Алфред ван Вогт
Омагьосаното село

Откриватели на нови хоризонти — така ги нарекоха преди отлитането.

Сега от време на време Дженър злобно повтаряше тези думи, опитвайки се да надвика нестихващата нито за минута марсианска пясъчна буря. Но с всяка измината миля неговата ярост се притъпяваше и острата скръб по загиналите другари премина в тъпа болка.

Дните се сменяха един след друг, безбройни като нажежените червени песъчинки, които обгаряха тялото през раздраното на парчета облекло.

Когато Дженър се домъкна до подножието на планината, запасите от храна отдавна бяха свършили. От четирите манерки с вода беше останала една и в нея имаше толкова малко вода, че космонавтът рядко само наквасваше попуканите си устни и подутия език.

Едва когато се изкачи по-високо, той съобрази, че не върви по пясъчна дюна, а пред него се издига планина. За миг почувствува цялата безнадеждност на това надпреварване към никъде, но въпреки това се изкачи на височината. И тук пред очите му се разкри долина, която от всички страни бе заобиколена от пустинни хълмове — като този, на който стоеше и дори по-високи. В долината се гушеше село.

Той видя дървета и покрито с мраморни плочи дворче. Двадесет стояха около нещо, прилично на централен площад. Къщите бяха ниски, но четири кули се извисяваха в небето. Дженър чу остро пронизително изсвирване. То се засилваше, стихваше, съвсем заглъхваше и отново прозвучаваше все така зловещо, неестествено, режещо слуха.

Къщите от всички страни бяха заобиколени от растителност — червено-зелени храсти и жълто-зелени дървета, отрупани с пурпурни и червени плодове. Дженър жадно се втурна към най-близкото дърво. То се оказа сухо и чупливо. Но големият червен плод, който той откъсна от най-ниския клон, на пипане беше мек и сочен. Преди отлитането ги предупредиха, че на Марс нищо не бива да се яде без предварителен химически анализ. Но какъв смисъл има този съвет за човек, чийто единствен химически прибор беше самият той.

Той плахо вкуси плода и веднага плю, почувствувал страшна горчивина. Гърлото му щипеше, главата му се замая, залюля се. Мускулите започнаха конвулсивно да потръпват и той легна на мраморните плочи, за да не падне. Струваше му се, че са минали много часове, преди да престане отвратителното треперене. Космонавтът с отвращение погледна дървото. Нежен ветрец размърда сухите листа. Съседните дървета подеха тихия шепот.

Никакви други звукове не се чуваха. Дразнещият писък затихна. Може би това беше сигнал за тревога, предупреждаващ жителите за неговото приближаване?

Дженър побърза да скочи и да посегне за пистолета. Обхвана го чувство за неминуема беда. Пистолетът го нямаше. Тогава смътно си спомни, че още преди седмица за първи път се хвана за оръжието. Той тревожно се огледа, но не забеляза около себе си никакви признаци на живот и се окопити. Не трябва да излиза от селото — просто няма къде да отиде. Космонавтът реши, ако е нужно, да се бори до последен дъх, но да остане тук.

Дженър внимателно пое глътка от манерката и тръгна между два реда дървета към най-близката къща. Ниска широка арка водеше навътре. През нея се виждаше как блести гладкият мраморен под.

Дженър обиколи една къща след друга. Той стигна до края до покритата с мрамор площадка, на която се издигаше селото, и решително се обърна назад. Настъпи времето да погледне и вътре.

Той избра една от четирите къщи с кула. Като се приближи, разбра, че трябва да се наведе, за да влезе в дома.

Съвсем гола стая. До една от мраморните стени се отделяха няколко ниски мраморни прегради, които оформяха нещо като четири широки и ниски боксове. До стената във всеки бокс имаше корито.

Във втората стая четири наклонени мраморни плочи образуваха плоско възвишение. Имаше всичко четири стаи. Спирален наклонен коридор в една от тях очевидно водеше към кулата.

Дженър не се изкачи горе. Страхът от среща с непозната форма на живот отстъпваше пред безпощадната увереност, че няма живот. Отсъствието на живот означаваше липса на храна.

В порив на отчаяние той се хвърляше от къща към къща, оглеждайки мълчаливите стаи, като от време на време се спираше и пресипнало викаше.

Когато разбра, че всичко е огледал, той се намираше в четвъртата най-малка стая на една от къщите с кула. Тук от стената се отделяше само един бокс. Дженър уморено полегна в него. И навярно веднага заспа.

Когато се събуди, той откри една след друга две промени. Първо, още не успял да отвори очи, се увери, че отново се е появило свиренето: рязко и пронизително, то звучеше на самата граница на поносимото. И второ, от тавана падаха ситни пръски от някаква течност. Със своя инженерен опит за Дженър беше достатъчно да вдъхне нейната миризма само един път. Той стремглаво изскочи от стаята, като плачеше и кашляше и с обгорено лице.

В селото нямаше никаква промяна. Лек ветрец поклащаше листата. Слънцето висеше над върха на планината. По неговото положение Дженър разбра, че отново е настъпило утро — той беше спал не по-малко от дванадесет часа. Ярка бяла светлина заливаше долината. Къщите, наполовина скрити зад дърветата и храстите, пробляскваха и преливаха в горещия въздух.

Изглеждаше, че той се намира в оазис сред пустинята. „Това е и истината, оазис — мрачно помисли Дженър, — но само не за човек. За човек този оазис с неговите отровни плодове е само дразнещ мираж.“

Той се върна в къщата и внимателно огледа стаята, в която беше прекарал нощта. Душът беше спрял и от миризмата не беше останала никаква следа: въздухът беше чист и свеж.

Космонавтът пристъпи прага, мислейки дали да опита още един път. Той си представяше отдавна умрялото марсианско същество, което с наслаждение се е излягало в бокса и неговото тяло било оросявано от целебния душ.

Но щом Дженър стъпи в бокса, от тавана плисна струя жълтеникави пръски. Дженър бързо отстъпи назад. Душът спря така внезапно, както и започна. Подутите от жажда устни на Дженър се разтвориха от учудване. Ако тук има автомат, то той едва ли е единственият.

Със затаен дъх Дженър отиде в друга стая. Там той отново внимателно навлезе в един от боксовете. И щом краката му стъпиха вътре, коритото до стената се изпълни с каша, от която се вдигаше пара. Като омагьосан Дженър се насочи към тлъстата маса — нали това беше храна и питие! Той си спомни отровните плодове и почувствува повдигане, но си наложи да потопи пръст в горещата течна маса. След това го извади и ронейки на пода капки, го поднесе към устните си.

Лепкава запарена пачавра… На очите му се появиха сълзи, а устните му се отдръпнаха.

Когато най-после Дженър се измъкна навън, той бе обхванат от слабост и неизразима апатия. И пак това пронизително свирене! Дженър се опита да си представи защо са необходими такива раздиращи звуци — макар че за марсианите може да са били приятни…

Той спря и щракна с пръсти — в главата му дойде дива, но напълно правдоподобна мисъл. Може би това е музика?

Свиренето го преследваше навсякъде.

Той знаеше, че го чака смърт, ако не успее да преустрои за приготвяне на храна автоматите, които навярно са скрити някъде в стените или под пода на сградите.

В древността останките от марсианската цивилизация са намерили пристан тук, в това село. Неговото население отдавна е измряло, но селото продължава да живее, да се съпротивява на пясъчните наноси, готово да предостави покрив на всеки марсианин, който се домъкне тук. Но марсиани вече няма. Има само Бил Дженър, пилот на първия кораб, кацнал на Марс.

Той трябва да застави селото да му приготовлява храна и питие, пригодени за него. Без да има никакви инструменти, освен ръцете си, без нищо да разбира от химия, той трябва да накара селото да измени своите навици.

Дженър се наведе над един храст, хвана го здраво и го дръпна. Храстът се изтръгна лесно заедно с късче мрамор. Дженър се взря в стръка: той грешеше, когато предполагаше, че стъблото минава през отвор в мрамора. Храстът беше просто прилепен към неговата повърхност. След това Дженър забеляза още нещо — храстът нямаше корени. Почти машинално Дженър погледна мястото, от което беше изтръгнал част от мрамора. Под мрамора имаше пясък.

Той хвърли храста, отпусна се на колене и загреба пясък. Последният свободно се сипеше през пръстите. Започна с всички сили да рови по-дълбоко: пясък, нищо друго освен пясък.

Той стана и се вкопчи в още един храст. И този храст се отскубна лесно и заедно с него къс мрамор. Той също нямаше корени и под него нямаше нищо освен пясък.

Не вярвайки на очите си, Дженър се спусна към плодно дърво и започна да го клати. След кратко съпротивление мраморната плоча, на която стоеше дървото, изтрещя и бавно се повдигна. Дървото с шум и трясък падна, сухите му клони и листа се разпръснаха на хиляди страни. Под дървото имаше пясък.

Навсякъде пясък. Град върху пясък. Марс беше планета от пясък. Разбира се, това не беше съвсем точно. Около полярните ледени шапки беше забелязана сезонна растителност. Но почти цялата, с изключение само на най-издръжливата, загиваше през лятото. Около едно от обкръжените с такава растителност малки морета ракетата трябваше да се приземи. Загубвайки управление, корабът не само загина. Той отне и надеждите да оживее на единствения оцелял член на експедицията.

Дженър бавно идваше на себе си. У него се зароди още една идея. Вдигна един от откъснатите от него храсти, настъпи с крак парче мрамор, към което храстът беше прикрепен, и опъна, първоначално леко, а след това по-силно.

Храстът накрая се откъсна от мрамора, но стана ясно, че те представляват едно цяло. Храстът растеше от мрамора.

От мрамора? Дженър застана на колене около един от отворите в камъка и се вгледа в изкъртеното. Да, това беше порест камък, вероятно варовик, твърде подобен на мрамор, но въпреки това не беше мрамор. Дженър протегна ръка, готвейки се да отчупи парче, когато изведнъж цветът на камъка се промени. Дженър изумено се отдръпна. Около дупката камъкът стана ярко оранжево-жълт. Дженър объркан се взря в камъка, след което внимателно се докосна до него, усети остра хаплива, изгаряща болка, викна и отдръпна ръката си. Кожата на пръста му се обели и се надуха кървави мехурчета.

Почувствувал неочаквана умора, Дженър изпълзя в сянката на дърветата. От всичко, което се беше случило, можеше да се направи само един извод, но той абсолютно противоречеше на здравия смисъл. Това самотно село беше живо.

Лежейки под дървото, Дженър се мъчеше да си представи огромната маса живо вещество, растяща под формата на сгради, приспособяващи се към нуждите на друга жизнена форма и служеща й в най-широк смисъл на думата. Но ако селото е могло да служи на една раса, защо да не прави това и за друга? Тя се е приспособила към марсианците. Защо да не се приспособи и към земните хора?

Кислород за вода може да се получи от въздуха и от пясъка да се изготвят хиляди съединения…

Стана съвсем тъмно. Вятърът затихна. Той не можеше да вижда планините, обграждащи долината, но къщите все още се очертаваха — черни сенки в света на сенките. Промъквайки се пипнешком към мраморното възвишение в една от стаите, Дженър мислеше как да накара живото село да разбере, че е необходимо да измени ставащите в него процеси. Как да го застави да разбере, че е необходима храна от други химически съединения, а не от тези, с които я е приготвяло досега; че той обича музика, но съвършено друга; накрая, че не би било лошо всяка сутрин да взима душ — но от вода, а не от концентрирана киселина?

Дълги часове той се мяташе в полузабрава, обкръжен от мрака и замаян от зноя. А когато настана утрото, с известно удивление съобрази, че още е жив и има сили да излезе от къщата.

Духаше рязък, студен вятър, но той радостно обърна срещу него пламтящото си лице.

Скоро започна да трепери. Върна се в къщата и за първи път забеляза, че макар там да няма врата, вятърът не прониква вътре. В стаите беше хладно, но не духаше. Тогава откъде идва тази страшна горещина, изгаряща тялото му. Олюлявайки се, той се приближи до възвишението, върху което беше спал, и след секунда вече се задъхваше от 50-градусова горещина.

Голяма част от деня Дженър прекара в сянката на дърветата. Чувствуваше се напълно изтощен.

Надвечер той си спомни за храстите и дървото, които беше откъснал вчера. Не намери обаче нищо. Дори не намери отвора там, където беше измъкнал храстите. Живото село беше погълнало мъртвата тъкан и закърпило повредите върху своето тяло.

Дженър се поободри. Отново се замисли за мутациите, генетичната приспособяемост и жизнените форми, адаптиращи се към нови условия. За всичко това им бяха чели лекции преди отлитането — общи прегледи, насочени към това да запознаят екипажа с проблемите, които могат да им се изпречат на една чужда планета. Същността беше крайно проста: или приспособяване, или гибел.

Селото трябва да се приспособи към него. Той не знаеше може ли да му нанесе сериозни щети, но би могъл да опита. Необходимостта да оживее налагаше сурови и решителни действия.

Дженър започна бързо да рови в джобовете си. Ловджийски нож, сгъваема метална чаша, транзистор, микроскопична супербатерия, мощна електрическа запалка…

Дженър включи запалката към батерийката и без да бърза, прекара нейния нажежен до червено край по повърхността на „мрамора“. Реакцията беше мигновена: веществото му този път стана зловещо пурпурно. Когато цялата плоча промени цвета си, Дженър се насочи към най-близкия бокс и се вмъкна в него.

Автоматът не заработи веднага. Когато храната накрая запълни коритото, стана очевидно, че живото село е разбрало неговите намерения. Храната не беше тъмносива, както преди, а с бледокремав цвят. Дженър бръкна с пръст в нея, но веднага го отдръпна с вопъл, като започна да го изтрива. Пареше по пръста му още няколко минути.

Дали селото му беше предложило нарочно храна, която може да му навреди, или пък се старае да му угоди, без да знае какво може да яде и какво не?

Той реши да изпробва още веднъж и влезе в съседния бокс. Този път коритото се напълни с жълтеникава зърнеста маса. Тя не пареше пръста му, но беше достатъчно Дженър да я опита, за да я изплюе веднага, тъй като усещането беше такова, сякаш е вкусил тлъста смес на глина с бензин.

Измъчващата го жажда се засили от неприятния вкус в устата му. В отчаянието си той изтича навън и счупи бутилката, надявайки се да намери в нея останки от влага. В трескавото си бързане той проля няколко драгоценни капки, хвърли се върху земята и започна да ги ближе.

След половин минута той все още продължаваше да ближе камъка, но там все още имаше вода.

Внезапно разбра какво е станало, изправи се и се взря в капките вода, блестящи върху гладкия камък. Докато се взираше в тях, върху тази плътна и твърда на вид повърхност се появи още една капка.

Отново легна по корем и с края на езика си изблиза всички капки. Той лежа още дълго, притискайки устни към „мрамора“, смучейки оскъдните капки вода, предложени му милостиво от селото.

Изведнъж повърхността на каменната плоча, от която той пиеше, пропадна някъде.

Изненадано Дженър се изправи и внимателно опипа плочата в тъмнината. Камъкът се разтроши. Очевидно той беше отдал цялата вода, която съдържаше, и сега се разрушаваше. Селото убедително демонстрира своето желание да му угоди. Заедно с това обаче се натрапваше друг, още по-неприятен извод. Нали ако селото е принудено да отдава част от себе си в жертва, за да му позволи да се напие, това означава, че водните му запаси са ограничени.

С новия ден към него се върна цялата му желязна решителност — същата тази решителност, която му помогна да измине най-малко 500 мили по непознатата пустиня.

Космонавтът се насочи към най-близкото корито. Този път автоматът се включи едва след цяла минута, след което на дъното на коритото се стече около един напръстник вода.

Дженър изблиза до сухо водата и зачака с надежда да получи още. Като не дочака нищо, той си помисли мрачно, че някъде в селото са се разрушили още цяла група клетки, за да освободят за него вода.

Изведнъж му хрумна, че само човек с неговата способност да се движи може да намери нов източник на вода за прикованото на мястото си село. Разбира се, докато той търси този източник, ще се наложи селото да поддържа неговите сили. Това означава, че той преди всичко трябва нещо да изяде.

Започна да рови из джобовете си. Там трябваше да има останки от трохи, месо, хляб, и сланина… Внимателно се приведе над съседната ясла и постави в коритото тези трохи. Селото може да му предложи само повече или по-малко точно копие на образеца, който той ще му покаже. Ако след като беше излял върху камъка няколко капки вода, то разбра, че му е необходима вода, може би подобно жертвоприношение ще му помогне да се досети каква трябва да е пригодната за него храна?

Дженър почака, след това влезе в яслата. В коритото изтече около една пинта гъсто, мазно вещество. То миришеше силно на плесен, на вкус беше прокиснало, сухо като брашно и въпреки всичко пригодно за ядене.

Дженър ядеше бавно, разбирайки, че сега се намира изцяло във властта на селото. А ако храната съдържаше отрова?

След това той се изкачи по наклонения коридор, който водеше нагоре. От върха на кулата, високо около 20 метра, той можеше да надзърне зад хълмовете, обкръжаващи селото. Надеждата, която го беше довела тук, помръкна. На всички страни, докъдето стигаше погледът му, се простираше суха пустиня, а хоризонтът беше закрит от мъглите на гонения от вятъра пясък.

Дори и някъде наблизо да се намираше марсианско море, то очевидно беше извън пределите на досегаемостта.

Замисленият от него план да помогне на селото претърпя крушение.

Дните се редуваха един след друг — той вече беше изгубил всякаква представа колко време е изминало. Всеки път, когато отиваше да яде, му се доставяше все по-малко вода. Дженър отново и отново си казваше, че това е последният му обед. Трудно беше да се очаква, че селото ще се самоунищожи заради него.

Още по-лошо беше това, че храната се оказа недоброкачествена. Той беше подхвърлил на селото стари, може би дори гнили образци. След като се нахранеше, цели часове главата му се въртеше и го втрисаше.

Селото правеше всичко, на което беше способно. Останалото беше длъжен да направи самият той, а той не можеше дори да се приспособи към тази храна…

Два дни космонавтът се чувствуваше така зле, че не можа да допълзи до боксовете. Часовете се редуваха един след друг, а той лежеше безсилно върху пода. На втората нощ болките му се засилиха така, че най-накрая той се реши.

„Ако се изкатеря на върха — каза си той, — горещината ще ме убие. Селото ще погълне моето тяло и ще си върне част от изразходваната за мене вода.“

Цял час той пъпли по наклонената плоча към най-близкия връх и когато го достигна, лежа дълго в пълно изтощение, дори без да има сили да заспи. И все пак заспа.

Събуди го звук на цигулка. Тъжна и нежна музика разказваше за величието и падението на отдавна умряла раса.

Дженър се сепна. Това не приличаше на свистене — най-накрая селото беше приспособило към него своята музика!

Той забеляза и нещо друго. Върхът, на който беше лежал, беше уютен и топъл, но само топъл и нищо повече. Той се чувствуваше направо великолепно, въпреки това.

Дженър забързано се спусна по наклонената плоча и допълзя до най-близкия бокс. Коритото се изпълни с димяща маса. Тя ухаеше апетитно, а на вкус приличаше на гъста месна супа. Той потопи в нея лицето си и започна жадно да лочи. Когато изяде всичко, за първи път почувствува, че не е жаден.

„Победих! — помисли си Дженър. — Селото е намерило начин да ме изхрани!“

След това внимателно, без да маха очи от тавана, се вмъкна в бокса-душ. Върху него се изляха струи жълтеникава течност, освежаваща и приятна.

Дженър с наслада плесна със своята двуметрова опашка и вдигна нагоре дългата си муцуна, за да могат струите на течността да измият късчетата храна, полепнали по неговите остри зъби.

След това, поклащайки се на четирите си къси лапи, изпълзя навън и се просна на припека, за да послуша любимата си музика.