваше да намерят изхода!

„Някакъв инструмент, нещо за копаене очевидно ще е от полза“ — помисли си Кърк.

— Оуенс, Отри, да не би фазерите ви случайно да са у вас?

— Не, сър — отговори Отри, — моят го няма.

Оуенс позабави отговора си, но той прозвуча доста приятно.

— Моят е тук. Ето го!

Секунда по-късно Кърк почувства ръката на Оуенс да го хваща през китката, а след това усети познатата форма на фазера.

— Капитане! — каза Каррас.

— Да?

— Не мисля, че това е добра идея, сър! Миризмата тук… Може да е някакъв природен газ!

Кърк се намръщи. Не беше помислил за това, но жената беше права.

Разбира се, може да се стигне до момент, в който той трябва да поеме риска. Но не сега. Положението им не беше толкова отчайващо. Смешно наистина. Беше забравил за миризмата! Чудно как човек свиква с всичко. Дори сега, когато се сети и се концентрира върху тази мисъл, трудно можеше да открие нещо неприятно във въздуха. Това беше странно. Не е възможно до такава степен да е свикнал с въздуха! Освен ако той не беше по-разреден тук, на това място. А каква друга можеше да бъде причината, освен тази, че отнякъде влиза свеж въздух, който разпръсква зловонието?

— Извини ме — каза той на Оуенс, като премина покрай него на колене и лакти, но все още държеше фазера в дясната си ръка. — Може би съм открил нещо.

Нямаше представа дали е тръгнал в правилната посока или не, но все пак трябваше да се върви нанякъде, нали?

Ако имаше късмет, скоро щеше да открие края на пещерата.

Ако предположението му, че въобще има изход от тук, беше правилно.

Ако изходът беше достатъчно голям, за да го открие.

Ако пещерата не се строполи върху тях.

Твърде много „ако“ се въртяха в главата на капитана, докато той се придвижваше напред.

Рамото му се допря до някаква издутина, но когато я изследва по-подробно, се оказа, че не е нищо друго, освен една скала. Все още не беше стигнал до края на пещерата.

Чу се проскърцване. Хссс… Опита се да не обръща внимание на предупредителните звуци.

„Господи — каза си той, — нямам нужда от повече напомняне! Това, от което се нуждая, е да се концентрирам върху непосредствената си задача.“ След това протегна ръка и докосна стената на пещерата. Опипа наоколо, за да се убеди, че е така.

— Капитане?

Кърк подскочи. Не знаеше, че зад него има някой.

— Отри? — попита той.

— Да, сър. Мислех, че може би се нуждаете от малко помощ.

Капитанът кимна, макар да знаеше, че Отри не го вижда.

— Правилно си помислил. Ти тръгни наляво, а аз ще продължа надясно. Търсим някакъв отвор, през който въздухът влиза в пещерата.

Отри не зададе никакви въпроси. Не изказа съмнение. Просто направи това, което му беше заповядано. Междувременно Кърк остави настрана фазера си. Щяха да са му необходими и двете ръце, ако трябваше да… Той не успя да довърши мисълта си. Ръката му попадна в някакъв отвор. Като я размърда нагоре-надолу, след това наляво-надясно, той разбра какво е. Наведе се, притисна бузата си към скалата и опита да открие отвора. Никаква светлина, дори и съвсем слаба. Но все пак на това място имаше изход. Трябваше да има! Като зарови пръсти в твърдата почва, Кърк започна да копае. Отново нищо.

— Отри — извика той, — имам нужда от помощта ти.

Преди Отри да го намери, капитанът беше извадил още едно парче скала, така че отворът беше станал с големината на юмрук. Сега се усещаше малко по-силно течение.

— Сър?

— Подай ми ръка!

Командирът намери ръката му в тъмното и я постави над дупката. Отри промърмори нещо след като разбра какво означава това.

— Виж дали ще можеш да я разшириш — каза му Кърк. — А аз ще се върна за Каррас и Оуенс.

— Добре, сър.

Малките рани, които беше получил от пълзенето, го боляха все повече, но сега не беше време да се оплаква и Кърк продължи да пълзи обратно.

— Каррас? — извика той. — Оуенс?

Като се ориентираше по гласовете им, той достигна до тях по-бързо, отколкото беше очаквал. Разстоянията бяха доста различни в тъмнината.

— Какво има, сър? — попита Каррас.

— Намерихме изход! — каза капитанът. — Или поне може да е изход. Някакво въздушно течение минава през него.

Пипнешком той намери рамото на Оуенс и провря ръка под мишницата му.

— Единственият проблем е, че не е много голям. Отри работи сега по него.

— Хващате ли се на бас, сър? — в гласа на Оуенс се чувстваше някакво колебание.

— Добре. Тогава нека…

Изведнъж се чу силен стържещ звук, сякаш някой скърцаше с огромни зъби. Някъде в пещерата се чу трясък. Кърк се молеше само да не е ново пропадане на земя, което да образува препятствие към изхода. Ако пътят им към Отри и отвора бъде отсечен…

Не искаше и да мисли за това! Капитанът пълзеше и теглеше след себе си Оуенс, който охкаше от болка, а счупеният му крак се влачеше по неравната повърхност. Въпреки това той правеше всичко, което беше по силите му, за да помага със здравия си крак на придвижването. Малко по-късно Кърк чу гласа на Каррас, идващ от около метър разстояние зад Оуенс.

— Хванах го за другата ръка, сър!

Вече заедно, те напредваха бързо. От Оуенс не чуха повече никакво оплакване. Дори и да го болеше, той не даваше израз на това. Не откриха нови препятствия по пътя си. Скоро чуха затрудненото дишане на Отри, който работеше върху разширяването на отвора в стената.

За съжаление, все още не се виждаше светлина. Това съвсем не беше добро предзнаменование.

— Капитане? — попита Отри.

— Тук сме вече тримата — каза Кърк.

— Сър, този звук…

— Не обръщай внимание! — прекъсна го Кърк. — Как върви?

— Доста добре — отговори Отри, макар част от съзнанието му да беше заета с мисълта за срутването. — Имам малък успех, вижте сам.

Кърк се възползва веднага от поканата. С помощта на Отри той намери отвора. Беше доста по-широк отпреди, можеше да провре през него цялата си ръка до рамото. Не почувства нищо от другата страна. Дори това да не беше изходът, на който се надяваха, можеше да им даде някаква възможност да се предпазят от постоянно срутващия се таван.

— Отлична работа си свършил! — каза Кърк на Отри, като извади ръката си от дупката.

— Благодаря ви, сър.

— Но трябва още да се потрудим. Поеми едната страна, а аз — другата.

— Сър — каза Оуенс, — и аз мога да помогна!

— Страхувам се, че не можеш — отговори Кърк. — Тук няма много място, а и ти с този крак…

Като се опита да издърпа едно парче скала, командирът отново чу стържещия звук, който издаваха стените на тази пещера. Кърк намери една издатина, разклати я и усети, че тя поддава. Следващото дръпване свърши работа — скалният къс остана в ръката му. Беше доста голямо парче.

Отри изпъшка. Последва още един тътен. Чу се далечен тъп звук, когато той хвърли парчето на земята.

Окуражен от това, капитанът хвана друга издатина и се помъчи да я разклати. За нещастие, тази скала не поддаваше толкова лесно. Преди да опита отново, се чу огромен трясък, толкова силен, че сякаш цялата пещера се разклати от удара.

— По дяволите! — извика Оуенс, а гласът му подсказваше, че той знае какво става. — Този трус не беше далечен!

„Твърде близо“ — помисли си Кърк. Всеки момент таванът можеше да се срути върху главите им. Беше страшно изкушен да използва фазера на Оуенс, но се отказа. Докато тази миризма се усещаше във въздуха, оръжието трябваше да се използва само в краен случай.

Той отново се зае с издатината, като я дърпаше, буташе и отново дърпаше. Най-после почувства, че скалният къс се размърда. Напрегна всичките си сили и го дръпна към себе си. Той се откъсна от мястото си. Капитанът изрева от неимоверно голямото усилие, което беше приложил. Скалата беше огромна и това беше добре. Вероятно скоро щеше да се открие голям отвор.

Когато се изправи, той чу, че един друг камък се откърти и със силен шум падна върху останалите.

Кърк отново опипа отвора. Беше достатъчно голям, за да може Каррас да мине през него.

— Мичман! — каза той.

— Да, сър — отговори жената.

— Преминавай!

За момент тя се поколеба.

— А вие, останалите?

— Скоро ще се присъединим и ние — отговори й Кърк.

— Сър, аз мога…

— Мърдай! — извика той. Нямаше време за героични постъпки точно сега.

Без да каже нищо повече, Каррас мина покрай него и тръгна към стената. С негова помощ тя премина през отвора. Чу се шумът от търкането на униформата й в пръстта и камъните. След малко нея вече я нямаше.

Капитанът започна да работи отново, но пръстта започна да се свлича по врата и раменете му. Не спираше да го засипва. Положението се влошаваше. Ситуацията ставаше все по-сложна. Отри беше отново на мястото си, напрягайки сили, ръмжеше и мърмореше. Кърк работеше тихо върху следващата скала, а потта се стичаше по лицето му. Все още нищо не се получаваше. Някъде в пещерата нещо се събори с ехтене. Накрая капитанът реши да използва фазера.

— Дръпни се назад! — каза той на Отри.

Като извади оръжието, той го регулира пипнешком. След това го насочи към отвора или където си мислеше, че е, и натисна спусъка. Не видя светлината и, разбира се, скалите не помръднаха. Не чуваше дори леко бръмчене. Проклетото оръжие нямаше енергия! Захранващото устройство вероятно се е повредило при пропадането. Като изпсува, Кърк остави фазера настрана.

— Не работи — извика той, за да бъде чут сред шума от падащата пръст. — Хайде, давайте. Ще свършим тази работа, ако е необходимо и със зъби да си проправим път навън.

Като се насочи отново към дупката с две голи ръце, капитанът пипнешком намери нещо, за което да се хване — вероятно същото, което не беше успял да помръдне предния път. Опита отново, но пак не успя. Въздухът беше изпълнен с много прах и той се задъхваше от липсата на кислород.

— Отри — каза той, — нека опитаме заедно!

Като хвана ръката му, той го поведе в нужната посока. След това те продължиха да работят с удвоени усилия, но нищо не се получаваше. Дори нямаше надежда скалата да помръдне.

— Капитане… — гласът на Отри звучеше съвсем тихо. И нищо чудно, че всеки момент можеше да припадне от раната, която беше причина да изпадне в безсъзнание преди това.

Кърк скръцна със зъби. Нямаше да се предаде! Нямаше да позволи да бъдат затрупани!

В очите му влезе пръст и той се опита да я изчисти, доколкото това беше възможно. Ставаше все по-трудно и по-трудно да се диша: Той се закашля.

„Хайде, Кърк — каза си той, сякаш беше някой инструктор в Академията. — Тук има проблем. Как ще го решиш?“

Внезапно беше осенен от една идея. Като се наведе, разрови скалните късове, които вече бяха извадили, и намери възможно най-големия.

Напрегна мускули и го повдигна на нивото на гърдите. След това го хвърли към мястото, където беше дупката. Направи същото още веднъж. И още веднъж, докато почувства, че от скалата се откърти нещо. Остави камъка и отиде да провери размерите на отвора.

Беше по-голям. Но беше ли достатъчен? Имаше само един начин да разбере това.

— Оуенс — каза той.

Чу се кашляне, след това друго. Накрая Оуенс отговори:

— Да, сър.

— Ставай! Ще се измъкваме оттук!

Раненият мъж не се възпротиви. Той просто се изправи и политна към стената. Капитанът почувства, че той пада върху него, и му помогна да се задържи на крака.

— Отри! — извика Кърк. — Помогни ми да придвижим Оуенс!

— Да, сър!

Те заедно започнаха да бутат Оуенс напред, колкото е възможно по-внимателно, за да предпазят болния му крак. За своя чест Оуенс продължаваше да пази пълно мълчание. А може би просто нищо не можеше да се чуе от невероятния шум на падащата пръст. След известно време почувстваха, че Каррас го тегли от другата страна на отвора, а после Оуенс пропълзя останалата част от пътя сам. Те вече знаеха, че дупката е достатъчно голяма.

— Ти си следващият! — извика капитанът към Отри.

Мъжът не започна да спори. Просто се покачи и влезе в отвора. Кърк хвана Отри за ботуша и му помогна да се повдигне. След няколко тласъка той вече беше от другата страна.

През това време слабият дъжд от пръст се беше превърнал в порой. Капитанът беше затрупан почти до коленете. Той се опита да се концентрира и да задържи ръцете си на ръба на отвора. Ако загубеше очертанията на отвора, щеше да загине!

Никак не беше лесно. Той все повече се привеждаше под товара на свличащата се пръст и все по-трудно дишаше. Постепенно потъваше. Изходът беше толкова близо и едновременно толкова далече! Една тъмнина, по-дълбока от тази наоколо, заплашваше да погълне съзнанието му.

Не! Не! Като мобилизира всичките си останали сили, той се притисна напред към стената и успя да вкара главата и раменете си в отвора. Но това беше всичко, което можа да направи. Пръстта не му даваше възможност да се оттласне, а просто бавно и неумолимо затрупваше долната част на тялото му.

След това почувства как нечии ръце обхванаха китките му и някой започна да му вика нещо. Той поклати глава. Не можеше да чуе абсолютно нищо, кръвта биеше твърде силно в ушите му.

Но Кърк разбра какво е означавал викът, когато скалата около него започна да трепери. Останалата част от пещерата пропадаше надолу. Той ритна отчаяно, като се опитваше да освободи краката си от тежестта на пръстта. От другата страна другарите му го дърпаха с всички сили, даже в един момент на Кърк му се стори, че ръцете му ще се откъснат. Най-накрая с едно разклащане, което сякаш размести всяка една от костите му, той беше издърпан и така премина от една тъмнина в друга. Само че тук най-после можеше да изкашля цялата мръсотия, която се беше набрала в гърлото му. Можеше да диша. Можеше да се успокои.

Трябваше да бъде щастлив, защото смъртоносният капан, от който се измъкна преди малко, се строполи с оглушителен шум.

Кърк чу някакъв глас в ухото си… Женски глас.

— Капитане! Капитане, добре ли сте?

Той се закашля, но кимна с глава.

— Добре съм. Необходима ми е само една минута…

Каррас се усмихна нежно. Каза му нещо, а гласът й беше като гальовна милувка — хубав глас…