Джудит Макнот
Спомни си кога (62)

Шестдесет и втора глава

В десет и половина на другата сутрин Кендъл и Прентис Къшман заедно с трима подстрекатели на разследването срещу Коул си проправиха път през любопитната тълпа.

Техните приятели и съюзници, сенаторите Лонгтри и Казински от щата Ню Йорк бяха запазили места на първия ред.

В десет и четиридесет, помощникът на сенатор Хейуърд отиде до тях и любезно им връчи няколко плика. Във всеки имаше призовка, която ги задължаваше да присъстват на днешното разследване.

— Какво е това, по дяволите! — рече сенатор Лонгтри на Прентис Къшман.

Той не отговори, защото наблюдаваше познатата фигура на възрастен мъж с приведени рамене до Харисън.

Даяна забеляза разиграващата се драма от дъното на залата, където стоеше със сенатор Байерс. Той беше убедил охраната, че тя е от екипа му и трябва да я допуснат. От време на време се протягаше и стискаше окуражително ръката й.

Отначало всичко протичаше агонизиращо бавно. Адвокатите на Коул обявиха, че ако съдията позволи известна свобода на представяне, проблемът бързо ще бъде разрешен. Съдията продължаваше да гледа събралото се множество и беше извънредно склонен да направи каквото й да е, за да се стигне до по-бързо разрешаване на случая. Даяна знаеше, че той е убеден във вината на Коул.

Коул произнесе речта си. Той категорично заяви, че не е пускал никакви слухове. Каза, че е вярвал, че чипът е добър, когато е предложил по деветнадесет долара на акция, защото „Къшман“ са му показали положителни тестове.

Съдията го прекъсна два пъти, за да го предизвика, което обезпокои Даяна.

В заключение Коул каза, че хората на „Къшман“ са подправили резултатите от теста. Съдията сметна това за толкова налудничаво, че щеше да се засмее.

— Чакайте да видя дали съм ви разбрал правилно — каза той. — Искате да кажете, че в „Къшман“ са знаели, че чипът им не е добър?

Коул потвърди, че точно това е искал да каже, и съдията се хвана за думите му:

— Тогава бихте ли си направили труда да ми обясните защо бившите притежатели на „Къшман Електроникс“ са подали молба срещу вас и искат обратно чипа си, а вие не им го давате, сър?

Той отговори, че нито „Къшман“, нито той се интересуват от чипа и това накара залата да притихне. Съдията се намръщи.

— Тогава какво възнамерявахте да спечелите от сделката?

— Два патента.

Адвокатите на Коул призоваха Уилърд Бретлинг. Той потвърди всичко. Обвини „Къшман“ във фалшификация и разказа как са го прогонили от там. Обясни, че е казал на Харисън, че чипът не струва, още преди да го купи. Даяна почувства реакцията в залата. Горкият Уилърд изглеждаше като уволнен работник, който се опитва да отмъсти на бившите си работодатели и да помогне на настоящите. Адвокатите на Коул го прекъснаха, за да напомнят на съдията, че съдържанието на патентите е достъпно за обществото и по тази причина не е вътрешна информация.

Съдията не обърна внимание на това и попита Уилърд, защо Харисън се е сетил за тези два патента, а Къшман — не.

Ядосаният учен отвърна така, сякаш обяснява на дете:

— Процесът на изобретяване е като кръстословица. Господин Харисън почти я беше решил. Трябваше му съвсем малко и то беше в патентите.

— За какво става дума, ако смея да попитам?

— Ще ви покажа.

С неимоверно внимание и гордост Уилърд отиде до масата и като магьосник, който ще извади заек от шапката си, вдигна плата от четириъгълен плосък предмет.

— Нима искате да кажете, че сте направили пица от сто и петдесет милиона доларова стойност на патентите?

Смехът в залата не позволи да се чуят гласовете, които излизаха от кутията. Уилърд извади предмета и го обърна към публиката. Сякаш някой ги зашлеви. Картината на минителевизора беше перфектна.

Съдията беше поразен.

— Невероятно!

— „Мицубиши“ нямат такова нещо — съгласи се Уилърд. — При това е с батерия.

— Така ли? Колко дълго трае тя? — попита съдията.

— Около пет дена.

Един човек пред Даяна се изправи и излезе. Последваха го две трети от хората в залата. Напомняше й на църква, от която бързат да излязат.

Сам Байерс се облегна на стената, скръсти ръце и започна да се смее. Погледът му се спря на Коул, който тихо разговаряше с адвокатите си и се готвеше да тръгва.

— Даяна, съпругът ти е страхотен!

Даяна се интересуваше повече от това какво кара хората да се съберат, за да станат свидетели на скандално зрелище, и да се разотидат, когато то няма да се състои. Тя сподели това със Сам Байерс.

— Щом разбраха, че няма да има кръвопролитие, побързаха да се върнат на работа.

Сам се засмя още по-силно:

— Не на работа, Даяна! Отиват да се обадят на брокерите си да купуват акции на „Юнифайд“.

— Разбирам.

— Не мисля. Съпругът ти току-що забърка една каша, в която Комисията ще се върти доста време.

— Как?

— Всъщност това не беше открит разпит. Отнасяше се само за Конгреса и Комисията. Сега всички са се втурнали да купуват акции, като използват „вътрешната си информация“. — Той поклати глава. — Това е последният смъртоносен удар.