Майкъл Ян Фрийдман
Наследство (20)

Глава деветнадесета

Дриин стоеше вече почти час на мостика на „Ентърпрайс“, преди някой да му обърне внимание. Пръв стори това един от офицерите, който Дриин беше видял преди това да стои на пулта за управление. Като се стегна, завоевателят се опита да заеме предизвикателна поза. Не знаеше какво се беше случило на „Клодиаан“, за да не успее да се свърже с Тезлин. Както и да е. Сега това нямаше особено значение. Важното беше, че все още разполага с триста заложници сред жителите на планетата. Познаваше добре хората и смяташе, че те ще го използват на свой ред за заложник, за да освободят жителите на колонията. Но когато Балак се откаже да преговаря с тях, те ще се смилят над него и ще го освободят.

— Най-после! — извика той, когато офицерът застана пред енергийната бариера. — Уверявам те, че шансовете ви за оцеляване не се увеличават, като ме карате да ви чакам.

Човекът се усмихна мрачно.

— Мисля, че трябва да си малко по-добре информиран — отговори му той. — Ти не си в такова положение, че да си позволиш да заплашваш.

Дриин преглътна втрещен.

— Какво означава това?

Офицерът от „Ентърпрайс“ се намръщи.

— Това означава, че ние превзехме всичките ти три кораба! Да не говорим за силите, с които разполагаше на планетата. А сега, ако искаш, да говорим за капитулацията ти…

— Капитулация?! — извика меркаанецът.

Човекът се усмихна.

— Точно това казах! Разбира се, не е задължително да дискутираме, ако нямаш кураж за това. Въпросът е просто технически.

— Ти блъфираш! — отговори Дриин, като се опита гласът му да звучи убедително. — Не вярвам и на една дума от това, което ми казваш!

Мъжът повдигна рамене.

— За мен няма проблеми. Ти ще имаш възможност да се увериш сам. Разбира се, може и да не разпознаеш корабите си без техните въоръжения, но поне ще има с какво да се прибереш у дома. Това е добра сделка, повече, отколкото заслужаваш — като каза това, той си тръгна.

Завоевателят изпсува.

— Чакай! — заповяда той.

Мъжът спря и се обърна.

— Да?

Дриин навлажни устни.

— Ако казваш истината, кажи ми я поне цялата! Какво се случи? Как го направихте?

Другият поклати глава съчувствено.

— Съжалявам — отговори той. — Ще трябва сам да си го представиш.

След това изчезна надолу по коридора.

Завоевателят погледна към стражата, но те просто му обърнаха гръб. Очевидно също нямаше да му кажат нищо. Едно беше сигурно: не изглеждаха разтревожени. Като началника си.

Все пак можеше да е блъф! Но Дриин имаше чувството, че противниците му го бяха надхитрили. Отново! Той стисна зъби. Беше загубил ценната си плячка — всичките двадесет и шест тона. Беше загубил красивата си двойка месирии и нещо много, много важно: беше унижен — така, както и Пайк го беше унижил. За него повече нямаше да има триада, дори нямаше надежда и за един кораб. Щяха да му се присмиват до края на живота му!

Осъзнаването на истинската ситуация беше твърде голямо изпитание за него. Дриин направи несигурна крачка назад, почувства, че коленете му треперят, и седна тежко на мястото си. Беше прекарал последните десет години в опити да се отърси от един кошмар, но ето че отново трябваше да го преживее.

* * *

Когато Монтгомъри Скот влезе в лазарета, той видя Маккой да стои прав до леглото на Спок. Докторът беше потънал в мислите си.

— Доктор Маккой? — каза Скот внимателно.

Главният медицински офицер погледна и мълчаливо регистрира присъствието на Скот. Не беше трудно да се разбере причината за лошото му настроение — беше му страшно неприятно пациентите да умират пред очите му.

Независимо от всичко, когато инженерът се приближи, той каза:

— Заминаха ли си вече?

— Да — отговори Скот. — Заминаха си с подвити опашки. И без нито един бластер! Така няма да могат да причинят никому неприятности по пътя си за вкъщи.

Маккой промърмори.

— Добре казано, но кой би могъл да гарантира, че няма да се върнат?

— Може би ще го направят, но следващия път няма да ни изненадат. „Екскалибър“ идва насам, за да остави един контингент, който ще охранява колонията. Нали разбираш, ще построят защитна система и други подобни.

Докторът се намръщи.

— Толкова хора, Скоти… мъртви. А техният студенокръвен убиец си заминава само с едно тупване по ръката. Не ми изглежда справедливо.

— Може би не е — съгласи се Скот. — Но тук има някои съображения, които трябва да се вземат предвид. Според щаба на Звездната флота ние нямаме право да го съдим.

Маккой промърмори:

— Да, знам.

— От друга страна — продължи Скот, — мислиш ли, че той ще избегне наказанието си все пак? От това, което знаем за меркаанците, те не приемат леко провалите. А Дриин за втори път излъгва надеждите им. Бих казал, че той е вече извън играта, което за него е по-лошо от смъртта.

Докторът кимна.

— След колко време ще можем да тръгнем за Октавиъс IV?

— След няколко часа. А може и по-рано. Всичко зависи от това, кога ще пристигне „Екскалибър“.

— Да, така е — съгласи се Маккой.

Настъпи мълчание. Пръв го наруши Скот:

— Докторе, има един човек, който иска да види мистър Спок. Казах му, че ще трябва първо да говоря с вас.

Очите на Маккой се присвиха.

— Кой е той?

Скот му каза името. След малко докторът реши:

— Разбира се, защо не?…

Двамата погледнаха към Спок.

— Предполагам, че има промяна в съзнанието му, нали? — попита Скот.

Маккой поклати глава.

— Не, макар че болестта му преминава през интересен стадий. Когато пренесохме Спок от повърхността на планетата тук, в кръвните му проби имаше малки количества органичен материал от непознат за нас вид. Разбира се, нищо подобно не сме намирали на Бета Кабрини.

— Дали пък не е от Октавиъс IV? Нещо, от което Спок се е заразил заедно с инжектирането на отровата?

— Това би бил логичният извод. Но до този момент ние не бяхме го забелязали. Разбира се, възможно е веществото тогава да е било в твърде малки количества, за да бъде регистрирано от уредите ни. Но в такъв случай как е станало достатъчно много, че да бъде открито? Дали нещо е дало тласък на разпространението му? Може би нещо в организма на Спок или пък някакъв компонент от заобикалящата среда на миньорската колония — ние просто не знаем. Както и това, което е още по-важно: каква е връзката му с отровата.

Скот се намръщи. Значи загадката си остава и те не са по-близо до разрешаването й!

— Горе-долу така е. Може би по-късно ще разберем какво се е случило със Спок? След като… — докторът спря на средата на изречението и постави ръката си на рамото на Скот. — По дяволите, Спок е изпадал и в по-трудни моменти, нали?

Скот погледна доктора и се усмихна.

— Така е.

Маккой потри ръце една в друга.

— Добре тогава. А сега, защо не се качиш горе на мостика и да оставиш нас, докторите, да си вършим работата…

Скот го погледна съчувствено.

— Да, защо наистина?

Като напусна лазарета, той тръгна към най-близкия турбоасансьор. Опита се да не покаже на онези, които срещаше в коридора, колко тежък товар носи в сърцето си.

* * *

Когато Уейн напусна стаята за транспортиране, съпроводен от лейтенант Сулу, назначен за негов водач, той се огледа наоколо с явно одобрение.

— Измина доста време, откакто бях за последен път на „Ентърпрайс“.

— Да, разбрах това — отговори кормчията. — Променил ли се е много?

Уейн помисли и поклати глава.

— Не особено. Останал си е все същият горд мъж! — той се обърна към водача си. — Вие сте кормчията, нали?

— Да, почти през цялото време.

— Корабът все още ли има този навик леко да се отклонява наляво при големи скорости?

Сулу потвърди с глава.

— Сигурно си спомняш много неща?

Уейн кимна.

— Да, някои.

Твърде малко всъщност. Но той не се беше телепортирал, за да си спомня за кораба. Имаше друго предвид, когато се приближиха до лазарета.

— Маледорична киселина! — каза той с възхищение. — Бихте ли се сетили за това?

Сулу го погледна.

— Ами!… Маледорична киселина и дураниева руда. Не, не бих се сетил! Но все пак аз не съм Спок.

Уейн се усмихна.

— Той винаги е бил от голяма класа!

Вратите към лазарета се плъзнаха встрани, като разкриха по-модерни удобства и съоръжения, отколкото администраторът помнеше да е имало преди. Видя също множество непознати лица. Къде беше Бойс? А и Кастелано?

— Насам — каза му Сулу, като хвана възрастния мъж за ръката и го поведе към място, което преди беше интензивно отделение. Очевидно все още беше такова. Там имаше само едно легло и в него лежеше Спок. Когато Уейн погледна стария си другар, сърцето му силно заби. Вулкан изглеждаше изтощен до краен предел.

— Администраторе?

Уейн се обърна и видя слаб мъж в униформа на главен медицински офицер. Стилът в облеклото се беше променил с течение на годините, но униформата на офицерите в медицинското отделение беше почти същата. Докторът подаде ръката си и Уейн я стисна радушно.

— Брадфорд Уейн. Радвам се да ви видя!

Уейн почувства, че докторът не беше доволен от нещо. Очите му изразяваха разочарование и горчивина.

— Ленард Маккой. А сега помнете — само няколко минути можете да останете при него. Скоро ще трябва да напуснем орбитата — той се намръщи. — Страхувам се, че не е в състояние да ви чува. Спок е силно упоен.

— Няма нищо — каза Уейн. — Разбирам.

Като остави Маккой да си върши работата, Уейн тръгна към леглото на Спок. Там нямаше стол, но и така беше добре. И без това предпочиташе да стои прав.

Отблизо пациентът изглеждаше още по-блед и слаб. Костите на лицето му така стърчаха, че беше просто страшно да го гледаш. Но Уейн го погледна. Това беше най-малкото, което можеше да направи след всичко, което Спок беше сторил за тях. Той се окашля.

— Смешно е — започна администраторът, но след това спря. Гласът му звучеше толкова безизразно! Беше забравил акустиката в помещенията на лазаретите. — Смешно е, Спок. Когато служехме при Крис Пайк, аз не те познавах много добре. В началото дори не те харесвах. Ти беше толкова предприемчив и винаги искаше да направиш нещо повече от другите. Мислех, че се опитваш да накараш капитана да те забележи. Искам да кажа, че аз бях дяволски доволен да бъда кормчия, а ти ме караше да смятам, че трябва да имам амбиции за нещо по-голямо. Аз се чувствах неудобно в твое присъствие. Но след известно време започнах да те разбирам. Това желание, този импулс да правиш всяко нещо колкото може по-добре — просто беше устроен така. Ти не се бореше за кариера. Ти вършеше онова, което всички ние трябваше да правим: да се учим колкото е възможно повече и по-бързо. Но аз не бях така възприемчив като теб — затова и се заех с управлението на колонията, а ти стана първи офицер на „Ентърпрайс“. Всъщност дори когато те опознах по-добре, ние никога не сме контактували истински. Никога не станахме приятели.

Сега съжалявам за това. Наистина съжалявам. Знам какво си направил, за да спасиш колонията. Разбрах и цената, която си платил за това. Иска ми се да сме били по-близки, Спок. Завиждам на тези, които са били!

Уейн въздъхна. Нямаше намерение да стои тук толкова дълго. Не беше си давал сметка колко много неща има да каже на Спок. Но „Ентърпрайс“ трябваше да тръгва. Трябваше да се върне на Октавиъс IV и да види дали капитанът му е жив. Време беше администраторът да каже най-важното:

— Аз просто искам да ти благодаря, командире! Просто исках да ти кажа, че ние никога няма да те забравим!…

След като изрече каквото си беше наумил, Уейн кимна на Сулу. Те тръгнаха заедно към стаята за телепортиране.

* * *

— Искаш ли едно стебло? — попита Кърк.

Каррас поклати глава.

— Не, благодаря.

Тя дори не откъсна поглед от трикордера си, с който се занимаваше през последните няколко минути — почти от момента, в който бяха решили да отстъпят на горещината на деня и да смъкнат товара от гърба си. Той се чудеше дали любопитството беше единствената причина за това пълно вглъбяване или пък беше начин да се избегне разговора. Може би тя се чувстваше неудобно от това, което се случи по-рано. Която и да беше причината, нейно беше правото да върши каквото иска. Никъде в устава на Звездната флота не беше казано, че трябва да се държиш мило в свободното си време. Като доизяде стеблото, капитанът почувства, че е жаден. Захарта, която се съдържаше в тези растения, беше причината за това. Твърде жалко беше, че нямаха никакъв съд за носене на вода, иначе биха могли да си вземат малко по пътя от мястото за телепортиране.

Каррас промърмори нещо и поклати глава. Най-после остави инструмента на земята.

— Нещо ново? — попита Кърк.

— Нищо — въздъхна тя. — Има все още няколко символа, които не мога да разбера. Не ми е приятно, когато нещата ми убягват! — жената го погледна. — Сър, мога ли да говоря открито?

Той кимна.

— Давай направо!

— Това, което предложи преди… нали знаете… аз бях в романтична обстановка със симпатичен мъж и…

— Мичман — каза Кърк, — няма нужда да…

— Не, има! — настояваше тя. — Ти се чувстваш неудобно около мен, не го отричай! Аз мисля, че просто трябва да забравим и да си вършим работата…

„Мъдра философия — реши Кърк. — Подходяща за бъдещ офицер, философия, от която той би трябвало да е доволен“. Но защо не беше? Може би е леко засегнат, че една привлекателна жена толкова бързо спря да го забелязва?

— Напълно съм съгласен! — каза й той. След това протегна ръката си в знак на приятелство.

Каррас понечи да я хване, но преди да довърши движението, джунглата зад нея експлодира с неукротима ярост. Дървета се прекатурваха, камъни се изхвърляха встрани. Земята се издигна и след това се разцепи.

Една доста добре позната форма се появи сред този хаос. Пипалата й се гърчеха, а стомахът се свиваше и отпускаше. Изглеждаше така страхотно и призрачно бяло, както онова създание, което беше атакувало смъртоносно Спок. Като хвана ръката на Каррас, капитанът я дръпна към себе си. Но когато направи това, тя извика, очите й се отвориха широко и разкриха ужаса, който тя изпитваше. Секунда по-късно Кърк видя причината. Около крака й се беше увило бледо, широко колкото камшик, пипало. То я дърпаше назад.

Жената се хвана за Кърк, след това се опита да се задържи, но без успех. Създанието я дърпаше за крака. Кърк искаше да я освободи, разчитайки на собствената си сила, но съществото започна да дърпа по-силно, отколкото преди. Кърк почувства силен удар, стигащ сякаш чак до костите, когато нещо прелетя и се срещна с него. После усети, че лежи на земята в джунглата. Челото му беше влажно и топло от кръвта. Той разбра, че беше ударен по лицето от падащо дърво.

Но което беше по-важно — съществото си беше взело каквото желаеше. Когато капитанът погледна нагоре, като изтриваше кръвта от лицето си, видя Каррас да виси с главата надолу над дърветата. Чертите на лицето й бяха изкривени, както тези на Спок. Тя дърпаше яростно пипалото, което се беше впило в глезена й.

Кърк посегна към фазера си, но си спомни, че оръжието не е в него. Той наблюдаваше как съществото бавно притегля Каррас към устата си, независимо от нейната съпротива. Тя се опита да извика, но не успя, защото болката беше неимоверно голяма.

Капитанът се огледа отчаяно наоколо в желанието си да намери нещо, с което може да й помогне. Погледът му падна върху клон от някакво дърво, разцепено по време на земетресението. Веднага го грабна.

Оставаха му само няколко метра до животното. По пътя му нямаше никакви препятствия. Като се наведе, Кърк го удари под корема и забоде с всички сили импровизираното си копие в мъртвешки бледата плът. Но тази част на животното беше по-здрава, отколкото изглеждаше. Копието влезе съвсем малко навътре. То сякаш не почувства това.

Секунда по-късно областта около раната започна да трепери. С крайчеца на окото си капитанът видя пипалото, което се носеше стремглаво към него. Кърк се хвърли встрани, едва избягвайки нещото, което се опитваше да го хване. Когато се хвърли втори път, той използва дървото за прикритие. „От всичко това няма никаква полза“ — помисли си капитанът. Но трябваше да помогне на Каррас! А как би могъл да го стори, след като не можеше да помогне на себе си. Като нямаше какво друго да направи, той взе няколко скални къса и ги хвърли към устата на животното.

„Не се отказвай!“ — спомни си той съвета и човека, който му го беше казал. Единият камък не улучи, но другият явно попадна точно в целта. Този път цялото животно се разтресе. Очевидно Кърк беше улучил някакво чувствително място. Както интензивният изстрел на бластера не беше в състояние да освободи Спок от това същество, така и никаква скала не би могла да освободи Каррас. Докато Кърк мислеше трескаво и търсеше друг начин, за да й помогне, той разбра, че каквото и да направи, ще бъде излишно.

Съществото вече беше повдигнало мичмана до нивото на устата си, където се показа едно по-малко пипало и докосна жената по бедрото — леко, сякаш беше някаква милувка. След като очевидно си беше свършило работата, то я пусна и Каррас падна като камък през преплетените клони на дърветата. Чу се тъп звук, когато тя тупна на земята. Когато Кърк тичаше към нея, забравил за собствената си безопасност, той си спомни как протече болестта на Спок: треперенето, треската, зачервяването на лицето, широко отворените очи, тежкото дишане.

Кърк почти не обърна внимание на оттеглянето на животното — то пропълзя назад сред бъркотията, която беше създало. Не забеляза и прибирането на пипалата му, които се скриха под земята след него. Капитанът мислеше само за едно: да спаси живота на Каррас! Листата, отронили се при падането й все още летяха наоколо, когато той стигна до нея. Кърк се наведе и видя, че симптомите на болестта започваха да се проявяват. По лицето й беше избил нездрав розов цвят, но тя все още не гореше, все още. Дишаше трудно, но не с онази ужасна, конвулсивна сила, която със сигурност щеше да последва.

Кърк стисна зъби. Какво можеше да направи за нея? Нямаше никакви лекарства, с които да спре засилващият се метаболизъм. Той не…

Чакай! Какво беше казала Каррас за лекарството? Опитваше се да мисли, да си спомни. „… Тъй че някой може да бъде излекуван от ухапването на животното, като бъде ухапан отново… Но не от същото животно, трябва да е от друго.“

Това бяха думи, на които той не беше повярвал много. А и сега не намираше в тях повече смисъл от преди. Но единственият изход сега беше да пробва!

Непознатата отрова вече обръщаше функциите на организма на Каррас срещу самата нея.

„Намери друго животно!“ — каза си капитанът. Но къде?

Картата с йероглифите беше безполезна. Без по-доброто познаване на областта беше невъзможно да се намери мястото. Освен това той не знаеше къде се намира трикордерът на Каррас.

Междувременно положението на жената се влошаваше пред очите му.

Цветът на лицето й потъмняваше, очите й изпъкваха все повече и повече. Започваше да трепери като Спок.

В този момент той се сети къде може да намери друго животно. По дяволите, как беше забравил? Не знаеше дали ще успее да стигне до мястото навреме, но трябваше да опита!