Майкъл Ян Фрийдман
Наследство (4)

Глава трета

Този път Сулу почувства земетресението. Тримата научни офицери, които бяха с него, също го усетиха. Той веднага отвори комуникатора си и опита да се свърже с капитана. Почака секунда, две, три…

Нямаше отговор.

— Капитан Кърк — каза той, — моля, обадете се!

Отново не последва отговор.

— По дяволите! — промълви кормчията.

Той погледна назад към мястото, откъдето бяха дошли. Сините небеса над високото плато не даваха отговор, но беше ясно, че нещо се е случило на капитан Кърк и хората му.

Първата мисъл на Сулу беше да отиде и да види със собствените си очи какво се беше случило. Но по този начин той рискуваше не само своя, а и живота на останалите от неговата група. Трябваше да мисли и за това. Като овладя импулсивното си желание, той се свърза с кораба.

Отговорът беше с оттенък на загриженост.

— Какво става там долу, лейтенант? Мистър Кайл казва, че е загубил сигнала на капитана.

Сулу почувства как гърлото му се стяга.

— В района имаше земетресение — отговори той на Скот.

— Опитах се да осъществя контакт с капитана, но безуспешно.

Шотландецът изпсува тихо, но не чак толкова, че да не се чуе в комуникатора.

— Нов трус?

— Съвсем определено! — Сулу навлажни устни. — Значи знаете за тях?

— Да — отговори Скот. — Да, чух. Доктор Маккой ми разказа, макар и съвсем накратко. Каза също и за създанието, което ги е причинило, онова, което е отровило мистър Спок — изпсува отново, този път по-ясно. — Ако това нещо направи с някой друг същото, което е направило на Вулкан… — той доизказа наум мисълта си: „Не мога да си представя какво би станало с един човек.“

— Виж — каза Скот, — ние не можем да ги сметнем за безследно изчезнали и да ги отпишем! Трябва да разберем какво им се е случило!

— Искам разрешение да се заема с това — каза Сулу.

— Разрешавам ти, но ни дръж постоянно в течение на нещата. Не искам повече изненади, лейтенант! Разбра ме, нали?

— Напълно — увери го Сулу и като затвори комуникатора, каза на хората си: — Чухте заповедта, нали? Да вървим!

От всички присъстващи само Елис се колебаеше. Все пак тя беше намерила това място. Огледа го още веднъж с копнеж и след това се присъедини към останалите. Тръгнаха към хълма.

* * *

Лейтенант Монтгомъри Скот седна в стола на капитана и започна да барабани с пръсти по облегалката. Всичко това не му беше приятно. Ако искаше да бъде отговорен за живота на четиристотин съвсем различни души, не би тръгнал да се занимава с инженерство. С крайчеца на окото си забеляза, че Ухура го наблюдава. Обърна се и видя изражението на лицето й. В него се преплитаха различни чувства: страх, несигурност, но и състрадание. Това му подсказа, че не е сам в този труден момент, и в известна степен го успокои. Сякаш товарът, който чувстваше върху раменете си, беше намалял. Но това не биваше напълно да го успокоява! Капитанът и хората му липсваха, Спок беше в лазарета, а някакво създание тичаше насам-натам и би могло да унищожи и групата на Сулу…

Скот стана от капитанския стол и направи няколко крачки към панорамния екран, където се виждаше планетата Октавиъс IV, обвита в синьо и зелено, омекотявано от различни по форма бели облаци. Той събра ръце зад гърба и погледна втренчено.

Планетата изглеждаше толкова гостоприемна, когато застанаха на орбита около нея! Съвсем различна от смъртоносната клопка, която впоследствие се оказа, че е.

Павел Чеков го погледна от обичайното за него място до навигационния пулт. На Скот не му беше трудно да разбере какво мисли в момента. Той би предпочел да бъде долу, на планетата, като Сулу, да прави нещо, а не да стои тук и да чака.

Шефът по инженерните въпроси се чувстваше по същия начин. Не беше лесно да…

— Мистър Скот?

Той се обърна, когато чу гласа на Ухура.

— Да, лейтенант.

Изражението на лицето й се беше променило, но не към по-добро.

— Сър, имам връзка с адмирал Ковалски. Иска да говори с капитан Кърк.

„Чудесно! — помисли си Скот. — Само това ми липсваше: да се занимавам с началството на Звездната флота, когато трябва да се концентрирам върху това, как да прибера хората си обратно на кораба.“

— Включи го на екрана! — заповяда той с очевидна неохота.

Адмиралът беше висок, елегантен мъж, с леко посребрени коси. Един от тези хора, които не биха изглеждали объркани, дори и ако огнени мравки лазеха по крачолите на панталоните им. Все пак Ковалски показа лека изненада, когато видя Скот на мястото на командира.

— Поисках да разговарям с капитан Кърк — каза той, като се опита гласът му да звучи спокойно.

Скот въздъхна дълбоко.

— Аз съм командирът. Лейтенант Скот, сър. Капитан Кърк и още трима от екипажа изчезнаха, когато бяха на планетата. Ние правим всичко възможно да ги открием дори и в момента, когато говоря с вас.

Адмиралът леко сбърчи вежди.

— Изчезнаха… — повтори той, докато обмисляше чутото.

— Точно така, адмирале. А сега, ако имате нещо да ми кажете, моля ви да побързате. Необходимо е да съсредоточа цялото си внимание върху издирването.

Мъжът на екрана се поколеба само за момент, сякаш преценяваше нещо, преди да реши да го каже.

— Издирването ви ще трябва да почака, командващ Скот. Заповедта е да продължите веднага към Бета Кабрини, минната колония. Член на моя екип ще ви изпрати повече информация и данни за координиране на действията.

За секунда Скот остана като закован и с отворени уста. След това избухна:

— Давате ли си сметка какво говорите? Аз няма да оставя капитана там долу!

Ковалски не изглеждаше особено развълнуван от гневното избухване.

— Аз знам съвсем точно какво говоря. А ти?

Скот скръцна със зъби, като се опитваше да се въздържи. „Ти не правиш на никого добро, като не си сдържаш нервите, и най-малко на капитана“ — помисли си той.

— Адмирале, имам задължения към капитана и екипажа на този кораб! Аз не мога просто да ги изоставя само като ми махне някой с ръка.

Очите на адмирала станаха сурови, но гласът му беше все още спокоен:

— Командващ — каза той, — жителите на колонията Бета Кабрини са в смъртна опасност, всичките двеста осемдесет и четири души! Единствено вашият кораб е наблизо и би могъл да им помогне!

В този момент Скот си спомни колко пъти бяха ускорявали машините до краен предел и накрая откриваха, че опасността не е чак толкова голяма, както бяха информирани първоначално. От друга страна, ако Ковалски беше прав? Ами ако колонията действително се намираше в опасност?

— А сега — продължи Ковалски, — оценявам загрижеността ти за хората от вашия екипаж, но тя не може да замести задълженията, които Звездната флота има към обитателите на тази колония. Особено след като са толкова много. А вашите хора от екипажа, колко казахте, че липсват? Четирима?

Старата игра с числата! За нещастие, тя имаше ефект. Биха ли могли четирима да изместят двеста осемдесет и четирима, особено ако се предположи, че на капитана и останалите вече не може да се помогне. Скот прехапа устни.

— Сър — започна той с премерена сила на гласа, — не казвам, че колонията и жителите й нямат нужда от помощ, но ако ми дадете просто още съвсем малко време…

— Няма време! — настояваше адмиралът, като се облегна назад. — Доколкото ни е известно, някои от жителите на колонията вече са убити. А сега, аз вече казах, че разбирам положението ви. Повярвайте ми, аз самият съм бил в подобна ситуация, но от изключителна важност е веднага да напуснете Октавиъс IV и да се насочите към Бета Кабрини колкото е възможно по-бързо.

Скот се намръщи.

— Адмирале, поне ми позволете…

— Може би не ме чухте, мистър Скот! Въпросът не търпи дискусии. Или тръгвате веднага към Бета Кабрини, или аз ще се погрижа да ви изправят пред военен съд. Ясно ли е?

Ноздрите на Скот потрепнаха. Само мисълта, че трябва да изостави Кърк, беше отвратителна. Той не се стресна особено от заплахата да бъде изправен пред военен съд, не за първи път го заплашваха с това. Но беше очевидно, че няма да стигне доникъде, като влиза в пререкание с адмирал Ковалски.

— Да, сър! — отговори той най-после. — Кристално ясно.

Вътре в себе си обаче се закле да прегледа внимателно данните в информационния пакет и ако не се убеди, че Бета Кабрини е в сериозна опасност, да остане на орбита около Октавиъс IV. А адмиралът да върви по дяволите!

* * *

— Боже господи! — каза Елис, все още задъхана от бързото завръщане на мястото за телепортиране. — Дали е възможно да са тук, долу?

Сулу и останалите стояха пред една огромна дупка, в която сякаш земята беше пропаднала, увличайки със себе си дървета, пръст и всякаква растителност. Изглеждаше така, сякаш някой беше дръпнал щепсела и цялата джунгла се беше сринала в отвора.

Докато Феритър действаше с трикордера си над цялата тази бъркотия, мозъкът на Сулу работеше на бързи обороти. Според данните от комуникатора точно тук беше мястото, от което капитанът беше изпратил последното си съобщение. Възможно беше Кърк и хората му да са се придвижили от това място, но едва ли са могли да отидат далеч. И ако все пак са успели, къде бяха сега?

Не беше особено голямо съвпадение, че те са изчезнали точно когато се е отворила тази огромна пропаст. Явно те бяха някъде там, долу! Но дали бяха живи? Скоро щеше да се разбере.

Феритър завърши с проверката и прочете резултатите. Намръщи се, но не каза защо. Сулу събра кураж и каза вместо него:

— Няма признаци на живот.

Феритър кимна.

— В областта, която мога да сканирам, да. Но има някои пропуски в показанията, същите като при широкообхватните изследвания.

Сулу се хвана за думите му като удавник за сламка.

— Значи може би са все още живи някъде тук, долу… — заключи той.

— Но и съществото може да е живо тук, долу — напомни им Марголис, последният от групата, след това внимателно погледна в дупката, сякаш от нея всеки момент можеше да излезе нещо.

— Ще трябва да рискуваме — каза Сулу, като прибра трикордера си, а вместо него извади фазера. — Докато не намерим телата им, ще предполагаме, че капитанът и останалите са живи.

Той насочи оръжието си към средата на ямата и започна да пробива отвор в скалата. Стълб бял дим се издигна нагоре от мястото, където лъчът беше изгорил стеблото на едно дърво, превръщайки го в прах.

— Да вървим! — каза той на останалите, като дори не отмести погледа си от мястото, върху което се беше съсредоточил. Ако са все още живи, могат да се задушат от недостиг на въздух.

Елис, Феритър и Марголис се опитваха да се присъединят, когато комуникаторът на Сулу забръмча. Сърцето му подскочи, защото за момент той помисли, че това може би е Кърк. Отвори устройството.

— Сулу?

Беше Скот. Сулу преглътна разочарованието си.

— Намерихме мястото, откъдето капитанът се е обадил за последен път — съобщи той. — Земята тук е пропаднала и ние мислим, че той и хората му са затрупани. Ние…

Скот изпсува и го прекъсна.

— Това вече няма значение. Ние ви телепортираме обратно.

Сулу не можеше да повярва на това, което чу.

— Мистър Скот, те може да са все още живи! Ако има и най-малък шанс…

— Не зависи от мен, момче! — изрева Скот. — Приготви се за телепортиране!

Преди Сулу да разбере какво означава „не зависи от мен“, те бяха обгърнати от транспортния облак.

* * *

— Мистър Скот? — британският акцент на Кайл не можеше да се сбърка дори по вътрешната уредба.

Шефът по информацията беше седнал отново, но започваше да съжалява. Дали просто си въобразяваше, или проклетият стол наистина го притискаше?

— Да — каза той на Кайл. — Надявам се, че хората на Сулу се прибраха.

— Разбира се, сър.

— Да благодарим на господа за това! — каза Скот. — Мистър Сулу да докладва на мостика. Останалите могат да оставят находките в научния отдел.

След това погледна към Чеков, който вече се беше обърнал в стола си и очакваше указания.

— Курс Бета Кабрини — докладва мичманът, без Скот да му казва. И Чеков не изглеждаше доволен, че оставиха капитана, но не позволяваше това да му попречи да си върши работата.

— Благодаря, мичман! — Скот погледна към Риърс, дежурния кормчия. — Орбита шест! — заповяда той.

— Орбита шест — потвърди Риърс.

След като „Ентърпрайс“ смени посоката, Октавиъс сякаш се изплъзна от панорамния екран, като отстъпи мястото си на цяло море от звезди. Скот не поиска „огледалото за обратно виждане“, както обикновено правеше Кърк. Не искаше да си спомня какво оставя след себе си. След няколко минути вратите на турболифта се отвориха и Сулу приближи към командния мостик. Беше все още зачервен и потен от работата си на планетата. Той се насочи директно към командното място, като погледна само веднъж към панорамния екран. Опитваше се да избегне всякаква конфронтация със Скот.

Но шотландецът имаше друго намерение.

— Мистър Сулу? — каза той.

Лейтенантът спря изведнъж и го погледна.

— Да, сър?

„Не си прави труда да сядаш!“ — помисли си Скот и без да каже нищо, тръгна към турбоасансьора, от който Сулу току-що беше слязъл.

* * *

Маккой се облегна на полицата на биолеглото със скръстени на гърдите ръце и критично наблюдаваше признаците на живот върху дисплея, намиращ се над главата на Спок. След това погледна и самия Спок. Само зеленикавият блясък по бузите на Вулкан показваше каква ожесточена битка се водеше в него. От една страна, непознатата отрова, която животното беше инжектирало в него, засилваше подлудяващо неговия метаболизъм. От друга страна, успокоителното, което му беше дал докторът, след като го докараха в лазарета, потискаше същия този метаболизъм.

Безизходно положение, но то не можеше да продължи безкрайно. Макар че засега се беше стабилизирал, битката за живот си вземаше необходимото бавно, но сигурно. След известно време това напрежение щеше да го изтощи до краен предел, а може би дори щеше да го убие.

Докторът поклати глава. Не биваше да допуска това да се случи!

Макар че Спок понякога го дразнеше и споменаването на израза „логиката на Вулкан“ го караше да настръхне, Маккой уважаваше, макар и неохотно, първия офицер на кораба. „А може би и нещо повече от уважение…“ — призна пред себе си докторът.

Като се намръщи отново, той пресече лазарета и се насочи към лабораторията. Когато влезе, доктор М’Бенга и сестра Чапъл се обърнаха и го погледнаха.

— Как е? — попита Маккой.

Преди да инжектира от транквилизатора в тялото на Спок, доктор М’Бенга, специалист по медицина на вулканите, взе проби от кръвта на пациента за анализ. М’Бенга вдигна рамене.

— Доста добре! Изолирахме отровата. Но досега такова нещо не съм виждал. Ще е необходимо време, преди… — мъжът спря да говори и се усмихна. — Мисля, че не трябва да ти казвам това, нали?

— Няма нищо — увери го Маккой. — Говориш с човек, който веднъж каза на капитана как да управлява кораба…

Току-що беше изрекъл това и Маккой чу приглушени стъпки по коридора, които приближаваха към тях. Изсумтя:

— Не е застрашен от някаква опасност, макар че все още сме далече от излекуването му. Защо, капитанът ли пита за него?

— Не — отговори Скот, — макар че капитан Кърк е другата причина, поради която идвам при вас.

Нещо студено и лепкаво пропълзя по гърба на доктора.

— Скоти — каза той бавно, — ако искаш да ми кажеш, че нещо се е случило на Кърк, по-добре карай без заобикалки!

Скот въздъхна.

— Е, добре — съгласи се той, — ще говоря направо!