Джудит Макнот
Спомни си кога (59)

Петдесет и девета глава

Уилърд Бретлинг, Джо Мъри, Травис, Коул и Даяна отлетяха с частния самолет на Коул. Той накара адвокатите си да летят отделно. Не обичаше адвокатите — дори своите. На борда имаше също така четирима добре облечени мъже, които бяха въоръжени.

Коул й каза, че това е просто една идея на Джо. Той беше сигурен, че от „Къшман“ са наели хора да открият Бретлинг. Коул знаеше, че „Къшман“ имат достатъчно причини, за да го убият.

Адвокатите от вашингтонската кантора се срещнаха с Коул в хотела, където беше отседнал. Те се опитаха да го убедят да не настоява заседанието да бъде открито за членовете на Конгреса и Комисията.

 

 

Барбара Хейуърд влезе в къщата на брат си във Вашингтон. Баща й отвори вратата.

— Барбара — възкликна той, — скъпа, какво правиш тук?

Тя се огледа за Дъг и го видя да влиза в стаята, като закопчаваше ръкавите на ризата си. Той замръзна и тази негова реакция донякъде разколеба решителността й.

— Мама тук ли е? — попита тя, като се огледа из обширната къща.

— Тук съм, скъпа — каза Джесика, като слезе по стълбите облечена в един от нейните копринени пеньоари. — По-важно е защо ти си тук?

Барбара имаше ужасното чувство, че Джесика вече се досеща за причината на посещението й. Увери се в това, когато майка й започна да й говори така, сякаш е разстроена психически.

— Защо не си в красивия си дом във Върмонт? — попита Джесика, докато й наливаше чай. — Знаеш колко много те разстройва големият град. Защо си във Вашингтон?

Барбара седна на дивана и осъзна, че е дошъл моментът, от който се страхуваше, откакто бе на петнадесет. Майка й щеше да я мрази, щеше да я изкара лъжкиня или луда. Дъг и баща й щяха да загубят вяра в нея, никой нямаше да я обича. Всички щяха да я изоставят. С гневно тръсване на глава прогони паниката.

— Дойдох да пия чай — каза Барбара със спокойна усмивка, като пое чая и потупа мястото до себе си. Дъг седна до нея. Майка й и баща й се настаниха срещу тях.

— Дойдох, за да поправя една грешка, която с моя помощ майка извърши преди петнадесет години.

Джесика скочи на крака.

— Отново имаш пристъп. Имам някакви успокоителни в чантата си.

— Непременно вземи едно, ако се нуждаеш — каза Барбара, преструвайки се, че не разбира. — Татко — каза решително тя. — Коул Харисън никога не ме е докосвал. Онази нощ в конюшнята беше майка. Тя дотича до стаята ми и ме помоли да си сменим дрехите.

— Това не е вярно! — изпищя Джесика. — Ти си луда!

Баща й уморено разтърка чело.

— Барбара, не си причинявай това. Станалото — станало, скъпа. Забременяла си от това копеле.

Вероятно спокойствието или може би тъжната й усмивка го накараха да й повярва.

— Бащата на онова дете беше момче, което срещнах на един концерт, татко. Дори не знам името му. Исках да разбера дали мога да го съблазня. Просто… — обърна се към майка си, която беше пребледняла — исках да бъда като теб, мамо.