Джудит Макнот
Спомни си кога (20)

Двадесета глава

Дългият и тесен балкон беше пуст. Няколкото малки газени лампи хвърляха оскъдна светлина. Обстановката навяваше чувство за самота и напълно отговаряше на настроението на Даяна. Сякаш да й се надсмее, симфоничният оркестър изпълняваше мелодията „Ако някога те напусна“.

Даяна се изтегли в най-отдалечения ъгъл на балкона, за да избегне срещата с някой друг любител на чистия въздух. Застана до бялата каменна балюстрада и опря длани на хладния парапет; наведе глава и се втренчи в сплетените си пръсти. Изведнъж забеляза колко различна беше ръката й без годежния пръстен.

През последните дни емоциите й преминаха през няколко етапа — от летаргичната безпомощност, която и в момента я измъчваше, до внезапни изблици на гняв, подтикващ я към действие. Все още й беше трудно да приеме факта, че Дан е женен. Женен. За друга. Само допреди месец двамата планираха да бъдат заедно на Бала на бялата орхидея и той няколкократно й беше напомнял да му запази място на масата на семейството й.

Погледът й проследи черния мерцедес, който плавно се плъзна към входа на хотела. Беше досущ като колата на Дан. Сърцето й замря. Представи си, че това всъщност е неговата кола, че той пристига, за да обяви, че е станала огромна грешка.

Обаче след миг колата спря пред осветения вход и се оказа, че всъщност е тъмносиня, а не черна. На мястото на шофьора седеше мъж с посребрена коса.

Даяна през сълзи наблюдаваше как задната врата се отваря и една блондинка на около двадесет и пет години подава дългите си крака навън. Роклята на момичето беше тясна и къса, а то излъчваше сексапил и самоувереност. Зачуди се кога ли Дан беше започнал да харесва младичките и привлекателни блондинки пред консервативните тридесет и една годишни брюнетки, каквато бе тя. Беше сигурна, че съпругата му е десет пъти по-хубава и съблазнителна от нея, съдеше за това от снимките по вестниците. Без съмнение Кристина беше и по-женствена, по-забавна и по-предприемчива. Даяна вярваше в това, но не беше сигурна кога Дан е почувствал, че тя не му е достатъчна.

Тя не му беше достатъчна…

Това трябва да беше вярно, в противен случай той нямаше да я зареже с такава лекота. Стомахът й се сви от обида. Преди да се запознае с Даяна, Дан беше излизал все с жени, които бяха високи, леко закръглени и очарователни — двадесетгодишни дебютантки, които се интересуваха единствено от външния си вид и сполучливите бракове. Даяна се беше посветила на работата си, на просперитета на семейството си. Единствената прилика между нея и останалите приятелки на Дан беше, че и тя бе дебютантка. Иначе беше дребничка, косата й имаше съвсем банален тъмнокестеняв цвят, а формите й далеч не бяха съблазнителни. Когато се стигна до масово отричане на силиконовите имплантанти, Даяна се беше пошегувала, че приятелят й трябва да е доволен от факта, че не си е подпълнила бюста. Вместо да се засмее, Дан беше отбелязал, че има и по-безопасни имплантанти и че ако иска, би могла да се подложи на операция.

Сега съжали, че не беше уголемила бюста си. Всяка истинска жена залагаше на красотата, за да задържи мъжа до себе си, а тя разчиташе на непосредствеността и интелекта си. Трябваше да си направи някоя модерна прическа и да си купи къса, плътно прилепнала към тялото рокля вместо дългата, която в момента носеше.

Звукът от отваряне и затваряне на метална врата я изтръгна от мислите й. Даяна разтревожено погледна към високия мъж, който се появи на терасата. Очевидно беше някой от гостите на хотела. Изпита раздразнение, че се насочва към нея. Добре поне, че не беше журналист или фотограф.

Мъжът приближаваше бавно и уверено към Даяна. Ръцете му бяха свити в лактите. Във всяка от тях имаше по нещо. За частица от секундата допусна, че непознатият е насочил револвери към нея, но когато той спря до една от лампите, Даяна видя, че държи… две чаши шампанско.

Тя объркано се втренчи в чашите, после в мъжа. Беше висок, широкоплещест, с мъжествено красиво лице и прави черни вежди. Светлите му очи на загорялото от слънцето лице весело я гледаха.

— Здравей, Даяна. — Гласът му беше плътен и топъл.

Тя се опита да си придаде любезен вид, но в действителност имаше желание да му каже да се разкара оттук. За нещастие още от бебешката люлка беше възпитавана да се държи учтиво и затова не беше способна на грубости.

— Извинете, но не си спомням да съм ви срещала някъде.

— Определено сме се срещали — увери я той. — Дори много пъти. — Подаде й едната чаша. — Шампанско?

Даяна поклати отрицателно глава и се взря внимателно в лицето на непознатия. Въпреки че предпочиташе мъжете с по-нежни черти и по-дребна структура, беше сигурна, че не би могла да забрави този човек, ако някога го е срещала.

— Не мисля, че ви познавам — изрече любезно, но твърдо тя, решена да сложи край на играта. — Сигурно ме бъркате с някого.

— Никога не бих те сбъркал с друга жена — шеговито отвърна мъжът. — Много ясно си спомням тези зелени очи и тази червеникавокафява грива!

— Червеникавокафява грива? — повтори удивено Даяна и тръсна с досада глава. — Очевидно сте се припознали. Не съм ви срещала преди…

— Как е сестра ти? — попита непознатият и се усмихна. — Все така ли обича да язди?

Даяна изпитателно го погледна. Мъжът започваше да й изглежда познат.

— Приятел на сестра ми ли сте, господин…

Най-накрая той излезе от сянката и застана под светлината на газената лампа. Тогава Даяна го позна. Беше едновременно шокирана и приятно развълнувана.

— Обръщението „господин“ е много официално — продължи да се шегува той. — Някога ме наричаше…

— Коул! — възкликна тя. Знаеше, че ще присъства на бала, и с нетърпение очакваше да го види отново, но това беше допреди два дни, преди животът й съвсем да се обърка.

Той забеляза как лицето й светва от удоволствие и сърцето му трепна. Независимо от всички думи, които Хейуърдови вероятно бяха изрекли по негов адрес, независимо от причините, които бяха изтъкнали пред познатите си, за да обяснят внезапното му уволнение, независимо от всички отминали години, приятелските чувства, които Даяна Фостър изпитваше към него, се бяха запазили.

— Коул?! Наистина ли си ти?!

— Самият аз, от плът и кръв. И то в смокинг — пошегува се и отново й подаде чашата с шампанско. Даяна беше отказала да приеме напитката от непознат човек, но не отказа на своя стар приятел. Той се вгледа в лицето й и пак почувства приятното вълнение.

— Мисля, че си заслужава да вдигнем тост за случая, госпожице Фостър.

— Добре, но го измисли ти — рече Даяна. — На мен нищо не ми идва наум от изненадата, която току-що изживях.

— Пия за най-голямата щастливка, която познавам! — вдигна чаша Коул.

Усмивката й помръкна:

— Пази Боже! — Очевидно той не беше научил за злополучния й годеж. Тя сви рамене и сметна за нужно да обясни: — Искам да кажа, че имах по-голям късмет…

— Какъв по-голям късмет от това да избегнеш брак с някакъв безхарактерен кучи син?!

Забележката беше толкова гневна и толкова точна, че Даяна изпита едновременно желание да заплаче и да се изсмее.

— Прав си — отвърна и отпи от шампанското си, за да избегне погледа му, после побърза да смени темата: — Когато се разчу, че си приел да присъстваш на бала, вълнението беше неописуемо. Всеки умираше от нетърпение да те види. За толкова неща искам да те питам — къде си бил през всичките тези години, какво си правил, — че просто не зная откъде да започна.

— Тогава да започнем с най-важния въпрос — твърдо я прекъсна той и Даяна отново се почувства като дете, застанало до много по-голям и мъдър човек. — Как успяваш да издържиш на огромното напрежение?

Даяна знаеше, че Коул има предвид клюките за проваления й годеж.

— Справям се добре — отвърна тя ядосана, че гласът й трепери. Стори й се, че вратата към балкона се отваря, затова понижи тон: — Направо чудесно.

Коул погледна натам, откъдето дойде шумът. Близо до вратата се открояваше фигурата на мъж с раирана риза.

Щом Коул се обърна, мъжът отскочи назад й се скри в тъмнината. Коул изведнъж реши, че може да извлече полза от ситуацията. Поколеба се само за секунда. Посегна и нежно докосна брадичката на Даяна.

— Слушай ме внимателно и не прави излишни движения — предупреди я едва чуто той.

Очите й се разшириха от уплаха.

— Един фотограф ни следи. Иска да те снима. Предлагам да му помогнем да направи такава снимка, която да бъде отпечатана на първа страница във всички утрешни вестници.

— Каква точно? — прошепна Даяна, обхваната от паника. — Да не си луд?

— Не, просто имам повече опит с дебнещите фотографи, както и с огромното влияние на вестниците. Този тип няма да си тръгне, докато не ти направи някаква снимка — продължи Коул. С крайчеца на окото си забеляза как фотографът излиза от сянката и отново насочва апарата си към тях. — Имаш две възможности: или да оставиш света да те възприема като изоставената годеница, или да ми позволиш да те целуна, което веднага ще накара хората да се запитат дали изобщо страдаш за Пенуърт, или през цялото време, докато си била сгодена за него, си се срещала тайно с мен.

Даяна беше замаяна от изпитото шампанско и от обзелия я ужас. Колебаеше се, но Коул не я остави дълго да размишлява и взе решение вместо нея.

— Нека да го направим убедително — нежно нареди той и остави двете чаши на парапета. Ръцете му се плъзнаха по тялото й и обвиха талията й.

Всичко стана толкова бързо, че тя дори не успя да реагира. Почувства как бедрата и гърдите й се притискат към неговите, а топлите му устни покриват нейните. Коул леко повдигна глава, погледна я в очите и Даяна помисли, че ей сега ще я пусне. Вместо това прегръдката му стана по-страстна. Ръцете му погалиха голия й гръб и устните му отново приближиха към нейните. Сърцето й бясно заби. Езикът му докосна ъгълчетата на устата й и тялото й потръпна от удоволствие. Здравият разум я съветваше да се изтръгне от ръцете му, но дълбоко в себе си тя не искаше да отхвърля галантните му усилия. Нежните му усилия. Усилията му да изглежда убедителен.

Сети се, че фотографът може да е пропуснал да ги снима при първата им целувка. Плъзна длани по гърдите на Коул и колебливо отвърна на ласката му. Устните му станаха още по-настойчиви. Пръстите му се заровиха в косата й.

До тях внезапно долетя силна музика. Гръмнаха аплодисменти. Официалната част беше започнала. Даяна с изкуствен смях се освободи от прегръдката на Коул. Той пъхна ръце в джобовете на панталона си и хвърли поглед към фотографа. Със задоволство установи, че досадникът си е отишъл.

— Не мога да повярвам, че го направихме! — с треперещ глас изрече младата жена, приглади разрешената си коса и тръгна заедно с Коул към входа.

Той й хвърли многозначителен поглед.

— Всъщност преди години мечтаех да направим именно това — призна Коул и галантно отвори вратата пред нея.

— Лъжеш. — Даяна го погледна с недоверчива усмивка.

— Права си, лъжа — съгласи се през смях той. Площадката пред балната зала пустееше. Даяна знаеше, че червилото й се е изтрило и косата й е разрошен затова каза:

— Трябва да се приведа в приличен вид. Върви без мен.

— Ще те изчакам — отвърна Коул и се спря до близката колона.

Даяна му хвърли колеблива усмивка и влезе в тоалетната. Вратите на няколко от кабинките бяха затворени. Тя се насочи към една от свободните тоалетни масички, но след първата крачка се спря като закована. Дамите оживено клюкарстваха по неин адрес:

— Не зная защо всички са толкова изненадани — рече Джоел Марчисън на своята съседка. — Ан Морган ми каза, че още преди няколко месеца Дан е споделил с нея за желанието си да развали този годеж. Само че Даяна много държала да се омъжи за него и непрекъснато го молела да не я напуска. Ан смята, че единственият начин, по който Дан е можел да се отърве от нея веднъж завинаги, е бил именно този — неочаквана женитба, за която всички, включително и бившата годеница да научат от вестниците.

Даяна замаяна слушаше възклицанията, с които реагираха останалите дами, и очите й се насълзиха. Идеше й да изкрещи, че Ан Морган е просто една ревнива злобна лъжкиня, която беше влюбена в Дан и излизаше с него, преди той да я смени с Даяна. Вратата на кабинката, откъдето долиташе гласът на Джоел, започна да се отваря и Даяна побърза да се скрие в най-близката свободна кабина. Остана вътре, докато всички си тръгнат, наранена от злорадството на тези жени, които никога с нищо не беше засегнала. После внимателно започна да бърше очите си, за да не размаже грима.

Коул също имаше възможност да чуе злорадите коментари. Две от жените, които бяха научили подробностите около отношенията между Дан и Даяна, побързаха да ги съобщят на приятелките си, които ги чакаха отвън:

— Току-що разбрахме, че Дан Пенуърт отдавна е искал да се отърве от Даяна Фостър, но тя не го оставяла да си тръгне!

— Така й се пада! Медиите винаги са се отнасяли с нея като с принцеса. На мен лично ми е втръснало да слушам колко велико е списанието й и колко предприемчива, умна и идеална е тя.

Една от жените прояви повече милост:

— Не ме интересува какво приказват хората. Аз й съчувствам, както между впрочем и повечето от познатите ми.

Коул чу всичко. Не можеше да си обясни как е възможно жените да се отнасят толкова жестоко към изпаднала в немилост представителка на собствения им пол. После се запита кое би наранило Даяна повече — тяхната злоба или тяхното съжаление. Имаше чувството, че тя би понесла по-леко първото.