Цончо Родев
Пиратът (7) (С черен лъв на мачтата)

III. Хиените ходят по двойки

След излизането на тримата може би цяла минута никой в „При Точилката“ не помръдна. Тези хора тук, видели какво ли не в живота си и газили до колене в злато, в кръв и в кал, сега се държаха така, сякаш неочаквано бяха станали свидетели на библейско чудо — всеки залепнал за мястото си, мнозина притаили дъх, други опулени, трети зяпнали като фурна. И имаше само едно комично нещо в цялата картина — закования за стената Радѝн. Да си с меч в ръка (вижте ме кой съм!), пък ръката ти да е закачена — все едно тропосана — високо над главата ти, тази гледка наистина беше като за смях. Беше, но никой не се смееше: тъй или иначе околните си даваха сметка, че тази ръка с име на смъртоносна все ще се освободи…

В гостилницата нямаше нарочен човек за подобен род обстановки, та Блазко помисли, изглежда, че е негова длъжност да освободи прикования към стената размирник. Дори понечи да помръдне нататък, ала един бърз повелителен поглед на Спасуна го накара отново да заеме привичното си място. Измина още поне минута в пълно бездействие — навярно тези, които заслужаваха да бъдат наречени сметта на четири морета, се бояха да не долети и втори нож за онзи, който ще помогне на злополучния кръвопускач. После обаче се намери един да се надигне от стола си. Той отиде до „тропосания“ Радѝн, взе едно столче (не беше от високите, та не можеше да стигне до ножа), качи се и не без усилие изтръгна ножа от дървената стена. Радѝн Хубавеца разтърка ръката си — беше отмаляла.

— Ела да пийнем по чаша — простичко го покани освободителят му на онзи невероятен език, на който се говореше по пристанищата на Понта. Радѝн кимна; искаше да бъде само потвърждение и съгласие, но в жеста му се прокрадна и благодарност.

Отидоха до масата, където до преди малко бе седял непознатият. Там имаше още двамина, но той с късо помахване на пръстите ги напъди. Навярно имаше голямо влияние върху тях, защото те безропотно взеха стаканите си и се преместиха на масата, освободена преди малко от Кривич и другите. А вместо тях дотича един от младите прислужници на Спасуна.

— Кана, вино! — каза освободителят на злополучния побойник. — Чакай, не бързай. Предай на Точилката, че виното е за Ставрос Априн. Запомни ли? Априн. Речи й още, че Ставрос Априн иска вино, но не какво да е, а от хиоското^[1]. Знам, че има. Знам още, че иска за него три пъти повече отколкото за анхиалското^[2] или копсиското^[3], но Ставрос Априн е насреща за плащането, тъй й кажи?

Видяха как момчето изтича назад, размени няколко полугласни думи със стопанката, на които тя отговори с ням жест на потвърждение. Не след много същото момче се появи с кана вино и два чисти стакана. Наля и над масата плувна ухание на южно слънце.

Двамата мъже чукнаха стакани и отпиха по няколко глътки.

— Питие за богове! — похвали го Радѝн Хубавеца.

— И за Ставрос Априн — нескромно добави другият. — Вече научи името ми, нали?

— Ромеец?

— Ромеец.

— Защо ми се струва, че съм чувал името ти?

— Навярно си чувал не моето, а на дядо ми. Пак Априн. — И се похвали: — Може би най-славният пълководец на Византия след Велизарий^[4].

— Благодаря ти, че ми помогна — простичко каза Радѝн. — Не че щях да стърча там до второто пришествие^[5], но щях да стана за смях. И сетне щеше да се наложи да пролея река кръв, докато накарам веселяците да си преглътнат смеха и подигравките.

Ромеецът прие благодарността само с кимване на глава.

— Ти си Радѝн, нали? Чувал съм добри думи за тебе. Казват: когато си въртял меча, все едно желязна стена се образувала около тебе. Да пием за срещата ни, Радѝне.

Пиха. После Ставрос отново напълни стаканите.

— Сигур са ме похвалили повечко, отколкото заслужавам — невесело, но прямо каза българинът. — Трябва да не е чак желязна тази стена, която мечът ми образува около мене, щом преди години един твой сънародник успя така да ме халоса с боздугана си през нея право в лицето. — Той вдигна чашата, но не пи, само с наслада вдъхна от аромата на питието. — В моя защита ще добавя, че тогава бях още доста млад, не ми стигаше опит.

— От кой кораб си?

— Засега от никой. Бях комит на Александър Бурята… — (при споменаването на това име ромеецът свирна многозначително с уста) — … но ни спипаха галерите на цар Светослав.

— Кремен?

— Не. Кремен го нямаше вече, бяха му духнали под опашката. Водеше ги неговият заместник Смед, син на Драгия. Потопиха ни, шиурмите, нали са заковани за палубата, отидоха на дъното заедно с дромона, пък другите, които останаха на повърхността, българите на Смед изтрепаха като бесни кучета. Александър загина току до мене със стрела в главата. Може и да се лъжа, но аз невям съм единственият от кораба, който успя да се спаси. — Лицето на Радѝн се изкриви; при тази дупка в бузата му това вероятно трябва да беше усмивка. — Благодарение на свети Никола^[6] спасих и имането си. И сега съм тук в очакване на по-добри дни.

— Да пием за щастливото ти избавление. И за възхвала на свети Никола. — Ромеецът направи знак с ръка и младият прислужник отново дотича с кана от същото вино. — Пък иначе ще река така: може да е по-добре, дето сега-засега си без кораб.

Радѝн го погледна втренчено — всъщност за пръв път, откакто бяха заседнали на приказка и хиоско вино. Ставрос Априн, както вече знаем, беше среден на ръст, с яко телосложение. За разлика от другите посетители в „При Точилката“, обрулените лица на които издаваха връзката им с морето, той беше светъл, с широко, почти квадратно лице, украсено от мъжествена бръчка между веждите, остър поглед на воин и гъсти, добре поддържани мустаци над уста с месести устни. Може би щеше да му приляга да бъде наречен хубав, ако не беше прекалено тясното му чело и един непредаваем с думи израз на смес от лукавство и жестокост в тъмните зеници и в гънките на устните. Сега Априн пресрещна погледа на българина и издържа, не отклони своя.

— Може би не трябваше да казваш последните думи, Ставрос Априн — изсумтя Хубавеца. — За един корабник не може да се рече нищо по-лошо от това, че е добре, дето е загубил кораба си.

— И защо, ако смея да попитам? Ти си бил на дромона на прочутия пират Александър не за да служиш на кораба, а корабът да служи на тебе. Пълната кесия, която си спасил, е доказателство, нали? Защото, за хора като тебе и мене богът, на който се кланяме, не е някакъв си кораб, а Сполуката.

Радѝн продължаваше да го гледа, без да мига. Личеше, че напряга ум над нещо, но без особен успех. Следващите му думи го потвърдиха:

— Усещам, че казваш нещо голямо и важно, пък нямам сили да го проумея. Не можеш ли да говориш по-разбираемо, Ставрос Априн?

Ромеецът вдигна чаша. Не отпи много, но я задържа дълго до устните си — използуваше времето, за да изучава изражението на Хубавеца. То, изглежда, го задоволи, защото отговори вече по-ясно:

— Много плячка очаква умните и смели мъже не само в морето, но и на сушата.

— Какво по-точно ми предлагаш?

— Да преминеш на служба при мене. Комит си бил на Александър Бурята, комит да станеш на Ставрос Априн… нищо, че той няма кораб под краката си.

— С какъв дял?

— Какъв беше дялът ти при Александър?

— Всичко се делеше на тридесет. Осем дяла бяха за Бурята, пет за мене, а останалите за другите, всекиму според длъжността.

— Предлагам ти същите условия.

— И какво ще се иска от мене?

— Вече го казах: същото, както при Бурята. Ще бъдеш мой комит, макар и на сушата и без галоери за налагане с бич по гърбовете. А когато потрябва, да потвърждаваш и славата си на най-бърз меч по пристанищата на Понта.

— И смяташ, че ще се печели добре? Поне толкова, колкото ако три пъти спипаш кораб с богат товар?

— Корабите с богатите товари от миналото ще ти се виждат като скромните подаяния в дискоса на попа след неделна литургия.

Радѝн Хубавеца отново напрегна ум в размисъл.

— Докато чакахме птичето на щастието да кацне на нашето рамо, Александър, царство му небесно, ни хранеше и поеше, пък и ни даваше скромна плата — где за дрехи, где за вино, где за някой весел час с жените от пристанищата… — подхвърли той многозначително.

— Ще го имаш и при мене. И като ми кажеш каква беше платата между две кацания на птичето, лично аз ще ти плащам двойно.

— Искам да обещаеш още само едно нещо, Ставрос Априн, и начаса ще получиш десницата ми за подпечатване на договора. Когато одеве висех като чучело там, на стената, аз се заклех пред себе си да не оставя без отмъщение онова, което патоците от проклетата „Кротушка“ ми сториха. Дай дума, че службата ми при тебе няма да отива напреки на клетвата ми за мъст и можеш да ме броиш за твой комит.

— Така те харесвам, Радѝне. Не са по вкуса ми онези мъже, които хрисимо и по християнски милозливо прощават на нанесената им обида. Ето ръката ми, приятелю. Не само, че няма да преча на клетвата ти, но и ще ти помагам с всичко, каквото имам — власт, хора, сила, собствената ми десница.

Радин се протегна през масата и разтърси ръката му.

— Брой, че от този момент сме двама в добро и в лошо — каза.

Договорът между хиените бе сключен.