Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (26)

Тайните на полицията

Кой може да чувствува по-силно от нравствения прокаженик, наричан от тълпата шпионин, от народа — доносчик и от администрацията — таен агент, ползата и сладостите на приятелството? Пейрад и Корантен бяха приятели като Орест и Пилад. Пейрад бе обучил Корантен, тъй както Виен бе създал Давид; ученикът обаче бързо надмина своя учител. Двамата бяха действували неведнъж заедно. (Виж „Една тъмна афера“.) Щастлив, че е разбрал способностите на Корантен, Пейрад го бе лансирал в това поприще и бе подготвил успехите му. Той накара ученика си да си послужи с любовницата си, която го презираше, като със стръв за залавянето на един човек. (Виж „Шуаните“.) А Корантен по онова време бе само на двадесет и пет години!… Корантен, един от генералите, чийто главнокомандуващ е министърът на полицията, бе запазил и по времето на херцог дьо Ровиго важния пост, който бе заемал при херцог д’Отрант. С други думи, бе работил както в Главното полицейско управление, така и в криминалната полиция. При всяко малко по-голямо дело престъпленията се разглеждаха, така да се каже, с трима, четирима или петима способни агенти. Уведомен по някакъв начин за някой заговор или предупреден за някаква интрига, министърът казваше на полицейските полковници: „Какво ви е нужно, за да се справите?“ След зряло обмисляне Корантен и Контансон отговаряха: „Двадесет, тридесет или четиридесет хиляди франка.“ После, като се издадеше веднъж заповед работата да се движи, всички необходими средства и хора биваха предоставяни по избор и по преценка на Корантен или на друг агент. Така именно бе действувала криминалната полиция, за да открие престъпленията на прочутия Видок.

Политическата, както и криминалната полиция избираше хората си главно измежду известни, зарегистрирани вече агенти, с които бе свикнала да работи, които са войниците на онази толкова необходима за правителствата тайна сила, независимо от приказките на човеколюбците или на не много нравствените нравоучители. Неограниченото доверие към двама или трима първенци със закалката на Пейрад и на Корантен означаваше за тях правото да използуват и неизвестни лица, разбира се, винаги със задължението при важни случаи да се отчитат в министерството. Ето защо опитът и ловкостта на Пейрад бяха особено ценни за Корантен, който, след като премина бурята през 1810 година, възлагаше работа на стария си другар, съветваше се винаги с него и задоволяваше щедро нуждите му. Корантен намери начин да дава около хиляда франка месечно на Пейрад. От своя страна, Пейрад му направи огромни услуги. През 1816 година, след разкриването на заговора, в който щеше да се натопи и бонапартистът Годисар, Корантен се опита да възстанови Пейрад в Главното полицейско управление; обаче някаква неизвестна, но влиятелна личност го отстрани. Ето защо, в желанието си да станат незаменими, Пейрад, Корантен и Контансон бяха организирали без знанието на херцог д’Отрант и за сметка на Луи XVIII контраполиция, в която работеха Контансон и други първостепенни агенти. Луи XVIII почина, уведомен за тайни, които ще си останат неизвестни и за най-добре осведомените историци. Борбата между Главното полицейско управление на кралството и кралската контраполиция предизвика отвратителни афери, чиято тайна се запази с отсичането на няколко глави. Тук не му е нито мястото, нито времето да навлизаме в подробности в тази област, защото „Сцените от парижкия живот“ не са „Сцени от политическия живот“; достатъчно е да посочим откъде идеха доходите на човека, наричан в кафене „Давид“ „дядо Канкоел“, и какви нишки го свързваха със страшната и тайна сила на полицията. От 1817 до 1822 година Корантен, Контансон, Пейрад и техните агенти имаха често задачата да шпионират дори самия министър. Това обяснява защо министърът отказа назначаването на Пейрад и Контансон, върху които, без те да знаят, Корантен прехвърли подозренията на министрите с цел, когато възстановяването му се окаже невъзможно, да използува своя приятел. Министрите се довериха на Корантен, като го натовариха да следи Пейрад, което предизвика усмивка у Луи XVIII. Така Корантен и Пейрад станаха пълни господари на терена. Контансон, който дълго време бе работил с Пейрад, продължаваше още да му служи. Той се бе поставил в услуга на тайните агенти в търговията по нареждане на Корантен и Пейрад. Всъщност, вследствие на своеобразното настървение, пораждано от упражняваната с любов професия, тези двама генерали обичаха да поставят най-способните си войници навсякъде, където можеха да се получат обилни сведения. А при това пороците на Контансон и извратените му нрави, които го бяха смъкнали по-ниско от двамата му приятели, изискваха толкова много средства, че му се налагаше доста да поработи. Без да издава каквито и да било тайни, Контансон бе казал на Лушар, че познава човека, годен да задоволи барон дьо Нюсенжан. Наистина Пейрад бе единственият таен агент, който можеше да извършва безнаказано полицейска работа за сметка на частно лице. След смъртта на Луи XVIII Пейрад загуби не само цялото си влияние, но и печалбите от службата си на редовен доносчик на негово величество. Продължавайки да се смята за крайно необходим, той бе продължил да живее както по-рано. Жените, хубавото ядене и клубът на чужденците бяха опазили от каквито и да било спестявания човек, радващ се на железен организъм, като всички хора, родени за порочен живот. Между 1826 и 1829 година обаче, когато наближаваше седемдесет и четвъртата си годишнина, той бе започнал, както сам казваше, да слага спирачките. С всяка изминала година Пейрад виждаше как намалява състоянието му. Той бе свидетел на погребването на полицията, виждаше с болка как правителството на Шарл X изоставя добрите традиции. От ненавист към това оръдие за управление и решила предварително, че трябва да повиши нравствеността на горната институция, Камарата нарязваше при всяка нова сесия сумите, необходими за съществуването й. „Все едно да искаш да готвиш с бели ръкавици“ — казваше Пейрад на Корантен. Те двамата бяха предвидили още през 1822 година събитията през 1830. Познаваха потайната омраза, изпитвана от Луи XVIII към наследника му, с което се обяснява пренебрежителното му отношение към хората от по-малкия клон на Бурбоните; ако не беше тя, и царуването, и политиката му щяха да си останат пълна загадка.

С настъпването на старостта обичта на Пейрад към незаконната му дъщеря се бе засилила. Заради нея именно той бе възприел външност на буржоа, тъй като желаеше да омъжи Лиди за почтен човек. Ето защо, особено през последните три години, той искаше да се настани на работа в Полицейската префектура или в Главното полицейско управление, но на честна работа, която да може да се върши открито. Най-сетне бе измислил служба, от която, както казваше на Корантен, щяло да се почувствува нужда рано или късно. Ставаше дума да се създаде в Префектурата служба за справки, която да бъде връзка между парижката полиция, криминалната полиция и полицията на кралството, а това щеше да помогне на Главното полицейско управление да извлече полза от тези иначе разпръснати сили. Само Пейрад бе в състояние на неговата възраст, след петдесет и пет годишна дискретност, да стане брънката, свързваща трите полиции, да бъде, с една дума, архиварят, към когото щяха да се обръщат и правителството, и правосъдието за изясняване на отделни случаи. По този начин Пейрад се надяваше да намери с помощта на Корантен възможност да улови зестра и съпруг за младата Лиди. Без да споменава името му, Корантен бе вече говорил за тази работа на генералния директор на полицията в кралството и той — някакъв южняк — бе сметнал за необходимо предложението да излезе от името на Полицейската префектура.

В момента, в който Контансон бе почукал три пъти със златната си монета на масата в кафенето — сигнал, означаващ: „Трябва да ви говоря“, — доайенът на полицейските кадри точно размишляваше по въпроса „чрез кого, чрез чии интереси да се накара сегашният префект да действува?“. Той приличаше на идиот, зачел се в „Курие франсе“.

„Горкичкият Фуше — казваше си той, вървейки по улица Сент-Оноре, — умря този велик човек! Свръзките ни с Луи XVIII са в немилост! Освен това, както казваше и Корантен вчера, нямат вече доверие в пъргавината и в ума на седемдесетгодишните хора… Ах! Защо свикнах да се храня при Вери, да пия отлични вина… да пея «Ла мер Годишон»… и да играя, когато ми паднат пари! За да си осигуриш положението, не е достатъчно, както казва Корантен, да си остроумен, необходимо е да знаеш да се държиш! Милият господин Льоноар правилно предсказа каква ще ми е съдбата, когато по повод аферата Колие, научавайки, че не съм останал под леглото на Олива, възкликна: «От вас никога нищо няма да излезе!»“