Майкъл Ян Фрийдман
Наследство (17)

Глава шестнадесета

Спок се телепортира върху гребена на гол хълм, разположен сред множество други незалесени хълмове. Теренът изглеждаше еднакъв във всички посоки, докъдето ти стигат очите. Тук беше по-студено, отколкото на площада. Но той беше очаквал да е така.

Като си пое дълбоко въздух, Вулкан се опита да подреди мислите си. Колкото по-добре обмислеше нещата сега, когато имаше време за това, толкова по-добре беше за него. По-късно може би нямаше да има възможност за такива удоволствия.

Първият офицер знаеше, че се намира на север от колонията. Беше забелязал това, когато беше на площада. По положението на слънцето и познанията му за въртене на планетата, които беше получил в библиотеката на „Ентърпрайс“, Вулкан си помисли, че север беше натам. Което означаваше, че съоръженията на мината бяха в противоположната посока — на юг. Да се върне в колонията, дори по заобиколен път, беше невъзможно. По-добре беше да тръгне на север, да поведе Дриин далече от жителите на колонията, които биха могли да реализират плана му, без завоевателят случайно да попадне на тях.

Разбира се, това предполагаше, че Уейн е разбрал намека му за рождения ден на Бойс и че би могъл да го приложи в конкретния случай. А също така, че и Спок не беше пропуснал нещо, което би осуетило изпълнението на плана.

Все пак Вулкан не трябваше да мисли за това сега. Вече нищо не зависеше от него. Всичко, което би могъл да направи, е да удължи гонитбата, по думите на Дриин „да остане жив, колкото е възможно по-дълго“. Ако не друго, той знаеше, че докато не бъде повален на земята, жителите на планетата са в безопасност.

Колко дълго би могъл да се надява, че ще удължи нещата? Колко време щеше да бъде необходимо на месириите да го настигнат и хванат?

Трудно беше да се отговори на този въпрос. Зависеше от твърде много неща. Разстоянието, което можеше да измине през следващия един час, беше от голямо значение. Но не по-малко значение имаше това, да поддържа метаболизма си под контрол, в състояние на голямо физическо натоварване.

Докато Спок се приготвяше за предстоящото изпитание, вероятно последното в живота му, той си помисли, че може би тръгва в изцяло погрешна посока. Разчиташе на това, че меркаанските техници на Дриин го бяха телепортирали точно на това място, което Дриин беше посочил. Но ако беше пренесен на някакво друго място на юг от колонията или на изток, или на запад?

Не. Беше неразумно да ангажира съзнанието си с безплодни размисли. Беше определил най-вероятната ситуация и трябваше да действа според нея до логичния край на нещата. Като бягаше с големи скокове, за да запази силите си, Спок тръгна на север по гребена на хълма.

По времето, когато Суран формулира теорията си за мир между Вулканите, ако жителите на Вулкан са извършвали някакви зверства, то е било, защото са искали да извоюват нещо. Доколкото Спок знаеше, те все пак не са се преследвали като зверове. Дори най-войнствените му и кръвожадни предци не са се унижавали толкова много, че да се отнасят към братята си по този начин. Дори и в най-тъмните векове не е живял някой вулкан, който да е бил толкова жесток, колкото Хеймсаад Дриин.

* * *

Брадфорд Уейн удари силно пулта на подвижното устройство за връзка.

— По дяволите. Какво се опитваше да ми каже Спок?

Грос постави ръката си върху ръката на администратора.

— Успокой се, Брад! Искаш да се убием ли?

Уейн погледна другаря си, след това шахтата отпред и се намръщи. Мъжът беше прав. Да се ругае, в момента беше безсмислено. Като обърна по-голямо внимание на криволичещия тунел, той каза:

— Добре, ще се успокоя.

— Тогава нека още веднъж да огледаме пещерата — предложи Грос. — От самото начало.

Администраторът кимна, доволен, че днес отново е решил да бъде заедно с геолога. Грос имаше пъргав ум, а Уейн сега се нуждаеше именно от това.

— Да, още веднъж — администраторът пое дълбоко въздух. — Бойс беше главният медицински офицер на „Ентърпрайс“. Служехме заедно в продължение на много години. Три, мисля. Но само веднъж празнувахме рождения му ден.

— Защото той не обичаше да се вдига много шум за това — прибави Грос. — Не обичаше да привлича вниманието върху възрастта си.

— Точно така. Но независимо от това събитието беше изненада. Стана по идея на капитан Пайк. Голямо парти беше! И Бойс прекара добре, независимо че не искаше да го признае.

— И това ли е всичко?

— Поне онова, което си спомням. Както ти казах и преди, аз не можах да остана през цялото време. Трябваше да отида на мостика.

Докато Уейн управляваше превозното средство, на един завой в шахтата то се наклони. С крайчеца на окото си той можа да види как Грос клати глава.

— Нищо не мога да разбера — отбеляза геологът. — И все пак трябва да означава нещо, иначе защо трябваше да рискува толкова, за да го каже?

Защо наистина? Администраторът се концентрира, но нищо не му дойде на ум. Без съмнение Спок рискуваше живота си в планината, за да се опита да им даде време да изпълнят плана му. А Уейн не можеше да разбере какво трябва да прави!

— Ти спомена за торта — продължи Грос. — Имаше ли написано нещо на нея?

Уейн поклати глава.

— Само „Честит рожден ден!“ или нещо подобно. Най-хубавата торта, която някога съм виждал! Това си го спомням. А аз дори не я опитах.

Грос се облегна назад в седалката.

— Дали се е случило нещо интересно, след като ти си заминал?

Администраторът повдигна рамене.

— Не мисля. Защо?

— Идва ми на ум — отговори геологът, — че Спок може да не си спомня, че ти си си тръгнал по-рано. Може да иска да те подсети за нещо, на което ти не си присъствал, за да го забележиш.

Уейн промърмори:

— Блестяща перспектива…

Грос се обърна към него.

— А може би той си спомня именно това, че е трябвало ти да си тръгнеш. И намеква за обстоятелствата при заминаването ти — очите му се присвиха. — Имаше ли нещо необичайно в това?

В действителност имаше нещо по-особено. Сега, като се замисли, администраторът си спомни.

— Аз си тръгнах не защото трябваше да съм на дежурство, както обикновено. Имаше някакъв спешен случай. Кормчията, който беше дежурен, беше се разболял.

— От какво? — попита геологът.

Уейн помисли още малко.

— Във вентилационната система беше проникнал газ. Беше гъст, жълт. Веднага няколко от офицерите на мостика се почувстваха зле. Спомням си! Един контейнер дурохлорна киселина се беше разлял върху някакъв товар, суров турацит, който превозвахме. От комбинацията на киселина и минерал се беше образувал този газ.

Изведнъж той се сети какво е искал да му каже Спок!

— Брад, какво има?

— Разбрах, по дяволите! Сега знам какво е искал да ни каже Спок!

Уейн прехапа устни, като се опитваше да формира план за действие още в момента.

— Слушай, ще ни е необходима помощта на Джонсън и Пиниела. Те биха могли да донесат повече руда за преработка — той се усмихна мрачно. — Меркаанците са дяволски нетърпеливи в стремежа си да сложат ръка върху нашите ресурси. Е, добре, ще им дадем добър урок!

* * *

Кърк се протегна и хвана ръката на Оуенс. Като напрегна сили, той го изтегли на повърхността! Когато Отри и капитанът се отместиха встрани, Каррас помогна на Оуенс да се освободи от превръзката, която бяха изплели от лози. Като се изправи на крака, Оуенс погледна към падината.

— По дяволите — каза той. — От тук изглежда дори по-дълбоко.

Отри изтърси полепналите по ръцете му кори от лоза. Дланите му бяха зачервени и го боляха от усилията, които беше положил за изтеглянето на Оуенс.

— Наистина доста по-дълбока, отколкото можеше да си представиш — пошегува се офицерът по охраната.

Кърк кимна в знак на съгласие.

— Следващият път, мистър Оуенс, може би ще е добре да се разменим, преди да нараниш крака си.

Оуенс се засмя унило.

— Повярвайте ми, сър, аз ще приема съвета ви. За следващия път…

— Хубаво е да чуя това! — каза му капитанът. — Междувременно чувствай се удобно тук.

Оуенс го погледна.

— Не ви разбрах, сър?

След като беше мислил дълго предната вечер, Кърк беше решил, че няма смисъл Оуенс да идва с тях. Освен това някой трябваше да остане в района. Вече два дни те пращаха сигнали до кораба от това място. Ако дойде спасителна група, най-вероятно Скот ще я изпрати тук. Капитанът обясни всичко това на Оуенс и той нямаше друг избор, освен да се съгласи.

Отри се обърна към Кърк:

— Сър, моля за разрешение аз също да остана. Ако се случи нещо, например ново пропадане или нещо друго, а Оуенс е с болен крак и…

Капитанът махна с ръка.

— Достатъчно! И без това смятах да попитам кой от двама ви с Каррас ще остане да прави компания на Оуенс — той потупа Отри по рамото. — А след като ти се прояви като доброволец, лесно е да се направи изборът.

— Да вървим, мичман! Денят преваля — каза капитанът на Каррас.

Тръгнаха на запад през джунглата. Според тяхната преценка това беше посоката, в която те бяха избягали след пропадането на земята. Слънчевите лъчи се процеждаха през клоните на непознати видове дървета. Вятърът носеше към тях силни миризми. Макар да осъзнаваше несигурността, в която се намираха, за Кърк беше трудно да не забележи безжизнената хубост на мястото.

— Капитане?

Той се обърна към жената и се опита да не мисли за начина, по който сенките играеха по скулите на лицето й.

— Да, мичман!

Изглежда тя имаше нещо предвид. Нещо сериозно.

— Миналата нощ отново прегледах тези йероглифи. Спомняте ли си, вие ми казахте, че повечето изненади в този вид работа идват в началото.

— Да, спомням си.

— Е, добре — каза тя. — Мисля, че открих още нещо.

Кърк отмести един нисък клон, който им препречваше пътя.

— И?

— Може би съм намерила начин да помогнем на мистър Спок!

Това привлече вниманието на капитана. Той замръзна на място.

— Продължавай, мичман. Слушам те!

Каррас извади трикордера си и му показа няколко глифи, записани върху екрана на устройството.

— Спомняте ли си? — попита тя.

Капитанът погледна по-отблизо.

— Да. Йероглифите, записани в съседство до йероглифа, обозначаващ животното, нали?

— Правилно. А сега погледнете ето тук! — тя включи увеличението. — Виждате ли тези знаци?

Кърк кимна.

— И какво означават те?

— Тези са знаците за болести, същите, за които ви говорих вчера. Ако забелязвате, до всеки йероглиф за болест има друг, същия като него.

Капитанът разбра за какво говори тя.

— Дотук всичко е ясно.

— Отначало — каза Каррас — си мислех, че става въпрос за различен вид болест, нали разбирате, за подсилване на значението на предходния знак. След това се поразрових малко по-задълбочено в етимологията на Домбраату и установих, че когато някой знак е разположен по този начин, това означава отрицание на смисъла на предхождащия го.

Кърк вдигна поглед от екрана на трикордера.

— Някакво лекарство?

— Да. То идва от самото животно. Ако не греша, по пътя на повторно ухапване.

— Повторно ухапване? — учуди се капитанът.

— Да — тя му показа някои други знаци, този път по-малки. — Виждаш ли? Процесът, който води до заболяването и излекуването, е един и същ.

Той промърмори.

— Второ ухапване. И това да е проклетото лекарство?

Тя кимна и го погледна в очите. Стоеше, беше хваната и не можеше да се освободи. Нито пък имаше желание да го стори…

Изведнъж Кърк установи, че беше повече от всякога развълнуван от начина, по който косите й отразяваха светлината, от пълните й устни и от зелените дълбини на очите. Някак си по-силно усещаше заобикалящата го джунгла със слабите, но екзотични ухания и топлия вятър, който духаше в нея.

Нещо ставаше. Нещо, което той не биваше да позволява! Капитанът се окашля и се опита да излезе от ситуацията.

— Добра работа! — каза й той, като се помъчи гласът му да звучи колкото е възможно по-безизразно.

Кърк беше силно развълнуван, но не искаше да го покаже. В момента те имаха друга задача! Каррас продължи да го гледа още секунда-две по същия начин, а след това, очевидно разочарована, а може би и объркана, сведе поглед.

— Предполагам, че трябва да продължим — каза тя.

— Разбира се — отговори Кърк.

По дяволите, интонацията му беше като на някой недоволен, стар адмирал, а не на Джим Кърк! Но той не знаеше какво друго да каже. Какви жертви трябваше да прави в името на Звездната флота?

Без да си кажат нищо повече, те продължиха пътя си през джунглата.

* * *

Дриин погледна Маккой през бюрото на администратора на колонията.

— А защо, ако мога да попитам, Спок се нуждае от лекар?

Маккой се окашля, като си даваше сметка колко близо зад гърба му бяха меркаанците.

Дриин настояваше:

— Аз те попитах нещо.

Докторът се намръщи.

— Спок е болен, господарю. Много болен.

Дриин се заинтересува.

— Болен? В какъв смисъл?

Маккой му каза за серума в кръвта на Вулкан и какво му причинява той.

— Като резултат — завърши Маккой — той няма да издържи дълго там, където сте го изпратили. Така че, ако търсите отмъщение, вие ще бъдете разочарован. Няма да ви достави удоволствие. Не и Спок, във формата, в която е.

Меркаанецът кимна.

— Значи вие го последвахте тук долу и като рискувате живота си, се опитвате да ми осигурите нещо повече от един лов? Колко мило от ваша страна! Колко алтруистично!

Докторът поклати глава.

— Въобще не е така, завоевателю! Ти си сключил сделка и си обещал, че докато Спок се съобразява с желанията ти, няма да нанесеш никаква вреда на жителите на колонията. Спок не би дошъл тук, ако не беше сигурен, че ще удържиш на думата си.

Дриин прокара ръка по брадичката си.

— Значи ти се опитваш да спасиш жителите на колонията, като поддържаш живота на Спок?

— Да! Но аз също ти предлагам едно по-сладко и запомнящо се отмъщение. В него има нещо и за двама ви.

Завоевателят преценяваше думите му.

— Също и за Спок, така ли? — той прокара ръка отново по брадата си. — Тогава защо Спок не те изчака? Защо не се телепортирахте заедно?

— Защото — обясни Маккой — Спок мислеше, че вие няма да ми разрешите да го лекувам, докато съм тук долу. Той каза, че напразно ще рискувам живота си.

Дриин мълчеше, докато разсъждаваше върху доводите на доктора. И защо не? Няма нищо по-убедително от истината!

Маккой се беше постарал да представи нещата да изглеждат така достоверно. Особено, ако се вземеше предвид ситуацията, при която Маккой се беше телепортирал: Спок вече беше заминал и се катереше някъде по хълмовете, преследван от шайка меркаанци.

— Слушай — продължи докторът, — не се задоволявай само с моите думи за състоянието на Спок. Увери се в истината сам! Извикай някой от лекарите си.

Завоевателят поклати глава.

— Не е необходимо! Вярвам ти.

Вътре в себе си докторът се зарадва. Беше успял, по дяволите! Опита се да си представи изражението на Спок, когато Маккой се появи с лекарствата си.

— От друга страна — продължи Дриин, — може да има и друга причина, за да искаш да отложиш смъртта на Вулкан. Например, ако аз се задържа тук по-дълго време, може да се наложи да се срещна с няколко кораба на федерацията — той погледна Маккой. — Вероятно това също ви е дошло на ум, докторе?

Маккой навлажни устните си.

— Възможно е — съгласи се той, като не знаеше какво друго да каже.

— Хубаво е, че се съгласи с това — присмя се подигравателно завоевателят. — Ти ще стоиш тук, Маккой, и се моли Спок да не припадне твърде скоро, защото, когато това стане, аз ще те екзекутирам заради безочието ти!

Като каза това, Дриин направи жест с ръката си и в следващия момент Маккой почувства ръцете на меркаанците върху себе си. Докато осъзнае значението на думите на Дриин, той беше извлечен навън.

Докторът беше проиграл шанса си. Но го беше проиграл царствено! Той не се съпротивляваше. Като минаваше покрай стола на Дриин, се удари в него достатъчно силно, за да изпсува.

— Рождения ден на Бойс — каза подигравателно завоевателят.

Преди още Маккой да може да размисли върху казаното, той погледна изненадано Дриин. Как се беше докопал до съобщението на Спок? Секунда по-късно се досети: завоевателят беше чул този израз в някакъв контекст, но не знаеше истинското му значение.

— Неправилно ли използвах фразата ви? — попита Дриин. Без да знае, че нещо не е наред, той просто опипваше почвата. — Вероятно бихте могли да ме коригирате?

Докторът отчаяно търсеше правилния отговор.

— Ние казваме това, когато… — „когато какво? — помисли си той. — Защо Дриин използва израза точно сега?“ — … Когато някой е ранен — довърши изречението си той.

Очевидно това беше правилният отговор. Можа да го разбере по изражението на Дриин. Но все още се усещаше някакво съмнение.

— И това е фраза, която сте заимствали от Вулкан?

Шансовете на Маккой бяха петдесет на петдесет. Той отговори.

— Не. В действителност те са я взели от нас.

Отново улучи. Съмненията отпаднаха.

— Защо питате? — продължи Маккой.

— Няма значение — отговори Дриин и се обърна към стражите. — Отведете го! Заключете го някъде!

Маккой въздъхна едва доловимо, докато стражите го отвеждаха навън. Искрено се надяваше Дриин да не го разпитва повече по този въпрос.