Джудит Макнот
Спомни си кога (49)

Четиридесет и девета глава

Входната врата на къщата на Кал беше отворена и Даяна влезе. Коул я беше оставил да се наспи и когато се събуди намери бележка, в която й пишеше, че е при чичо си. Тя чуваше как Кал говори на Коул в кухнята, докато Лети сервираше закуската.

— Сгреших ли, че не ти казах по-рано?

— Не — отвърна Коул, — и сега, като знам, не ме интересува.

В гласа на Кал прозвуча облекчение.

— Имаш ли нещо против да свършиш тези неща за мен? Може да наминеш покрай старото място и да видиш дали не искаш да вземеш нещо от там. На път ти е.

Даяна влезе в кухнята точно когато Коул добави със смразяващ тон:

— Знам къде е.

Те бяха седнали на масата и Кал й се усмихна, после отново се върна на темата. Тя мина покрай масата, за да помогне на Лети да пренесе чиниите с бъркани яйца.

— Кое знаеш къде е? — попита тя.

— Домът ми.

Даяна долови болката в гласа му.

— Ще дойда с теб. Ще се радвам да го видя.

— Не! — изрече той и младата жена се спря. Коул се протегна, хвана ръката й и я притисна към рамото си, за да се извини за резкостта си.

Двамата мъже я изчакаха да седне на стола си, после Кал отново поде темата и Даяна разбра откъде Коул беше наследил упоритостта си.

— Ако беше чел и нещо друго, освен финансови документи и прогнози за пазара, щеше да знаеш нещо за това, какво е да загубиш близък човек. Или се справи с това сега, или по-късно. Това казват психолозите. Ще го намериш в книгите и списанията във всекидневната.

— Миналата година — сухо рече Коул на Даяна — се опитваше да ме „запознае с другата ми половинка“.

Тя се задави с кафето си.

Вече беше разбрала, че някой близък е починал, но тъй като Коул изглежда беше напълно безразличен, не се заинтересува повече. Когато Кал се опита да се върне на въпроса, младият мъж заяви:

— Не искам да го обсъждаш пред Даяна.

След закуска Коул веднага тръгна към града, за да изпълни няколко поръчки на Кал, но настоя Даяна да остане със стареца. Когато стана от масата, той разроши косата й, наведе се и я целуна по бузата, после тръгна напред… без да пуска китката й. Смеейки се, Даяна го последва на верандата, където той я целуна и я отпрати обратно вътре.

Кал ги наблюдаваше със строг поглед. Малко наранена от това, тя отиде до камината, където бяха наредени старите снимки. Започна да ги изучава, докато погледът на Кал я пронизваше.

— Това Коул ли е — повдигна тя една снимка, донесе я до дивана и седна до стареца.

Той хвърли поглед на снимката и после рязко се обърна към нея.

— Защо да не си поговорим с теб за нещо друго — изрече той с тон, който доказваше много ясно, че Калвин Даунинг е твърде проницателен човек.

— За какво — сухо рече Даяна — искаш да си поговорим?

— За теб и за Коул. Съгласна ли си?

Тя кимна и той рече:

— Добре, защото ние и без това щяхме да го направим.

— Господин Даунинг, може би ще е по-добре да изчакаме Коул да се върне.

Странно, но язвителният й отговор не го обиди:

— Имаш нещо повече от добър външен вид. Имаш и кураж, а това е добре. А сърце имаш ли?

— Какво?

— И ако имаш, на кого принадлежи?

Даяна се вторачи в него:

— Не разбирам.

— Аз също съм объркан. Преди по-малко от две седмици разлистих „Инкуайърър“ и на първа страница видях снимката ти. Пишеше, че твоят хубостник те е зарязал. Седмица по-късно се омъжваш за моя племенник.

Преди пет дни самото споменаване на вестника щеше да я накара да се чувства унизена. Вместо това устните й се извиха в усмивка.

— Да, така е — призна тя, — разбирам, че това изглежда малко странно.

— Това е единствената част от историята, която не изглежда странно — безцеремонно възрази той. — Коул беше бесен и аз му показах снимката, за да му обясня. Явно съм му обяснил добре, защото той ми отвърна с женитба, с която да си върне компанията. Но после ми каза, че ти си момичето, с което някога е разговарял, докато е бил в колежа, и аз си спомних, че се казваше Даяна Фостър. Така разбрах, че това наистина си ти. Следиш ли ми мисълта?

— Дотук да.

— Добре. Затова си помислих, че щом сте стари приятели и тебе току-що са те изоставили, а Коул се нуждае от съпруга, защо да не сключите договор. Дотук как е?

— Доста добре — призна тя с колеблива усмивка.

— Знам, че Коул се тревожи за здравето ми. Тъй че, след като му премина ядът от сделката, която го принудих да сключим, той е решил, че е по-добре да се преструвате на влюбени. Следиш ли ми мисълта?

Тя кимна.

— Добре. Защото сега идваме до това, което най-много ме притеснява.

— Кое е то?

— Вчера той побърка всички, за да ти създаде най-големи удобства. Създаваше впечатление на мъж, който много обича жена си. Аз наистина се развълнувах от възможността да се запозная с теб. Миналата нощ той не можа да откъсне очи от теб. Но трябва да ти кажа откровено, Даяна, че не ми се стори да споделяш чувствата му. И ето че тази сутрин Коул е лудо влюбен и сметнах, че това ще има нещо общо с теб и с тази нощ.

Той спря, за да подчертае казаното, и гласът му стана настоятелен, щом стигна до същината на въпроса:

— Не си играй със сърцето му, момиче. Или вземи всичко, или го остави на мира. Недей да го късаш на парченца така, както ти е угодно. Не мисля, че си подла или жестока, но понякога, когато жената не знае как се чувства един мъж, може да се случат неприятни неща.

Даяна се отпусна на дивана, като леко се засмя и прегърна снимката на Коул. Тя се обърна към възрастния човек, който обичаше съпруга й, и му каза без преструвки:

— Не Коул е лудо влюбен, а аз.

Кал се подмлади с десет години… Като потърси някакъв начин да излезе от неловкото положение, той стана и отиде до камината.

— На снимката, която държиш, Коул е на шестнадесет. Ето още две.

Той й ги подаде много внимателно и Даяна ги пое по същия начин, но усмивката й угасна и сърцето й се сви. Тя беше свикнала да гледа снимки в списанието и забелязваше бързо особеностите им, а тъмнокосото момченце, заровило пръсти в козината на колито до него, гледаше в обектива с много сериозно изражение. Прекалено сериозно за шест-седемгодишно дете. Тя пое другата снимка.

— Тук е на девет — поясни Кал.

Колито беше от едната му страна, а от лявата имаше някакво друго куче — мелез. Даяна почти не забеляза кучетата. Гледаше детето, което въпреки че се опитваше да се усмихне, не изглеждаше щастливо. И панталоните му бяха няколко сантиметра над глезените и на двете снимки. Беше застанало до стара люлка от гума на едната снимка и пред някаква колиба на другата.

Тя веднага се сети, че Кал може да й даде информация за Коул.

— Дори преди — призна му тя с усмивка — той беше смущаващо потаен за миналото си. — Тя потупа мястото до себе си. — Разкажи ми всичко. Разкажи ми какъв беше като дете, каква беше майка му и… всичко.

— Какво ти е казвал? — внимателно попита Кал.

— Нищо! Знам, че е имал двама братя, но и двамата загинали при катастрофа. Знам, че майка му е починала от рак, когато бил първа година в колежа. Никога не ми е казвал кога е умрял баща му… Имал е толкова тежко детство — добави тихо.

Тя изчака Кал да седне и да проговори, но той изглеждаше доста притеснен, докато се ровеше в книгите си.

— Харесвам психологията — каза старецът. — Вярваш ли на тези неща?

— Разбира се.

— Вярваш ли, че е добре за човек да не споделя неприятностите си, да ги крие от любимата, докато е жив?

Даяна знаеше с абсолютна сигурност, че говорят за Коул. Искаше да помогне, но не и да любопитства.

— Аз… аз не искам той да си мисли, че съм любопитствала.

— Бих го нарекъл лекуване на рана, а не любопитство.

— Не обичам рани, които не заздравяват — рече Даяна. — Въпросът е мога ли да помогна?

— Не би навредила.

Тя погледна към снимката и се сети как лежеше в ръцете на Коул миналата вечер. Той имаше толкова любов в себе си и тя я искаше цялата. Не искаше да рискува да я загуби.

— Ако това, което имаш да ми казваш, наистина е лошо, как би се почувствал Коул, ако разбере, че зная?

— Няма да се притеснява, че ще се промениш, ако разбереш. Няма да се чуди какво изпитваш към него в действителност. Доктор Ришенбльо го нарича „катарзис“. Няма да отнеме много време да ти разкажа. Как ще постъпиш, зависи от теб.

Даяна пое дълбок дъх и кимна.

— Разкажи ми.

— И така, ти каза, че детството му е било тъжно. Най-голямата трагедия е, че се роди Харисън.

— Защо?

— Защото в Кингдъм Сити, където отрасна Коул, това име е проклятие. Откакто се помня, всички Харисън са пълни боклуци. Пияници, лъжци и скандалджии, цяла напаст, и Коул отрасна белязан от този знак. Когато майка му избяга с Том Харисън, брат ми плака. Той не можеше да повярва, че неговата дъщеричка е направила такова нещо. Излезе, че е била бременна от Том, а по онова време бременните момичета трябваше да са женени. Нямаше две мнения по въпроса.

Даяна го наблюдаваше как се навежда, прелиства списанията и не знае какво да каже. После се изправи и рече:

— Двамата братя на Коул загинаха година след като той отиде в колеж. Били в Амарило и се напили, искали да пият още, но нямали пари. Набили една старица и й прибрали портмонето, после се качили в колата и потеглили. Минали на червено и ченгетата ги последвали. Движели се с висока скорост, когато колата им се ударила в един стълб. Прав им път! Обаче бащата на Коул ги обичаше, тъй като бяха като него.

Когато той замълча, Даяна отбеляза:

— Но не и Коул.

— Той — никога! Той беше много по-умен от тях и те много добре го знаеха. Мразеха го заради това. Единствените приятели, които имаше по онова време, бяха кучетата му. Кучета, коне, котки… животните просто го обожаваха и той им отвръщаше с любов. Разбираха се. Вероятно, защото всички те знаеха какво е да се чувстваш безпомощен и да няма към кого да се обърнеш.

— Значи само Коул отиде в колеж — рече Даяна.

Кал се изсмя тъжно.

— Той единствен завърши десети клас. — Като наклони глава, рече: — Видя ли колито на снимката?

— Да.

— Около седмица преди да замине братята му му направиха малък подарък за сбогуване.

Младата жена знаеше, че няма да е нещо добро, но не можеше да си представи нещо подобно на това, което чу.

— Те обесиха кучето в плевнята.

Даяна изстена и покри уста с ръка, като се надигна от мястото си, после отново седна.

— След това изчезнаха и не се върнаха, докато Коул не замина. Ако ги беше видял, щеше да ги убие.

— Не можеше ли да живее другаде?

— Можеше да остане тук, но баща му искаше да е вкъщи и да му помага. Той повтори хиляди пъти, че ако Коул се махне, ще си го изкара на майка му. А тя — бедната, слаба душа — не можеше да напусне това копеле. Когато Коул отиде в колеж, тя беше толкова болна, че през повечето време не знаеше къде е и на Том не му доставяше удоволствие да я тормози.

Даяна все още не можеше да се опомни от историята с колито.

— А бащата на Коул? Кога почина той?

— Миналата седмица.

Даяна бързо свърза тази информация със сутрешния разговор.

— Казах на Коул, че трябва да се върне там, ако има нещо от майка му. Истината е, че аз исках да погледне на нещата като мъж. В една от книгите ми пише, че когато зрелите хора се сблъскват с „лошите спомени от детството си“, се чувстват по-добре след това. Мисля си, че ще се почувства добре, ако знае, че си видяла мястото и това не ти е повлияло. Той ще отиде.

— Ще ми начертаеш ли карта? — каза тя, като го целуна. — Ще изтичам до вкъщи да взема ключовете на камиона.

Кал искаше да й предложи колата на Лети, понеже Коул беше взел неговата, но Лети беше отишла на пазар.