Цончо Родев
Пиратът (22) (С черен лъв на мачтата)

XVIII. Среща на стари „приятели“

Кривич си бе създал привичка след всеки успешен поход да се явява при дукса Драголюб и лъжейки безочливо, че се връща от успешна търговска сделка, да поднася малък, но изискан дар, най-често за дъщеря му Радомира — парче скъп плат или изящно украшение. Драголюб много добре съзнаваше какъв е произходът на даровете, но нали му бе заповядано да се преструва, че вярва във „факторията“ на пирата, ги приемаше — да ги откаже, се изискваше преди всичко да го изобличи за действията му. Тоест точно онова, което изрично му бе забранено лично от самодържеца.

Когато се върна от Тана, Кривич завари големи промени, станали в негово отсъствие. Дукс на Созопол вече беше неговият стар „приятел“ Трошан, син на Властимир, а Драголюб използувал минаването на пощенския неф, натоварил имуществото си и с дъщеря си заминал за Варна като кефалия.

Цял ден Кривич се колеба как да постъпи. Накрая реши да спази привичката си и да се яви при дукса, само че без подаръци; подаръците бяха знак на благоразположението му (имаше го към Драголюб и то бе искрено), докато това бе последното чувство, което изпитваше към Трошан. Изпрати човек да предупреди за посещението му и на другия следобед, придружен само от великана Беро, се яви в седалището на дукса.

— Привет и мир на дукса на Созопол — изрече той обичайното приветствие, но по такъв начин натърти „и мир“, за да разбере Трошан готовността му ако не се заобичат, то поне да поддържат благоприличие в рамките на добросъседството.

За съжаление Трошан или не го разбра, или нямаше никакво намерение да му прости, че именно заради него бе понижен от кефалия на богатата Варна в дукс на пиратския Созопол.

— От един пират — изсъска той в отговор, — от пръстите на когото още капе човешка кръв, нито мога да приема привет, нито да му обещая мир.

— Пират? — с комично учудване вдигна вежди Кривич. И тъй като още от Драголюб бе дочул забраната на царя да се споменава за основната част от населението на града, запита с ангелско смирение: — Нима искаш да кажеш, дуксе, че в Созопол си видял жив пират?

Трошан стисна така дръжките на стола си, че дървото простена жалостиво. Той прецеди сричка по сричка:

— Искам да знаеш, че не съм забравил нищичко, хм, собственико на търговска къща. Нищичко! Нито от Варна, нито от… Анхиало…

Кривич удържа сериозното си изражение, но сините му очи се смееха неудържимо, когато каза, свивайки дясното си рамо:

— Просто не разбирам за какво говориш, дуксе. Варна, Анхиало… В бъдеще може да открия клонове на факторията си в тези градове, но засега те са напълно извън моите интереси. — После запита с пресилена учтивост: — Позволяваш ли ми една забележка, дуксе?

Като очакваше продължаване на тази игра, уж се срещаха за първи път, Трошан не каза „да“, само изсумтя утвърдително.

— С всичкото ми уважение към представителя на властта в този град — церемониално се поклони Кривич, — искам да обърна внимание, че говоренето по един и същ начин — все „нито“, „нито“ — издава словесна бедност, дуксе. „Нито“ привет, „нито“ мир, „нито“ от Варна, изобщо постоянно само „нито“, „нито“… За мен, един скромен търговец на генуезки стоки, това не е нещо осъдително, ала ще създаде лоша представа за нивото на управниците на тази страна при случаен или неслучаен разговор с представители на друга държава, дуксе.

Новият дукс на Созопол си бе по-охранен, отколкото ръстът му го позволяваше, но сега, под влияние на гнева, който го изпълваше, пое толкова въздух в дробовете си, че заприлича на онези старинни съдове от глина, които се наричаха питоси^[1].

— Искам да те предупредя, „търговецо“ — застрашително разчлени той. — Помежду ни има неплатени сметки, в които длъжник съм аз. Познаваш ме и трябва да си чувал, че Трошан, син на Властимир, никога не оставя дълговете си неизплатени. Сега можеш да ми говориш небивалици за твоята „фактория“ и да ми даваш уроци по правилен говор. Но запомни едно, „търговецо“: като вървиш, гледай пред всяка своя стъпка. Понеже само веднъж ако стъпиш накриво, ще рече — ако ми дадеш повод, ще ти се наплатя за всичко, и то с лихвите.

— Позволявам си да река, че ще сбъркаш, ако го направиш, дуксе — грейна в усмивка лицето на пирата. — Може и да не е ставало дума, но факторията ми разполага с такава сила — ясно ли се изразявам: не стока, а мишци и оръжие, — че само ако духна, и мнозина шишковци ще се озоват посред морето. — Усмивката на Кривич стана още по-широка, по-слънчева. — Но ти няма защо да се плашиш, дуксе. Чувам, добър плувец си бил и напоследък ти се бил отдал щастлив случай да упражняваш изкуството си…

Трошан имаше правилни черти, но сега те се загубиха в изражението на злоба и в зеления цвят, който покри лицето му.

— Аз ще… Аз ще… — задави се той.

Кривич се възползува, за да го прекъсне:

— Недостойно е онова, което правим, дуксе. Търговецът е дошъл да поднесе уважението си на управителя, пък управителят го заплашва, че ще го дебне за най-малката крива стъпка. Не си прахосвай силите, дуксе. Вместо това ще си позволя да ти дам един съвет. Може ли? — Трошан не каза нищо, защото още не бе възвърнал способностите си да говори. Пиратът се престори, че приема мълчанието му като подкана да продължи: — На твое място бих използувал дарбите си за дебнене и следене на един ромеец, който положително играе нечиста за царството игра. Казва се Ставрос Априн, дуксе. Не мога да ти съобщя нищо определено, но съм готов да си сложа ръката в огъня, че този ромеец крои долни планове.

Трошан най-сетне успя да поеме отново власт над езика и челюстите си.

— Не приемам съвети от един пладнешки пират — каза.

Думите му предизвикаха странно въздействие върху мнимия търговец. Той се разсмя гласно и разпери ръце в добре изиграно удивление.

— Какво излиза от това? — рече, задъхвайки се в смях. — Аз, пиратът, поставен извън закона, се грижа за царството, докато ти, управителят и представителят на цар Светослав…

— Вън! — изрева с всички сили дуксът. — Вън!…

Така завърши първата среща между дукса на Созопол Трошан и прославения пират Кривич. Те дори и не подозираха, че в книгата на съдбата било отбелязано тя да е и последна…