Джудит Макнот
Спомни си кога (4)

Четвърта глава

— Хубаво нещо е животът! — отбеляза едва чуто Кори. Бяха минали два месеца от преместването й в Хюстън.

Родителите им вече си бяха легнали. Двете момичета лежаха сгушени под завивките в леглото на Даяна, опрели гръб върху пухените възглавници с дантелени калъфки, и разговаряха.

— Нямам търпение да дойде утрешният ден, за да те запозная с баба и дядо. Когато след седмица наближи време да си ходят, ще видиш, че ще си луда по тях! Ще ги чувстваш като свои дядо и баба и ще имаш усещането, че ги познаваш откакто си се родила.

Истината беше, че Кори отчаяно се надяваше да стане така. Щеше й се да даде на Даяна нещо в отплата за всичко, което беше сторила за нея.

Учебните занятия бяха започнали преди месец и междувременно Даяна се беше превърнала в най-добрата приятелка и покровителка на Кори. Помагаше й да подбира дрехите си, да си прави различни прически, да се оправя сред социалния лабиринт в училище. Най-сетне дори приятелките на Даяна — а някои от тях бяха истински снобки — я приеха в своя затворен, труднодостъпен кръг.

Първия месец Кори беше преизпълнена с благодарност и боготвореше новата си сестра. За разлика от нея Даяна никога не избухваше, никога не се притесняваше, че ще каже нещо не на място, никога не пускаше тъпи шегички и никога не изглеждаше като глупачка. Гъстата й червеникавокафява коса винаги блестеше от чистота, по кожата й нямаше нито едно петънце, фигурата й беше страхотна. Когато излизаше от плувния басейн с натежала от водата коса и без грим по лицето, приличаше на звезда от телевизионна реклама. И по дрехите й не можеше да се забележи дори най-малката гънчица!

Двете момичета вече възприемаха новите си родители като свои собствени и сега Кори искаше да даде на Даяна „истински дядо и баба“.

— Когато видиш дядо и баба, ще разбереш защо всички ги намират за страхотни — каза й тя. — Дядо може да измисли и измайстори всичко, което ти хрумне, и то винаги излиза сполучливо. Баба пък умее да плете и да шие. Може да се поразходи из гората и да се върне с най-обикновени листа и клонки, които само с помощта на малко боя и лепило превръща в забележителни произведения на изкуството. Прави подаръци, които раздава на хората, рисува сама дори опаковъчната хартия. После използва сухи плодчета и разни други растителни материали за украса и всичко става страхотно! Мама е същата като нея. Когато се организира разпродажба с благотворителна цел, хората се избиват да купуват творенията на баба и дядо.

Веднъж в Лонг Вели дойде някакъв човек, собственик на галерия в Далас, и видя техните работи. Заяви, че двамата са изключително талантливи, и поиска от тях да изработят разни украси, които да продава в галерията си. Тогава баба му отвърна, че няма да й доставя удоволствие да работи по поръчка. О, забравих да ти спомена, че тя също така е и невероятна готвачка! Привърженик е на екологичното хранене, на домашно отгледаните зеленчуци, на току-що откъснатите цветя… Човек никога не знае дали ще подреди цветята в букет на масата, или ще ги постави в чинията на всеки. Но каквото и да стори, то все ще бъде страхотно!

Кори млъкна, за да отпие глътка от кутийката кока-кола в скута си.

— Дядо обича да се занимава с градината и непрекъснато експериментира, за да отгледа все по-големи и по-вкусни продукти — продължи тя. — Но най-много от всичко обича да изработва разни неща.

— Какви например? — попита Даяна.

— Може да направи каквото пожелае от късче дърво: малко люлеещо се столче за бебе, градински навес, който да изглежда като къщичка, миниатюрни мебели за кукленска къща. Баба често оцветява онова, което е изработил, защото е по-артистичната натура от двамата. Нямам търпение да ти покажа къщата за кукли, която дядо ми подари! Вътре има петнадесет стаи и истински сандъчета с цветя на прозорците!

— Нямам търпение да се запозная с тях! Вярвам, че са невероятни! — отвърна Даяна, но Кори не я чу. Беше се замислила върху нещо, което й беше направило впечатление още първия път, когато надникна в стаята на сестра си.

— Даяна — започна, наблюдавайки изрядния ред наоколо, — никой ли не ти е казвал, че не е здравословно да спиш в толкова чиста спалня?

Вместо да отвърне с някоя неприятна забележка за навика на Кори да разхвърля, тя замислено се огледа и отвърна:

— Вероятно си права. А може би стаята ми е толкова подредена, защото обичам реда и симетрията. Или пък защото страдам от натрапчива психоза…

Кори свъси вежди:

— Какво е „натрапчива психоза“?

— Лудост — отвърна кратко Даяна.

— Ти не си побъркана!

— Може би необходимостта да държа всичко около себе си в идеален ред е начин да задоволя невротичния си стремеж към контрол над живота си, появил се след смъртта на майка ми, а също на бабите и дядовците ми.

— Какво общо има смъртта на майка ти с подреждането на обувките ти по азбучен ред?

— Теорията е следната: ако държа вещите си в пълен ред и правя всичко възможно най-добре, това ще ми вдъхне увереност, че всичко в живота ми ще върви идеално и че нищо лошо няма да ми се случи.

Кори беше направо поразена от подобно абсурдно твърдение:

— От кого си чула всичките тези глупости?

— От психоаналитика, при когото ме заведе татко след смъртта на дядо и баба. Целта беше да преодолея по-лесно скръбта от загубата на толкова много близки хора за съвсем кратко време.

— Голяма глупост! Вместо да ти помогне, ти е наприказвал всичките тези неща, за да те уплаши и да те накара да си мислиш, че си луда?

— Не, на мен лекарят не ми е казвал нищо подобно. Каза ги на татко, когато останаха насаме, а аз подслушах разговора им.

— А татко какво му отвърна?

— Че самият доктор е човекът, който действително се нуждае от психоаналитици. Нали разбираш, родителите на всички ученици от нашето училище ги водят на психоаналитик, когато преценят, че децата им имат или могат да имат проблеми някой ден. Всички съветваха татко да ме заведе при специалист и накрая той го направи.

Кори махна възмутено с ръка и се върна към първоначалната си мисъл:

— Когато се шегувах с твоето чувство за ред, имах предвид, че е впечатляващо колко бързо успяхме да се сближим, въпреки че сме толкова различни. Понякога се чувствам като безнадеждна глупачка, която си взела под крилото си, макар да ти е ясно, че никога няма да стана като теб. Баба винаги ми повтаря, че леопардът не сменя окраската си, така че и ти не можеш да направиш копринена кесия от свинско ухо!

— Безнадеждна глупачка! Свинско ухо! Но… нещата съвсем не стоят така! Научих толкова много от теб! Ти имаш качества, които аз силно бих искала да притежавам!

— И кои са те? — недоверчиво попита Кори. — Със сигурност не са моите оценки в училище, нито размерът на бюста ми!

Даяна се изкикоти и извърна очи към тавана, после със сериозен тон каза:

— Като начало, обичаш приключенията.

— Някое от тези мои „приключения“ най-вероятно ще ме отведе до затвора, преди да съм навършила и осемнадесет години.

— Няма! — възрази Даяна. — Имам предвид следното: когато решиш да направиш нещо — например да правиш снимки от върха на скелето на онази новострояща се сграда — ти пренебрегваш опасността и просто го правиш!

— Нали и ти дойде с мен?

— Дойдох, но не исках. Толкова се страхувах, че чак краката ми трепереха.

— Но въпреки това го направи!

— Точно това имам предвид. По-рано никога не бих се осмелила да го сторя. Ще ми се да приличам повече на теб.

Кори дълго обмисля думите на сестра си, накрая очите й закачливо светнаха:

— Ако наистина искаш да заприличаш на мен, тогава най-добре ще бъде да започнем от тази стая.

Посегна зад гърба си, преди Даяна да е разбрала какво точно става.

— Какво имаш предвид?

— Някога участвала ли си в бой с възглавници?

— Не, как… — Въпросът остана недоизречен. Една пухена възглавница се приземи върху главата й.

Кори бързо скочи от леглото и се приведе в очакване на ответния удар, но Даяна не помръдна, само притисна възглавницата към коленете си.

— Не мога да повярвам, че направи това! — отбеляза тя и развеселено изгледа Кори.

— Защо не? — попита сестра й, подмамена от спокойния й тон.

— Защото ще се наложи да ти отвърна.

Даяна така небрежно посегна към възглавницата, тонът й беше толкова миролюбив, че другото момиче не успя да реагира навреме. Но после със смях метна възглавница към Даяна и получи поредния удар от нея. Пет минути по-късно, когато разтревожените им родители отвориха вратата на спалнята, те дълго се взираха, преди да открият дъщерите си сред сипещата се от тавана пелена от гъши пера. Двете момичета лежаха на пода, задъхващи се от смях.

— Какво, за Бога, става тук? — попита господин Фостър. Гласът му звучеше по-скоро разтревожено, отколкото ядосано.

— Бием се с възглавници — отвърна задъхана дъщеря му. На устните й беше залепнало едно перо и тя внимателно го хвана с два пръста, за да го отстрани.

— Недей, просто го изплюй — през смях я посъветва Кори и после нагледно й демонстрира какво има предвид.

Даяна направи същото и звънко се засмя, щом видя физиономията на баща си. Перата се сипеха отгоре му и кацаха по раменете му, а той стоеше като истукан, облечен в копринен халат и пижама, редом до новата майка на Даяна, която с мъка се опитваше да изглежда строга и да прикрие смеха си.

— Ще почистим, преди да си легнем — обеща Даяна.

— Не, няма — възрази Кори. — Първо ще трябва да спиш сред тази бъркотия. Ако го направиш, значи има някаква надежда с малко повече практика да се превърнеш в забележителен сноб, какъвто съм аз!

Без да помръдва от пода, Даяна обърна глава към нея и през смях запита:

— О, наистина ли смяташ така?

— Има надежда — заяви дълбокомислено сестра й. — Но само ако много, много упорито се потрудиш.

Робърт Фостър се канеше да възрази срещу този план, но съпругата му леко го хвана за ръкава и го измъкна от стаята, затваряйки вратата. Щом се озоваха в коридора, той озадачено изгледа жена си.

— Момичетата направиха такава бъркотия! Не мислиш ли, че трябва да почистят, преди да си легнат?

— И утре е ден — отговори Мери Фостър.

— Тези възглавници са доста скъпи. Даяна би трябвало да се сети за това. Ужасно безотговорно е от тяхна страна да ги похабяват, мила.

— Боб — нежно го прекъсна жена му, пъхна ръка в дланта му и го поведе към тяхната спалня. — Даяна е най-отговорното момиче, което познавам.

— Така съм я учил. За възрастните е много важно да могат да си дадат сметка за последиците от техните действия и да се съобразяват с тях.

— Скъпи — прошепна съпругата му, — тя не е възрастен човек.

Той се замисли, после на устните му трепна усмивка:

— Права си, но наистина ли мислиш, че е важно да се научи да плюе?

— От първостепенно значение е — засмя се Мери.

Той се наведе и я целуна.

— Обичам те — прошепна.

Тя отвърна на целувката му и тихо рече:

— Обичам Даяна.

— Зная, и това ме кара да те обичам още по-силно — той се отпусна на леглото и я придърпа върху себе си. Ръцете му се плъзнаха по копринената й роба. — Знаеш, че и аз обичам Кори, нали?

Тя кимна, а ръката й бавно посегна към пухената възглавница, опряна на таблата на леглото.

— Ти промени нашия живот — продължи Робърт Фостър.

— Благодаря — прошепна тя, изправи се и седна върху бедрата му. — А сега ми дай възможност да променя възгледите ти.

— За какво?

— За боя с възглавници — отвърна тя и със смях го перна с възглавницата.

Стаята на Даяна беше точно над тази на родителите им. Двете сестри чуха обезпокоителния шум, скочиха на крака и разтревожени се втурнаха към долния етаж.

— Мамо, татко… — извика Даяна, чукайки на вратата. — Всичко наред ли е? Чухме някакъв шум!

— Всичко е наред, скъпа! — обади се отвътре Мери Фостър. — Но ми се струва, че ще ми е нужна малко помощ.

Двете момичета се спогледаха озадачени. Даяна натисна бравата и вратата се отвори. Двете замръзнаха от изненада на прага. Гледаха удивени родителите си, после избухнаха в лудешки смях.

Баща им лежеше на пода и притискаше с тяло майка им към земята, като същевременно здраво държеше ръцете й.

— Предай се! — властно нареди той.

Съпругата му се изкикоти.

— Кажи, че се предаваш, иначе няма да те пусна!

В отговор на тази арогантна мъжка команда Мери Фостър хвърли заговорнически поглед към дъщерите си, с мъка си пое дъх и произнесе през смях:

— Мисля, че ние, жените, трябва… да се поддържаме… в моменти като… този.

Момичетата само това чакаха.

Тази нощ резултатът беше дванадесет на две: дванадесет скъсани пухени възглавници срещу две оцелели от дунапрен.