Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (40)

Самопредаване

Нищо не можеше да бъде по-гибелно за Естер от решението, взето от Нюсенжан. Като се бореше против изневярата, бедната куртизанка се бореше за живота си. Тази толкова естествена защита Карлос наричаше превземки. И така, като взе предвидените за подобни случаи предпазни мерки, Азѝ отиде да съобщи на Карлос разговора си с барона и ползата, която бе извлякла от него. Гневът на Карлос бе страшен като самия него; той отиде веднага с кола със спуснати перденца при Естер, като накара кочияша да вкара колата чак в двора. Когато се качи при бедното момиче, този двоен фалшификатор още бе пребледнял; Естер го погледна и се отпусна в креслото с подкосени крака.

— Какво ви е, господине? — запита го тя, разтърсена от тръпки.

— Остави ни сами, Йороп — каза той на камериерката.

Естер погледна към прислужницата си, както дете би погледнало майка си, ако някой убиец го разделя от нея, за да му отнеме живота.

— Знаете ли къде ще изпратите Люсиен? — запита Карлос, като останаха двамата сами.

— Къде?… — запита тя със слаб глас, като едва се осмели да погледне палача си.

— Там, откъдето аз идвам, съкровището ми.

Пламъци заиграха пред очите на Естер, която продължаваше да гледа.

— На каторга — добави той с нисък глас.

Естер затвори очи, краката й се опънаха, ръцете й_ _увиснаха, тя пребеля. Карлос позвъни. Влезе Прюданс.

— Свести я — каза той студено, — не съм свършил.

Той се разхождаше из гостната, докато чакаше. Прюданс — Йороп, бе принудена да го замоли да пренесе Естер на леглото; той я вдигна с лекота, издаваща атлетическата му сила. Необходими бяха най-силни лекарства, за да накарат Естер отново да почувствува страданията си. След един час бедното момиче се съживи, за да изслуша този жив кошмар, седнал на крайчеца на леглото й с втренчени и искрящи очи — сякаш две струи стопено олово.

— Слушай, сърце мое — продължи той, — Люсиен се намира между великолепен, щастлив и изпълнен с уважение и достойнство живот и дупката с вода, тиня и камъни, където щеше да се хвърли, когато го срещнах. Преди да получи за него титлата маркиз и да му даде онази дълга върлина, наречена Клотилд, чрез която Люсиен ще се издигне до властта, семейство Гранлийо иска от това скъпо дете да притежава земя за един милион франка. Благодарение на нас двамата Люсиен току-що можа да откупи майчиния си имот, стария замък Рюбампре, който не струваше кой знае колко: тридесет хиляди франка: адвокатът му обаче успя чрез сполучливи преговори да прибави към него имот за един милион, срещу който сме платили триста хиляди франка. Замъкът, разноските, възнагражденията на лицата, които прикриха работата на тамошните хора, погълнаха останалото. Вярно е, че тук имаме сто хиляди франка, вложени в сделки, които до няколко месеца ще ни донесат от двеста до триста хиляди франка; но пак ще ни останат да изплащаме четиристотин хиляди франка… След три дни Люсиен се връща от Ангулем, където отиде, за да не го заподозрат, че е спечелил състоянието си от нищелките на дюшеците ви…

— О, не! — каза тя и вдигна очи, изпълнени с благородство.

— Питам ви, сега ли е моментът да се плаши баронът? — каза той спокойно. — А вие едва не сте го убили оня ден! Прочел писмото ви и припаднал като жена. Имате прекрасен стил, поздравявам ви. Какво щеше да стане с нас, ако баронът беше умрял? Когато Люсиен излезе от църквата „Сен-Тома-д’Акен“ като зет на Гранлийо, вие, ако искате, влезте в Сена… дори, любов моя, ще ви подам ръка, та да потънем заедно. И това е начин да свършим. Но я си помислете малко! Не е ли по-добре да живеете и да си казвате ежечасно: „Това блестящо обществено положение, това щастливо семейство…“, защото той ще има и деца… деца! (Мислили ли сте някога за удоволствието да заровите ръце в косите на неговите деца?)

Естер затвори очи и потръпна.

— Да! Като вижда изградено такова щастие, човек си казва: „Това е мое дело!“

Настъпи кратко мълчание, през което тези двама души продължиха да се гледат.

— Ето какво се опитах да направя от един отчаян човек, който беше готов да се хвърли във водата — продължи Карлос. — Егоист ли съм? Така трябва да се обича! Такава преданост се изпитва само към кралете; но за мен моят Люсиен все едно, че е крал! Дори и да ме приковат до края на живота ми в старите вериги, струва ми се, че бих останал спокоен при мисълта: „Той е на бал, той е в двореца!“ Душата и умът ми щяха да тържествуват, докато пазачите се гаврят с жалкото ми тяло! А вие сте жалка женска и любовта ви е такава! Любовта на куртизанката обаче би трябвало да бъде (както при всички покварени хора) средство за осъществяване на майчинството, въпреки че природата ви наказва с безплодие! Ако един ден открият под обвивката на абата Карлос Ерера каторжника, какъвто бях по-рано, знаете ли какво бих направил, за да не издам Люсиен?

Естер зачака отговора със страх и мъка.

— Бих умрял като негрите, като нагълтам езика си — продължи той след кратко мълчание. — А вие с вашите преструвки издавате следите ми. Какво толкова много ви бях поискал?… Да навлечете за шест месеца, за шест седмици, дрехата на Ла Торпий и да си послужите с нея, за да измъкнем един милион… Люсиен няма да ви забрави никога! Мъжете не забравят човека, който остава в спомените с щастието, на което се радват всяка сутрин, като се събуждат богати. Люсиен стои по-високо от вас… По-рано той обичал Корали, а тя умряла; той нямал с какво да я погребе, но не направил като вас преди малко, те припаднал, макар че е поет; написал шест весели стихотворенийца, получил за тях триста франка и платил погребението на Корали. Притежавам тези стихове, зная ги наизуст. Хайде сега, съчинете и вие вашите песни; бъдете весела, игрива! Бъдете такава, че да не може да ви се противостои… и ненаситна! Разбрахте ли ме? Не ме карайте да говоря повече… Целунете татко си… Сбогом…

Когато след половин час Йороп влезе при господарката си, намери я коленичила пред разпятието в позата на Мойсей пред храста при Ореб, предадена от най-вярващия от всички художници и изобразяваща дълбоко и пълно обожаване на Йехова. С молитвата си Естер се отказваше от красивия си, почтен и добродетелен живот, който си бе създала, от честта и любовта си. Тя се изправи.

— О, госпожо, никога не сте били по-красива! — възкликна Прюданс Сервиен, смаяна от възвишената красота на господарката си.

И тя обърна бързо огледалото, та да може нещастната девойка да се види. В очите й бе останало още нещо от възнеслата се към небето душа… Лицето й сияеше. Потопени в сълзи, но пресушени от огъня на молитвата, клепките й приличаха на окъпани от летен дъжд листа; слънцето на чистата любов ги караше да блестят за последен път. Устните й още пазеха като че ли следи от последните молитви към ангелите, от които тя навярно бе взела венеца на мъченичеството, след като им бе поверила неопетнения си живот. С една дума, бе бляскаво величествена като Мария Стюарт при сбогуването й с короната, земята и любовта.

— Бих искала Люсиен да ме види такава — каза тя и задавено въздъхна. После продължи с тръпнещ глас: — А сега, да се веселим!

Чувайки тази дума, Йороп остана втрещена, сякаш бе чула някой ангел да богохулствува.

— Е, какво си ме загледала, като че ли в устата си имам карамфилови зърна, а не зъби? Отсега нататък ставам безчестно и долно същество, крадла, проститутка и чакам милорда. Затова затопли банята и приготви дрехите ми. Вече е обед, баронът навярно ще дойде, като излезе от Борсата, и аз ще му кажа, че го чакам, нека Азѝ му приготви царска вечеря, искам да го подлудя, този човек… Хайде, върви, върви, моето момиче… Ще се веселим, тоест ще работим.

Тя седна пред писалищната маса и написа следното:

„Приятелю, ако готвачката, която ми изпратихте, не бе работила по-рано при мене, щях да помисля, че намерението ви е да ми съобщите колко пъти сте припадали онзи ден след получаването на трите ми бележчици. (Какво да ви кажа? Тогава бях много нервна и прехвърлях спомени от жалкия си живот.) Аз обаче познавам искреността на Азѝ. Не се разкайвам, че съм ви причинила мъка, защото тя помогна да ми докажете колко съм ви скъпа. Такива сме ние, нещастните, презирани жени: истинското чувство ни трогва много повече, отколкото предметът на луди разходи. Що се отнася до мен, винаги съм се страхувала да не бъда като закачалката, на която закачвахте себелюбието си. Да, въпреки прекрасните ви възражения, мислех, че гледате на мене като на продажна жена. Сега обаче ще бъда послушна, но при условие все пак мъничко да ми се подчинявате. Ако това мое писмо може да замени предписанията на лекаря, елате при мене, като излезете от Борсата. Ще намерите жената, която се смята до края на живота си ваш източник на наслади, без оръжие, накитена с подаръците ви.

Естер“

В Борсата баронът се показа така весел, доволен и привидно сговорчив, позволи си толкова много шеги, че дю Тийе и Келер, които също бяха там, не можаха да не го запитват за причината на веселостта му.

— Опича ме… Скоро ште прафим тършезтво на къштата — довери той на дю Тийе.

— На каква сума ви излиза всичко това? — намеси се грубо Франсоа Келер, за когото казваха, че госпожа Колвил му струвала двадесет и пет хиляди франка годишно.

— Таси шепа е анкел, тя никока не ми е искала и зтотинка.

— То никога не става така — отговори дю Тийе. — Точно за да не искат никога нищо, те си измислят разни лели и майки.