Джудит Макнот
Спомни си кога (43)

Четиридесет и трета глава

Синият форд все още беше пет коли зад тази на Коул, когато лимузината влезе през портала на „Юнифайд“ на следващата сутрин. Той видя номера му. Ясно беше, че този, който го следеше, не искаше, да го последва в района на компанията.

— Ела в пет часа, Берт — каза на шофьора си, който помагаше в домакинската работа на жена си Лаурел. — Ако не изляза до пет и половина, се прибери направо вкъщи.

— Добре, господин Харисън.

Мъри вече чакаше пред кабинета му и забавляваше Шърли и Глория с някаква история от времето, когато е бил бейзболен „герой“ в Малката лига. Последва Коул в кабинета му и когато вратата се затвори, подхвърли:

— Глория Куигли е убедена, че можеш да ходиш по вода, а Шърли е готова да свидетелства за това, за да поддържа имиджа ти.

— Така ли? — Коул беше малко изненадан, тъй като никога не се беше опитвал да им създаде добро впечатление, а и никога не се бе сближавал с тях. — Чудно защо?

— Лоялност — категорично обяви Мъри. — Те я засвидетелстват на хора, които уважават.

Вместо да отговори, Коул надраска нещо в бележника си и откъсна листа.

— Това е номерът на синия форд.

— Веднага ще го проверя — каза Мъри, като го пъхна в джоба на тъмносивото си сако. — Между другото, — продължи той, — братовчед ти изглежда доста изнервен. Знаеш ли каква може да е причината?

— Сещам се за няколко — изрече Коул с лек сарказъм. — Борсата ни разследва по искане на Комисията, следят го навсякъде, някой се опитва да рови из документите му.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Между другото, както може би си се досетил, охраната на сградата за изследвания не е забелязала нищо миналата нощ. Никой не е влизал в сградата след шест вечерта, а всички хора, които са си тръгнали след това, са били все познати служители. Ние пускаме алармите на стълбите отвътре след седем, което означава, че никой не може да напусне сградата оттам, без да използва пропуска си или да включи алармата, а още по-невъзможно е някой да влезе.

— Тогава как е станало?

— Може да се е промъкнал покрай охраната, когато служителите са се връщали от обяд и да е прекарал следобеда в сградата без значката, която всеки посетител трябва да носи, в което аз се съмнявам. От друга страна, не би могъл да проникне на етажа на Травис без карта за вратата, което ме кара да си мисля, че той вече е бил на етажа.

Коул направи очевидния извод:

— Служител?

— Възможно е. Може и да е жена, защото Травис не е сигурен какво е видял. Може и да е въображението му, зрителна измама, и когато е видял, че шкафът му е отключен, да е направил този извод. Както вече казах, той е изнервен. Взех отпечатъци от кабинета и чекмеджето му и в момента ги проверявам. Ще проуча този номер веднага щом се кача горе, но може да отнеме ден-два, докато получим резултатите.

Той се насочи към вратата, спрян от думите на Коул:

— Защо ден-два? Защо не час-два? — Колебанието на Мъри вече беше пробудило подозрение у Коул още преди началникът охраната да беше продумал.

— Двамата с Травис сте забелязали форда и шевролета без много да се оглеждате. В двата случая колите са били паркирани до домовете ви, нали така?

— Да.

— За съжаление — изрече той с въздишка — тази тромавост е присъща за служители на закона — било то щатски или местни. Винаги си мислят, че са невидими.

Коул смръщи вежди.

— Нима искаш да кажеш — започна с тих, но гневен глас, — че ни преследва полицията?

— Подозирам, че е така. Ще го потвърдя веднага щом извърша проверките.

Когато той си тръгна, Коул се обади на три места. Първото беше до агенция за коли под наем, която обеща да му достави обикновена кола до обяд.

После позвъни на член на сената във Феърфакс, Вирджиния, който имаше достъп до президента, място всред финансовия комитет и доста голямо политическо влияние. Той също беше получил триста хиляди долара за кампанията си и се надяваше на още за следващите избори.

Жена му Една каза, че сенатор Самюел Байерс е на събрание на финансовия комитет тази сутрин. Коул остави съобщение, но трябваше да изчака Една да се възхити от „Прекрасен живот“ и да й обещае да заведе Даяна на годишното им коледно тържество.

Следващото му обаждане беше до един телефонен номер, който знаеше само той. Коул нетърпеливо започна да барабани с пръсти по бюрото си и когато Уилърд Бретлинг отговори, той каза само:

— Ще бъда при теб довечера в шест.

— Кой е, моля? — попита Бретлинг разсеяно, с променен от мълчанието глас.

— Кой, по дяволите, си мислиш, че е? — рязко отвърна Коул.

— О, разбира се. Съжалявам. Цяла нощ се занимавах с нашата играчка — весело изрече седемдесетгодишният мъж.

Сенатор Байерс се обади на директната линия в четири часа, точно след като Коул беше разговарял с Даяна.

— Съжалявам за неприятностите ти, Коул — каза Сам. — Сигурен съм, че след седмица-две нещата ще отшумят.

— Аз не съм толкова сигурен — отвърна той.

— Какво мога да направя за теб?

— Можеш да разбереш кой, по дяволите, стои зад всичко това и докъде е стигнала тази история.

— Ще видя какво мога да направя — обеща Сам, но преди да затвори, добави малко притеснено. — Докато не отмине тази малка буря, е по-добре да не ми се обаждаш, синко. Аз ще се свържа с теб. А, и много поздрави на младоженката — добави.

Коул изруга, отвратен от последния израз на лицемерие, после се облегна и затвори очи. Опита се да си представи Даяна, за да се успокои, и си спомни как се разхождаха в задния двор, след като бяха съобщили за брака си на семейството й.

— Изглеждаш прекалено строг за човек, който е впечатлен — каза тя.

— Това не е „строгият“ ми вид.

— Така ли? Тогава какъв е „строгият ти вид“?

— Не мисля, че би искала да разбереш.

— О, хайде — пошегува се тя. — Хайде, покажи ми го… Спомените го накараха да се засмее.