Майкъл Ян Фрийдман
Наследство (23)

Епилог

Пайк остави чашата си с черно, горещо кафе и докосна едно копче, което задвижваше водопроводния кран в кухнята. Секунда по-късно силна струя вода със стайна температура покри намиращите се в мивката чинии от закуската и различните сребърни прибори. Разбира се, той и Вина можеха да избегнат миенето на съдове, ако имаха желание за това. Но те бяха решили да запазят живота си на нормални, обикновени хора.

Това не изключваше присъствието на други лица, например на някого като Дерет. Все пак нормалните хора, когато почиваха в примитивни условия, често наемаха някой, който да се грижи за домакинската работа.

Но след като решиха да удължат престоя си в къщата на плажа, Вина по собствено желание реши да отстрани Дерет. Той винаги щеше да е като чужд на обстановката. Освен това тя беше забелязала как появяването на прислужника дразни Пайк, макар че той не го казваше.

Като взе една гъба от съда, пълен с биоразграждащо вещество за измиване на съдове, Пайк започна да работи. Секунда по-късно се появи и Вина, идваща от задната част на къщата.

Той я погледна.

— Намери ли го?

Тя кимна. Приближи се към мивката и му показа това, което носеше. Беше една старомодна детска книга — „Алиса в страната на чудесата“.

— Беше в килера. Точно там си спомням, че я бях сложила — каза тя.

— Значи тя трябваше да е там? — довърши изречението той.

Тя повдигна рамене.

— Не знам. Просто обичам нещата да са там, където очаквам да бъдат.

Изведнъж тя погледна встрани. Вниманието й беше привлечено от нещо друго. Като проследи погледа й, той надникна през кухненското прозорче към плажа.

В началото Пайк си помисли, че тя гледа китовете, които се бяха приближили до брега преди няколко дни. Но след това видя, че пазачът стоеше върху пясъка на около десет метра разстояние от къщата. Той кимна, щом очите му се срещнаха с тези на Пайк.

— Връща се! — каза Вина. — Сигурно има някакви новини!

Пайк промърмори нещо в знак на съгласие. Като смъкна една хавлиена кърпа от закачалката, той изтри ръцете си и я хвърли върху масата. След това хвана Вина за ръката и я поведе надолу по стъпалата. Пясъкът беше хладен, защото слънцето още не беше изгряло.

Кръвоносните съдове по слепоочията на пазача туптяха.

— Здравейте, Кристофър, Вина!

— Добро утро — отвърна Вина. — Откога стоите тук отвън?

Мъжът се усмихна леко.

— Времето е илюзия.

Тя кимна.

— Трябваше да се досетя, че ще отговорите така.

Мъжът погледна към Пайк.

— Направихме, както ни каза.

— Имате новини от моите приятели?

— Да, имаме! — потвърди талозианецът. Усмивката му стана по-широка. — Няма да бъдете недоволен от това, което открихме.

Пайк почувства успокоение да обхваща душата му. Не очакваше, че ще е така. Трябва да е бил разтревожен много повече, отколкото сам е предполагал.

— Заповядайте — каза той на пазача.

— Да, благодаря.

След известно време те всички седяха в кухнята. Пайк нямаше търпение.

— Кажи за приятелите ми!

Пазачът заговори:

— Да започна ли с този, наречен Спок?

Човекът кимна.

— Да, съгласен съм.

— Добре! — тъмните му очи се присвиха. — Спок е имал малко проблеми напоследък. Но се е справил с тях. Сега е здрав и потънал в изследванията си.

Пайк въздъхна.

— Не разполагате ли с някакви подробности?

Изражението по лицето на пазача стана печално.

— Съжалявам, но не разполагам.

— Важното е, че е добре! А другите?

Талозианецът разказа за състоянието на всеки един от предишните му другари. Когато свърши, Пайк се почувства развеселен.

— Благодаря ти за всичко! — каза му той.

Пазачът кимна и си тръгна. Тогава Вина се намести в прегръдката на Пайк и го погледна.

— Щастлив ли си?

— Да! — отговори той. — Искам да кажа, не бих могъл да искам повече.

— Тогава какъв е проблемът? Изпълнен си с носталгия, така ли?

Мъжът помисли малко и кимна. Вина го познаваше по-добре, отколкото той сам себе си.

— Може би си права — съгласи се. — Искам да съм там с тях! Да изследвам. Да изпробвам възможностите си.

Тя учудено поклати глава:

— Не беше ли ти този, който ми казваше, че не заспиваш по цели нощи, потиснат от товара, който носиш като командир и че желаеш просто да намериш някъде един плаж и някой, който да ти е приятен, с когото да бъдеш там?

Той се усмихна.

— Знаеш ли, хубаво е, че паметта ти е по-добра от моята. Казал съм това, така ли? Значи наистина съм го искал…

— Ммм. Тогава докажи го! Хайде да се поразходим по брега! Със сърфа…

Пайк се намръщи.

— Не мислиш ли, че е твърде смело?

— Ти си капитан на звезден кораб — каза му тя. — Можеш да се справиш!