Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (1)

Гледка от маскения бал в операта

На последния бал в Операта през 1824 година много маски се възхитиха от красотата на един младеж, който сновете из кулоарите и във фоайето като мъж, очакващ жена, задържана в къщи от непредвидени обстоятелства. Само старите жени и някои заклети скитници познават тайната на тази ту отпусната, ту забързана походка. В такава огромна тълпа хората не се занимават едни с други, но влагат страст във всичко, което буди интерес, така че дори и Безделието си намира работа. Младото конте бе така погълнато от безпокойното си очакване, че не си даваше сметка за своя успех: не виждаше и не чуваше подигравателно възхитените подвиквания след някои маски, сериозните възгласи на учудване, хапливите подигравки и нежните думи. Макар че красотата му го поставяше между онези изключителни същества, които отиват на бала в Операта, за да преживеят някаква авантюра и очакват тази авантюра, както по времето на Фраскати хората са очаквали да им се усмихне щастието на рулетката, той изглеждаше по буржоазному уверен, че ще прекара добре вечерта; очевидно бе сигурен, че е главният герой в тази мистерия с три действуващи лица, които изнасят целия маскен бал в Операта, известни единствено на хората, играещи в него някаква роля; за младите жени, дошли единствено, за да могат да кажат: бях там, за провинциалистите, за неопитните младежи, за чужденците Операта е дворец на умората и скуката. За тях облечената в черно бавна или забързана тълпа, която снове насам-натам, лъкатуши, извива в една посока, после в друга, отдалечава се или се приближава, подобна само на мравуняк в гората, е също така неразбираема, както е неразбираема Борсата за някой бретонски селянин, комуто не е известно съществуването на книгата за задължения към държавата. С малки изключения мъжете в Париж не се маскират: мъж с домино изглежда смешен. В този страх от смешното се проявява умът на нацията. Желаещите да укрият щастието си могат да кажат, че са ходили на бала в Операта, без да са били там, а маскираните, които не могат да не влязат вътре, излизат начаса. Едно от най-забавните зрелища, още със започването на бала, е задръстването на вратата от измъкващите се на вълни отвътре хора и онези, които напират да влязат. Маскираните мъже са обикновено ревниви съпрузи, тръгнали да следят жените си, или мъже с авантюристични намерения, които не желаят да бъдат следени от съпругите си — две положения, еднакво достойни за подигравка.

Някаква дебела, късокрака и зловеща маска, чието движение напомняше търкаляща се бъчва, следеше хубавия младеж, без той да я забележи. За постоянния посетител на Операта зад това домино се криеше някой чиновник от администрацията, борсов агент, банкер, нотариус или гражданин, заподозрял, че му изневеряват. Действително в най-висшето общество никой не тича подир доказателства, унизяващи човека. Няколко маски си бяха вече показали със смях тази уродлива личност, други й бяха подвикнали, отделни младежи и се бяха присмели, макар че широкоплещестата фигура и държанието й показваха подчертано пренебрежение към подобни стрели, които не попадаха в целта; човекът се движеше след младежа, както се движи преследваният глиган, когото не го е грижа нито за свирещите покрай ушите му куршуми, нито за лая на кучетата подире му. Макар на пръв поглед удоволствието и тревогата да носят едно и също облекло — прочутия черен венециански плащ — и на бала в Операта всичко да е объркано, различните слоеве, от които е съставено парижкото общество, все пак се откриват, разпознават и наблюдават. За посветените съществуват толкова точни белези, че те четат в тази смесица от интереси като в забавен роман. Ето защо за постоянните посетители беше ясно, че този човек не е търсач на галантни авантюри; в такъв случаи неизбежно би носил някакъв уговорен знак — червен, бял или зелен, — белег за отдавна подготвяно щастие. За отмъщение ли се отнасяше? Като виждаха как маската следи съвсем отблизо мъж с успехи сред жените, неколцина безделници се загледаха отново в красивото лице, божествено озарено от любовната наслада. Младежът интригуваше всички; колкото повече се мяркаше из тълпата, толкова по-голямо любопитство предизвикваше. Между другото, всичко в него издаваше привичките на човек, свикнал на изящен живот. Според един неизбежен закон на нашето съвремие нямаше голяма разлика във физическо и в нравствено отношение между най-изискания и възпитан син на някой херцог или пер на Франция и този очарователен младеж, когото до неотдавна оскъдицата стискаше в железните си прегръдки сред Париж. Хубостта и младостта прикриваха в него дълбоки празноти, както и у мнозина млади хора, устремили се да играят някаква роля в Париж, без да притежават необходимия за амбициите си капитал, залагащи всеки ден всичко на карта и принесли жертва на Случайността — най-ухажвания бог в този царствен град. Това не пречеше облеклото и държането му да бъдат безупречни; той тъпчеше класическия паркет на фоайето като човек, свикнал да ходи в Операта. А има ли някой, който да не е забелязал, че и за там, както за всяка част на Париж, съществува подходящо държане, което издава кой сте, с какво се занимавате, откъде идвате и какво желаете.

— Хубав младеж! Оттук можете да се обърнете и ще го видите — каза една маска, в която постоянните посетители на бала биха познали дама от доброто общество.

— Не си ли спомняте кой е? — запита хваналият я под ръка мъж. — Нали госпожа дю Шатле ви го бе представила?…

— Как! Да не е синът на оня аптекар, в когото тя се бе влюбила и който стана журналист, любовникът на Корали?

— Смятах го паднал толкова низко, че едва ли някога ще може да изплува и не разбирам как може да се явява в парижкото общество — каза граф Сикст дю Шатле.

— Видът му е царствен — забеляза маската, — сигурно не го е придобил от актрисата, с която живееше; и братовчедка ми, макар че тя го откри, не можа да му придаде по-приличен вид; много бих искала да се запозная с любовницата на тоя нов Саржин, кажете ми нещо от живота му, та да мога да я заинтригувам.

В този момент маската с широките рамене обърна внимание на двойката, която вървеше, шепнейки, подир младия човек.

— Драги господин Шардон — каза префектът на Шарант, като хвана контето под ръка, — позволете ми да ви представя една личност, която желае да поднови познанството си с вас…

— Драги граф Шатле — отвърна младият човек, — същата личност ми даде да разбера колко е смешно прозвището, с което ме наричате. С кралско нареждане ми бе възвърнато името на предците ми по майчина линия: Рюбампре. Макар че вестниците съобщиха този факт, той се отнася до един толкова беден човек, че не ме е срам да го припомня както на приятелите си, така и на враговете и на безразличните към мене хора; вие може да принадлежите към която щете обществена категория, но аз съм сигурен, че напълно ще одобрите мярка, внушена ми от вашата съпруга още по времето, когато тя бе само госпожа дьо Баржьотон. (Тази сполучлива хаплива забележка, на която маркизата се усмихна, предизвика нервно потръпване у префекта на Шарант.) Кажете й — добави Люсиен, — че сега гербът ми представлява широко зинал, ламтящ за богатство бик на зелен фон.

— Ламтящ за богатство — повтори Шатле.

— Ако не сте наясно, госпожа маркизата ще ви изясни защо този стар герб е за предпочитане пред камердинерския ключ и златните имперски пчелички — емблема на вашия, за голямо отчаяние на госпожа Шатле, която по баща е Негрьопелис д’Еспар… — продължи разпалено Люсиен.

— Понеже ме познахте, не представлявам никаква загадка за вас, но не бих могла да ви кажа колко много ме заинтригувахте — рече тихичко маркиза д’Еспар, дълбоко учудена от безочието и самоувереността на човека, когото на времето бе презряла.

— В такъв случай позволете ми, госпожо, да запазя единствената възможност да заема някакво място в мислите ви, като си остана в същия тайнствен полумрак — отвърна той, усмихнат като човек, решен да не изложи на опасност щастието, в което е сигурен.

Почувствувала се, както казват англичаните, покосена от точния отговор на Люсиен, маркизата не съумя да потисне едно бързо и рязко движение.

— Поздравявам ви за промяната в общественото ви положение — продължи граф дю Шатле.

— И аз ви благодаря в същия дух — отвърна Люсиен и най-изящно се поклони на маркизата.

— Суетен глупак! — рече тихо графът на госпожа д’Еспар. — Успял да се домогне и до дедите си.

— Когато младите хора проявят спрямо нас безочие, то почти винаги е израз на преуспяване, поддържано от най-високо място, докато при вас, благородниците, то е израз на несполука. Ето защо бих искала да зная коя наша приятелка е взела под покровителството си това красиво птиче; може би, ако успея, ще ми се удаде възможност да се позабавлявам малко тази вечер. Навярно някоя моя съперница ми е изпратила онази злостна анонимна бележчица, защото в нея се говори за този младеж; подучили са го да се държи нахално; наблюдавайте го. Аз ще бъда с херцог дьо Наварен, знаете къде да ме намерите.

Точно когато госпожа д’Еспар се канеше да улови под ръка родственика си, тайнствената маска застана между нея и херцога и й прошепна:

— Люсиен ви обича, той е авторът на бележчицата; префектът на Шарант е най-големият му враг, как би могъл да обяснява чувствата си пред него?

И непознатият се отдалечи, оставяйки госпожа д’Еспар в двойно недоумение. Маркизата не познаваше никого, който би могъл да играе ролята на тази маска, побоя се това да не е клопка и седна в едно кресло, прикрита от хорските погледи. Граф Сикст дю Шатле, комуто Люсиен подчертано бе премахнал благородната частица пред името, с което издаваше отдавна мечтано отмъщение, последва на известно разстояние чудесното конте, но скоро срещна друг млад мъж, с когото счете, че може да говори откровено.

— Ето ви и вас, Растиняк, видяхте ли Люсиен? Съвсем се е променил.

— Ако бях красавец като него, щях да бъда още по-богат — отговори елегантният младеж с лек, но тънък намек, който изразяваше подигравка.

— Не — пошепна на ухото му дебелата маска, като само по начина, по който натърти едносричната дума, отвърна многократно на единствената подхвърлена подигравка.

Растиняк, който не преглъщаше лесно обиди, остана като поразен от гръм и безропотно позволи на една желязна ръка, от която му бе невъзможно да се освободи, да го отведе до прозореца.

— Слушай, петленце от курника на леля Воке, комуто не достигна смелост да заграби милионите на дядо Тайфер, след като най-трудното бе вече извършено, ако искаш да си сигурен за живота си, знай, че не се ли отнасяш с Люсиен като с любим брат, ти си в ръцете ни, нас ти не можеш да ни хванеш. Мълчание и преданост! Иначе се намесвам и развалям играта ти. Люсиен дьо Рюбампре е под закрилата на най-голямата власт на нашето време — църквата. Избирай между живота и смъртта. Какво ще отговориш?

На Растиняк му се зави свят като на човек, заспал в гора и събудил се до прегладняла лъвица. Изплаши се, наоколо нямаше хора; точно в такива случаи и най-смелите хора се оставят да ги завладее страхът.

„Само той знае и може да посмее…“ — мина му през ума.

Маската стисна ръката му, за да му попречи да завърши мисълта си, и рече:

— Действувайте, както би постъпил той.