Джудит Макнот
Спомни си кога (13)

Тринадесета глава

Телефонът на рецепцията иззвъня. Тина Фредерик вдигна слушалката и бодро изрече:

— Списание „Прекрасен живот“, добър ден!

— Тина, обажда се Синди Бертрило. Даяна Фостър прибра ли се от обяд?

Гласът й звучеше толкова отчаяно и напрегнато, че Тина автоматично погледна дали двойната врата към фоайето е затворена.

— Не още.

— Щом я видиш, веднага й предай, че на всяка цена трябва да говоря с нея. Спешно е.

— Добре.

— Ти си първият човек, покрай когото Даяна ще мине, когато влезе в сградата. Не напускай мястото си по никакви причини, докато не й предадеш съобщението ми.

— Разбрано.

Тина се зачуди какво се е случило. Не се съмняваше обаче, че Даяна с лекота щеше да разреши проблема.

Всичките двеста и шестдесет служители в централния офис на „Фостър Ентърпрайзис“ в Хюстън обожаваха спокойствието и чувството за хумор на своята работодателка. Тя се отнасяше любезно и с уважение към всеки, който работеше за нея и е нея. Рядко подминаваше някой служител, без да му се усмихне или да му се обади, независимо от това на какъв стрес беше подложена, нито колко часа беше работила.

Ето защо Тина подскочи от изненада, когато няколко минути по-късно Даяна Фостър буквално влетя в сградата с цял куп вестници и нервно подмина бюрото й.

— Госпожице Фостър — извика след нея Тина. Шефката й хвърли бърз поглед и продължи пътя си.

Лицето й беше бледо и напрегнато.

Даяна натисна бутона на асансьора и щом вратата се отвори, изчезна вътре.

Секретарката й Сали автоматично посегна към бележника със записаните телефонни обаждания, защото госпожица Фостър винаги питаше за тях, когато идваше в офиса. Този път Даяна заобиколи бюрото на секретарката си, сякаш беше невидимо, и влезе в кабинета си. Сали стана с бележник в ръка и докато излизаше от мястото си, забеляза няколко секретарки, които с любопитство надничаха към вратата на Даяна.

Секретарката покорно последва работодателката си. Искаше да й съобщи за всички обаждания, преди да се е наложило да я попита.

— Госпожа Пол Ъндъруд се обади във връзка с Бала на бялата орхидея — започна Сали с първото от изпълващите цели три страници съобщения. — Каза да ви предам, че колието с аметистите и диамантите, което ще представяте на благотворителния аукцион, е забележително и че ако не била сигурна, че Дан Пенуърт ще го купи за вас, щяла да настоява пред съпруга си да го купи за нея. — Сали млъкна за момент и вдигна поглед към Даяна. — Мисля, че тя… ами… че тя май се шегуваше.

Изчака, но никаква шега не последва. Даяна просто кимна, стовари вестниците върху бюрото, съблече сакото си и небрежно го захвърли върху близкия стол.

— Някой друг обаждал ли се е? — попита тя, без да вдига глава.

— Да. От салона за булчински рокли се обадиха, за да кажат, че са получили няколко нови модела от Париж, които със сигурност щели да ви харесат.

Даяна сякаш замръзна на мястото си, после се обърна и се приближи към прозореца, през който се виждаше озареният от слънцето град. Скръсти ръце на гърдите си и несъзнателно ги потърка през ръкавите на бялата си копринена блуза, сякаш й беше студено.

— Друго?

Въпросът беше произнесен толкова тихо, че Сали инстинктивно се приближи, за да го чуе.

— Позвъни Бърт Питърс. Има някакъв проблем с две от снимките за следващия брой на списанието. Моли да отложите срещата ви от три за четири часа, ако е възможно.

Гласът на Даяна стана още по-тих, но изпълнен с решимост:

— Отложи я.

— Да я отложа? — повтори изненадано секретарката. Не можеше да повярва на ушите си.

Даяна преглътна и уточни:

— Назначи я за утре, в осем сутринта. — След кратко мълчание добави: — Ако сестра ми е в сградата, помоли я да дойде при мен.

Сали кимна, посегна към телефона върху бюрото на Даяна и поиска да я свържат с Кори Фостър. След миг съобщи на Даяна:

— Кори е долу при служителите на продукцията. Помага им да разположат снимките. Бърт каза, че тя имала някаква идея, която щяла да реши проблема.

Секретарката повтори молбата на Даяна пред сестра й, после затвори слушалката и разтревожено се загледа в напрегнатите рамене на началничката си. Хората, които не познаваха Даяна, обикновено биваха обезоръжени от нежните класически черти на лицето й, от мекия й глас и спокойната й елегантност и смятаха, че тя е просто някаква млада нерешителна дамичка от висшето общество, която запълва дните си с благотворителна дейност, минава инцидентно покрай офиса си, за да присъства на някое събрание на борда на директорите, и прекарва вечерите си в грижи да не би бръчките да загрозят красивото й лице. Но хората, които като Сали работеха с нея, знаеха, че тя всъщност се труди неуморно с неизчерпаема енергия.

Щом наближеше срокът за излизане на поредния брой на списанието, често се случваше целият персонал да остава на работа до полунощ. Когато служителите останеха без сили и се отпуснеха изтощени на столовете си, Даяна, чиито административни задължения винаги я задържаха до късно в кабинета й на последния етаж, се появяваше сред тях с окуражаваща усмивка и табла с кафе и сандвичи.

На следващата сутрин персоналът идваше на работа малко по-късно със зачервени очи, а Даяна изглеждаше свежа, отпочинала и изпълнена със съчувствие. Огромната разлика между вида на Даяна и на останалите почти винаги предизвикваше някоя добродушна забележка от страна на някой работил до късно предната нощ колега. Тя я чуваше и през смях отвръщаше, че някой ден всичко ще й се върне, после насочваше разговора към следващите задачи и следващия проблем, с който неминуемо щяха да се сблъскат.

Като се имаше предвид, че не проявяваше никакъв песимизъм дори по отношение на най-сериозните проблеми, че беше в състояние да прегледа и обсъди десетки различни проекти и стотици дребни детайли, без да проявява нетърпение или досада, Сали с учудване откри, че шефката й има две слабости: първо, тя се нуждаеше от рутина в работата си и второ, държеше в кабинета й да цари идеален ред. Липсата на едното от тези две условия я объркваше.

Даяна би могла чудесно да се справи с невъзможния хаос в някой от отделите, със замах да взема организационни решения, но беше неспособна да седне на бюрото си в стил Луи XII и да се концентрира върху даден проблем, ако всичко около нея не е в идеален ред.

Миналата седмица, преди да излезе от сградата, за да присъства на среща с адвокатите на компанията, взе участие в обичайната за понеделник среща във връзка с бюджета. По време на въпросната среща тя беше арбитър при разрешаването на спора между две много талантливи и много темпераментни художнички, даде инструкции на контрольора на корпорацията и прегледа съдържанието на договора, който Сали й беше представила за подпис. Всичко това стори без излишно суетене, но когато бръкна в куфарчето си за златната писалка и не можа да я открие, загуби концентрацията си.

Зае химикалката на контрольора и сложи подписа си под договора, но продължи да рови в куфарчето и портфейла си за своята писалка и когато двете разгорещени от спора си художнички я помолиха за компромисно предложение, тя учудено ги изгледа и глупаво попита:

— За какъв спор всъщност става дума?

Сали беше разбрала, че началничката й изпитва остра потребност от ред главно в личния си живот. Всеки петък, точно в седем и половина сутринта, независимо каква важна работа я чакаше, Даяна отиваше на масаж, после на маникюр и педикюр в любимия й салон на красотата. Връщаше се в офиса в десет часа, където я очакваше представител на сервиза, обслужващ колата й. Служителят от сервиза вземаше ключовете, измиваше колата, напълваше резервоара с бензин и до обяд я връщаше пред сградата на корпорацията, за да може собственичката й да отиде да обядва. Подписваше чекове за плащането на личните си сметки само на първо и петнадесето число от месеца, независимо от мястото, където се намираше в момента, или от деня от седмицата, в който се падаше въпросната дата. В неделя не пропускаше църковната служба в десет. И винаги когато се връщаше в кабинета си следобед, питаше Сали първо: кой я е търсил, докато е отсъствала, и второ: какво е следобедното й разписание.

Днес Даяна не беше направила нито едното, нито другото. Безпокойството на секретарката й нарасна при вида на вестниците, захвърлени гневно върху бюрото, и червеното вълнено сако, преметнато небрежно през облегалката на стола.

— Даяна — колебливо започна Сали, — не искам да излезе, че проявявам излишно любопитство, но ще те попитам: случило ли се е нещо?

За момент секретарката си помисли, че тя или не я е чула, или ако я е чула, не иска да отговори. В следващия миг младата жена вдигна глава и погледна помощничката си през рамо.

— Мисля, че и така би могло да се каже — отвърна с дрезгав шепот. Понеже Сали объркано се втренчи в лицето й, тя кимна към най-горния вестник: — Току-що видях първата страница на „Нешънъл Инкуайърър“.

Секретарката посегна към вестника. Лоялността и достойнството отстъпиха пред любопитството й да разбере какво е разстроило Даяна до такава степен. Заглавието и снимките на първата страница накараха стомахът й да се свие.

„Неприятности в рая — Даяна Фостър изоставена от годеника си!“

Точно под заглавието беше поместена снимката на красивия годеник на Даяна, Дан Пенуърт, излегнат до някаква съблазнителна блондинка на окъпан от слънчеви лъчи плаж. Отдолу пишеше:

„Дан Пенуърт, годеник на Даяна Фостър, на меден месец заедно със своята съпруга — осемнадесетгодишната италианка Кристина Делмонте, наследница на богата фамилия и проспериращ фотомодел.“

Сали продължи да чете:

„Вчера в Рим Кристина Делмонте нанесе смразяващ удар на Даяна Фостър, издателката на списание «Прекрасен живот». В последно време империята Фостър е подложена на преследване от съперничещи списания. Конкурентите на госпожица Фостър наблягат на факта, че нейният личен живот — живот, в който няма нито съпруг, нито деца — се разминава изцяло с идеалите, които представя в своето…“

— Тази невестулка! — Секретарката се задъха от гняв. — Тази змия, тази… — Млъкна, когато вратата се отвори и в кабинета влезе нищо неподозиращата Кори.

— Мисля, че разрешихме възникналия със снимките проблем — обяви тя и се загледа учудено в гърба на сестра си и в пламналото от ярост лице на секретарката. — Какво се е случило?

В отговор Сали й подаде вестника. След миг от устните на Кори се изтръгна глух стон:

— Това копеле? Този…

— Негодник! — услужливо й подсказа Сали.

— Измет! — добави Кори.

— Отрепка…

— Благодаря и на двете ви — прекъсна ги Даяна с измъчена усмивка. — В моменти като този лоялността струва много.

Другите две жени размениха изпълнени със съчувствие погледи, после Сали се обърна и излезе от кабинета, затваряйки вратата зад гърба си.

Кори се приближи до сестра си, прегърна я и прошепна:

— Много съжалявам.

— Аз също — отвърна Даяна. Приличаше на дете, наказано за нещо, което не е извършило.

— Хайде — каза Кори и я поведе към бюрото. — Вземи си сакото и чантата и да се махнем за известно време оттук. Ще отидем вкъщи, за да съобщим новината на мама, баба и дядо.

— Не мога да си тръгна по-рано от обикновено. — Даяна успя да вдигне гордо глава, но очите й продължаваха да издават объркването и обидата й. — Не мога да избягам. До края на работния ден всички служители ще знаят за случилото се. Ще си спомнят, че са ме видели да си тръгвам, и ще си помислят, че съм го направила, защото ме е срам от хората.

— Даяна — твърдо рече Кори, — няма друг президент на голяма компания, който да е така обичан от подчинените си, както ти. Всички наши служители ще ти съчувстват.

— Нямам нужда от съчувствие — отговори Даяна, успяла да върне самообладанието си. Лицето й беше приело обичайното си спокойно изражение.

Кори знаеше, че е безсмислено да спори и да настоява. Сестра й беше много горда и много смела. Тези нейни качества щяха да я крепят през целия тежък ден, независимо какво вътрешно напрежение щеше да я разкъсва.

— Добре, но недей да работиш до късно. Ще позвъня на мама и ще й кажа, че ще си бъдем у дома за вечерята в шест и половина. Ако имаме късмет, ние ще сме първите, които ще съобщят неприятната новина на семейството.

Почти очакваше, че Даяна ще откаже протегнатата за помощ ръка, но тя само отвърна:

— Благодаря.