Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (44)

Двубой във файтон

Пейрад хвърли изпитателен поглед към служителя, изпратен от префекта на полицията, и остана доволен от образа на Карлос: гол череп, на тила с бръчки, напудрени коси; на болнавите и зачервени, нуждаещи се от грижи очи — чифт леки, чиновнически очила със зелени двойни стъкла; очите бяха доказателство за срамни болести; риза от тънко платно с пригладено, плисирано жабо, износена, черна сатенена жилетка, панталони на съдебен служител, груби черни, копринени чорапи и обувки с фльонги, дълъг черен редингот, черни и непрани от десет дни ръкавици за четиринадесет су, златна верижка за часовник: това бе ни повече, ни по-малко низш съдебен служител, наричан противоречиво полицейски надзирател.

— Драги господин Пейрад, съжалявам, че човек като вас става предмет на наблюдения и че с поведението си давате повод за това. Маскировката ви не е по вкуса на господин префекта. Ако смятате да се изплъзнете по този начин от наблюденията ни, грешите. Навярно сте взели шосето от Англия при Бомон-сюр-Оаз?

— При Бомон-сюр-Оаз — потвърди Пейрад.

— Или при Сен-Дьони? — запита мнимият съдебен служител.

Пейрад се смути. Новият въпрос чакаше отговор. А отговорът, какъвто и да беше, бе опасен. Утвърдителният се превръщаше в подигравка; отрицателният — ако този човек знаеше истината — щеше да го погуби. „Хитър е“ — помисли си той и загледа полицейския чиновник с усмивка, така че тя да бъде отговорът му. Усмивката бе приета без възражения.

— С каква цел сте се дегизирали, защо сте наели апартамент в хотел „Мирабо“, а Контансон сте издокарали като мулат? — запита полицейският чиновник.

— Господин префектът ще постъпи с мен, както намери за добре, длъжен съм да давам сметка за делата си само на началниците — отговори Пейрад достолепно.

— Ако искате да кажете, че действувате за сметка на главната полиция в кралството — каза сухо мнимият агент, — ще изменим посоката и ще отидем не на улица Жерюзалем, а на улица Грьонел. По отношение на вас съм получил най-определени нареждания. Само че внимавайте! Не ви се сърдят кой знае колко и с нещо дребно може да объркате картите си. Аз лично не ви желая зло… Но да вървим!… Кажете ми истината…

— Истината? Ще ви я кажа — отвърна Пейрад и хвърли лукав поглед към зачервените очи на своя цербер.

Лицето на лъжливия съдебен чиновник остана безстрастно, окаменяло, той вършеше работата си и всякаква истина му бе безразлична; сякаш смяташе, че това е прищявка от страна на префекта. И префектите си имат натрапчиви мисли.

— Влюбих се безумно в една жена, любовницата на оня борсов агент, който сега пътешествува за свое удоволствие и за неудоволствие на заемодавците си — Фалекс.

— Госпожа дю Вал-Нобл — допълни полицейският чиновник.

— Да — потвърди Пейрад. — За да мога да я издържам един месец, което няма да ми струва повече от хиляда екю, преоблякох се като богат чужденец и взех Контансон за слуга. Това е съвсем вярно и ако се съгласите да ме оставите в колата, давам ви честната си дума на бивш генерален комисар на полицията, че ще ви чакам, качете се в хотела и разпитайте Контансон, той не само ще потвърди това, което имах честта да ви съобщя, но ще видите и камериерката на госпожа дю Вал-Нобл, която тази сутрин трябва да дойде и да ни съобщи или че господарката й приема моите предложения, или нейните условия. Старата маймуна разбира от гримаси: аз предложих хиляда франка месечно и кола; това прави хиляда и петстотин франка; подаръци за петстотин франка и още толкова за някои развлечения, вечери, представления; виждате, че като ви казвам хиляда екю, не се лъжа нито със стотинка. На моята възраст човек може да похарчи хиляда екю за последната си прищявка.

— О, татенце, че още ли обичате жените, та?… Вие ме смайвате; аз съм на шестдесет години и прекрасно минавам и без тях… Но щом като нещата са, както ги казвате, разбира се, че за да осъществите тази си прищявка, е било необходимо да се представите за чужденец.

— Вие разбирате, че Пейрад или дядо Канкоел от улица Моано…

— Да, нито единият, нито другият би подхождал на госпожа дю Вал-Нобл — довърши Карлос, възхитен, че чува адреса на дядо Канкоел. — Преди революцията имах една любовница — каза той, — която преди това била държанка на изпълнителя на смъртните присъди, наричан „палача“. Един ден по време на представление се убола с игла и понеже това било на мода тогава, извикала: „Ах, палач!“ — „Спомен ли е това?“ — запитал съседът й. Драги ми Пейрад, тя напуснала любовника си заради, тази дума. Разбирам, че не желаете да се изложите на подобно посрамване… Госпожа дю Вал-Нобл е жена, която ходи с мъже от доброто общество, видях я един ден в Операта, много е хубава… Върнете колата на улица Ла Пе, драги господин Пейрад, ще се кача с вас в апартаментите ви и ще видя лично как стоят нещата. Навярно и устният доклад ще бъде достатъчен за господин префекта.

Карлос извади от страничния си джоб черна табакера с позлатено сребро от вътрешната страна, отвори я и с очарователно, добряшко изражение предложи емфие на Пейрад. Пейрад си каза: „Гледай какви са агентите им!… Боже мой! Ако господин Льоноар или господин дьо Сартин можеха да възкръснат, какво ли щяха да кажат?“

— Това сигурно е част от истината, но не е всичко, драги приятелю — каза мнимият полицейски служител и вдъхна емфие. — Вие сте се намесвали в сърдечните работи на барон дьо Нюсенжан и навярно искате да го омотаете в някоя нова примка; с пистолет не сте го улучили, сега искате да го уцелите с топ. Госпожа дю Вал-Нобл е приятелка на госпожа дьо Шанпи…

„Ах! Дяволът! Да не се объркаме! — каза си Пейрад. — Той бил по-хитър, отколкото го мислех. Играе си с мене; говори, че ще ме пусне, а продължава да ме разпитва.“

— Е? — запита Карлос като човек с голяма власт.

— Господине — продължи Пейрад, — вярно е, че сбърках, като търсих за господин Нюсенжан една жена, в която той бе влюбен до безумие. Това е причината, задето изпаднах в немилост; защото, изглежда, без да знам, съм засегнал други по-важни интереси. (Низшият полицейски служител остана безстрастен.) Познавам обаче достатъчно полицията след петдесет и две годишна служба, така че след мъмренето от господин префекта, който сигурно е бил прав, съм се въздържал…

— Значи, ако господин префектът поиска, вие бихте се отказали от прищявката си? Това, мисля, би било най-голямо доказателство за искреността на думите ви.

„Как само настъпва! Настъпва! — казваше си Пейрад. — Ах! Дявол да го вземе! Днешните агенти не падат по-долу от агентите на господин Льоноар.“

— Да се откажа? — запита той високо. — Ще очаквам господин префекта да ми нареди… Но ако желаете да влезете, стигнахме вече в хотела.

— А откъде взехте пари? — запита го изневиделица Карлос с проницателно изражение.

— Имам един приятел… — започна Пейрад.

— Ще кажете ли това на съдия-следователя? — прекъсна го Карлос.

Тази смело изиграна сцена бе резултат на просто замислена комбинация, която можеше да се роди само в главата на човек като Карлос. Още рано сутринта той бе изпратил Люсиен при графиня дьо Серизи. Люсиен замоли частния секретар на графа да отиде и от негово име да поиска от префекта сведения за агента, който барон дьо Нюсенжан бе използувал. Секретарят се бе върнал с една бележка, отнасяща се до Пейрад, препис от досието му.

„Бил в полицията от 1778 година, дошъл преди две години от Авиньон в Париж.

Безимотен и безнравствен, знае държавни тайни.

Живее на улица Моано под името Канкоел, название на малко имение в департамента Воклюз, където живее родът му; семейството е почтено.

Наскоро е бил търсен от един негов племенник, Теодоз дьо ла Пейрад. (Виж доклада на агента, документ №37.)“

— Това е сигурно англичанинът, чийто мулат е Контансон! — бе възкликнал Карлос, когато Люсиен му донесе освен бележката и устни сведения.

За три часа този делови като пълководец човек бе намерил чрез Пакар някакъв невинен съучастник, който можеше да играе ролята на полицай, облечен цивилно, а сам се бе предрешил като полицейски служител.

Докато бяха във файтона, на три пъти се бе поколебал дали да не убие Пейрад; но тъй като си бе забранил да извършва убийства лично, реши да се отърве скоро от него, като го посочи като милионер на някои освободени каторжници.

Пейрад и съпроводителят му чуха отвън гласа на Контансон, разговарящ с камериерката на госпожа дю Вал-Нобл. Тогава Пейрад направи знак на Карлос да остане в предната стая, сякаш искаше да му каже: „Ще можете да видите искрен ли съм бил.“

— Госпожата е съгласна — казваше Адел. — Сега госпожата е при една приятелка, госпожа дьо Шанпи, която е платила за още една година наема на мебелираното жилище на улица Тетбу и сигурно ще й го отстъпи. Там за госпожата е по-удобно да приеме господин Джонсън, защото мебелите са съвсем запазени, а господинът може да й ги купи, като се споразумее с госпожа дьо Шанпи.

— Добре, моето момиче. Не е кой знае какво нещо, ама все ще намажем, ще делим наполовина… — каза мулатът на смаяната камериерка.

— Я гледай какъв негър! — възкликна госпожица Адел. — Ако вашият богаташ наистина е богаташ, ще подари мебелите на госпожата. Договорът изтича през април 1830 година и ако е в състояние, вашият господар може да го поднови.

— Мен много доволна! — заяви влизащият Пейрад, като потупа камериерката по рамото.

И той намигна на Карлос, като му кимна в смисъл, че богатият чужденец трябва да продължи играта си. Сцената обаче внезапно се промени с влизането на лице, на което нито Карлос, нито началникът на полицията можеха да направят нещо. Ненадейно се появи Корантен. Бе видял вратата отворена и пътем бе влязъл да види как старият му приятел Пейрад играе ролята на богат чужденец.