Майкъл Ян Фрийдман
Наследство (3)

Глава втора

Кърк наблюдаваше, докато изследователската му група отново се разпръсна. Спок, разбира се, остана до пещерата. Кърк не беше сигурен дали тук може да се открие нещо повече, но знаеше, че не трябва да спори с първия си офицер, защото той имаше нюх по тези въпроси. Ако имаше някой, който знаеше как да изрови нещо интересно, това беше Спок. Командирът разглеждаше внимателно джунглата. Като извади трикордера, който беше взел назаем от научния отдел, той се приближи към едно приятно изглеждащо дърво с издути мембрани, разположени на зигзаг по кората, и записа клетъчния му състав. След това се придвижи до съседното дърво, което беше съвсем различно от предишното — с клони, завършващи с ресни, развявани от вятъра като коса.

В началото на кариерата си Кърк мислеше, че изследователската работа е отегчителна, но с течение на времето беше започнал да цени дреболиите. Не толкова задълбочено и многостранно като Спок, но все пак ценеше всички тези неща. Освен това не биваше да губи уменията, които беше придобил по пътя си до капитанското място. Така че, от време на време, когато се телепортираше до някоя планета, по-различна от останалите, той вземаше непосредствено участие в изследванията — просто за да поддържа формата си.

Но сега мислите му все се връщаха към трусовете. Ами ако те имаха нещо общо с пристигането им тук? Може би по невнимание бяха смутили нещо? Бяха нарушили някакъв неизвестен за тях баланс? Отново погледна дървото, което изследваше с трикордера си. Трудно би могло да се каже какви са корените му. Кърк разгледа някои от другите дървета наоколо. Ако корените им можеха да се движат и ако достатъчно много от тях се бяха раздвижили по едно и също време, то те биха могли да предизвикат промяна в подземните структури, които задържаха повърхностния слой. При това всеки би помислил, че има земетресение, макар и слабо.

Разбира се, всичко това беше само една хипотеза. Но той смяташе да я провери, преди да си тръгнат. Може би като разкопае около корена на някое дърво, така че да намалеят повредите…

Изведнъж вик разцепи тишината на джунглата. Неподготвен за това, Кърк замръзна намясто. В следващия момент вече бягаше в посоката, от която дойде викът. Докато минаваше сред папратовите листа, той се сети чий беше гласът: на Оуенс. Мъжът не би извикал така, ако не беше се случило нещо много страшно!

Когато пристигна в района на пещерите, капитанът вече беше задействал трикордера си, а фазерът беше в другата му ръка. Като се провря под един гъст, усукан клон, видя Оуенс.

— Какво става? — извика капитанът.

Проследи движението на ръката му и видя един от членовете на екипажа.

През клоните на дърветата не можеше да каже кой беше, но фигурата явно се бореше с нещо. Тогава, силно изненадан, капитанът забеляза, че тя се издига във въздуха. Когато се издигна достатъчно над клоните, които пречеха, Кърк видя, че това беше Спок. Той се гърчеше и притискаше ръце някъде в средата на тялото, макар че не беше ясно защо. След това Кърк видя бледото слабо пипало, което се беше увило около кръста на Вулкан. Когато проследи къде е началото на чудовището, а то идваше от една от пещерите, Кърк насочи фазера си и стреля. Червен лъч фазерна светлина порази пипалото по средата между Спок и входа на пещерата. То се сви, сякаш от болка, но без да пусне жертвата. Напротив, сякаш я стисна още по-силно, а тя издаде агонизиращ звук. Вляво от Кърк още два фазерни лъча прорязаха въздуха. Единият не попадна в целта. Другият улучи пипалото в най-ниската му видима част. И този изстрел не успя да освободи Спок. Разкъсван от мъка, като виждаше страданията на първия офицер, Кърк нагласи фазера на най-силната степен. Не обичаше да унищожава нещо, което няма достатъчно ум, за да им причини вреда, но не можеше да отстъпи Спок без бой.

За съжаление, тъкмо когато Кърк натисна спусъка на фазера, земята под краката му потрепера и той много бързо разбра, че това не беше просто следващото земетресение. Земята зад него се надигна, сякаш някаква подземна сила изведнъж се беше активизирала. Всичко се тресеше, дърветата се клатеха и падаха, нещо бяло, толкова бяло, че сияеше, се издигна на фона на цялата тази бъркотия от пръст, скали и изтръгнати от земята клони. Като ревеше, то се изправи в пълен ръст. Беше около десет пъти по-високо от ръста на обикновен човек!

То напомняше на Кърк екскаватор — от онези, които използваха, за да копаят земята там, в Айова. Но този тук беше огромен и докато капитанът го наблюдаваше като омагьосан, чудовището разпери множество пипала, някои от които по-къси, а други по-дълги. Пипала като онова, което държеше Спок. Много скоро след като капитанът установи това сходство, земята между чудовището и пещерата започна да се разцепва по права линия. Онова, което се показа сред отломъците, беше един дебел, силен, около десет метра дълъг крайник — останалата част от пипалото, което беше хванало Спок. Накрая, в желанието си да се освободи, чудовището събори входа на пещерата.

— Върни се обратно! — извика Маккой от другия край на влечугото. Той правеше всичко, което беше по силите му, за да предпази Каррас от чудовището, макар че тя изглеждаше спокойна.

Междувременно то издигаше Спок във въздуха, като го доближаваше до горната си част, където започваше да се отваря един сравнително малък, розов стомах. Кърк реши, че това ще е целта му, и изпрати един лъч директно в отвора. Съществото потрепера и се сви, а във въздуха се понесе отвратителна смрад на изгоряла плът. Но дори силно интензивният лъч не го принуди да охлаби агонизиращия Спок. Като го завъртя, чудовището го поднесе към едно от другите си пипала, а не към разрушената си уста.

Тогава се случи нещо, но капитан Кърк не беше сигурен какво точно беше то. По-малкото пипало, изглежда, докосна Вулкан по рамото и секунда по-късно по-големият крайник, онзи, който го беше държал до този момент, го пусна върху разпокъсания торф. Може би фазерният лъч имаше ефект все пак. Може би беше необходимо известно време, за да може сигналът за болка да достигне от раната до примитивната нервна система? А може би след като устата му не функционираше, то не знаеше вече какво да прави със Спок?

Във всеки случай съществото не възнамеряваше да дава обяснения за действията си. Когато Оуенс и Отри изтичаха напред, за да видят какво става с първия офицер, то се оттегли в дупката, от която се беше появило.

Кърк се доближи до ръба на зеещата дупка, за да се убеди, че животното наистина се оттегля. От другата страна на отвора видя Каррас да прави същото с фазер в ръка. Тя се беше стегнала, точно както се очакваше при дадените обстоятелства. След няколко секунди Кърк реши, че съществото наистина си е заминало. Прибра фазера си и даде сигнал на Каррас да направи същото. Маккой вече беше пристигнал до проснатото тяло на Спок и определяше с помощта на един трикордер какви са раните му. Кърк изостави дупката и се присъедини към тях.

Когато се доближи, видя, че Вулкан трепери, обхванат от някакви страшни конвулсии. Беше зачервен и се тресеше. Дишаше доста учестено и очите му бяха широко отворени.

Командирът очакваше да има счупени ребра, вътрешни кръвоизливи, но не и това, което виждаше.

— Боунс — каза тихо Кърк, като клекна до доктора, — какво става с него?

Маккой не отговори, а само се намръщи. Докато капитанът наблюдаваше Спок безпомощно, Боунс извади пакетче хипосулфат от чантата си, размеси го и го притисна към ръката на Спок. Секунда по-късно сякаш се чу звук и треперенето на Спок спря, макар че той все още не даваше признаци, че е в съзнание.

Маккой разгледа Спок отново. Резултатите от трикордера малко го поуспокоиха. Най-накрая се обърна към Кърк и каза:

— Нещо е влязло в кръвоносната му система. Някакъв вид отрова, която аз не мога да идентифицирам. Тя увеличава скоростта на протичане на жизнените му процеси — каза той и като се обърна с гръб към Спок, взе показания от друг трикордер. Очевидно и те не бяха лоши. — Преди да му дам приспивателни — продължи докторът, — неговият метаболизъм достигна стойности два пъти по-високи от допустимите. Ако го бяхме оставили сам, сърцето му щеше да се пръсне.

Изведнъж командирът си спомни как едно от пипалата се беше плъзнало по рамото на Спок. Той изпсува и каза на доктора:

— Боунс, видях, че чудовището докосна Спок с едно от пипалата си… Ето тук — той посочи мястото, където се срещаха вратът и рамото на Вулкан.

Като издърпа туниката настрани, Маккой откри три малки точки, явно следи от убождане, които бяха все още зелени от съсирената кръв.

— По дяволите! — каза Боунс. — Ето това е! Така се е случило — той поклати глава, като все още гледаше към раната. — Трябва да анализирам веществото и да разбера защо му влияе по този начин.

Кърк реши какво трябва да направи. Извади комуникатора си и го отвори.

— Мистър Скот?

Отговорът дойде веднага.

— Да, сър!

— Спок е ранен. Веднага да бъдат телепортирани с доктор Маккой! Когато пристигнат, да бъде готова една носилка.

Гласът на Скот натежа от явното безпокойство, което изпитваше, и той отговори:

— Веднага ще бъде направено, капитане!

Маккой се обърна към капитана с поглед, в който се четеше: „Само двамата ли?“

— Скоти — прибави капитанът, — кажи на Кайл, че и ние, останалите, се завръщаме, след като влезем във връзка с групата на Сулу.

Той погледна към доктора. Последното изречение беше добавено, за да го успокои:

— Преди да си тръгнем окончателно, искам да се уверя, че всички са добре.

— Разбрано, сър — отговори главният инженер. — Изключвам.

Капитанът изчака изсвирването, което означаваше край на връзката, и отново проговори в устройството:

— Сулу, докладвай!

— Всичко е наред, капитане. Всъщност тъкмо щях да ви се обаждам. Мичман Елис се натъкна на…

— Не сега, Сулу! Ние открихме причината за тези трусове — подземно същество, което не е съвсем дружелюбно настроено. Мистър Спок вече е ранен. Няма да рискуваме живота на който и да е! Телепортираме се.

— Да, сър — отговори Сулу.

Изглежда, беше разочарован, но каквото и да беше намерението на Елис, то можеше да почака.

В този момент Спок и Маккой бяха обгърнати от светлината на транспортния лъч. Когато започнаха да се дематериализират, капитанът погледна още веднъж Вулкан. Беше вече успокоен, но все още мрачен и напрегнат. Ако имаха късмет, докторът щеше да открие противоотрова, преди да е настъпило ново усложнение.

След миг тях вече ги нямаше, останаха само отпечатъците им върху меката пръст, изровена от животното. „Ако имаме късмет…“ — въздъхна Кърк и след това добави на глас:

— Стой наблизо!

— Слушам, капитане! — отговори Сулу.

Кърк очакваше светлината на комуникатора му да изгасне, когато почувства, че земята под краката му пропада. Той падна по очи на дълбочина около четири фута. Когато се огледа, забеляза, че същото беше сполетяло и приятелите му. Те вдигнаха предпазливо глави, като се чудеха какво се е случило и какво трябва да правят по-нататък. На разстояние десет метра във всички посоки, включително и мястото, откъдето съществото се беше появило, теренът се беше нагънал. Дърветата се накланяха под невероятни ъгли, камъни се срутваха срещу членовете на експедицията, издигаха се купчини пръст, стърчаха изтръгнати от земята корени.

— Няма страшно! — опита се да успокои останалите капитанът и посочи към една купчина пръст. — Изтегляйте се оттук. Бавно! Опитайте се да не…

Изведнъж се почувства още едно надигане и земята сякаш се наклони на една страна. Кърк имаше чувството, че те са късове храна в някаква огромна чиния и че сега просто ги изхвърляха в кошчето за боклук. Накрая чинията се наклони надолу и Кърк зърна тъмна зейнала дупка, очакваща да ги погълне. Като се препъваше, той побягна в обратната посока. Останалите го последваха, но нямаше за какво да се хванат. Всичко беше като разорано — и земята, и скалите поддаваха, когато Кърк опитваше да се хване за тях. Секунда след това усети, че се спуска стремглаво към дупката. Докато беше в съзнание, чу някой да вика за помощ, а след това тъмнината се спусна пред очите му. Имаше неясното чувство, че нещо се срути върху него точно преди тъмнината да го покрие изцяло.

* * *

Геологът Рон Грос лежеше по корем на покрива на административната сграда на колонията Бета Кабрини. Наблюдаваше площада още от момента, в който нашествениците се материализираха. Цялото население на колонията беше подбрано като стадо и изкарано на открито около една временна платформа, издигната през последните няколко часа. Всички бяха там, освен Грос и лежащия до него човек.

— Какво става долу? — попита Ромиел Гриин, помощникът на Грос. Пред него нямаше отвор, през който да наблюдава.

По-възрастният мъж вдигна рамене.

— Събират всички заедно. Уейн застава на сцената.

Грос видя как Уейн минава покрай меркаанците, които обграждаха дървената платформа. Мъжът държеше главата си високо вдигната. Това не беше лесно при дадените обстоятелства. Не беше лесно обаче и да не погледне към покрива на администрацията, където знаеше, че са Грос и Гриин в очакване на своя шанс.

През краткото време, откакто бяха тук, нашествениците бяха убили седем от жителите на колонията, без да се броят тримата, които бяха заклани просто ей така, за назидание на останалите. Уейн каза на меркаанците, че тези безсмислени убийства не бива да продължават и че те не са в техен интерес, тъй като ще увеличат съпротивата у жителите на колонията. Но ако му дадяха възможност да се обърне към хората си, той може би щеше да ги убеди да съдействат на нашественика, което ще е от полза както за меркаанците, така и за тях самите.

Разбира се, ограничаването на насилието беше само част от плана на Уейн. Той знаеше, че ако вниманието на меркаанците бъде приковано към него, това ще даде възможност на останалите да действат. Знаеше също, че от всички учени в колонията Грос има най-добри познания в областта на комуникациите.

— Колко още ще чакаме? — попита Гриин.

Грос видя, че Уейн застана върху платформата. И малките шумове, които се чуваха сред тълпата, заглъхнаха съвсем поради заплашителното присъствие на меркаанците. Администраторът започна да говори.

— Няма да чакаме повече — каза Грос. — Да вървим!

Запълзяха към задния край на сградата и се доближиха до един отвор в стената. Този път през него надзърна Гриин.

— Чисто ли е?

— Доколкото мога да видя, да! — прошепна Гриин.

Това не означаваше, че точно под него няма някой, който да охранява задната врата. Много предпазливо той надникна над стената. Секунда по-късно се дръпна назад.

— Чисто е! — докладва отново Гриин.

А сега идваше най-трудната част: да се спуснат от покрива и да влязат в сградата, без някой да ги забележи. Грос никога не беше се упражнявал в подобен вид дейност. Господи, дори не беше добър катерач, а това се отнасяше и до неговия другар. Но те бяха видели хора, убити от меркаанците поради някаква незначителна причина или дори безпричинно. Сред тях беше най-близкият приятел на Гриин, а никой не можеше да каже кой ще е следващият. Дали бяха тренирали или не, вече нямаше значение. Трябваше да опитат!

Като се плъзна по стената, Грос увисна за около секунда, като се държеше само на върха на пръстите си. След това се пусна и падна долу. Земята под него поддаде, но той все пак успя да се закрепи на крака. Като се огледа наоколо, забеляза, че улицата е пуста, и въздъхна с облекчение, макар да не беше усетил, че до този момент е сдържал дъха си. От устата му излязоха кълба пара, които не след дълго се разсеяха в студения въздух. Гриин скочи до него и обувките му се ожулиха в твърдата, суха земя, когато се опита да се задържи прав. Шумът не беше достатъчно силен, за да привлече нечие внимание. Дотук добре. Като бръкна в джоба си, Грос извади ключа от административната сграда. Обикновено тя стоеше отключена, но водачът на меркаанците беше заповядал входовете й да бъдат заключени.

В момента всички меркаанци бяха на площада. Те слушаха Уейн и наблюдаваха тълпата. Грос пъхна магнитния си ключ в отвора и вратата плавно се отвори. Като размениха погледи помежду си, те тръгнаха напред. За щастие, през единствения прозорец се виждаше ъгълът на сградата отсреща. Площадът не можеше да се наблюдава от другите стаи. Имаше само една врата и тя беше заключена. След като Гриин премина през прага, вратата се затвори със свистене. Тишината беше дълбока и непроницаема. Това действаше успокояващо.

— Ето тук — каза Грос и посочи към разположения високо уред за комуникации.

Беше доста по-модерен от онези, с които беше свикнал да работи, но все пак той се беше занимавал с комуникации преди години, когато повечето изследвания на планетите се осъществяваха от малки групи и единственият начин един млад геолог да бъде забелязан и назначен, беше да умее да върши всичко. Тъй като съвсем не умееше да готви, комуникациите бяха добър изход от положението.

Като вървяха приведени, те се доближиха до устройството. По този начин избягваха възможността да бъдат забелязани през прозореца. Грос се надяваше да разбере как работи проклетото устройство, преди Уейн да е свършил с речта си.

— Какво мога да направя аз? — попита Гриин.

— Просто наблюдавай — отговори му Грос, като се съсредоточи върху контролното табло. Искаше му се по-рано да беше обърнал внимание на устройството, преди обстоятелствата да наложат това. Нямаше никакви надписи. Беше конструирано за специалисти. В колония като тяхната имаше твърде много хора, които биха могли да се справят, но за съжаление те бяха там, на площада, под строго наблюдение и не можеха да помогнат. Грос разтърка ръцете си една в друга, за да ги сгрее. Бяха вкочанени от студа на покрива.

„Добре — каза си той. — Не изглежда трудно. Ужасно различно, но не непременно трудно! Всичко, което трябва да направя, е да го задействам.“

Той включи устройството. Чу се тихо бръмчене. След това го настрои на най-близката цел, така че да има шанс някой да хване сигнала навреме и да може да отговори. Грос подаде команда и устройството насочи предавателя си към Звездна база 22. На екрана веднага се появи съобщение, че сателитната система се пренасочва според зададената инструкция „Програмирай съобщението!“: „Нужна ни е незабавна помощ! Колонията е завладяна от меркаанци под ръководството на Хеймсаад Дриин. Този въпрос е изключително…“

На Грос не му се удаде да завърши изречението. Преди да разбере какво става, Гриин го хвана за ръката и го издърпа към мястото, откъдето бяха дошли.

— Меркаанци! — промълви той с широко отворени от ужас очи.

Грос чу гърлени звуци — явно надалече, но все пак достатъчно високи, както му се стори. Дали идваха към тях?

Това нямаше значение. Той не можеше да си тръгне все още. Трябваше да подаде командата за предаване! Дори съобщението да не беше пълно, то би дало сигнал за тревога на Звездната флота. Грос докосна с ръка бутона, който предполагаше, че трябва да се използва за изпълнение на подадената команда.

Системата отговори: „Готовност за приемане.“ Това не беше необходимият бутон! Той го натисна отново, което доведе до изтриване на командата. Проклета Звездна флота! Защо беше необходимо да променят бутона за изпълнение? Вероятно отново са се опитвали да опростят нещата, а са ги направили по-трудни. И без никакви надписи!

— Трябва да тръгваме! — настояваше Гриин.

По лицето му беше изписан ужас. Грос поклати глава, за да се освободи от усилващия се страх.

— Все още не! Трябват ми още няколко секунди!

Той се обърна към контролното табло. Чувстваше се като глупак. Досега всичко вървеше добре. Да стои тук като закован и да търси бутона за изпълнение, беше върхът на абсурда! Трябваше да е тук някъде. Този или този?

Чуха се други гърлени звуци. Този път някъде по-наблизо. Очевидно меркаанците приближаваха към тях. Нима бяха разкрити? Нима вратата скоро щеше да се разтвори, за да пропусне вътре една дузина сиви дяволи с бластери в ръце? Изведнъж Гриин тръгна към изхода. Ядосан, Грос извика след него:

— Къде мислиш, че отиваш?

Младият мъж отговори:

— Някъде навън. Отивам да им дам нещо, над което да помислят…

Геологът разбра. Неговият сътрудник имаше намерение да се покаже навън, за да привлече вниманието на нашествениците, докато Грос си свърши работата.

— Ти си луд! — каза той. — Това е самоубийство!

Гриин беше уплашен до смърт, но добави:

— Нямаме време да спорим. Трябва да вървя!

След това вратата се отвори и той излезе. Грос остана сам. Продължи да търси нужния бутон.

Кой от всичките? Кой? Едно погрешно действие би изтрило съобщението и той трябва да го набира отново. Натисна един бутон. На екрана се появи надпис: „Съобщението е записано.“

Не, на него не му беше необходимо това! Ако меркаанците намереха устройството, щяха да разберат, че някакво съобщение е било изпратено. Той натисна още веднъж бутона и изтри тази команда.

Оставаха още два бутона. Един от тях трябваше да е този, който му беше необходим!

Някъде отвън се чуваха дълбоки гърлени викове. Дали Гриин беше открит? Или пък търсеха него?

Още два бутона. Трябваше бързо да избере един от тях. Без да мисли, той натисна по-големия. За щастие желаният ефект се получи: „Съобщението е изпратено.“

Грос въздъхна с облекчение. Най-после, като се поддаде на страха си, той хукна към задната врата. И замръзна на място.

Чуваха се все повече викове. Ботуши удряха по замръзналата земя. Меркаанците идваха по улицата точно пред сградата.

В един момент той сякаш почувства, че те вече са върху него, че го сграбчват за палтото и го хвърлят встрани… Като че ли ги виждаше как насочват оръжията си срещу него. След това тропотът отмина.

Той прошепна благодарността си в празната стая, но мислеше за своя помощник. Представяше си го как бяга от алея в алея с цяла банда меркаанци по петите, които го настигат все повече и повече…

Ако го откриеха тук, меркаанците щяха да разберат, че е изпратил вик за помощ и щяха да се подготвят да посрещнат групата, която ще изпрати Звездната флота.

Грос опита да се стегне и докосна с ръка панела, разположен встрани от входа. Механизмът за отваряне на вратата се задейства. Геологът подаде глава навън и видя, че няма меркаанци. Измъкна се, след като се увери, че вратата ще се затвори след него. След това се затича към една сграда, достатъчно отдалечена от администрацията, където щеше да потърси подслон. Така беше според първоначалния план, но Гриин трябваше да бъде с него.

Веднага след като се сети за Гриин, той чу вик за помощ. Беше недалече от него. Идваше през една-две улици от мястото, където се намираше той.

Правилно беше да побегне в противоположната посока. Ако помощникът му беше заловен, Грос не можеше да направи нищо! Независимо от това той тръгна в посоката, от която се чу викът. Може пък да има шанс, макар и минимален, да помогне на Гриин да се измъкне…

На пресечката чу друг вик, идващ от съседната улица, вдясно от него. Макар че душата му се разкъсваше, Грос знаеше, че викът е добър знак: това означаваше, че все още не са убили Гриин, че той все още е жив!

Като се огледа, за да се убеди, че не са го забелязали, Грос премина по улицата и се приближи до ъгъла. Въздъхна дълбоко и надзърна. Видя, че помощникът му беше хванат от двама яки меркаанци. Те го блъснаха към трети меркаанец, който държеше в ръката си оръжие.

Балак! Грос разпозна онзи с оръжието. Беше вторият офицер на Дриин. Балак приближи лицето си до лицето на Дриин.

— Какво правеше тук, човече? Каква подлост се канеше да извършиш?

Грос знаеше, че младият човек няма да издържи дълго на разпитите. Не притежаваше такава силна воля. След известно време щеше да издаде Грос и Уейн, и всички, които бяха замесени. Гриин също знаеше това. Вместо да моли за милост, той удари с всичка сила Балак по лицето. Повече от изненада, отколкото от болка, меркаанецът направи крачка назад, като гърлено изпсува.

За момент Грос изпита удоволствие, като видя кръвта, която се стичаше от носа на Балак. Тогава меркаанецът насочи оръжието си и стреля в Гриин. Мъжът сякаш искаше да извика, но не успя. Светлината се разпростря и го погълна. Миг след това от него нямаше и следа…

Грос се разтрепери. Беше чувал как действа бластерът, но не беше виждал. Като се препъваше в бързината, той се върна на улицата, преди някой да го забележи.

Силите му го напускаха. Коленете му омекваха. Тръгна към най-близката врата, но се строполи на земята. Сякаш усетила присъствието му, вратата се отвори. Той пропълзя вътре и положи глава на пода.

Цяла вечност слушаше как сърцето му бие в тъмнината…