Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (139)

Невинността на Теодор

Порой сълзи бликнаха от светлокафявите очи на каторжника, които преди малко блестяха като очите на вълк, изгладнял от шест месеца украинска зима. Той продължи:

— Този глупак не пожела нищо да чуе и погуби момчето!… Аз измих трупа на малкия със сълзите си, господине, молейки се на онзи, когото не познавам и който стои над нас! А аз не вярвам в бога… (Ако не бях материалист, все едно, че не съм аз!…) С тази едничка дума ви казах всичко. Вие не знаете и никой не знае какво значи да страдаш; само аз познавам страданието. Пламъкът на мъката ми така много поглъщате сълзите ми, че онази нощ не можах да плача. Сега плача, защото чувствувам, че ме разбирате. Видях ви преди малко, в позата на съдник… Ах, господине, дано бог ви помогне (започвам да вярвам в него!…) да не изпаднете в моето състояние… Този дявол съдия отне душата ми. Господине! Господине! Точно сега погребват човека, който беше мой живот, красота, добродетел, съвест и цялата ми сила! Представете си едно куче, на което учените изтеглят кръвта… Това съм аз. Аз съм това куче… Ето защо дойдох да ви кажа: „Аз съм Жак Колен, предавам се!“ Бях решил това още тази сутрин, когато дойдоха да вземат от ръцете ми неговото тяло, което целувах като луд, като майка, както навярно Богородица е целувала Христос на гроба му. Исках да се предам на правосъдието без никакви условия… Но сега ще трябва да поставя условия и вие ще разберете защо…

— На кого говорите: на господин дьо Гранвил или на главния прокурор? — запита прокурорът.

Двамата мъже, въплъщаващи престъплението и правосъдието, се погледнаха. Каторжникът бе развълнувал дълбоко съдебния служител, които бе обзет от непреодолимо състрадание към този нещастник; той отгатна какъв е бил животът му и какви чувства го вълнуват. Накрая помисли (прокурорът си остава прокурор), че би могъл да подчини на волята си този престъпник, чието поведение от момента на бягството му от каторгата му бе неизвестно, тъй като в края на краищата единствената му вина бе фалшифицираната му самоличност. И той пожела да въздействува с великодушие върху тази натура, съставена от добро и зло, както бронзът е съставен от различни метали. Освен това господин дьо Гранвил, който бе навършил вече петдесет и три години, без да бе вдъхнал някому любов, се възхищаваше от нежните характери като всички мъже, които никога не са били любени. Може би това именно отчаяние — жребий на мнозина мъже, на които жените дават само уважението или приятелските си чувства, създаваше скрития подтик за дълбокото приятелство между господа дьо Бован, дьо Гранвил и дьо Серизи; защото общото нещастие, както и взаимното щастие поставят човешките души в съзвучие.

— Пред вас има бъдеще!… — каза главният прокурор, хвърляйки инквизиторски поглед към покрусения злодей.

Жак Колен махна с пълно безразличие.

— Люсиен остави завещание, с което ви дарява триста хиляди франка.

— Горкият! Горкото момче! Горкото момче! — провикна се Жак Колен. — Той беше прекалено честен! Аз бях въплъщение на всички лоши чувства, а той бе доброто, благородното, красивото, възвишеното! Такава красива душевност не се променя! От мен той взе само парите ми, господине!

Това пълно, цялостно разкриване на човека, когото прокурорът не можеше да съживи, бе направено така ярко чрез страшните думи на каторжника, че човекът Гранвил мина на страната на престъпника. Оставаше обаче главният прокурор.

— Щом нищо вече не ви интересува, какво искахте да ми кажете? — запита господин дьо Гранвил.

— Не е ли достатъчно това, че се предадох? Вие бяхте вече по следите ми, но още не ме бяхте хванали. Впрочем много щяхте да се объркате с мене!…

„Какъв противник!“ — помисли главният прокурор.

— Господин главен прокурор, вие се готвите да отсечете главата на един невинен, а аз намерих виновника — продължи сериозно Жак Колен, бършейки сълзите си. — И съм дошъл тук заради това, а не заради вас. Държах да избавя съвестта ви от угризението, защото обичам всички, които са проявили под някаква форма интерес към Люсиен, тъй както ще преследвам с омразата си всички — мъже или жени, — които му попречиха да живее… Какво ме интересува мен някакъв си каторжник? — продължи той след кратко мълчание. — За мен каторжникът е каквото е за вас мравката. Аз съм като италианските разбойници — горди хора! Щом пътникът им донася нещо повече от цената на един изстрел, те го тръшват мъртъв на земята! Само вас съм имал пред вид. Аз изповядах младежа, който не можеше да не ми се довери, той е мой другар по вериги! Теодор е добър човек, помислил, че ще направи услуга на любовницата си, като се нагърби да продаде или заложи крадените предмети; но той е толкова виновен за убийството в Нантер, колкото и вие. Той е корсиканец: да си отмъщават или да се избиват като мухи, е в нравите на тези хора.

В Италия и в Испания човешкият живот не се зачита и това е нещо съвсем просто. Казват, че човек имал душа или нещо такова, някакво наше подобие, което оставало след нашата смърт и живеело вечно. Я вървете да разказвате тези глупости на нашите летописци! Безбожните и философски страни карат онези, които внасят смут в човешкия живот, да го плащат скъпо и те са прави, защото вярват днес само в материята!

Ако Калви ви беше издал жената, от която идват крадените предмети, вие нямаше да хванете истинския виновник, тъй като той ви е в ръцете, а един съучастник, когото Теодор не иска да погуби, защото е жена… Какво искате? Всяко съсловие има разбирания за честта, също и каторжниците и измамниците! Знам кой е убиецът на двете жени и кои са извършили онова смело, странно и невероятно нападение, разказаха ми го с всички подробности. Спрете екзекуцията на Калви и ще узнаете всичко; дайте ми обаче честна дума, че ще го върнете в каторгата със смекчено наказание… Знаете, че в скръбта си няма да взема да ви лъжа. Това, което ви казах, е истина…

— Жак Колен, макар че това означава унижение за правосъдието, което не би могло да прави подобни компромиси, мисля, че във вашия случай ще мога да се освободя от строгите задължения и да се обърна към надлежните лица.

Подарявате ли ми този човешки живот?

— Може би…

— Моля ви да ми дадете честната си дума, господине, тя ми е достатъчна.

Господин дьо Гранвил потръпна от наранена гордост.