Майкъл Ян Фрийдман
Наследство (22)

Глава двадесет и първа

Когато Кърк и Спок стигнаха до залата за конференции, Маккой вече беше там и барабанеше с пръсти по масата. Той им хвърли кисел поглед.

— Хубаво, че се появихте най-после!

Спок повдигна вежди.

— Бяхме задържани — отговори той.

— Не ще и съмнение, че е било така — каза Маккой.

— Щяхме да дойдем по-рано, но аз трябваше да проведа един разговор с адмирал Ковалски — допълни Кърк.

Маккой присви подозрително очи.

— За какво?

— Нищо важно — каза му Кърк, докато издърпваше един стол, за да седне. — Просто ни поздравява за добре свършената работа. Изяснихме някои подробности.

Докторът промърмори:

— В такъв случай, прощавам ви. А сега сядайте и вижте какво ще ви предложа! — като се наклони напред, той натисна един бутон на монитора пред себе си.

Онова, което Кърк видя, беше екран, на който се виждаха две микроскопични идентични фигури. Или поне на Кърк така му се стори.

— Мострата вляво — обясни Маккой — е парче плът, което намерихме върху дрехите на мичман Каррас. Тя е от съществото, което я е излекувало от хипертироидните симптоми. А онова, което виждате вдясно, е част от веществото, което намерихме в кръвта на Спок, след като го телепортирахме на кораба от Бета Кабрини. Тази субстанция изчезна без следа, когато той беше излекуван.

Капитанът кимна.

— Значи веществото, което сте намерили в кръвта на Спок, е влязло там заедно с отровата?

— Точно така! — потвърди докторът. — Било е в много малко количество. Чак след това е нараснало достатъчно много, за да го забележим.

Спок разглеждаше доказателствата и накрая каза: — Фантастично!

— Малко е да се каже — Маккой се облегна напред и извика втора снимка.

Беше компютърно изображение на хуманоидни форми на живот, които Кърк не можа да разпознае. Спок очевидно беше по-добре информиран.

— Това е мъж от расата Домбраату — каза той. — От изчезналата вече раса Домбраату.

— Точно така — потвърди докторът. — А какво знаем за Домбраату?

Когато Вулкан започна да говори, Маккой го прекъсна:

— Аз ще ти кажа какво знаем. Те са били едни от най-ревностните изследователи на Галактиката. Колонизирали са като луди. И ако може да се съди по корабите им, те са били едни от най-проклетите и издръжливи хора, които ние някога сме срещали. Всъщност — продължи той, — те са направили така, че Вулканите да изглеждат като жалки страхливци.

Спок погледна към Кърк. Не беше разбрал значението на думата.

— Слабаци — каза му Кърк.

— Да, разбирам — отговори първият офицер. Дори и да беше обиден от сравнението, тонът в гласа му не изразяваше нищо.

— А сега — каза Маккой, — нека да погледнем към йероглифите, които Каррас откри! — той показа едно трето изображение на екрана. Беше символ на създанието, увеличен няколко пъти. Приличаше на изображенията, които Кърк беше видял върху камъните.

— Може и да изглежда като плачеща върба — каза той на Спок, — но това е едно от тези същества.

— Благодаря ви, капитане. Всъщност аз имах време и прегледах доклада на мичман Каррас.

Кърк промърмори:

— Трябваше да се досетя. Продължавай, докторе!

— Както казах — изрече натъртено Маккой, — от йероглифите може да се види твърде малко. Първо — разбира се, че Домбраату са съществували заедно с това животно в недалечното минало. Второ — животното е извършвало същото ухапване, както прави и сега. Трето — тия същества са водели стационарен начин на живот, затова е направена и картата. И четвърто — Добраату са били достатъчно силни и са можели да се местят от едно място на друго.

— Не е ли било възможно да се помогне на ухапаните — попита капитанът, — като приятелите им ги пренесат там, където са животните?

Докторът поклати глава.

— Според разчитането на йероглифите от Каррас, ранените са отивали до мястото сами.

Спок кимна.

— И аз така разчетох йероглифите.

Кърк се съгласи с тях. А Маккой продължи:

— А сега, след като сме изяснили този въпрос, аз ви питам: какъв е бил смисълът животните да предизвикват тези земетресения, да хващат някой от жителите Добраату, да го инжектират с онази комбинация от отрова и бързо нарастващ органичен материал? — очите на доктора блестяха. — Или по-добре да ви задам един по-лесен въпрос и се надявам ти, Спок, да го оцениш: защо цветовете на растенията миришат толкова сладко през пролетта?

Капитанът се усмихна.

— По дяволите, Боунс, с твоите загадки. Предполагам, че криеш нещо.

Вулкан наклони глава встрани.

— Докторе, да не би да искате да кажете, че органичният материал, който е бил инжектиран от създанията, е някаква комбинация от различни гамети^[1]?

Маккой кимна.

— Точно това искам да кажа, мистър Спок! Тези създания са хермафродити. Те са едновременно мъжки и женски, двуполови. Но, разбира се, не могат да се самооплодят. Ето защо, когато веднъж бъдеш ухапан, ти не можеш да се върнеш при същото животно, за да станеш „не болен“, както казва Каррас. Ти трябва да отидеш при друго създание и така да завършиш техния детероден процес.

— Значи Домбраату, а наскоро Спок и Каррас са били като пчелите, които разнасят гамети от едно растение на друго? — каза Кърк — Но какво ще кажете за серума и за ефекта му върху метаболизма на преносителя?

Докторът върна пак снимката на хуманоида.

— Казахме, че тези хора са били много силни. Е, онова, което се оказа почти смъртоносно за Спок и Каррас, може да е било просто дребно неразположение за средния Домбраату — Маккой се облегна назад в стола си. — Всъщност те може и да са се нуждаели от инжектирането. Може би техните тироиди или каквото са имали вместо тях, са се нуждаели периодично от малко засилване и са го получавали от ухапването на животното?

Спок кимна.

— За съжаление Домбраату вече не съществуват на планетата. Така че, когато създанията са усетили нещо подобно…

— Те веднага са се появили — Маккой довърши фразата.

— Аз не бих се изказал точно така — отбеляза Вулкан, — но твоята теория поне изразява и нашите мнения. Това е интересна хипотеза, докторе. Тя обяснява и факта защо създанията се отнасяха толкова грубо с нас. Не са били свикнали с такива нежни носители…

— Не забравяй — прибави Маккой, — че вие сте се борили. Домбраату не биха се държали така. Да не говорим, че може да са изминали стотици години, откакто те за последен път са извършвали такова ухапване.

Капитанът мълчеше. После каза:

— Боунс, ти си надминал себе си! Беше много интересно. Свършил си добра работа. Наистина добра!

— Има още едно нещо, което трябва да се изясни — прекъсна го Спок.

Докторът го погледна.

— И какво е то?

— Интересно е как условията на живот на планетата на Домбраату са останали така диви и примитивни, а в същото време там са се раждали хора, представители на най-големите пътешественици в Галактиката. Разбира се, аз имам един отговор, който ми изглежда най-правдоподобен.

— А именно? — попита Кърк.

— Възможно е Октавиъс IV да не е било винаги такова примитивно място за живеене. Представете си, че там е имало общество, разкъсвано между древните си традиции и изкушенията от пътуването в космоса. Те не са приличали на жителите на Вулкан от близкото минало. Тъй като по-голямата част от населението се е устремила към звездите, като ги е колонизирала и изследвала, онези, които оставали, нарочно се връщали към древните обичаи на живот на расата. Като част от този процес се явява заличаването на всякакви следи от съвременното общество.

Маккой се облегна назад и постави ръката си под брадичката.

— Възможно е. Значи гравираните върху камъните рисунки може да са по-нови от някои от откритите от нас колонии на Домбраату?

— Може би е така — потвърди Спок. — Във всеки случай ние скоро ще разберем, защото компютърът вече почти завършва пресеченият анализ от показанията на трикордера на мичман Каррас.

Капитанът си мислеше нещо.

— Докторе, ако гаметите, които нашият първи офицер е доставил, са имали желания биологичен ефект… — той се усмихна закачливо, — това не означава ли, че мистър Спок, фигуративно казано, става баща?

Маккой се усмихна.

— Предполагам, че да! — после се обърна към Вулкан: — Ще трябва да намеря процесор за храна и да открия някъде няколко пури, Спок. Просто, ако се наложи…

Вулкан го погледна.

— Пури?

— Стар обичай на Земята — обясни Кърк, — отдавна неизползван заради лошия му ефект върху здравето на човека.

Спок погледна единия, после другия от приятелите си и каза:

— Да, разбирам! В такъв случай аз ще избягвам този обичай. Все пак трябва да кажа, че ако имам някаква заслуга за създаването на рожбите на тези животни, аз не съм недоволен. По време на втората ми среща с тях, докато създанието издърпваше серума от кръвта ми, аз имах възможност да се докосна до съзнанието на животното. Онова, което видях, беше най-малкото неприятно. Едва ли някой би казал, че това е интелигентност. Но независимо от това то наподобяваше… — той търсеше подходящата дума — благородство.

— Благородство? — учуди се Маккой. — Спок, това не е нищо друго, освен инстинкт за продължаване рода на чудовището!

Кърк се обърна към доктора.

— Да не забравяме откъде тръгнахме в нашите разсъждения, Боунс. Говорехме за онези лепкави неща, които изпълзяват от океана. Кога за пръв път са се появили семената на нашата гордост?

Маккой помисли за момент и кимна.

— Интересен въпрос — каза той.

Капитанът издърпа стола си и стана.

— Интересни въпроси и интересни отговори! — той погледна към другите. — Става късно, а аз имам работа с персонала на кораба.

Чертите на лицето на доктора се изкривиха подозрително.

— С персонала?

Кърк се усмихна, докато преминаваше покрай него.

— Страхувам се, че това е личен въпрос — между мен и въпросния член от екипажа…

* * *

Когато се разнесоха първите акорди на „Симфония за небесата в до мажор“ от Бартлет, Кърк погледна през масата към мичман Селена Каррас от „Ентърпрайс“, която сега вече беше мичман Селена Каррас от „Хърайзън“.

— Хубаво — каза тя, докато слушаше с явно удоволствие. Усмихна се. — Много хубаво.

— Разкажи ми нещо повече за новото си назначение — каза той, като се протегна към бутилката с виното.

Каррас наблюдаваше капитана, който допълваше почти празната й чаша.

— Това е чисто изследователска мисия. Системата Сулан. Нали я знаеш, отвъд Антарес.

Той спря по средата на движението на ръката си, с която смяташе да допълни собствената си чаша.

— Отвъд Антарес? Също като в песента…

Очите й блестяха в леко приглушената светлина на стаята.

— Точно така. Като в песента.

Докато алената течност изтичаше в чашата му, той попита:

— Ти кога кандидатства за този пост?

Каррас го погледна.

— Преди година. Горе-долу по същото време, когато си подадох молбата и за място на „Ентърпрайс“ — тя замълча.

— Всъщност аз не бях съвсем сигурна какво искам.

— А сега сигурна ли си?

Тя въздъхна и погледна във виното.

— Да ти кажа честно, сега съм по-малко сигурна от всякога — тя леко се намръщи. — Бих могла да изследвам системата Сулан в продължение на много години, но никога да не намеря онова, което открих на Октавиъс IV. Невероятно, нали? Аз се премествам на един чисто изследователски кораб, когато имах може би единствената в живота си интересна изследователска възможност на „Ентърпрайс“!

Кърк я погледна.

— Но все пак се преместваш?

Каррас потвърди.

— Да, все пак. Знам как ти изглежда, но аз никога не съм работила с доктор Ердел от „Хърайзън“ — тя сви рамене. — Може да ми хареса. А може и да ми е неприятно. Но аз трябва да опитам!

Той кимна.

— Не те обвинявам. Чувал съм, че е ужасно трудно да попаднеш в групата на доктор Ердел. Но какво ще стане с работата ти върху йероглифите на Домбраату?

Каррас се намръщи.

— Аз нямам какво повече да направя по този въпрос — каза тя. — Сега всичко е в ръцете на истинските експерти. Мислиш, че правя грешка ли?

Капитанът се усмихна.

— Не е моя работа да ти казвам. Това е твой личен живот. Но мога да ти кажа, че ако някой ден решиш да служиш на кораб от класа, за теб винаги ще има място на „Ентърпрайс“!

Тя изглеждаше доволна, даже сякаш успокоена може би.

— Приятно ми е да го чуя, сър. В един момент си помислих, че можете да сметнете подбудите ми за лични. Нали ме разбирате, след всичко, което се случи на Октавиъс IV…

Кърк се престори, че не си спомня.

— Вероятно говориш за някой друг. Може би капитан като мен, който е трябвало да мисли за много неща, да се тревожи за експедицията, да не се обвързва по принцип емоционално с членове от екипажа…

Каррас го погледна косо.

— Значи ли това, че вече нямаш такива задръжки?

Той поклати глава.

— Не, но що се отнася до мен. След двадесет и четири часа ти ще бъдеш член на екипажа на друг кораб — той се наведе напред. — И престани да ми казваш „сър“! Името ми е Джим.

— Джим — съгласи се тя.

Каррас вдигна чашата си.

— За моя капитан! Жалко, че не може да е с нас тази вечер! — ъгълчетата на устата й леко се повдигнаха нагоре. — А може би не е чак толкова жалко?

Той се усмихна, вдигна чашата си и леко я чукна в нейната. Вечерта щеше да е много приятна.