Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (32)

Фалшив духовник, фалшиви пари, фалшиви дългове, фалшива любов

Благодарение на ловкостта на Йороп дългът от шестдесет хиляди франка — най-тежката угроза, надвиснала над Естер и Люсиен — бе изплатен. Доверието на заемодавците не бе ни най-малко накърнено. За кратко време Люсиен и човекът, който го погубваше, си отдъхнаха. Подобно на две преследвани диви животни, лочещи водица от някое блато, те продължиха да вървят покрай пропастите, където по-силният от тях водеше по-слабия към бесилка или към благоденствие.

— Днес — каза Карлос на жертвата си — залагаме всичко на една карта; за щастие картите са белязани и играчите — съвсем млади!

По нареждане на страшния си ментор Люсиен се показа за известно време много ревностен около госпожа дьо Серизи. Наистина не биваше да се усъмнят, че той има за любовница някаква проститутка, издържана от мъжете. Той почерпи впрочем в удоволствието да бъдеш обичан и в увлеченията на светския живот известна притворна сила, в която намери забрава. Подчиняваше се на Клотилд дьо Гранлийо и я виждаше само в Булонската гора или на Шан-з-Елизе.

На утрото, след като затвориха Естер в къщата на горския, загадъчният и страшен човек, който толкова я измъчваше, дойде да й предложи да подпише три обгербвани листа, на които бяха написани следните зловещи думи: получени шестдесет хиляди франка (на първия); получени сто и двадесет хиляди франка — на втория; получени сто и двадесет хиляди франка — на третия. Всичко разписки за триста хиляди франка. Ако напишете bon pour, правите обикновена полица. Но думата получени превръща разписката в менителница и ви излага на опасност за арестуване. Който я подпише безразсъдно, рискува пет години затвор — наказание, което изправителният съд не налага почти никога, а наказателният съд прилага към престъпниците. Законът за арестуване е остатък от варварски времена; освен че е безсмислен, той притежава рядкото качество да бъде и ненужен, тъй като никога не засяга измамниците. (Виж „Изгубени илюзии“.)

— Става дума да измъкнем Люсиен от затруднения — каза испанецът на Естер. — Имаме шестдесет хиляди франка дългове и с тези триста хиляди може би някак ще се оправим.

Като постави на менителниците с шест месеца по-раншна дата, Карлос нареди те да бъдат издадени на името на Естер чрез един човек, останал неразбран от изправителната полиция, чиито истории, независимо от вдигнатия шум, бяха скоро забравени, потушени и заглушени от пукотевицата на голямата юлска симфония през 1830 година.

Този младеж — един от най-дръзките рицари на изобретателността — бе син на някакъв пристав от Булон до Париж и се наричаше Жорж-Мари Детурни. Принуден да продаде службата си при твърде неблагоприятни обстоятелства, бащата остави към 1824 година сина си без всякакви доходи, след като му бе дал блестящо възпитание съобразно манията на дребната буржоазия спрямо децата. На двадесет и три години младият и блестящ студент по право се бе вече отрекъл от баща си, тъй като на визитните картички пишеше името си така:

ЖОРЖ Д’ЕТУРНИ

От такава картичка лъхаше аромат на аристократичност. Следващият модата младеж има дързостта да си вземе тилбюри, прислужник и да посещава клубовете. Една дума ще изясни всичко: той вършеше сделки на Борсата с парите на поддържани жени, които му се доверяваха. Най-после попадна в изправителната полиция, където го обвиниха, че много му върви на карти. Той имаше съучастници, покварени като него младежи, негови длъжници и побратими по изящно облекло и по влияние. Принуден да бяга, той не сметна за нужно да плати задълженията си на Борсата. Цял Париж — Париж на „рисовете“ и на нощните клубове, на булевардите и на индустриалците — продължаваше да трепере от тази двойна афера.

По времето на възхода си Жорж д’Етурни, който бе хубаво момче, щедър като главатар на банда крадци и главно голям добряк, бе покровителствувал за няколко месеца Ла Торпий. Мнимият испанец изгради измамата си на връзката, съществувала между Естер и този прочут мошеник, нещо присъщо на тоя род жени.

Жорж д’Етурни, чиито амбиции бяха поощрени от успеха, бе взел под свое покровителство един човек, дошъл от дълбоката провинция, за да прави сделки в Париж; либералната партия бе пожелала да го обезщети заради сърцато понесените присъди в борбата на пресата срещу правителството на Шарл X, чиито преследвания се бяха позабавили по време на министерството Мартиняк. Тогава бяха помилвали отговорния ръководител господин Серизе, преименован „Смелия Серизе“.

Този именно Серизе, който само формално бе покровителствуван от върхушката на левицата, основа едно предприятие, нещо като банка, комисионерска агенция и бюро за сделки. Положението бе като на прислужниците в търговията, за които четем в „Малки обяви“, че умеят и знаят всичко да вършат. Серизе бе много доволен, че се свърза с Жорж д’Етурни; той го създаде.

Също като Нинон дьо Ланкло и Естер можеше да мине за доверено лице, съхраняващо част от парите на Жорж д’Етурни. Подписът Жорж д’Етурни на оставеното за джиросване празно място превърна Карлос Ерера в собственик на ценните книжа, които бе измайсторил. Тази фалшификация бе напълно безопасна, докато госпожица Естер или някой друг вместо нея можеше или се задължаваше да плати. След като се осведоми за предприятието на Серизе, Карлос откри в него един човек, неизвестен, но решен да забогатее, само че… законно.

Серизе, истинският съхранител на състоянието на д’Етурни, държеше значителни суми, вложени тогава в Борсата и в повишили курса си акции, които му позволяваха да се нарича банкер. В Париж стават такива работи; можеш да презираш един човек, но не и парите му.

Карлос отиде у Серизе с намерението да го обработи по своему, тъй като по една случайност знаеше всичките тайни на този достоен сътрудник на д’Етурни.

Смелия Серизе живееше в един мецанин на улица Гро-Шьоне и Карлос, който нареди да съобщят тайнствено за пристигането му уж от страна на Жорж д’Етурни, завари така наречения банкер пребледнял при това известие. В скромно обзаведения кабинет Карлос видя един дребен човечец с редки руси коси и според описанието на Люсиен позна в негово лице човека, който бе предал Давид Сешар.

— Можем ли да разговаряме тук, без да ни е страх, че ще ни чуе някой? — запита испанецът, предрешен като англичанин, с червеникави коси и сини очила, чист и безукорен като пуританин, тръгнал на църква.

— А защо, господине? — запита Серизе. — Кой сте вие?

— Наричам се Уилям Баркър, кредитор на господин д’Етурни; но щом искате, ще ви докажа, че се налага да затворите вратите! Известно ни е, господине, какви са били отношенията ви с Пти-Кло, братята Коенте и Сешар от Ангулем…

При тия думи Серизе се втурна към вратата и я затвори, после към друга, от която се отиваше в спалнята, заключи и нея и каза на непознатия: „По-тихо, господине!“ После огледа мнимия англичанин и запита:

— Какво искате от мен?…

— Боже мой — отвърна Уилям Баркър, — на този свят всеки гледа себе си. У вас са оставени суми от онзи тип д’Етурни… Успокойте се, не идвам да ви ги искам; обаче по мое настояване тоя мошеник, който, между нас казано, заслужава да бъде обесен, ми даде тези ценни книжа и ми каза, че може би има някаква възможност да се осребрят; а тъй като не желая да предприема преследване срещу никого от мое име, той ми каза, че вие едва ли ще ми откажете да действувате от ваше име.

Серизе погледна менителниците и каза:

— Но той не е вече във Франкфурт…

— Зная — отговори Баркър, — но навярно е бил там по времето на тия полици…

— Не искам да поема такава отговорност — заяви Серизе.

— Не искам от вас жертви — продължи Баркър, — може да сте били натоварен да ги приемете, изплатете ги, а аз се нагърбвам да уредя джиросването.

— Чудно ми е, че д’Етурни проявява такова недоверие към мене — каза Серизе.

— В неговото положение човек не може да му се сърди, че снася яйцата си в различни полози — отговори Баркър.

— Смятате ли, че… — запита дребничкият делови мъж, връщайки на мнимия англичанин съвсем редовно неплатените полици.

— … Смятам, че добре ще пазите капиталите му! — каза Баркър. — Уверен съм в това! Те са сложени вече на борсовата игрална маса.

— Личното ми състояние зависи от…

— От това дали ще съумеете да го загубите привидно — прекъсна го Баркър.

— Господине!… — викна Серизе.

— Вижте какво, драги господин Серизе — пресече го хладно Баркър, — ще ми направите услуга, като улесните прибирането на тези пари. Бъдете така добър да напишете писмо, в което да кажете, че ми връчвате ценни книжа, изплатени за сметка на д’Етурни, и че съдебните лица ще трябва да приемат приносителя на това писмо като притежател на трите полици.

— Ще ми кажете ли трите си имена?

— Никакви имена! — отвърна английският капиталист. — Пишете: „Приносителят на това писмо и на ценните книжа…“ За любезността си ще бъдете добре възнаграден…

— А как?… — запита Серизе.

— С една дума. Нали няма да напускате Франция?…

— Не, господине.

— Е добре! Жорж д’Етурни никога няма да се върне тук.

— А защо?

— Доколкото ми е известно, има повече от пет души, готови да го убият, и той знае това.

— Не ми е чудно вече, че той ми поиска пари за закупуване на някакви долнокачествени стоки в Индия! — възкликна Серизе. — И за нещастие ме накара да вложа всичко в държавни облигации. Вече дължим разликите на банката на дю Тийе. Аз живея ден за ден.

— Опичайте си по-добре работата!

— Ах, ако знаех това по-рано! — викаше Серизе. — Изпуснах момента да направя състояние.

— И още една, последна дума!… — каза Баркър. — Мълчание!… Вие можете да мълчите; но онова, което не е толкова сигурно, е вашата вярност. Ние пак ще се видим и аз ще ви помогна да забогатеете.

След като хвърли в тази кална душа надеждицата, която щеше да осигури за дълго време мълчанието й, Карлос, все така предрешен като Баркър, отиде при един съдебен пристав, на когото можеше да разчита, и му възложи да вземе крайни съдебни мерки срещу Естер.

— Ще платим — каза му той, — това е въпрос на чест, ние искаме само всичко да бъде редовно.

Баркър нареди госпожица Естер да бъде представена в Търговския съд чрез държавен адвокат, така че преценките да бъдат противоречиви. Замолен да действува внимателно, приставът сложи в плик всички процесуални актове и сам отиде на улица Тетбу да секвестира мебелите, а там го прие Йороп. Понеже арестуването бе неизпълнимо, над Естер надвисна реалната заплаха от триста и няколко хиляди франка неоспорим дълг. Карлос не напряга много ума си за всичко това. Водевилът на фалшивите задължения се играе често в Париж. Намират се подставени лица, които уж от името на Гобсек или Жигоне се поддават срещу заплащане на такъв каламбур, като си правят шега с този безчестен фокус. Всичко във Франция се върши на смях, дори и престъпленията. По този начин се измъкват пари било от несговорчиви родители, било от хора, обладани от страсти, които иначе биха се поскъпили, но плащат, щом се озоват пред непреодолима повеля или уж пред опозоряване. Максим дьо Трай се бе възползувал много често от този възобновен в комедиите, от стария репертоар трик. Само че Карлос Ерера, който искаше да запази и честта на расото, и Люсиеновата чест, бе прибягнал до съвсем безопасна фалшификация, при това доста често прилагана, така че в този момент правосъдието не се трогваше вече от нея. Казват, че в съседство с Пале-Роайал имало Борса за фалшификации, където срещу три франка ще ви дадат всякакъв подпис.

Преди да повдигне въпроса за тези триста хиляди франка, предназначени да охраняват вратата на спалнята на Естер, Карлос си науми да накара господин дьо Нюсенжан да плати, предварително други сто хиляди. Ето как стана това.

По негово нареждане Азѝ се представи пред влюбения барон като старица, запозната с живота на красивата непозната. Досега изобразителите на човешките нрави са поставяли на сцената много лихвари; забравили са обаче лихварката, днешната госпожа Снабдителка, извънредно интересна героиня, наречена благоприличие търговка на тоалетни принадлежности, чиято роля би могла да се играе от свирепата Азѝ, защото тя имаше две магазинчета, едното — в квартал Тампл, другото — на улица Ньов-Сен-Марк, чиито управителки — две жени — бяха нейни хора.

— Ще се нагласиш като госпожа дьо Сент-Естев — каза й Ерера и поиска да види как ще изглежда Азѝ, предрешена така.

Мнимата вдовица пристигна с рокля от дамаска на цветя, скроена от конфискуваните пердета на някой будоар, и наметната с един от избелелите, износени и непродаваеми кашмирени шалове, които завършват живота си на гърба на тия жени. Тя бе с якичка от великолепни, но изръфани дантели и с ужасна шапка; носеше обувки от ирландска кожа; отстрани се подаваха месата й като подплънки от черна коприна.

— Ами токата на колана ми! — каза тя, показвайки някакво съмнително златарско изделие, щръкнало на огромния й корем. — Я! Какъв фасон! Ами талията ми… как хубавичко ме загрозява! О! Госпожа Нурисон ме облече един път!

— Отначало бъди сладкодумна — каза й Ерера, — покажи се почти боязлива, недоверчива като котка; и, главно, гледай да накараш барона да се засрами, че е прибягнал до помощта на полицията, като покажеш, че няма защо да трепереш пред агентите. Най-сетне позагатни и дай на клиента да разбере, че по намирането на красавицата излизаш насреща на всички полицаи на света. Крий добре следите си… А като стигнеш дотам, че баронът да ти позволява да го потупваш по корема и да го наричаш: „Тлъст развратник!“, стани нахална и го изкомандувай като лакей.

Уплашен, че няма да види вече сводницата, ако започне дори и малко да я шпионира, Нюсенжан се срещаше с Азѝ в един жалък мецанин на улица Ньов-Сен-Марк, когато отиваше пеш към Борсата. Колко пъти и с какво наслаждение влюбените милионери са минавали по тези кални пътечки… Като го водеше от надежда към отчаяние, госпожа дьо Сент-Естев докара барона до състояние да иска да узнае всичко за непознатата, и то на каквато и да е цена!…

През това време съдебният пристав движеше работите и при това ги движеше без затруднение, толкова повече, че като не срещаше никаква съпротива у Естер, действуваше в законните срокове, без да губи нито ден.

Подтикван от съветника си, Люсиен посети пет-шест пъти отшелничката в Сен-Жермен. Жестокият ръководител на тези машинации бе преценил, че за да попречи на Естер да залинее, защото красотата й бе нейният капитал, такива срещи са необходими. В деня, когато напуснаха къщата на горския, той отведе Люсиен и куртизанката до един безлюден път, откъдето се виждаше Париж и никой не можеше да ги чуе. Тримата седнаха към изгрев-слънце до някаква отсечена топола пред една от най-прекрасните гледки на света, включваща Сена, Монмартр, Париж и Сен-Дьони.

— Деца — каза Карлос, — вашият сън вече свърши. Ти, малката, няма вече да видиш Люсиен; ако пък се случи да го видиш, познавала си го преди пет години, само за няколко дни.

— Настъпи, значи, часът на моята смърт! — отвърна тя, без нито една сълза.

— Е, от пет години ти все умираш — продължи Карлос. — Представи си, че си гръдоболна и умри, без да ни дотягаш с хленченията си. Ще видиш обаче, че можеш още да живееш, и то не лошо!… Люсиен, остави ни сами, върви си понабери малко сонети — обърна се той към Люсиен, посочвайки му една нива на няколко стъпки от тях.

Люсиен хвърли към Естер жален поглед, погледа на слабохарактерните и алчни хора с нежни сърца и подли характери. Естер му кимна, което означаваше: „Ще изслушам палача, за да знам как да сложа главата си под секирата, и ще имам смелост да умра прилично.“ Движението бе така прелестно и същевременно изпълнено с толкова ужас, че поетът се разплака; Естер се затече подире му, притисна го в обятията си, изпи сълзите му и му каза: „Не се тревожи!“ — три думички, изречени с гласа, жеста и погледа на отчаяния.

Карлос започна да обяснява ясно и недвусмислено, а от време на време с ужасно точни думи критичното положение на Люсиен, положението му в дома на Гранлийо, прекрасния живот пред него, в случай че успее, и най-сетне необходимостта Естер да се пожертвува за това чудно бъдеще.

— Какво трябва да направя? — запита тя фанатично.

— Подчинете ми се сляпо — отвърна Карлос. — А и от какво бихте могли да се оплаквате? От вас само зависи да си уредите добре живота. Ще станете любовница на богат мъж, когото няма да обичате, също като някогашните ви приятелки Тюлиа, Флорин, Мариет и Ла Вал-Нобл. Щом уредим работите си, нашият влюбен е достатъчно богат, за да направи и вас щастлива…

— Щастлива!… — рече тя и вдигна очи към небето.

— Имахте четири години райски живот — продължи Ерера. — Не може ли да се живее със спомените?…

— Ще ви послушам — отговори тя и избърса една сълза в ъгълчето на окото си. — Не се безпокойте за останалото! Правилно казахте: любовта ми е смъртоносна болест.

— Това не е всичко — продължи Карлос, — трябва да си останете красива. Благодарение на щастието на двадесет и две годишната възраст сте стигнали до върха на красотата си. Но най-главното: превърнете се отново в Ла Торпий! Бъдете дяволита, прахосница, лукава и безмилостна към милионера, когото предавам в ръцете ви. Слушайте!… Този човек е крадец на едро, бил е безмилостен към много хора, уял се е от имотите на вдовици и сираци — вие ще станете тяхното отмъщение… Азѝ ще дойде да ви вземе с файтон и тази вечер, ще бъдете в Париж. Ако допуснете да заподозрат четиригодишната ви връзка с Люсиен, по-добре е да му теглите куршум в главата. Ще ви питат къде сте се губили; ще отговорите, че сте пътували с някакъв извънредно ревнив англичанин. Някога бяхте много остроумна и умеехте да поднасяте хората, станете пак такава.

Виждали ли сте някога как се възнася към небето блестящо, напръскано с варак хвърчило — исполинската пеперуда на детската възраст?… Децата забравят за миг канапа, някакъв минувач го прерязва, хвърчилото се устремява надолу и пада със страхотна бързина. Такава бе Естер, докато слушаше Карлос.