Цончо Родев
Пиратът (29) (С черен лъв на мачтата)

XXV. Моряшко благородство

Плаването се оказа много по-трудно, отколкото двамата капитани си го бяха представяли. Една от причините беше в самия Кривич. Той отказа да се придвижи с дромона към Мидия (преди години проучвал пристанището — било в много плитък залив, та положително щели да заседнат далеч от спасителния бряг), а съзнавайки всички рискове, се насочи към Килиос. Да, но Килиос беше точно на югозапад. И тъй, както продължаваше да духа все гарбин, ще рече — право срещу тях, двата завързани кораба можеха да се движат само с извънредно мъчни и значително по-продължителни по време халсове^[1].

В деня, в който по изчисленията на капитаните трябваше да видят пред себе си Килиос, се случи голямо премеждие. Срещу тях, построени в бранен ред, се насочиха три византийски галери.

— Не ми остава друго, освен да приема боя — каза Кривич. — Безумство е, знам, но нямам възможност за избор. Съжалявам, капитане, но следващата ни среща ще бъде в приемната на Нептун… — Беше една от онези шеги, от които на хората застава буца на гърлото. После продължи сериозно: — Мога ли да те помоля за една услуга?

— Иска ли питане…

— Ние сме труженици на морето и сме свикнали с мисълта, че може някой ден да се озовем на дъното. Но при мен е Благовеста, дъщеря на Трошан. Няма никаква причина тя да сподели нашата съдба. Трябва да помислим за спасението й. Ще ми услужиш ли с двама добри галоери и едно генуезко знаме? Ако ги натоварим на една ладия, те може и да се доберат до брега. Пък и ромеите няма да оставят нас, тлъстата плячка, и да хукнат подир една нищо и никаква ладия. А и да го сторят, нека вярваме, че ще отдадат уважение на грифона.

Спарвиеро се замисли и челото му се покри с бръчици.

— Съществува и още една възможност, Кривич. Възможност за спасението не само на хубавата Благовеста, а на всички нас. Условието е само едно — да си бил искрен, когато ми подаде ръка за сключване на мир.

— Сега е мой ред да кажа: иска ли питане…

— Тогава предай всичко в ръцете ми и нареди на людете си да ми се подчиняват като на свой капитан. Другото остави на мене.

— Не зная какво си намислил, Джанлука Спарвиеро, но ще река: имаш пак думата, и десницата ми.

… Ромейските галери застанаха от трите страни на вързаните кораби — настръхнали, заплашителни, стръвни, все едно диви котки, които се готвят за скок върху жертвата си. И точно тогава на мачтите на галерата и дромона издигнаха онзи пряпорец, от който се смръзваха пристанищата на всички морета — белия с червения кръст на Генуа. Веднага след това се появи и втори по-малък стяг; на езика на морските труженици той означаваше „Чакам пратеници за важен разговор“. От византийските галери не отговориха веднага. Спарвиеро безпогрешно разтълкува това кратко бездействие: капитаните на галерите си даваха сметка, че трябва да се подчинят на генуезката „покана“, а същевременно се бояха от някакъв капан…

Все пак измина не повече от едно обръщане на часовника, когато от трите бойни кораба спуснаха ладии и здрави гребци опънаха веслата. Приближиха, но пратениците не се качиха веднага на галерата, от която ги викаха. Известно време ладиите кръжаха наоколо — не беше трудно да се разбере, че продължаваха да изпитват известно недоверие. Не се знае колко щеше да продължи това, ако от едната ладия не се разнесе весел, приветлив глас:

— Я, ами че това бил Джанлука Спарвиеро!… Качвайте се смело, приятели. Щом капитан Спарвиеро е тук, няма от какво да се страхуваме… — После се провикна по посока на галерата: — Капитане!… Мигар си ме забравил, капитане?…

— Боже мой, Михаил Куцомит!… Е, това се казва среща!… — радостно отговори от галерата генуезецът. — Какво, капитане, още ли обичаш виното леденостудено? Е, тогава не идвай — къде ти лед на това пиратско корито.

Обратно на шеговитото отклоняване, ладиите забързаха към спуснатия трап^[2] и по него чевръсто се изкачиха пратениците. Оказа се, че само един от капитаните — Михаил Куцомит, с когото Спарвиеро бе пресушил не една кана вино в Пера — се бе престрашил да се отзове на поканата, другите двама бяха изпратили комитите си. Джанлука Спарвиеро ги покани в каютата на Кривич и тук им разказа историята, която междувременно си бе подготвил за тях. Предадена накратко, тя изглеждаше приблизително така:

Както може би са знаели (Михаил Куцомит го знаеше и го потвърди начаса), Спарвиеро, който имал стари сметки за уреждане с пирата Кривич, му подготвил хитър капан — уж търговски дромон, пък въоръжен с гръцки огън. Да, но Кривич го изненадал по свой начин — пресрещнал го не с един или два, а с пет кораба, четири галери и един линьо…

— Четири галери и един линьо! — възкликна един от комитите. — Богородице дево, а ние знаехме само за една галера и линьо!… Хубаво разузнаване е нашето, няма какво да се каже…

С точен удар на катапултата — продължи Спарвиеро — той успял да запали една от галерите („трябва да е тукашна направа — уточни, — не съм виждал такава“), пъргавото линьо се втурнало да събира удавниците от нея, а други две от галерите побягнали благоразумно. Ала в същото време Кривич с главния си кораб сполучил да извърши ловка маневра и да връхлети с тарана си в левия борд на дромона. Него обаче го очаквала изненада с вкус на стипца: предполагал, че има насреща си търговски дромон, докато опитните стрелци на Спарвиеро с два-три успешни общи изстрела очистили палубата на прословутата „Кротушка“. И тогава лично капитанът повел войскарите си в решителен напад. „Наистина беше решителен — подчерта той. — С пробойната в хълбока на дромона за нас вече съществуваше само една възможност за спасение: да завладеем «Кротушка» и да се приберем с нея. — И завърши скромно: — Така и направихме.“

— И сега? — попита нетърпеливо Михаил Куцомит. — Какво е положението сега, Джанлука Спарвиеро?

— Сега ли? — шумно се изсмя другият. — Сега водя на Генуезката комуна два дара, които не е и сънувала.

— Единият е тази пиратска галера, разбирам. Великолепна венецианска направа, наистина ще и се зарадват. А другият дар, приятелю?

— Елате, елате да видите с очите си. Това ще бъде удоволствие, заради което в Константинопол^[3] ще ме удавите във вино.

Заведе ги. На предната мачта бе завързан с ръцете отзад един мъж, гол до кръста, с дълги светли коси и русовата брада.

— Кривич — каза просто генуезецът. И се присмя: — „Бичът на Генуа.“ — Каза го и с усилие сподави една усмивка: пиратът толкова бе наплашил Понта, та тримата пратеници неволно направиха по крачка назад, когато чуха името му.

След минута, когато се посъвзеха, единият от комитите попита:

— Мога ли да го заплюя, капитане? Ще се гордея до края на живота си, че съм плюл в лицето на страшния Кривич…

— А, това не! — поклати глава Спарвиеро. — Когато Кривич се предаде, аз му дадох воинска дума, че най-много да го вържа като Одисей за мачтата^[4], ала няма да го подлагам на никакви издевателства… чак докато палачът погали със секирата си врата му върху дръвника, издигнат пред двореца „Сан Джорджо“.

— А пиратите на Кривич, капитане? — попита същият комит.

— В трюма са, разбира се. — Нов шумен смях. — Онези, които оцеляха след битката, искам да кажа.

— Не разбирам едно — каза другият комит, когато бяха отново в каютата на Кривич. — Успели сте да превземете галерата на Кривич, това безспорно е чудесно. Но защо не прехвърлихте на нея целия си личен багаж и не ритнахте дромона, а сте предприели такова мъчително плаване, за да го спасите?

Джанлука имаше готов отговор за този въпрос.

— Много ти е лесно да ритваш корабите, драги. Само че забравяш една простичка истина. Според законите на Комуната тази галера под краката ни ще стане собственост на Генуа. А дромонът, драги, е платен с пари от моя джоб. Искаш ли повече обяснения?

За чест на тримата ромеи трябва да се каже, че единогласно предложиха услугите си да помогнат за превозването на пробития дромон до Пера. Спарвиеро обаче отказа — бил, както е думата, на един хвърлей място от Килиос, там ще изкърпи кораба поне дотолкова, че да стигне без усложнения до Цариград. После в корабостроителницата на Пера ще го остави за основна поправка, а с галерата и пленниците ще продължи веднага към Генуа.

— Но ако искате да сте полезни за всички, които плават през Понта, можете да направите друго добро дело — каза. — Двете галери и линьото на пиратите са на около един ден път от тук, ако се движите с този чудесен гарбин откъм гърба. Ще ги спипате и така, както са без проклетия си главатар (не бива да отричаме, че Кривич си го биваше като корабоводец!), или ще ги унищожите, или поне един-два съда от тях ще отведете в Цариград.

Описа им „точно“ къде се надяваше да срещнат останките от армадата на Кривич, после се разделиха. Половин час по-късно галерите вдигнаха бойните си стягове за поздрав и с цялата бързина, на която бяха способни, поеха към североизток.

— От сърце ви пожелавам „добър път“ — рече със смях Спарвиеро, докато отвързваше Кривич от мачтата. Корабниците и галоерите на „Кротушка“ ги изпратиха с много по-пиперлии изрази, които не е прието да бъдат изписвани.

— Как ще обясниш в Цариград, че пристигаш там без пленената галера? — деловито се осведоми Кривич.

— Как? Не знаеш ли? — с предишния сърдечен смях отговори генуезецът. — Споходи ме голямо зло. Трите кораба на този кръвник по име Кривич заобиколили откъм север и като не ме видели до Мидия, свърнали към Килиос. И почти пред пристанището ме нападнали с всичките си сили. Е, аз съм успял с много усилия да спася дромона и да го довлека до брега, ала те си прибрали и „Кротушка“, и проклетия й капитан Кривич…

Няколко часа по-късно — те вече видяха на хоризонта Килиос Кривич даде на новия си приятел всичките ладии — от дромона и от галерата, — за да крепят пробития кораб на повърхността, и лично провери състоянието и на пробойната, и на трюмовете. От „Кротушка“ подари и една хитроумно направена помпа — с нея четирима души спокойно успяваха да изпомпват малкото вода, която все пак проникваше. И там, на три-четири мили от брега, двата кораба и двамата капитани се сбогуваха.

— Провървя ми, капитане — каза Кривич, докато разтърсваше ръката на генуезеца. — Ще се върна в Созопол без плячка, което е голямо нещастие за един кръвожаден пират като мене, ала спечелих твоето приятелство, което поставям по-високо от цяла галеацца, пълна догоре със злато и драгоценни камъни.

— Не зная кой повече спечели от двама ни, Кривич — поклати смолисточерната си глава Спарвиеро. — Ако помислиш, аз бях вече с единия крак на дъното… Пък сега хем се връщам здрав и невредим на брега, хем и с едно спечелено приятелство, за което другари и врагове ще ми завиждат. — Той спря и протегна замислено устни напред. — Всъщност наистина ли съм спечелил Кривич за свой приятел? Не, не, не се чуди, Кривич, говоря го наистина. Знаеш ли, човече Божи, ти си оставаш една загадка за мене. Срази ме в битката, после ме спаси от сигурна гибел, предложи ми и приятелството си… Сега отново ме спасяваш, като за моето спасение се лишаваш и от всичките си ладии. Наглед всичко е чудесно, нали? Но аз имам едно ужасно чувство, Кривич. Все ми се струва, че ти си като орех, който показва само черупката си и никога — ядката. Бих дал много нещо, за да видя ядката в тебе, Кривич.

Пиратът приготви уста, да отговори нещо, но не успя. Неусетно за двамата при тях бе дошла Благовеста и сега подаваше тясната си дълга ръка на генуезеца.

— Не чух разговора ви, капитан Спарвиеро, но предполагам, че взаимно сте си благодарили. Аз… — тя се усмихна, — аз съм, както знаеш, само една пътничка, която дори още не си е платила за разходката. И моето мнение не се брои. Ала все пак много искам да си го кажа. То е едно признание, капитан Спарвиеро. Като те видях как изстрелваше огън към онази галера с черния лъв на мачтата, аз се изпълних с омраза към тебе. И по-късно настоявах пред Кремен… пред Кривич, исках да кажа, да те остави да отидеш на дъното с пробития си кораб. А сега… Сега аз съм безкрайно благодарна на Кривич, капитан Спарвиеро, че не ме послуша. Защото съм сигурна, че в твое лице опознах не само един генуезки капитан, но и самото моряшко благородство. Ще бъда щастлива, ако приятелството, което възникна между Кривич и тебе, го разпростреш и малко към мене…

Генуезецът се поклони с изискаността на човек, който е прекарал детството си сред чистокръвни благородници.

— Нека си пожелаем съдбата да ни срещне отново, Благовесто, дъщеря на Трошан. Тогава ще докажа не на думи, а с дела, че в мое лице имаш приятел или брат, което си избереш от двете.

— Три стъпки вода под кила, капитане — махна му за поздрав Кривич.

И това беше сбогуването между двата кораба и двата екипажа.