Майкъл Ян Фрийдман
Наследство (21)

Глава двадесета

Кърк нямаше представа колко време му беше необходимо, за да се върне до мястото за телепортиране — може би минути, ако се съдеше по бързината, с която тичаше през джунглата, но на него му се стори цяла вечност.

Независимо от всичко Каррас беше все още жива. Тя се тресеше и спазми обхващаха тялото й, сякаш беше кукла на конци. Униформата й беше пропита с пот. Когато се приближи към поляната, като премина през плиткия поток, Кърк фокусира вниманието си върху целия безпорядък, който беше причинило животното. Всичко наоколо беше толкова тихо, колкото последния път, когато бяха тук. Нямаше никакъв признак за присъствието на грамадното същество, което беше ухапало първия офицер. Сега Кърк имаше нужда от чудовището. Искаше да го види как разкъсва земята и излиза от нея, както беше направило преди. Трябваше да се появи и да докосне с пипалата си Каррас. Не че имаше някаква гаранция, че ще я спаси — напротив, можеше да я ухапе отново и да ускори смъртта й. Но все пак той трябваше да пробва! Краката го боляха от умората, а изсъхналото му гърло се нуждаеше от капка вода. Кърк падна на колене пред купчината заплетени корени, скали и пръст. След това постави Каррас на земята, като я сне от рамото си.

— Хайде! — каза той, като гледаше в дупката. — Хайде!

Нищо не се случи. Беше тихо. Тихо като смъртта. Единствено Каррас се движеше. Тя трепереше. Беше в конвулсии. Но това не можеше да трае дълго. Никой не би могъл да издържи толкова дълго време.

В един момент на Кърк му се стори, че не са сами. Чувстваше присъствие на духове около тях — душите на древните Домбраату, които бяха клекнали така, както и той беше направил сега, молещи се на великия си и ужасен Господ.

Но Кърк не обичаше да се моли. Никога не го беше правил и не смяташе сега да започва.

— Хайде! — извика той. — По дяволите! — ядът му, яростен и безразсъден, се надигаше. — Не съм дошъл тук през целия този път, за да оставя тази жена да умре. — Той се закани с юмрук на разнебитеното парче земя от джунглата, намиращо се пред очите му. — Няма да я оставя да умре, когато има шанс ти да я спасиш! А сега излизай от дупката си!

Духовете сякаш го гледаха втренчено и се чудеха как този луд мъж смее да крещи на техния Господ. „Нека да гледат — каза си той, — само дано този голям бял червей да излезе и да направи нещо!“

Но нищо не се появяваше. Никакво поклащане на земята, никакво чудовище, нищо! След известно време му се стори, че дори духовете си бяха отишли.

Капитанът повдигна глава. Конвулсиите на Каррас ставаха по-малки. Телесната й сила се беше изчерпала, просто нищо не й беше останало. Нима всичко свърши?

Внезапно той почувства бумтене в недрата на земята. Разрушената земя пред него се улегна надолу, после се издигна и стана висока като планина, а накрая изплю чудовищния си обитател. Съществото разпусна пипалата си. Изглеждаше ужасно — така както се изправи над Кърк — една призрачно бяла кула от жива плът. Със силно разтуптяно сърце и настръхнала кожа капитанът се отдръпна от Каррас и я остави съвсем сама.

Съществото я забеляза. То спусна едно от пипалата си и го надвеси над измъченото тяло на мичмана. След това я вдигна. Поднесе я директно към устата си, която все още беше черна и димяща от изстрела, който Кърк беше изпратил предния път. „Жертва — помисли си той. — Ето какво е тя. Една жертва, принесена пред олтара на примитивното божество, което от хиляди години насам не е получавало друга такава“. Той проклинаше себе си, защото вече съжаляваше, че я е довел тук.

Не. Не трябваше все още да се проклина. Не и преди да се увери, че теорията й беше правилна. Докато наблюдаваше, той видя, че съществото поднася Каррас към устата си. Така, както направи и със Спок, то изнесе напред едно малко пипало и с него нежно докосна рамото на жената.

Тя веднага извика: остър жален вой, който накара кръвта на Кърк да се смрази. След това той видя, че Каррас се вкочани. Беше безжизнена. След като свърши с нея, съществото смъкна ниско долу, почти до земята тялото й — или по-скоро това, което беше останало от Селена Каррас. Когато животното я пусна почти от десет фута височина, капитанът беше там, за да я хване.

Чудовището не го нападна. Очевидно беше задоволено засега. Кърк постави Каррас на земята и се зачуди на собствената си глупост. Отмести кичур руса коса от потъмнялото й лице. Зададе си въпроса: „Какво направих?“

* * *

„Мостикът на «Ентърпрайс» — помисли си Скот — обикновено беше весело място. Такова място, което всеки очакваше с нетърпение да посети“.

Но точно сега то изглеждаше като гробница.

Всички се движеха сякаш със забавени движения. А и защо не? Независимо от скоростта, с която те се върнаха на Октавиъс IV, никой не бързаше да открие това, което всички знаеха и чувстваха със сърцата си. Мистър Спок беше близо до смъртта. А сега трябваше да приемат загубата и на четирима други, включително и на капитан Кърк. „Наистина черен ден за кораба «Ентърпрайс!»“ — каза си инженерът и се размърда в стола на капитана.

— Приближаваме планетата — съобщи Чеков от мястото си на навигационния пулт.

— Намали до орбитална скорост! — каза Сулу.

Октавиъс IV изникна на панорамния екран.

— Мистър Чеков, проверете за признаци на живот пространството около обекта за телепортиране. Лейтенант Ухура, проверете за сигнали от комуникатор на всички честоти! — нареди Скот.

Членовете на екипажа изпълниха дадените им заповеди. Но никой от тях нямаше големи надежди. Те знаеха, че нямат много шансове да открият капитана и другите.

— Скоти!

Той се обърна рязко към Ухура, когато чу името си, учуден от фамилиарността. Едно беше да му каже така, когато бяха в стаята за физически упражнения, друго беше тук, на мостика…

Но когато видя изражението на лицето й и начина, по който държеше слушалката на комуникатора до ухото си, той забрави за лекцията, която се канеше да й изнесе. Ухура се смееше. Смееше се! Възможно ли беше?

— Какво има, момиче? — извика той, като се опитваше да не храни кой знае какви надежди.

Един-единствен път офицерът по комуникациите беше останал без думи. Всичко, което правеше тя в момента, беше да клати главата си безмълвно.

— … Кърк. Повтори! Ти „Ентърпрайс“ ли си?

Като успя да намери гласа си, Ухура отговори:

— Да, сър! Толкова… толкова е хубаво да чуя гласа ви!

— И аз се радвам, Ухура. Искам да говоря със Скоти.

Скот проговори:

— Тук съм, сър. Малко развълнуван, трябва да призная. Как, по дяволите, вие…

— Ще имаме много време за това по-късно — прекъсна го капитанът. — Как е Спок?

Инженерът въздъхна.

— Не е добре, сър. Доктор Маккой не му дава много време да живее.

Интересно защо, но Кърк не изглеждаше разтревожен от новината.

— Скоти, искам Спок веднага да бъде телепортиран долу. Имаш ли ни координатите?

Чеков се обърна и кимна в знак на това, че ги знае.

Инженерът не каза нищо.

— Да, имаме ги. Но сигурен ли сте, че искате точно това?

— Съвсем определено. Доктор Маккой да го придружи!

Скот размени объркано поглед с Ухура.

— Слушам, капитане. Ще се погрижа веднага да стане. Като клатеше глава недоверчиво, инженерът натисна едно копче на облегалката на стола.

— Доктор Маккой, тук е мистър Скот, горе от мостика.

* * *

Потънал в работата си в лабораторията, Маккой слушаше съобщението на Скот само с едно ухо. Поне докато думата капитан не събуди нещо в съзнанието му.

Той вдигна глава.

— Можете ли да повторите отново, мистър Скот?

Настъпи мълчание.

— Току-що казах, че говорих с капитана, докторе.

Маккой стана прав.

— Джим е жив? — повтори недоверчиво той.

— Така е! Чух го!

— Това е велика новина, Скоти! А другите, които бяха с него?

— Изглежда, също са живи.

Докторът се усмихна.

— Е, тогава какво чакаме? Нека да ги качим тук горе, за да мога да ги прегледам.

Настъпи още по-дълга пауза.

— Страхувам се, че капитанът има нещо друго предвид.

Усмивката на Маккой помръкна.

— Какво искаш да кажеш? Изплюй го, човече!

— Капитан Кърк иска да слезете долу и да вземете със себе си Спок.

Докторът беше изморен, може би не беше чул добре.

— Какво иска да направя?

Чу се въздишка.

— Иска да се телепортирате долу заедно с мистър Спок.

Докторът остана безмълвен още известно време.

— Знам, че е безсмислено — прибави Скот, — но капитанът знае какво прави.

Маккой промърмори:

— Трябва да говоря с него! Той няма представа в какво състояние е Спок!

Пак настъпи мълчание.

— Добре — съгласи се накрая инженерът. — Ще кажа на лейтенант Ухура да ви свърже с него.

Докторът седна и зачака. Да телепортират Спок? В сегашното му положение?

* * *

Първоначално Маккой си помисли, че Кайл е направил грешка. Когато той се материализира със Спок в ръце, видя следите от огромно земетресение на не повече от сто метра пред тях. Приличаше на първия път, когато животното беше атакувало Спок.

— От всички… — започна той.

— Проблеми ли имате, докторе?

Маккой се обърна и видя Кърк да стои зад него. Там бяха и другите от групата.

— Нека да ти помогна! — каза капитанът.

Той постави Спок в изправено положение, прокара ръка под рамото му и освободи Маккой от тежестта на тялото на Вулкан.

— Джим — каза докторът, като хвана другата ръка на Спок, — да не си останал без ум? Едно от съществата е било тук! Какво ще стане, ако то реши да се върне отново?

Но Кърк явно не обърна внимание на тези думи на Маккой. Той просто гледаше втренчено и намръщено приятеля си.

— По дяволите, Джим, чу ли ме какво ти казах? Едно от тези чудовища може да се покаже от дупката всеки момент!

Капитанът се обърна към него.

— Знам, Боунс. Всъщност аз точно това чакам! — той погледна втренчено доктора. — Знам, че звучи невероятно, но едно от тези чудовища ще излекува Спок.

Маккой присви очи.

— Вероятно е от горещината. Нещо е станало с мозъка ти.

— Докторе, погледни Каррас! Изглежда ли ти поне малко болна?

Маккой се извърна неохотно към жената.

— Изглежда добре — каза той. — Но какво общо…

Кърк го прекъсна.

— Боунс, тя беше ухапана така, както и Спок! Имаше същите симптоми. Но едно от тези чудовища я ухапа отново. Не ме питай защо и как — аз просто ти казвам, че то помогна за оздравяването й. Ще помогне и на Спок!

След това капитанът му разказа за йероглифите и за това, как е решил, че може да спаси Каррас.

Докторът се замисли.

— Но това е лудост! — той поклати глава. — Нищо от онова, което аз можех да направя, не му помогна, и чувствам, че той си заминава.

Кърк го погледна в очите. Беше сериозен.

— Това не е теория, Боунс. Доказано е. Аз видях как става.

Маккой се намръщи.

— Дано да си прав!

Капитанът кимна.

— Мислиш ли, че бих направил това, ако не бях сигурен? А сега ела и ми помогни да занесем Спок ей там. По тези места планината не идва при Мохамед.

Като се чудеше какво ли биха казали професорите му от медицинското училище, ако го видеха сега, той пое другата ръка на Спок и те тръгнаха към разрушеното пространство. Поставиха Спок да легне на земята.

— А сега се отдръпни назад — каза му капитанът. — Наблюдавай!

В началото не се случи нищо. Чуваха се само въздишките на вятъра в дърветата. Не след дълго обаче земята започна да трепери. Секунда по-късно тя се надигна нагоре, като разкъсваше корените на дърветата, разчупваше скалите, докато накрая от недрата й се показа същество, което беше същото като онова, което бяха видели предния път. Устата на Маккой пресъхна. Стомахът му се сви от страх. Всичко, което можеше да направи сега, беше да стои безмълвно, да държи ръката си на фазера и да се крепи здраво на краката си. Как можа да се съгласи да участва в това нещо? Как можа да вкара Спок в такава беда? Чудовището се изправи в цял ръст, а близките до него дървета изглеждаха като джуджета. То разгърна пипалата си наоколо и докосна Спок. След това, сякаш беше ужасно гладно, вдигна Спок до нивото на набръчканата си уста.

„Господи — помисли си докторът, — ще го изяде!“

В последния момент обаче, Спок беше отклонен встрани от устата на съществото. Навън беше изкарано едно пипало, което досега стоеше скрито някъде. То приличаше на онова, с което другото животно беше инжектирало отровата. Пипалото се плъзна по рамото на Спок.

Маккой потръпна, абсолютно ужасен. Почувства нечия ръка върху рамото си. Когато се обърна, видя, че това е капитанът.

— Свърши се! — каза Кърк.

Но дори той беше потресен от това, което наблюдаваше. Независимо от думите, които каза, за да успокои Маккой, самият той също не изглеждаше много добре.

* * *

Скот почукваше с пръсти върху конзолата за телепортиране.

— Защо се бавят толкова много? — попита той.

Шефът по транспорта поклати глава.

— Не знам, сър.

Скот се намръщи.

— Защо ли капитанът говореше така тайнствено?

Кайл кимна.

— Наистина положението е загадъчно. Надявам се…

Изведнъж те чуха гласа на Кърк.

— Мистър Кайл?

Шефът по транспорта се стегна, сякаш капитанът беше в стаята.

— Да, сър?

— Шестима за телепортиране!

— Шестима за телепортиране — потвърди Кайл.

Той погледна бързо Скот и се обърна към уредите си. Секунда по-късно Кайл активира транспортирането.

Инженерът наблюдаваше платформата, когато върху нея се появиха шест неясни очертания. Не беше възможно да се каже кое от тях е Спок, още по-малко в какво състояние се намира. След това очертанията станаха по-ясни. Във втория ред бяха тримата млади членове на екипажа, които бяха членове на първата изследователска група. Бяха двама мъже и една жена, но Скот не знаеше имената им. Най-отпред бяха Кърк и Маккой. Между тях стоеше първият офицер — жив и здрав.

— В името на… — започна Скот, невярващ на очите си.

Когато Кърк и Маккой слязоха от платформата, Спок също ги последва. Нямаше и следа от предишното му състояние. Като забеляза колко внимателно го наблюдава инженерът, Спок просто му кимна за поздрав. Скот се усмихна широко и също кимна.

— Ама ти къде си мислиш, че отиваш? — затича се след своя пациент Маккой.

Спок се обърна към него:

— Ако провериш в списъка с дежурствата, ще видиш, че трябва да съм на мостика.

— По дяволите! — каза докторът. — Ти ще дойдеш с мен в лазарета! — той се обърна към тримата млади членове на експедицията: — Всъщност и тримата идвате с мен там! — после погледна капитана: — Без изключения, Кърк!

Кърк и Спок се спогледаха. Капитанът повдигна рамене.

— Нищо не мога да сторя. Той е лекар!

— Точно така! — каза Маккой. — А сега да вървим. Всички!

Когато мина покрай Скот, капитанът го тупна по рамото:

— Постой на капитанското място! Явно посещението ни при доктора ще ни отнеме малко време.

Докато ги гледаше как излизат от стаята, Скот въздъхна щастливо. Чудно колко бързо нещата отново се върнаха към нормалното!