Джудит Макнот
Спомни си кога (27)

Двадесет и седма глава

Коул отново поде разговора, когато реши, че Даяна вече е имала достатъчно време да обмисли думите му.

— Не исках да те наранявам, нито да те притеснявам, само се опитвах да ти представя ситуацията.

Тя отпи от шампанското и погледна към ръцете си — в едната държеше чашата, а с другата здраво стискаше перилата на терасата. Щом разбра, че младият мъж я наблюдава, веднага отпусна хватката си. Коул осъзна, че Даяна не обича да показва чувствата си дори пред него. Ето още нещо, по което си приличаха. Това го радваше, защото се нуждаеше от едно напълно безпристрастно партньорство, сделка без чувства.

От друга страна, нейното мълчание го потискаше и той я предизвика:

— Даяна, ако ме обвиняваш за нещо, то нека да е за това, че съм прям. Не аз те направих нещастна.

Тя пое дълбоко дъх, но в гласа й се усещаше гняв.

— Защо да те обвинявам, че ми показваш проблема в цялата му грозна реалност?

— Аз не просто ти го показвам — отбеляза той. — Аз ти предлагам идеалното решение. Себе си.

— Да, наистина… и аз оценявам това предложение. Наистина го оценявам…

Тя се отдръпна и Коул осъзна, че макар неговото предложение все още да й се струваше странно и невъзможно, се опитваше да не наранява чувствата му. Това беше много мило и наивно от нейна страна, защото чувствата му не участваха в сделката. Той предпочиташе обективната преценка за нещата.

— Проблемът е — продължи тя със същия спокоен и нежен глас, — че не мога да разбера логиката в това да заменя годеник, когото съм обичала, но който не ме е обичал, със съпруг, когото не обичам и не ме обича.

— Това е най-доброто! — каза Коул, като хвана ръцете й. — Нашият брак няма да е усложнен от объркани чувства.

Тя остави чашата и като обгърна раменете си, бързо се освободи от ръцете му, сякаш те бяха ледени.

— Наистина ли си толкова студен и безчувствен?

Коул се взираше в нейното красиво и объркано лице.

Точно сега, когато беше до нея, не можеше да се каже, че е безчувствен. За пръв път, откакто му беше хрумнала тази идея, той се сети за усложненията, до които сексуалните желания могат да доведат. Заобиколи това препятствие, като мълчаливо си обеща да отбягва всякаква интимност.

— Не съм студен — високо изрече той. — Просто съм практичен. И двамата имаме проблеми, които могат да бъдат решени с тази женитба. Нашият брак няма да бъде усложнен от объркани чувства, а ще бъде приятелска делова сделка, която ще приключи с тих и спокоен развод след една година. Това е идеалното решение за нашите проблеми. Ако беше суеверна, щеше да кажеш, че това е съдба.

— Не вярвам в съдбата. Доскоро мислех, че с Дан сме създадени един за друг…

— Между мен и бившия ти годеник има огромна разлика — остро изрече Коул. — Аз не нарушавам обещанията си.

Точно в този момент, когато той я пронизваше със стоманения си поглед и думите му звучаха убедително, тя осъзна, че той е напълно сериозен. Даяна все още се опитваше да се съвземе от шока, когато той хвана брадичката й и нежно я погледна.

— Обещавам ти, че докато сме женени, ще бъда най-верният съпруг. Никога няма да направя нещо, което да предизвика гнева или унижението, които Пенуърт ти причини. Всъщност ще направя всичко възможно да не съжаляваш за нашата сделка — приключи и остави чашата с шампанско.

„Няма никаква сделка“ — мислеше Даяна, но това предупреждение беше отхвърлено от въздействието на красивото му лице, хипнотичния дълбок глас и стройното му и силно тяло. Един мъж й предлагаше да я закриля с широките си рамене, които изглеждаха така, сякаш могат да поемат всичкия й товар. Комбинацията от всичко това ставаше опасна и сладко привлекателна, тъй като той не говореше нито за любов, нито за привързаност.

— В очите на всички — продължи той — ти ще си моята тачена женичка и докато сме женени, наистина ще бъдеш такава.

„Тачена“… архаична дума… чувствена и сантиментална… съвсем различна от думите, които Дан някога й бе казвал. И съвсем различна от това, което бе очаквала да чуе от Коул.

Ръцете му се плъзнаха по тялото й, като кадифени окови, които все повече я привличаха към него, към чувственото обаяние, с което я владееше благодарение на изпитото шампанско и романтичната тексаска лунна светлина.

— Естествено — продължи той с нежна настоятелност, — ще очаквам същите обещания и от теб. Съгласна ли си?

Даяна не можеше да повярва, че приема всичко това насериозно дори когато отговори с леко кимване.

— Не съм съгласна с целия план — предупреди тя колебливо. — Само с условията.

Дясната му ръка докосна лицето и.

— Не, Даяна — каза той с усмивка, — съгласна си. Само че просто не си казала думите. — Очите и гласът му я омагьосваха. — До утре всичките ни проблеми могат да изчезнат. Само трябва да се съгласиш и самолетът ми ще е готов за полет до Невада след час.

И ако сега я беше целунал, тя щеше да подскочи, ако беше я освободил от нежната прегръдка, щеше да избяга, но той притисна главата й към гърдите си — странен бащински жест, който прекрати съпротивата й. Той й предлагаше сигурно убежище за една година… Предлагаше й защита… Можеше да я спаси от унижението, тревогите и стреса.

Той предлагаше всичко това на Даяна, която допреди малко беше отчаяна, изтощена и гневна, а сега започваше да усеща странно спокойствие, предизвикано от огромното количество алкохол и от един мъж, който правеше всичко да изглежда съвсем просто. Коул й предлагаше да я спаси точно тази нощ. Трябваше само да се съгласи и всичко щеше да е наред.

Тя усещаше дъха му.

— Можем да тръгнем след час и да се върнем навреме за закуска.

Даяна преглътна и затвори очи, после внезапно се разплака. Двата реда златни копченца на ризата му се превърнаха в мъгливи възелчета. Опита се да каже нещо, но думите засядаха на гърлото й като огромна буца страх, надежда, утеха.

— Единственото, което трябва да обещаеш, е, че през тази година ще правиш за мен същото, което аз ще правя за теб, тоест ще трябва да покажеш на света, че бракът ни е щастлив.

Най-накрая Даяна успя да се освободи от огромния товар, който се беше насъбрал в гърдите й.

— Та ние дори не живеем в един и същи град! — опита се да възрази тя.

— Което улеснява нещата. Нашата работа изисква аз да бъда в Далас, докато ти си в Хюстън. Тъй като двата града са само на четиридесет и пет минути със самолет, хората просто ще предполагат, че живеем заедно.

Даяна се усмихна леко. Лицето й докосваше изгладената яка на ризата му.

— Правиш всичко да изглежда толкова лесно.

— Защото е лесно. Само трябва да поддържаме приятелски отношения. Докато сме женени, ти ще имаш нужда да те придружавам тук или там — аз ще съобразявам плановете си с теб. Просто трябва да ме предупреждаваш.

Даяна се облегна назад и започна да го изучава с лека усмивка.

— Независимо от това къде съм и дали пресата е там? Знам, че мразиш репортерите, но медиите са важни за нашия бизнес.

Коул със задоволство установи, че тя се опитва да изглади всички неясни моменти. Той кимна.

— Независимо от това къде си — потвърди. — И ще очаквам същото от теб. Честно е, нали? — Коул очакваше нейното съгласие.

Тя вдигна глава и се вгледа в лицето му.

— Имаш ли други условия?

Коул не искаше да се впуска в подробности и да загуби: преднината, която беше спечелил.

— Можем да поговорим за подробностите утре. Съгласна ли си?

Бъдещата му съпруга прехапа устни, помисли за момент и после тъжно поклати глава.

— Мисля, че сега е по-добре — заяви тя, после леко се усмихна, сякаш за да се извини, че му причинява толкова главоболия. — Така ще избегнем всички нераз… недоразумения.

Коул не успя да скрие усмивката си. Дори когато беше подложена на изключителен натиск, Даяна Фостър разсъждаваше много трезво. Той започваше да осъзнава как е успяла в своята област.

— Добре — отстъпи младият мъж. — Ето основните условия: първо, след година да получим бърз и тих развод, без никакви финансови искове. Съгласна ли си?

Тя се намръщи при думата „развод“ и Коул се почувства виновен, за това, че превръща първия й брак в лъжа. От друга страна, тя печелеше от този брак. Обаче той щеше да загуби много повече, ако се опиташе да наруши брачния договор, който щяха да сключат след сватбата.

— Съгласна съм — тържествено прошепна тя. Коул добави:

— Освен това ще помоля само за две други отстъпки: да не разкриваме на никого, че нашият брак е само удобна сделка и…

— Не.

— Какво? — Учудено я погледна той. — Защо не?

— Защото трябва да кажа на семейството си. Трябва да кажа на сестра си. Сещаш се за Кори, нали? — поясни му тя и Коул заподозря, че тя е твърде нервна и неспокойна.

— Разбира се, познавам Кори — отвърна той.

Погледна часовника си. Беше единадесет и десет. Пилотите на самолета му „Гълфстрийм“ бяха отседнали в един хотел до летището и имаха пейджъри. Лимузината денонощно беше на разположение. Ако църквите в Тахо бяха затворени, щяха да отидат в Лае Вегас. Не това беше проблемът, а Даяна.

— Трябва да кажа на цялото си семейство. На Спенс, също. Той е част от семейството.

— А ако не съм съгласен?

— Не можем да очакваме да повярват, че сме се влюбили от пръв поглед и сме избягали, нали?

— Не могат да докажат, че не е така. Нека все пак се придържаме към тази версия.

Тя се отдръпна от него и повдигна гордо брадичка.

— Няма да притеснявам семейството си с лъжа и няма да обещавам нещо, което не мога да изпълня.

Коул разбра, че тя говори съвсем сериозно. Явно все още не бе загубила младежкия си идеализъм и искреността си. Той изпита огромно задоволство и нещо като гордост.

— В такъв случай ще отстъпя.

— Ти… Наистина ли? — Даяна се чувстваше все по-омагьосана от неговите думи и действия. Преди минута й предложи брак така, както би предложил на непознат да му отвори вратата, а сега се съгласяваше с условията й. — Ти каза, че има още две условия.

— Второто условие е да ме съпроводиш до ранчото на чичо ми в близките една-две седмици и да прекараме няколко дни там, като се опитаме да премахнем всички страхове или подозрения, които той ще има относно нашия внезапен брак.