Джудит Макнот
Спомни си кога (42)

Четиридесет и втора глава

Въпреки че наближаваше седем и половина, няколко от служителите на „Юнифайд“ продължаваха да работят и Коул ги чуваше как се движат. Той искаше да се обади на Даяна, но от къщи, откъдето можеше да говори спокойно с нея. Беше я оставил преди по-малко от осем часа и вече копнееше за нея. Фактът, че приличаше на влюбен юноша, го забавляваше.

Кал се бе обаждал рано този следобед, когато чул за сватбата му, и беше настоял Коул да излезе от заседание, за да говорят. Вместо да се радва, старецът беше ядосан, че племенникът му просто е взел първата жена, само и само да получи подписа му за прехвърляне на акциите. Заяви, че подобно действие е насилие върху споразумението им, тъй като идеята била да накара Коул да си намери спътница в живота. Беше му отнело няколко минути да го успокои и да му обясни коя всъщност е Даяна.

Следващата сряда Кал имаше час при лекаря си в Остин и Коул възнамеряваше да го закара дотам със самолета си и да чуе мнението на лекаря. Надяваше се, че ще може да вземе Даяна от Хюстън на връщане, но тя беше много заета и не можеше да тръгне преди четвъртък, което означаваше, че трябва да изчака още един ден, за да я види. Още един ден преди да могат да бъдат заедно. В леглото. Мисълта да я отведе в леглото трезва й тръпнеща беше достатъчна, за да го възбуди, и той се опита да насочи вниманието си към договора, който четеше.

Тъкмо го подписваше, когато в кабинета му се втурна Травис.

— Тук ли си! Слава Богу!

Травис имаше приятно лице, освен когато изглеждаше разтревожен — което не се случваше често — и атлетичната фигура на човек, който прогонва тревогите си с бягане всяка сутрин преди изгрев. Той беше сериозен служител, и въпреки че нямаше интелектуалната мощ на повечето от подчинените си, беше добър началник на Отдела за развитие и изследвания. Освен това беше лоялен. Поради тази причина Коул му вярваше повече отколкото на всеки друг служител в „Юнифайд“.

— Тук съм — отвърна той с кисела усмивка и погледна към Травис, който трескаво отиде до барчето, — но ако искаш да поблагодариш някому заради това, то благодари на този, който е подготвял този договор, защото ми отне близо час да го разгадая.

Травис се взря безизразно в него, докато си наливаше бърбън.

— Това е шега, нали?

— Явно не много добра — сухо отвърна Коул и хвърли химикалката си. — Така. Какво има?

— Не зная. Затова съм тук и пийвам.

— Мислех си, че може би празнуваш сватбата ми.

Травис се обърна с чаша в ръка и отиде до бюрото на Коул, като изглеждаше така, сякаш някой го е ударил.

— Жениш се и дори не казваш на мен и Илейн! Дори не ни покани!

Развълнуван от факта, че Травис се е обидил от това, братовчед му поклати глава.

— Щом решихме, веднага отлетяхме за Лае Вегас, за да не промени решението си — честно добави той. — Сега ми кажи какво те кара да пиеш.

Травис отпи от бърбъна.

— Следят ме.

Въпреки че логиката караше Коул да смята това за напълно изключено, той се обезпокои.

— Какво те кара да мислиш така?

— Не го мисля, а го знам. Забелязах вчера един човек, когато тръгвах от къщи. Беше паркирал черния си шевролет надолу по улицата и ме проследи дотук. Когато тази вечер си тръгнах, забелязах колата пред изхода. Проследи ме до вкъщи, така че се преоблякох и дойдох дотук, бягайки през уличките, та да не може да ме проследи. Все пак се опита. Видях го.

— Да не би случайно да лъжеш жена си?

— Нито имам времето, нито желанието, и освен това Илейн би ме убила.

Последното беше абсолютно вярно, тъй че Коул го прие.

— Възможно ли е крадци да планират да оберат къщата ти и да се опитват първо да разучат навиците ти?

— Освен ако си търсят белята, а не плячка. Имаме две големи кучета, изключителна алармена система с камери и врати с ток… цяло укрепление!

— Тогава защо някой ще те следи?

Травис се отпусна в един стол.

— Може ли да има нещо общо с разследването на борсата?

Чувството на ужас, което Коул беше усетил по-рано, се превърна в гняв.

— Ако е така, губят си времето.

Докато пътуваше с колата си, Коул поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Тъмносин форд, последен модел, го последва почти до вратите на имението му и изчезна зад завоя.

Когато влезе в къщата, телефонът му звънеше. На другия край се чу задъхано шептене. Едва разпозна гласа на Травис.

— Имаме неприятности, Коул. Става нещо.

— За какво говориш? Къде си? Защо шепнеш?

— В кабинета си съм, но не съм сигурен, че съм сам.

— Какво искаш да кажеш с това, че не си сигурен?

Кабинетът на Травис беше в сградата за изследвания на същия етаж, където се намираше главната лаборатория, и той виждаше добре района.

Травис си пое дълбоко дъх и гласът му прозвуча малко по-спокойно, въпреки че все още се усещаше паниката му.

— След като те оставих, бях прекалено превъзбуден, за да се прибера, и реших да се кача и да свърша малко работа. Включих осветлението в лабораторията и ми се стори, че видях някаква сянка да свива зад ъгъла, после изчезна. Изтичах до кабинета си и по коридора, но не видях никого. Сигурно е слязъл по аварийните стълби от южната страна на сградата.

— Сигурен ли си, че си видял някого?

— Не.

Успокоен, Коул се пресегна да пусне съобщенията, оставени за него от икономката му.

— … но съм сигурен, че заключих всичките си документи, а сега едно от чекмеджетата е отворено.

— Ще се погрижа — каза Коул. Корпоративният шпионаж беше нещо нормално, но компанията „Юнифайд“ беше взела солидни предпазни мерки.

— Имаше ли нещо в чекмеджето, което конкурентите ни биха могли да използват?

— Не.

— Добре. Тогава се прибирай вкъщи. Аз ще се заема.

Когато Травис затвори, Коул се обади на шефа на охраната в „Юнифайд“ Джо Мъри и нетърпеливо изчака жената на Мъри да го извика. Мъри беше плешив бивш морски пехотинец, с телосложение на полузащитник и с дрезгав глас, който напълно подхождаше на физиката му. Той дъвчеше дъвка и се смееше на собствените си шеги, докато се мотаеше и надничаше в работата на всеки, като успяваше да създаде впечатлението, че е бил в охраната и после са го повишили по някакъв начин до административна работа, която е далеч над възможностите му.

Всъщност беше бивш служител на ФБР под прикритие. Беше успял да разкрие доста престъпления, което се дължеше именно на способността му да изглежда безвреден и глуповат, докато се промъква до плячката си. Заплатата му беше двеста двадесет и пет хиляди долара годишно, плюс премии.

Когато се обади, от тона му беше изчезнала заблуждаващата шеговитост.

— Случило ли се е нещо?

— Преди малко повече от половин час е имало чужд човек на шестия етаж в сградата за изследвания — каза му Коул. — Травис си тръгнал, но решил да се върне, за да поработи още малко. Намерил отворен един от шкафовете си. В него нямало съществена информация.

— Той видял ли е някого?

— Сторило му се, че забелязал някаква сянка.

— Възможно ли е да е забравил да го заключи?

— Това не е присъщо на Травис.

— Прав си. Сега отивам там и ще проверя. Ако хората от охраната на етажа са видели нещо или ако открия нещо, ще ти се обадя веднага.

— Добре — отвърна Коул, — и от утре искам непрекъсната охрана на главния вход при часовника.

— Казах ти, че трябва да сложим електрически вместо това превзето малко порталче.

Денем главният вход се охраняваше от възрастен мъж, който носеше сако с инициалите на фирмата. Той беше поставен най-вече за да дава указания на посетителите. Истинската охрана бяха мъже с подобни сака, които стояха на рецепцията на първия етаж във всяка една от сградите. Сградата на управлението беше изключение. На този портал стоеше жена, но винаги наоколо незабелязано се навърташе човек с подобно сако.

Коул премисли и отново отхвърли предложението на Мъри.

— Изхарчих цяло състояние, за да направя „Юнифайд“ една от най-красивите сгради в света. Няма да я затворя, нито ще сложа униформена охрана с оръжие, та да я направя да изглежда като малък затвор.

— Изборът е твой, Коул — отвърна шефът на охраната. — Друго има ли?

— Да. С Травис ни следят. Него — с черен шевролет, мен — с тъмносин форд.

— Някаква идея за това кой или защо?

— Никаква — рече Коул, защото му се струваше глупаво Комисията да е прибягнала до такива мерки. Отвличане за подкуп беше по-вероятната причина, но прекалено измислена, за да се вземе насериозно. Тогава оставаше сам една възможност и Коул не искаше да я обсъжда дори с Мъри.

— Губят си времето, които и да са. Няма да намерят нищо, за което да ме обвинят с това преследване.

— Знаеш ли как да им се изплъзнеш, ако ти се наложи?

— Гледам филми — иронично отбеляза младият мъж. — Все ще измисля нещо.

Като затвори, той си направи един коктейл и го занесе във всекидневната, където огромните прозорци разкриваха гледка към голям басейн. В отдалечения край има скалисто водопадче с низ от неонови светлини, които бяха поставени в дълги тръби с дебелина колкото стрък ела. През тръбите течеше вода и се спускаше върху скалата като цветни фойерверки.

Коул вдигна крака на масата за кафе и набра телефона на Даяна. Тя отговори. Мелодичният й глас го успокои разведри.

— Как мина деня ти? — попита я той.

Даяна се сети за посещението на Дъг, но отвърна:

— Прекрасно. А твоят?

Коул отхвърли притесненията, свързани с разследването на Комисията, заплахата от призовки, нахлуването в сградата и това, че го следяха.

— Страхотно. Всички харесаха новата ми вратовръзка!