Майн Рид
Екипажът на „Пандора“ (7)

VII

Минаха две часа откакто „Катамаран“ плаваше с платно. Негърът, след като сложи в ред запасите от храна, отиде при Бен и му предложи да го смени при кормилото.

Морякът се съгласи с готовност и отвори сандъка, който стоеше в центъра на сала, за да прегледа съдържанието му.

Уилям и Лали гледаха към хоризонта. Тя знаеше само няколко думи на английски и ги произнасяше така, че не можеше нищо да и се разбере. За щастие, Уилям говореше малко португалски, беше се научил от моряците на „Пандора“. Благодарение на това, а също и на мимиките и жестовете, те можеха да се обясняват.

Когато Снежко пое кормилото, те разглеждаха странна риба, която плуваше на няколко разтега от тях. Принадлежеше към най-отвратителните обитатели на океана и затова привлече погледите им. Необикновено грозна, истинско чудовище, голямо колкото човек туловището постепенно изтъняваше към опашката и бе снабдено с двоен ред плавници. В противоположност на другите риби, шията й беше по-тънка от главата и плещите, което й придаваше странна прилика с човека. Главата на животното бе повече от отвратителна. Черепът, със странни издатини от двете страни, приличаше на чук, при което шията представляваше дръжката на чука. В краищата на страничните изпъкналости светеха страшно две жълти очи. Устата, прорязана много ниско, почти на гърдите, от време на време се отваряше като черна пропаст. Бе снабдена с четири реда остри гъсти зъби, с които тя можеше да сдъвче и най-корави предмети.

Уилям повика Бен, за да го попита за името на тая странна риба, която виждаше първи път.

— Това е риба-чук, един вид акула — каза Бен и се върна при работата си.

Уилям, като чу това име, си спомни, че бе чел описание на същата риба в стари учебници по естествена история. Този вид акули се смятаха за най-опасните и лакомите.

Ясно се виждаха в прозрачната вода очертанията на акулата и Уилям и Лали, след като й се нагледаха, я забравиха.

— Вижте! — извика изведнъж той. — Вижте, Снежко спи! Я го гледайте, какъв мореплавател! Оставил кормилото и спи!

Насмешливото възклицание на юнгата се смени изведнъж с вик:

— Прътът! Пази се от пръта, Лали!

В същия миг той се хвърли към девойката, за да я защити.

Но беше късно. Тъй като никой не управляваше кормилото, платното се бе надуло твърде много, прътът се бе наклонил и ето че удари момичето; то не успя да се задържи и падна във водата.

— На помощ! — ревна с нечовешки глас Уилям.

Той се канеше да се хвърли след Лали, но прътът се изправи бързо и го удари толкова силно по краката, че се превъртя през главата на Бен и го принуди да падне в отворения сандък, пред който морякът стоеше на колене. Като чу вика на момчето и плясъка на водата от падането на момичето, Бен скочи прав, но от сблъскването с юнгата не можа да се задържи на крака.

— Какво има, момче? Кой падна във водата? Не си ти, нали?

— О, Бен, Спаси я! Лали, Бен!

Бен обгърна сала с бърз поглед, водовъртежът показваше мястото, където бе паднала Лали. Молбата на момчето бе съвсем излишна. Бен се хвърли във водата. Момичето безпомощно удряше по нея. За нещастие, поради падането на Уилям, бе пропуснато скъпоценно време. Салът бе отплавал на значително разстояние.

Но Уилям дойде на себе си, бързо скочи и се хвърли към кърмата на „Катамаран“, яхна буре и започна трескаво да следи борбата на капитана за спасението на Лали.

Снежко продължаваше да спи спокойно. Бен плуваше мълком. Виковете на момичето ставаха все по-слаби и по-слаби.

Тържествуващ вик се изтръгна от гърдите на Уилям, когато най-после Бен настигна Лали и се обърна с нея към „Катамаран“.

— Ура! Спасена е! Спасена е — пляскаше с ръце юнгата.

В екстаза си той не премери движенията си, наруши равновесието на лошо закрепеното буре и с всичката си тежест се стовари върху гърба на готвача.

— Какво става? Какви са тия крясъци? — помъчи се да се освободи готвачът. — Да не си видял някой кораб?

Том огледа сала и като видя, че капитанът и Лали ги няма, инстинктивно се обърна към водата. Учудването му нямаше край, когато на няколко сажена от „Катамаран“ видя главата на Бен и до нея тази на Лали. Без да подозира, че е виновен за нещастието, Снежко моментално съобрази какво е станало. Но в началото не се разтревожи, понеже знаеше, че Бен е превъзходен плувец. Затова сдържа първото си движение и на се хвърли във водата на помощ.

Но спокойствието му не трая дълго. Едно съображение, което се бе изплъзнало от неопитния юнга, спря вниманието му за миг — „Катамаран“, оставен сам на себе си, плаваше с такава бързина, че и най-изкусният плувец, дори без какъвто и да било товар, не би могъл да го настигне!

Негърът се втурна към бурето и улови веслото на кормилото, което бе изпуснал така лекомислено. Под неговите удари салът започна да се извръща, разстоянието между него и Бен намаля, но изведнъж негърът изтърва веслото, сякаш ръката му се откъсна. Грабна ножа и се хвърли във водата.

Уилям гледаше безкрайно учуден. Мрачно подозрение премина като светкавица през ума му: току-виж негърът е решил да запази храната само за себе си. Но тутакси работата се изясни. В прозрачната вода момчето видя туловището, безобразната глава и жълтите очи на акула та, която само преди няколко минути бе съзерцавал с Лали съвършено спокойно.

Гръбните плавници на акулата стърчаха над водата. Тя и Снежко образуваха двата ъгъла на един триъгълник, върхът на който беше Бен със своя товар.

„Катамаран“ почти не се движеше, а негърът и акулата се приближаваха по страничните линии с всичката достъпна за тях бързина.

Акулата бе задминала „Катамаран“, но когато, бе чула плясъка във водата от падането на Лали, бе разбрала със свойствения си инстинкт положението и се бе върнала.

Като видя негъра, тя се запъти към него. Но като че ли и се хареса погледа, на противника, което ще рече смелия му вид, и подир минутно колебание се отправи към Лали и Бен.

Морякът-капитан не бе в състояние с товара си да окаже съпротива. Негърът съзнаваше това и бързаше лудо.

Не бе възможно да се намери по-опасен враг от негъра в подобна борба. Той плуваше като лебед, а стоеше под водата като риба. При това не за първи път му се случваше да се сражава с акула в нейната родна стихия. Винаги бе излизал победител.

Сега лошото бе това, че акулата го бе изпреварила, а той не можеше да се състезава с нея по бързина. Тъмният плавник на гърба и разсичаше водата в права линия. Тя не губеше от погледа си нито за миг своята плячка. За голямо отчаяние на негъра триъгълникът все повече се скъсяваше.

— Лали! О, Лали! Горката Лали! — крещеше жалостно Уилям. — Бен, скъпи Бен, заклиням те в Господа Бога, спаси я! Плувайте надясно, аз ще плувам между вас и акулата!

Бен губеше сили от преумора и за минута изчезна под водата. Но ето че изплува, подчинявайки се безпрекословно на заповедите на Снежко. Той не знаеше, че към него се е насочила акулата, плавниците на която не се забелязваха в права посока. Като видя, че Снежко се хвърли във водата, капитанът на „Катамаран“ си помисли, че акулата може би е все още наблизо, но без предупрежденията на негъра не можеше да знае от коя страна се намира тя. Тутакси послуша готвача и обърна надясно, плувайки с последни усилия с една ръка. Тя, разбира се, бе необикновено силна и за няколко минути положението се промени — вместо триъгълника, се получи права линия. Акулата бе на единия край на тази линия, капитанът и Лали на другия, а Снежко в средата.

При тази промяна акулата изгуби предишното си предимство. Вместо уморения плувец нейният противник сега бе силен и въоръжен, и се чувствуваше във водата добре като нея — можеше с часове да се държи на повърхността, а под водата толкова, колкото всяко земноводно. Но той не смяташе да се спуска под водата. Искаше колкото може по-дълго да се държи над нея, понеже опасността бе именно пред самите му очи Да не забравяме, че знаеше отлично особеностите на всяка порода от това „семейство“. Знаеше, че за да овладее даден предмет, акулата трябва да бъде над него, в противен случай тя се принуждава да се обърне на гръб или на една страна, според положението на плячката. Ако и двамата са над водата, акулата се принуждава да направи пълно обръщане, с корема нагоре. Това се обяснява с положението на устата и строежа на челюстите. Снежко добре знаеше това, не по-зле от търсачите на бисери в Калифорнийското море, които изобщо не се плашеха от акули. Снежко бе виждал как с просто късо дърво, заострено от двете страни, те се спускаха безстрашно в дълбочините, в случай на нападение причакваха акулата да отвори грамадната си уста и бързо натъпкваха дървото между челюстите й. Раните, които се образуваха при затварянето на устата, довличаха на акулата сигурна смърт. Но имаше един род акули, с които борбата не се водеше така лесно, поради това че трудно се разпознаваха. Те внушаваха голям страх на моряците и рибарите, бяха известни под името tintoreta.

Всичко, свързано с акулите, знаеше Снежко и най-вече това, че сражението сега бе неизбежно. Чудовището, изглежда, твърдо бе решило да си похапне човешко месо. Черната кожа на негъра разпалваше особено алчността му след като бе изтървало двамата бели. Къдравата глава на негъра сега бе на някакви двадесет-тридесет сажена. Човек, несвикнал с подобна борба, би замръзнал от ужас. Но Снежко плуваше към нея съвсем спокойно, твърдо уверен в победата.

Уилям, седнал на кърмата на „Катамаран“, следеше със замряло сърце всяко движение на своя приятел. Видя как той извади ножа от ножницата и го стисна със зъби, но какъв способ щеше да употреби в борбата още не можеше да се предвиди.