Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (6)

Изповедта на едно „Плъхче“

— Като се съвземете напълно — поде този странен свещеник, след като помълча малко, — ще ми кажете какво ви подтикна да извършите последното си престъпление — този опит за самоубийство.

— Историята ми е съвсем проста, отче — отвърна тя. — До преди три месеца водех разпуснатия живот, в който съм се родила. Бях последното и най-безчестното, а сега съм най-нещастното от всички човешки същества. Позволете ми да не ви разказвам нищо за горката ми майка, починала…

— Убита от един капитан в едно долнопробно заведение — прекъсна свещеникът изповядващата се. — Известен ми е произходът ви и зная, че ако съществува лице от вашия пол, достойно да бъде опростено за срамния живот, който е водило, това сте именно вие, защото ви е липсвал добрият пример.

— Уви! Не съм кръстена, нито пък са ме учили да вярвам в нещо.

— Значи, всичко все още може да се поправи — забеляза свещеникът, — стига вярата и разкаянието ви да са искрени, безкористни.

— Люсиен и бог изпълват сърцето ми — отвърна тя с трогателно простодушие.

— Можехте да кажете бог и Люсиен — възрази свещеникът с усмивка. — Напомнихте ми защо съм дошъл. Не скривайте нищо от онова, което се отнася до този млад човек.

— Вместо него ли сте дошли? — запита тя така влюбено, че би трогнала всяко друго духовно лице. — О, той е отгатнал, че с мене става нещо.

— Не — отвърна той, — не за смъртта ви, а за живота ви се тревожим. Хайде, изяснете ми вашите отношения.

— Ще ви кажа накратко — отговори тя.

Нещастното момиче трепереше от грубия тон на духовника, но все пак беше жена, престанала отдавна да се изненадва от каквато и да е грубост.

— Люсиен е Люсиен — започна тя, — най-красивият от младежите и най-добрият от всички човешки същества; ако го познавате, любовта ми ще ви се стори напълно естествена. Срещнах го случайно преди три месеца на Порт-Сен-Мартен, където бях отишла през свободния си ден; защото в заведението на госпожа Менарди, където работех, имахме по един почивен ден през седмицата. Сигурно разбирате, че на другия ден излязох сама без разрешение. Любовта бе нахлула в сърцето ми и така ме бе променила, че на връщане от театъра сама не можех да се позная: ужасявах се от себе си. Люсиен никога нищо не узна. Вместо да му кажа откъде идвам, дадох му адреса на тази квартира. Тук живееше една моя приятелка, която бе така мила, че ми я отстъпи. Заклевам ви се във всичко свято…

— Не бива да се кълнем.

— Нима е клетва да даваш свята дума! И така, от този ден започнах да работя в тази стая като луда, шиех ризи по двадесет и осем су едната, за да мога да се издържам с почтен труд. Цял месец ядох само картофи, за да остана благоразумна и достойна за Люсиен, който ме обича и уважава като най-добродетелната от всички добродетелни жени. Подадох и заявление в полицията, за да възстановя правата си, и засега съм под надзор за две години. Там много лесно ви слагат в списъците на позора, но са крайно взискателни, когато трябва да ви отпишат от тях. От небето исках само да ми помогне в решението ми. През април ще навърша деветнадесет години: на тази възраст все още има надежда. Струва ми се, че съм родена преди три месеца… Всяка сутрин се молех на бога, исках от него Люсиен никога да не разбере какъв е бил миналият ми живот. Купих и ей тази Богородица; молих и се помоему, понеже не знаех никакви молитви; не зная нито да чета, нито да пиша, никога не съм влизала в църква, а господ съм го виждала само по религиозните шествия, от любопитство.

— И какво казвате на Богородица?

— Говоря й, както говоря на Люсиен, с оня порив, който го разплаква.

— А, значи, той плаче?

— От радост — отвърна тя живо. — Горкото ми котенце! Ние така добре се разбираме, сякаш сме една душа! Той е тъй мил, тъй гальовен, кротък, нежен и внимателен!… Казва, че е поет, а аз му отвръщам, че е господ… Извинете! Но вие, духовниците, не знаете какво е любов. Впрочем само ние познаваме достатъчно мъжете, за да оценим човек като Люсиен. Знаете ли, такъв мъж е нещо толкова рядко, както и жена без прегрешения; срещнеш ли го, обикнеш единствено него — това е. Но за такъв човек трябва и жена като него. Така че исках да бъда достойна за любовта на моя Люсиен. Оттам дойде и бедата ми. Вчера в Операта ме познаха младежи, които имат в сърцата си толкова състрадание, колкото милост има у тигрите; с тигъра дори по бих се разбрала! Булото на невинността падна от мене; смеховете им пронизаха ума и сърцето ми. Не смятайте, че сте ме спасили, аз ще умра от мъка.

— Булото на невинността?… — каза духовникът. — Вие, значи, сте се отнесли към Люсиен с най-голяма строгост.

— Ах, отче, как можете, като го познавате, да ми задавате такъв въпрос? — отвърна тя и му хвърли прелестна усмивка. — Човек не се съпротивява на бога.

— Не богохулствувайте — каза духовникът кротко. Няма човек, подобен на господа; преувеличението не подхожда на истинската любов; вие не сте изпитвали към вашия идол чиста и истинска любов. Ако наистина сте почувствували промяната, която се хвалите, че сте претърпели, щяхте да придобиете добродетели, свойствени на юношеската възраст, щяхте да узнаете прелестите на целомъдрието, отсенките на свенливостта — две неща, които правят чест на девицата. Вие не любите.

Естер трепна ужасена; духовникът го забеляза, но това ни най-малко не накърни безстрастието му.

— Така е, вие го обичате за себе си, не заради него, за временните удоволствия, които са ви омаяли, не заради самата любов; и понеже ви е обхванало греховно чувство, не сте изпитали онзи свещен трепет, вдъхновяващ съществото, на което бог е сложил печата на най-възвишени съвършенства: помислихте ли, че поради блудството на миналия си живот водите към падение един младеж, че ще го покварите с онези страшни наслади, заради които са ви дали прозвище, ознаменувано с безчестие? Били сте непоследователна спрямо себе си и спрямо мимолетната си страст…

— Мимолетна! — повтори тя и вдигна очи.

— Как да наречем любов, която не е вечна и не ни съединява в християнското бъдеще с оня, когото любим?

— Ах, искам да стана католичка — викна тя глухо и така буйно, че би заслужила опрощението на нашия небесен спасител.

— Може ли момиче, което не е получило кръщението нито на църквата, нито на науката, което не знае да чете, да пише, нито пък да се моли, което не може и стъпка да направи, без камъните по улицата да се размърдат, за да го обвинят, забележително само с временното преимущество на красотата, която утре може би болестта ще му отнеме, може ли това унизено, пропаднало същество и което при това осъзнава падението си (ако не го осъзнавахте и не бяхте толкова влюбена, човек би могъл да ви извини)… тази бъдеща самоубийца и жертва на ада да стане жена на Люсиен дьо Рюбампре?

Всяка дума бе като удар с меч дълбоко в сърцето й. При всяка дума новите ридания и потоците сълзи на отчаяната девойка свидетелствуваха за силата, с която просветлението навлизаше едновременно в ума й, непомрачен като ума на дивака, и в най-сетне събудилата се душа, в самото й същество, където развратът бе настлал пласт заледена кал, която в този момент се разтапяше от лъчите на вярата.

— Защо не умрях! — Това бе единствената мисъл, изразена от нея сред порой други, нахлули в мозъка й, опустошителни мисли.

— Дъще моя — рече страшният съдник, — има една любов, която не се показва пред хората и чието признание се приема с щастлива усмивка от ангелите.

— Коя е тя?

— Любов без надежда, любов вдъхновена, почиваща на принципа на самопожертвованието и облагородяваща всяко действие с мисълта да се постигне идеално съвършенство. Да, ангелите одобряват такава любов, тя води до опознаване на бога. Да се усъвършенствуваш непрекъснато, за да станеш достоен за оня, когото обичаш, да вършиш за него хиляди тайни жертви, да го обожаваш отдалеч, да му отдадеш капка по капка кръвта си, да му пожертвуваш себелюбието си, да не изпитваш ни гордост, ни гняв с него, да не му дадеш дори да разбере жестоката ревност, която разпалва в сърцето ти, да му дадеш каквото поиска, дори и това да е в твоя вреда, да любиш каквото той обича, лицето ти да е непрестанно обърнато към него, за да го следваш, без той да знае; религията би ви простила такава любов, тя не обижда нито човешките, нито небесните закони, тя води към друг път, не към пътя на вашето гнусно сладострастие.

Като чу тази страшна присъда, произнесена с една дума (и то каква дума! И с какъв тон!), Естер бе обзета от напълно основателно недоверие. Тази дума бе като гръм, възвестяващ настъпващата буря. Тя погледна свещеника и се почувствува обзета от оня трепет в утробата, който разпъва вътрешностите и на най-смелия в момент на внезапна и неминуема опасност. Никой поглед не би могъл да проникне тогава в мислите на този човек; но дори и най-смелите биха изпитали по-скоро ужас; отколкото надежда при вида на очите му, някога светли и жълти като на тигър, по които суровият и изпълнен с лишения живот бе хвърлил було, подобно на булото над хоризонта в горещ ден: земята е жарка и светла, но маранята я прави неясна, смътна, почти невидима. Истинска испанска непроницаемост, дълбоки бръчки, станали отвратителни поради стотиците белези от едра шарка и заприличали на насечени бразди, кръстосваха маслиненозеленото му и изпечено от слънцето лице, чиято суровост изпъкваше още по-ярко от това, че се открояваше под олисялата перука на свещеник — човек, който не обръща внимание на външността си, — проскубана и с червеникавочерни оттенъци на светлината. Атлетическото му тяло, войнишките му ръце, широките плещи, силните рамене напомняха кариатидите, поставяни от средновековните архитекти в различни италиански дворци; статуите от фасадата на театъра при Порт-Сен-Мартен са тяхно несъвършено подобие. И най-непроницателните хора биха помислили, че най-горещи страсти или необикновени събития са отпратили този човек в лоното на църквата; само най-удивителни неща биха могли да го променят, ако природа като неговата изобщо е податлива на промени.