Майкъл Ян Фрийдман
Наследство (16)

Глава петнадесета

Когато на екрана отново се появи флагманският кораб на Дриин, Вулкан се обърна и тръгна към турболифта. Мистър Скот също се движеше към асансьора. Инженерът изглеждаше ужасно.

— Мистър Спок! — каза той тихо. — Сър, мислите ли, че искате да направите това?

Вулкан повдигна вежди.

— Оценявам загрижеността ви, командире. Но не е необходимо!

Вратите на турбоасансьора се отвориха.

— Не ми харесва всичко това! Само Господ знае какви ужасни мъчения е измислил този гаден меркаанец!

Спок се стегна.

— Не храня никакви илюзии по отношение намеренията на завоевателя Дриин, командире. Всъщност аз съм бил измъчван и преди. А ако достатъчно дълго време се занимава с мене, това може да помогне на нашата кауза — той замълча. — По-важното е, че той не издава лъжливи заплахи. Ако аз не се телепортирам, каквото е неговото желание, той ще направи така, че жителите на колонията да заплатят с живота си за това.

Инженерът се намръщи и се наведе още по-напред.

— Но в сегашното ви състояние, сър…

Първият офицер поклати глава категорично.

— Състоянието ми — каза тихо той — няма никакво значение в момента.

Забележката на мистър Спок, разбира се, беше напълно уместна, макар че той не искаше да го признае. При нормални условия той би могъл да оцелее, каквото и отмъщение да е измислил Дриин. Но сега, когато умствените му и физически възможности бяха на предела… Скот гледаше съчувствено и не му се вярваше.

— Да, сър. Както кажете! — очите му проблеснаха. — Късмет, мистър Спок!

Спок не вярваше в късмета, добър или лош, но сега се съгласи със Скот и каза:

— Благодаря ви!

Мина покрай инженера и влезе в турбоасансьора. Малко след това вратата се затвори, като скри от погледа му мостика и екипажа на кораба. Той натисна бутона, който щеше да го отведе на транспортната палуба.

Когато асансьорът тръгна, Вулкан въздъхна. Неговият блъф беше пропаднал! Доктор Маккой беше сгрешил — Спок не беше в състояние да излъже, както умееше да прави това капитан Кърк или капитан Пайк.

Вероятно имаше неща, които не можеха да се научат, независимо от това колко добър е учителят. Опитът, който му бяха оставили командващите офицери, мъжете, от които се беше възхищавал и на които беше се опитвал да подражава, беше пропилян от него.

Едно-единствено нещо го успокояваше: беше оставил хората си с план за действие. Независимо от това какво ще се случи със Спок, Ухура щеше да се опита да предаде съобщение на жителите на колонията и ако имаше късмет, може би щеше да успее. Мислите му отново се върнаха към капитан Кърк. Твърде вероятно е, мислеше си Спок, да загине от ръцете на меркаанците, без някога да разбере какво се е случило с приятеля му. От всички други неприятности това щеше да е най-трудната, която трябваше да понесе!

След като леко намали скоростта си, турбоасансьорът спря.

Все още не беше стигнал до мястото, което му беше указано. Това беше лошо. Надяваше се да е сам и да използва всичките си запаси от енергия, за да се срещне с Дриин.

„Моля те. Нека да не е някой, който знае какво мисля да правя!“ — каза си тихо той.

Вратите се отвориха и откриха този, с когото той щеше да пътува до целта си. Маккой се усмихна и влезе вътре. Вратите се затвориха след него.

— Какво става? — попита той. — Да не си мислел, че ще те оставя да се срещнеш сам с това копеле? Без личния си лекар?

— Как си чул, че…

— Толкова бързо? — Маккой повдигна рамене. — Нека да кажем, че едно птиченце ми каза, някой, който е загрижен за безопасността ти, и да не говорим повече по въпроса.

Спок се намръщи.

— Какво се надяваш да спечелиш с това?

Маккой го погледна.

— Виж какво, Спок, съвсем очевидно е, че това меркаанско копеле има още нещо наум, освен чай и кифлички. Това е неговата възможност да си отмъсти и той ще го направи на всяка цена!

Спок повдигна рамене.

— Вашата гледна точка, докторе?

— Моята гледна точка… — той спря да говори, докосна бутона на асансьорното табло и продължи: — Моята гледна точка, командире, е, че ти си болен, независимо от това дали искаш да го признаеш или не. Рано или късно Дриин ще разбере това. Ще разбере, че е взел повредена стока и ще се почувства измамен. След всичко това как би могъл да се зарадва в пълна степен на отмъщението си, след като ти си твърде слаб да го понесеш?

Вулкан не беше мислил върху това, но то не променяше нещата. Наистина не ги променяше! Той все пак трябваше да се съгласи с желанието на завоевателя Дриин!

Вероятно Дриин щеше да се откаже от уговорката, след като разбере истината за здравето на Спок. Но междувременно Ухура щеше да има възможността да влезе в контакт с жителите на колонията, а това бе шанс да изпълнят плана си.

— Знам какво мислиш — каза му докторът. — Ти искаш да отложиш малко нещата — той преглътна и продължи. — Е, добре, аз ще увелича цената ти. Господ да ми е на помощ!

Спок поклати глава.

— Не виждам…

— Ще те задържа жив! — прекъсна го Маккой. — Аз съм доктор. Аз мога да направя това! А Дриин ще ми позволи. По дяволите, той ще иска да го направя, защото най-дискретно ще му кажа какво те боли. Ще му обясня съвсем просто, че отмъщението му няма да е толкова сладко, колкото си е мислил.

Вулкан почувства, че мускулите на лицето му се стягат. Аргументите на Маккой бяха смислени, но той все пак не можеше да позволи докторът да се изложи на такава смъртна опасност. Той можеше и щеше да свърши сам тази работа!

— Не мога да позволя, докторе!

Маккой се намръщи.

— Защото това, което казвам, е безсмислено?

— Не! Защото това ще те постави в смъртна опасност!

Този път докторът не можа да сдържи гнева си.

— По дяволите, Спок! Ти може би си мислиш, че си единственият тук, на когото е позволено да рискува нещо? Знаеш ли, на мен може да ми се наложи да погледна Джим в очите един ден. И аз няма да мога да го направя, ако сега ти позволя да се телепортираш долу сам! — Маккой въздъхна. — Освен това достатъчно тежко е, че ще трябва да се срещнеш с това, което ти предстои. Някой трябва да бъде до теб! Нали разбираш — той кимна, — приятел?

Спок осъзна какво струваше на доктора да изрече тези последни думи.

Той кимна.

— Осъзнавам жеста ти, докторе! Но все пак ти не знаеш в какво се замесваш.

— А ти знаеш, така ли? — гласът му се смъкна с една октава по-ниско. — Виж, Спок, ти искаш да получиш малко отлагане, за да се осъществи планът ти? Аз мога да помогна, мога да те поддържам!

Вулкан видя, че няма смисъл да спори повече, затова се пресегна към командното табло и асансьорът отново тръгна.

Маккой го погледна.

— Не чувам никакви протести — каза той. — Това означава ли, че съм успял да те убедя?

Когато асансьорът спря, Спок положи всички усилия, за да изглежда резервиран. Вратите се отвориха.

— След вас — каза той на доктора, като посочи коридора пред тях.

Маккой тръгна напред, но не успя да стигне далече, защото Вулкан се протегна и го хвана за врата. След секунда хирургът на кораба беше сразен. Спок го постави внимателно на пода. След това тръгна надолу по коридора към намиращата се наблизо стая за телепортиране. Чудеше се кое ли ще е било „малкото птиченце“. Ухура? Скот? Беше развълнуван от състраданието им и, разбира се, от поведението на Маккой, макар че постъпките им граничеха с неподчинение. Той ще трябва да поговори с тях за това, ако се върне. Преди да завърши мисълта си, Спок влезе в стаята за телепортиране. Лейтенант Кайл го очакваше. Като видя, че главният инженер е пристигнал сам, се изненада. Вулкан изчака пред транспортната конзола.

— Да, лейтенант?

Кайл кимна.

— Мислех, че Маккой ще бъде заедно с вас?

— Такъв беше планът — обясни Спок, — но докторът беше неотложно задържан.

Кайл се намръщи, без да дискутира по въпроса. С чувство на облекчение Спок продължи към транспортната платформа и стъпи върху нея. Когато се обърна, той видя, че човекът прави последни приготовления за орбитално пренасяне.

— Готов ли сте, сър?

— Готов съм, лейтенант! Енергия!

* * *

Спок не беше посещавал никога преди колонията Бета Кабрини, но беше виждал други подобни на нея. Сградите на блоковете, голите и не много отдалечени хълмове с техните запаси от ценни минерални ресурси — всичко това съответстваше на очакванията му, когато той се материализира на главния площад на колонията. Същото се отнасяше и за въоръжените меркаанци, сред които се беше оказал. За нещастие, те бяха същите, каквито си ги бе представял. Двама от тях бяха извадили оръжията си и ги бяха насочили към него. Другите се смееха гадно, гледаха втренчено или надничаха с любопитство в зависимост от това, какви бяха по характер.

Дриин не се виждаше никъде, а и Спок не беше очаквал той да дойде лично да го посрещне. Завоевателят отдаваше голямо значение на външния вид. Щеше да е много по-добре да се влезе в контакт с него, когато затворникът пристигне. Както беше по устав, един от меркаанците извади комуникатора си от колана.

— Вулкан е тук — съобщи той. Дъхът му излизаше от устата във вид на пара.

В комуникатора не се чуваше отговор. Според меркаанския устав на поведение отговор не се даваше на по-низшите чинове. Спок беше научил това по време на краткия си престой на „Мананяни“. Чудеше се дали Дриин беше все още на флагманския кораб или вече се беше телепортирал. Но не беше необходимо дълго да се чуди. Една врата в сградата, която вероятно беше администрация, се отвори. Дриин се появи, последван от един от офицерите си. Вървеше бавно през площада. Усмихваше се и колкото повече приближаваше до задържания, толкова по-широка ставаше усмивката му. Най-после те се изправиха лице в лице. Без предупреждение Дриин удари Спок по лицето с опакото на ръката си. Вулкан усети в устата си вкуса на кръвта.

— Това — каза Дриин тихо, като спокойствието в гласа му прикриваше чувствата, които той би трябвало да изпитва, — е просто едно предизвестие за това, какво съм решил да правя с теб!

Спок го погледна безизразно.

— Можеш да правиш с мен каквото си пожелаеш, дотолкова, доколкото се придържаш към останалата част от споразумението ни!

Завоевателят примижа:

— Съмняваш се в думите ми?

Вулкан поклати глава.

— Не, просто исках да се уверя, че правилно сме се договорили.

Дриин изръмжа — не беше нито потвърждение, нито отрицание на неговата част от уговорката. След това се обърна към офицера, който го съпровождаше.

— Балак, претърси го! Провери дали в него няма някакво устройство, с което от „Ентърпрайс“ могат да засекат местоположението му.

Мъжът направи това, което му беше заповядано, а Спок понесе прегледа стоически, като се опитваше да не показва колко му беше отвратително това. Ако знаеха как жителите на Вулкан избягваха физически контакт, щяха да използват това в негова вреда. А съществуваха някои форми на мъчение, от които той се страхуваше повече, отколкото от други.

Най-после Балак отстъпи назад.

— В него няма никакви устройства — каза той на Дриин.

Завоевателят кимна на Спок, а не на офицера.

— Добре. И много умно, Вулкан. Много умно!

В отдалечения край на площада се появиха няколко жители на колонията, облечени в тежки палта. Първоначално Спок си помисли, че те идват на площада по свое желание, дори че бяха дошли, за да го защитят.

Но не! Те бяха охранявани от въоръжена стража, която ги караше като стадо животни. Вулкан замръзна на място от това отношение към хората.

Той погледна Дриин.

— Каза, че няма да им причиняваш нищо лошо!

— Не виждам с нещо да са наранени — настояваше завоевателят. — Но това е субективно понятие…

Спок разбра, че няма смисъл да протестира. Той замълча, сякаш това, което виждаше, не го интересува.

— Не казваш нищо? — попита меркаанецът. После разбра, че не може да изтръгне нищо от пленника и продължи:

— Не бива да си хабиш енергията в спорове, ще ти бъде необходима за това, което те очаква!

Когато жителите на колонията бяха докарани до центъра на площада, Спок почувства леко трепване, защото разпозна един от тях. Беше Брадфорд Уейн. Буйната му светлорижава коса беше оплешивяла около челото, а на места беше посивяла. Бръчки бяха покрили лицето му, докато преди нямаше никакви. И не беше така елегантен, както някога. Независимо от всичко, все пак това беше Брадфорд Уейн! Очите им се срещнаха и Вулкан разбра, че администраторът също го е познал.

Беше му приятно да види предишния кормчия от екипажа на Пайк. Макар да беше странно, Спок се почувства окуражен. Нямаше значение, че не беше близък познат с човека. Уейн беше част от миналото му. Нещо познато в морето от несигурност. На Вулкан му се стори, че администраторът изпитва същото чувство. Те сякаш си казаха: „Преминали сме през опасни ситуации и преди и сме победили. Защо да не успеем и този път?“

Секунда по-късно Уейн се обърна настрани. Спок се досети защо. Дриин не трябваше да узнае, че администраторът е бил член на екипажа на Пайк! Това би поставило живота му в смъртна опасност, а и „Ентърпрайс“ щеше да се лиши от ценен съюзник на тази планета.

— А! — възкликна завоевателят. — Моите приятели, жителите на колонията — той погледна директно към Уейн. — Мислех, че ще искате да видите това — той посочи Спок. — Мога ли да ви представя Спок, първи офицер на „Ентърпрайс“? Той е тук, за да ви спаси.

Вулкан гледаше високомерно и не говореше. Трябваше да остави Дриин да се забавлява независимо от това, колко ще бъде накърнено достойнството му. Най-важното беше да не покаже по някакъв начин, че се познава с администратора!

Дриин се приближи към Спок, докосна брадичката му с дългия си показалец и внимателно обърна главата му на една страна.

— Изглежда героично, нали? Твърде жалко, че на усилията му е било писано да пропаднат! — той направи цъкащ звук с езика си. — Така, както всеки опит да ви освободят е обречен на неуспех!

Уейн се намръщи. Може би нашествениците не знаеха до каква степен Вулканите мразеха да бъдат докосвани? Но той знаеше.

— Защо? — попита той Дриин — Поучаваш ли ни по този начин?

Меркаанецът погледна Уейн. В един момент Спок си помисли, че ще заповяда да убият администратора. Но това не се случи.

— Защото — обясни Дриин любезно — искам да премахна всякакви надежди, които евентуално сте имали. Исках само да видите колко ограничени наистина са възможностите ви.

Спок знаеше, че не тези са били намеренията му. Дриин просто се опитваше в максимална степен да унижи Вулкан, за да получи по-голямо удовлетворение.

Изведнъж Дриин се обърна към Балак.

— Моите месирии — каза той. — Защо се бавите с докарването им? — меркаанецът отново включи комуникатора си.

Месирии? Спок не знаеше за какво става въпрос. Нито пък можа да се досети за нещо от краткия разговор на Балак с флагманския кораб.

— Господарят иска да знае защо месириите му не са вече транспортирани! — настъпи мълчание. — Да, разбирам!

Дриин го погледна.

— Е?

— Изглежда — докладва Балак, — с тях е имало затруднения. Случило се е на път за транспортната зала…

— Наранени ли са? — изрева завоевателят.

Балак бързо поклати глава.

— Не, не месириите, а онези, които са ги придружавали са ранени. Единият лошо, ще загуби ръката си…

Съвсем очевидно беше, че Дриин изпита облекчение.

— О, добре. Вероятно това трябваше да се очаква! Все пак по разписание е било време да се нахранят.

Спок започна да разбира какво са месириите и каква роля могат да играят в плановете на Дриин по отношение на него. Перспективата не беше приятна. Съществуваше вероятност саможертвата му да се окаже безсмислена. Ако само можеше да се увери, че Ухура ще се свърже, че планът му ще се изпълни…

Това беше горчива ирония: мъжът, с когото искаше да се свърже, стоеше на двадесет крачки от него, а той не можеше да му изпрати дори и краткото съобщение, което му беше приготвил…

Но всъщност защо да не може? Съобщението беше така формулирано, че да е неразбираемо. И ако не изглеждаше подходящо просто да го избърбори, то беше защото се страхуваше, че меркаанците могат да се досетят нещо.

— Рожденият ден на Бойс — каза Спок високо.

Дриин го погледна.

— Моля?

— Рожденият ден на Бойс — повтори Вулкан, като забоде погледа си в завоевателя. Не смееше да погледне Уейн, защото се страхуваше, че може да се разкрие.

Дриин леко наведе глава.

— Какво означава това, първи офицер?

Спок повдигна рамене, като се опитваше да си спомни как Кърк пробутваше различните си лъжи в миналото. Случаят с Фезариус изникна в паметта му. Тогава капитанът успешно прокара идеята, че „Ентърпрайс“ има система за самоунищожение, основана на корбомайт — един несъществуващ материал. Като използва маньовърът на Кърк за вдъхновение, първият офицер обясни:

— Това е просто израз.

— Какъв израз?

На Вулкан не му харесваше мисълта, че трябва отново да лъже. Но това изглеждаше неизбежно при дадените обстоятелства. Тогава изведнъж някой друг проговори. Беше Уейн.

— Това е нещо, с което искаме да кажем, че някой е лошо ранен, в този случай човекът, с когото са се отнесли грубо. Това е начин да се изрази симпатия към него.

Завоевателят не снемаше поглед от Спок.

— Аз говоря — каза той с леко раздразнен глас — на Вулкан. Мистър Спок, не знаехте ли, че онзи, когото имахте предвид, е меркаанец, същият като тези, които ви държат тук под дулата на оръжията си? Чак дотам ли стигат вашите симпатии?

— Аз не изпитвам съчувствие само към приятелите си.

Дриин го погледна с любопитство.

— Наистина ли? Не знаех за тази ти черта, Спок. Дали всеки от вашата планета Вулкан изпитва същите чувства?

— Повечето от тях — отговори му Спок.

— И този израз е поговорка, нещо, което се използва на Вулкан? Или хората са я измислили?

— На един звезден кораб можеш да чуеш много изрази на други народности — каза Спок вече съвсем искрено.

* * *

Завоевателят като че ли имаше желание да продължи да разговаря на тази тема, когато на площада се появи червена мъгла. От нея се появиха четири материални форми — двама меркаанци и чифт слаби, бели четириноги. Меркаанците изглеждаха нервни. И след това повече от радостни, когато зверовете се устремиха с грациозна походка към Дриин.

Балак натисна копчето на комуникатора си и съобщи:

— Те пристигнаха.

Секунда по-късно секторът на животните, състоящ се от двамата меркаанци, отново изчезна.

Завоевателят се наведе и приклекна до земята, очевидно доволен да види месириите си, които започнаха да го душат. Чувствата им изглежда бяха взаимни.

След това Дриин погледна Спок. Усмихна се отново с усмивка, в която се четеше жажда за мъст. Като наклони главата си, той посочи хълмовете на север, които се виждаха от сградите на колонията.

— Виждаш ли тези хълмове, първи офицер?

Вулкан кимна. Изглежда те бяха наблизо, но това можеше да е ефект от чистия, студен въздух.

— След секунда ти ще бъдеш телепортиран там — далече от този площад, далеч от удобствата на колонията. На това място никой няма да може да ти помогне. С тези чудесни животни аз ще отида там на лов и те ще те разкъсат като дивеч! Това е, което заслужаваш!

Жителите на колонията бяха ужасени. Уейн протестира:

— Не можете да направите това, завоевателю!

Дриин се изправи рязко и го погледна.

— Мога, мистър Уейн, и ще го направя! И макар че имам желание да съм търпелив с вас заради помощта, която ми оказвате, вие спекулирате с търпението ми вече два пъти. Гледайте това да не се случи отново!

Уейн прехапа устни.

— Всичко е наред — каза Вулкан. — Аз знаех добре какво ме очаква, когато сключих сделката…

— Хайде — каза завоевателят на своите любимци. Той ги насъска към Спок. — Ето, този е! Запознайте се с него!

Месириите се приближиха до Спок. Дългите им черни езици висяха от устата. Подушиха панталоните му, огледаха го с големите си, златни очи, като ръмжаха приглушено. Дъхът им замръзваше във въздуха, където се образуваха пухкави облачета.

Вулкан видя зъбите им — тънки и остри. Спомни си какво беше казал Дриин: че са пропуснали последното си ядене.

— Внимание! — предупреди ги завоевателят и погледна към Спок. — Би било неприятно преследването да завърши, преди да е започнало.

Той удари по бедрото си и месириите се върнаха при него. По начина, по който се движеха, Спок можеше да разбере, че са много бързи животни. И вероятно надушваха миризмата отдалече. Бяха от онзи вид ловджийски животни, които не само намираха жертвата, но я приковаваха до земята и накрая я довършваха.

— А сега запомни добре! — отбеляза Дриин. — Нашата сделка важи само за времето на престоя ти тук. Когато умреш, посещението ти тук завършва, така че, ако наистина те интересува съдбата на тези хора, в твой и в техен интерес е да останеш колкото е възможно по-дълго жив!

— Уверявам те — отговори Спок, — това беше и моето намерение!

Завоевателят се ухили.

— Ти казваш това сега, Спок. Но когато преследването започне, може да се почувстваш и по друг начин.

Дриин даде знак на Балак и той се свърза с кораба отново.

— Телепортирайте го до предварително съгласуваните координати! — заповяда той.

Когато Спок почувства леко гъделичкане — странично явление от меркаанския процес на телепортиране, на ум му дойде една мисъл: добре, че не позволи на доктора да дойде заедно с него! Тогава вместо един, месириите щяха да преследват двама офицери от Звездната флота.

* * *

— Докторе? Доктор Маккой?

Той отвори очи. Хубава млада брюнетка гледаше към него. „Ако това е сън — помисли си той, — не искам да се събуждам“. Просто му се искаше да му се наслади. Но след това си спомни…

— Не се движи! — каза брюнетката. Тя беше облечена в униформата на офицер от охраната. — Извикала съм лекар.

— По дяволите! — каза Маккой прегракнало, като стана на крака. — Аз съм лекар и се чувствам добре!

Асансьорът беше отворен. Когато излязоха в коридора, той се огледа. Не бяха върху палубата за транспортиране.

— Къде, по дяволите, е Спок?

Жената го наблюдаваше, докато той правеше нови задания на асансьора.

— Мистър Спок ли казахте, сър? Той се телепортира долу в колонията преди петнадесет минути.

Очите на Маккой се присвиха.

— Какво направи той?

Офицерът от охраната го погледна.

— Нещо не е наред ли, сър? Нещо, за което да докладвам?

Докторът изсумтя.

— По дяволите, нещо наистина не е наред! Тоя… — задави се от собствената си ярост и трябваше за момент да спре. — Той ми приложи тази характерна за Вулканите хватка и тръгна сам!

— Може би трябва да докладвам за това? — каза жената.

— Докладвай за каквото си искаш — отговори й той. — Аз няма да позволя на този дебелоглав глупак да му се размине!

Когато асансьорът спря и вратите се отвориха, той тръгна целенасочено към стаята за телепортиране. Офицерът по охраната вървеше след него.

— Докторе, вие бяхте в безсъзнание! Няма ли да е по-добре да…

Изведнъж Маккой се обърна към нея.

— Достатъчно! Когато се върна, ще се радвам да съобщя на мистър Лесли как съвестно си изпълнявате задълженията. Но засега ме оставете на мира. Ще трябва да ръководя едно проклето самоубийство!

Той я остави да стои там объркана. Вървеше по коридора и почти не даваше възможност на вратите да се отварят.

Когато го видя, мистър Кайл въздъхна дълбоко.

— Доктор Маккой?

— Нямам време за обяснения! — изрева докторът. — Имаш ли вече координатите на Спок?

Шефът по транспорта кимна.

— Да, сър. Но мистър Спок каза…

— Не му обръщай внимание какво е казал! Телепортирай ме долу! Веднага! — за да бъде по-убедителен, той тръгна към платформата за телепортиране и се качи върху нея.

Все още изпълнен със съмнения, Кайл задейства съоръжението.

— Ще са необходими секунда-две — каза той и когато беше готов, погледна нагоре. — Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?

Маккой се намръщи. Беше уместен въпрос, но независимо от това той отговори:

— По дяволите, сигурен съм! Давай да свършваме! Знаеш какво трябва да направиш. Хайде!

— Както кажете, сър.

Докторът скръцна със зъби. Мразеше телепортирането. Ако можеше да отиде пеша до колонията, щеше да го стори. Но той нямаше друг избор. Спок се нуждаеше от него. Секунда по-късно Маккой беше обхванат от телепортационния ефект. Вече беше късно да се откаже.