Джудит Макнот
Спомни си кога (1)

Първа глава

Хюстън, 1979

— Даяна, още ли си будна? Искам да говоря с теб.

Даяна отдръпна ръка от ключа на нощната лампа, облегна се на възглавниците и отвърна:

— Добре.

— Още ли се чувстваш отпаднала след полета? — попита баща й, приближавайки се до леглото. — Уморена ли си?

Робърт Фостър беше четиридесет и три годишен, висок, широкоплещест мъж. Косата му беше силно прошарена. Занимаваше се с петролен бизнес и обикновено беше много самоуверен, но тази вечер очевидно се чувстваше неловко. Даяна добре знаеше причината за това. Макар че беше само на четиринадесет години, тя разбираше, че баща й не е дошъл в спалнята й само за да се осведоми за състоянието й след полета. Той искаше да разговарят за мащехата й и новата й сестра, които беше заварила вкъщи след завръщането си от екскурзията из Европа.

— Много съм добре — отвърна момичето.

— Даяна — подхвана баща й, после се поколеба, приседна на леглото и взе ръката на дъщеря си в своята. — Разбирам колко странно се чувстваш — прибираш се у дома след дълго отсъствие и внезапно откриваш, че отново съм се оженил. Никога нямаше да сключа брак с Мери, без да ви дам възможност да се опознаете, ако не бях убеден, че ще си допаднете. Повярвай ми, моля те! Ти я харесваш, нали? — Вгледа се напрегнато в лицето й. — Каза, че…

Даяна кимна, но продължаваше да не разбира как е възможно баща й да вземе за съпруга жена, която едва познава и която дъщеря му вижда за пръв път. След смъртта на майка й той се срещаше с доста жени — все красиви и приятни. Но баща й винаги я запознаваше с всяка своя нова приятелка, преди отношенията му с нея да са се задълбочили, и държеше тримата да прекарват по-голямата част от времето си заедно. Най-после се беше оженил, но до днес Даяна не беше виждала нито веднъж мащехата си.

— Мери наистина е чудесна — изрече след кратък размисъл момичето. — Само не разбирам защо толкова си се разбързал.

Робърт Фостър се смути, но отговорът му беше искрен:

— И в твоя живот ще има поне няколко момента, в които инстинктът ти ще настоява да направиш нещо, което напълно противоречи на всякаква логика; нещо, което ще обърка плановете ти и което може да изглежда дори налудничаво в очите на околните. Когато такъв момент настъпи, подчини се на инстинкта си. Вслушай се в него и махни с ръка на всичко останало. Не мисли за логиката, за клюките, за усложненията, които ще последват. Просто направи онова, за което цялото ти същество копнее.

— Така ли постъпваш ти в момента?

Баща й кимна:

— Бяха минали само няколко часа от срещата ми с Мери, когато осъзнах, че тя е точно това, което искам за себе си и за теб, а щом се запознах и с дъщеря й Кори, реших, че ние, четиримата, ще бъдем изключително щастливо семейство. Инстинктът ми подсказваше, че ако дам на Мери повече време, тя ще се замисли за всички възможни пречки, ще ги анализира и ще се измъчва. Най-накрая щеше да отхвърли предложението ми.

Здравият разум и чувството за обективност подсказваха на Даяна, че подобна опасност беше малко вероятна. Предишните приятелки на Робърт Фостър предприемаха направо абсурдни крачки в опитите си да привлекат и задържат интереса на привлекателния петролен магнат.

— Ако не се лъжа, всички жени, с които някога си излизал, са изгаряли от желание да се омъжат за теб.

— Не, скъпа, повечето от тях се стремяха към финансовата сигурност и високото положение в обществото, които можех да им предоставя. Малко са онези, които наистина са ме обичали.

— Сигурен ли си, че Мери наистина те обича? — попита Даяна. Имаше предвид страха на баща си, че ако разполагаше с повече време за размисъл, Мери със сигурност щеше да се откаже от женитбата с него.

Робърт Фостър се засмя. Очите му блеснаха:

— Напълно съм сигурен. — Усмивката му стана още по-широка. — Тя ненавижда користолюбието. Много е интелигентна. Двете с Кори са живели скромно в едно малко градче, където никой не би могъл да се нарече богат — не и според установените в Хюстън стандарти. Мери се влюби в мен така бързо и пламенно, както и аз в нея. Седмица по-късно прие да стане моя жена. Когато обаче разбра как живеем тук, започна да се колебае. Притесняваше се, че двете с дъщеря й няма да успеят да се впишат в обстановката, че не знаят как да се държат в обществото и ще ни изложат. Колкото повече разсъждаваше по този въпрос, толкова по-силно ставаше убеждението й, че ще ни докара само неприятности.

Той посегна й нежно отмести една кестенява къдрица от челото на дъщеря си.

— Представяш ли си: Мери е готова да се откаже от всички материални придобивки, които бих могъл да й предложа, от всичко, което другите горят от нетърпение да получат, само защото не иска да бъде лоша съпруга за мен и неподходяща майка за теб. Това са неща, които са изключително важни за нея.

Даяна хареса новата си майка още щом я видя, но нежността в очите на баща й и любовта, която разкриваше всяка негова дума, засилиха чувствата й.

— Аз всъщност много я харесвам — призна момичето.

На лицето на Робърт Фостър се изписа огромно облекчение.

— Знаех, че така ще стане. Мери също намира, че си много сладка и добре възпитана. Освен това смята, че имаш пълното право да изпаднеш в истерия, след като още не си прекрачила прага на дома си, и откриваш там някаква мащеха, за която не си и чувала. Да видиш само новите си дядо и баба! — добави ентусиазирано той.

— Кори казва, че те са страхотни — отвърна Даяна.

Доведената й тринадесетгодишна сестра й беше дала пълна информация по този въпрос още през първия следобед, прекаран заедно.

— Така е. Старците са добри, сърдечни, трудолюбиви. Непрекъснато се смеят и много се обичат. Дядото на Кори е отличен градинар, любител-откривател и сръчен дърводелец. Баба й е артистична натура и всичко й иде отръки. А сега… — В гласа му отново се появи напрежение. — Кажи ми какво е мнението ти за Кори.

Даяна замълча за момент. Търсеше най-подходящите думи, за да изрази отношението си към новопоявилата се сестра. Обгърнах ръце коленете си и се усмихна:

— Кори е различна от всички момичета, които познавам. Тя е… искрена и добра и говори онова, което мисли. Никога не е напускала щата Тексас и не се опитва да изглежда изтънчена и начетена, но върши някои неща, които аз никога не бих направила. О, освен това мисли, че ти на практика си нещо като цар — добави с усмивка Даяна.

— Каква умна и проницателна млада дама!

— Баща й ги изоставил още когато Кори е била бебе — каза момичето, натъжено от факта, че е възможно родител да постъпи толкова егоистично и безотговорно.

— Проявената от него глупост се оказа шанс за мен. Искам обаче да се уверя, че Мери и Кори също са щастливи от промяната в живота им. Ще ми помогнеш ли? — попита той усмихнато и се надигна от леглото.

— Разбира се — кимна дъщеря му.

— Само запомни едно: Кори не е имала твоите възможности, така че не насилвай нещата и се опитай да й обясниш всички правила, които налага обществото, в което се движим.

— Дадено.

— Това вече е моето момиче! — Робърт Фостър се наведе и целуна дъщеря си. — Двете с Кори ще станете големи приятелки.

Понечи да излезе, но спокойният глас на Даяна го спря и го накара да се обърне.

— Кори иска да ти казва „татко“.

— Не знаех това. — Гласът му стана дрезгав от вълнение. — Двамата с Мери се надявахме, че някой ден тя ще го направи, но аз мислех, че ще й трябва много време. — Той замислено се вгледа в дъщеря си, после колебливо попита: — А ти как ще се чувстваш, ако Кори ме нарича „татко“?

Даяна се засмя:

— Идеята всъщност беше моя.

 

 

Мери Брайтън-Фостър седеше до постелята на тринадесетгодишната си дъщеря и сериозно разговаряше с нея:

— Значи днес двете с Даяна си прекарахте страхотно?

— Ъ-хъ.

— И ти хареса да гостуваш в къщата на семейство Хейуърд и да пояздиш заедно с останалите деца конете им?

— Мамо, ние вече сме големи, а не деца!

— Извинявай — отвърна Мери и я потупа извинително по коляното.

— Освен това — онова, на което ти казваш „къща“, е толкова голямо, че на практика може да мине за мотел!

— Толкова голямо? — подразни я на шега майка й.

Кори кимна:

— Размерите на онзи дом са почти колкото на нашата къща.

Фактът, че дъщеря й нарича дома на Даяна и Робърт Фостър „нашата къща“, беше показателен за Мери и тя изпита огромно облекчение.

— Значи семейство Хейуърд имат обор в двора си?

— Те го наричат конюшня, но то си е обор. Обаче представлява красива каменна постройка и вътре е толкова чисто, колкото и отвън. Дори са наели един младеж, който живее в сградата на конюшнята и се грижи за конете. Казват му коняр. Името му е Коул и момичетата смятат, че е много готин. Току-що е завършил колеж в… Ъ-ъ-ъ, не се сещам къде, но мисля, че е в Хюстън.

— Представяш ли си?! — възкликна весело майката и поклати глава. — В днешно време вече е необходимо човек да има диплома от колеж, за да се хване на работа в обор — грешка, в конюшня!

Дъщеря й едва потисна смеха си:

— Не. Исках да кажа, че е завършил поредния си семестър и много скоро ще започне следващия. Конете са направо страхотни! — добави тя, връщайки се към темата, представляваща особен интерес за нея. — Ще мога отново да пояздя следващата седмица на празненството по случай рождения ден на Барб Хейуърд. Тя ме покани, но подозирам, че го е направила по молба на Даяна. Днес се запознах с част от приятелите на Даяна и Барб. Не мисля, че ме харесаха особено, но Даяна смята, че просто си внушавам.

— Разбирам. А какво мислиш за самата Даяна?

— Даяна е… — Кори се поколеба. — Даяна е чудесна. Спомена, че винаги си е мечтала да има сестра, и вероятно това е причината, поради която се отнася толкова добре с мен. Тя не е сноб. Дори ми каза, че мога да прегледам дрехите й и да обличам онези, които ми харесат.

— Много мило от нейна страна.

Кори кимна:

— А когато й казах, че прическата й е направо супер, тя отвърна, че двете можем да си правим различни фризури една на друга.

— А… каза ли нещо за някой друг?

— За кого например? — с престорена наивност попита момичето.

— Знаеш, че имам предвид себе си.

— Чакай да помисля. О, да, сега си спомням! Каза, че си гадна и зла и че по всяка вероятност ще я принудиш да си стои вкъщи и да търка подовете, докато собствената й дъщеря обикаля по баловете и танцува с принцове. Отвърнах й, че сигурно е права, но обещах да те помоля да й разрешиш да си носи стъклените пантофки поне вкъщи.

— Кори!

Момичето със смях прегърна майка си и най-после стана сериозно:

— Даяна смята, че изглеждаш чудесно. Наистина те харесва. Попита ме дали си строга и аз й обясних, че понякога ти се случва да си такава, но после те обземат угризения и за компенсация изпичаш няколко тави сладки.

— Наистина ли каза, че ме харесва?

Кори кимна и обясни:

— Майка й починала, когато Даяна била едва петгодишна. Не мога да си представя как бих могла да живея без теб, мамо…

Мери още по-здраво прегърна дъщеря си и я погали по косата:

— Даяна не е имала голяма част от преимуществата, на които си се радвала ти. Запомни това, скъпа. Да разполагаш с много дрехи и огромна спалня не е същото като да имаш баба и дядо, в чиято къща да живееш и които да те обичат и да те учат на всичко.

Усмивката на момичето помръкна:

— Понякога толкова ми липсват!

— На мен също.

— Разказах на Даяна за дядо и баба и тя пожела да се запознае с тях. Ще може ли да я заведа в Лонг Вели?

— Разбира се. А можем да помолим Робърт да ги покани на гости.

Мери се изправи и тръгна към вратата, но колебливият глас на дъщеря й я спря:

— Мамо, Даяна смята, че мога да казвам на Робърт „татко“. Той дали ще има нещо против?

— Мисля, че много ще му хареса! — Лицето й стана тъжно и тя добави: — Да се надяваме, че някой ден и Даяна ще поиска да ми казва „мамо“.

— Утре — с хитра усмивка отвърна Кори.

— Какво утре?

— Започва да ти казва „мамо“ от утре.

— О, Кори, нали е чудесна? — изхлипа Мери и очите й се наляха със сълзи.

Кори многозначително вдигна очи към тавана и поясни:

— Идеята за това беше моя. Тя само каза, че не би имала нищо против да се обръща към теб така.

— Ти също си чудесна — засмя се госпожа Фостър и целуна дъщеря си. Изгаси лампата, излезе в коридора и затвори вратата.

Кори остана да лежи, унесена в мисли. Дали Даяна вече спеше?

След няколко минути момичето се надигна. Бързо навлече стар фланелен халат над пижамата, украсена на гърдите с надпис „ДА СПАСИМ КОСТЕНУРКИТЕ“.

В коридора беше тъмно като в рог. Кори опипом пое към стаята на Даяна. След малко пръстите й докоснаха рамката на вратата и тя посегна да почука, но в същия миг скочи уплашено назад. Вратата сама се отвори. От гърдите й се изтръгна вик на ужас.

— Тъкмо идвах да проверя дали си будна — обясни шепнешком Даяна и я покани в стаята си.

— Баща ти разговаря ли с теб тази вечер? — попита Кори, присядайки на крайчеца на леглото. Очите й с възхищение се спряха на бледорозовата, обточена с бяла дантела нощница на Даяна и върху пантофките в същия цвят.

Даяна кимна и приседна до нея:

— Да. А майка ти говори ли с теб?

— Ъ-хъ.

— Мисля, че те са се страхували, да не би да не се харесаме.

Кори прехапа устни и на един дъх изрече:

— Дали се сети да попиташ баща си има ли нещо против да му казвам „татко“?

— Сетих се, разбира се. Идеята много му се понрави — отвърна Даяна, понижавайки глас, да не би приятното им среднощно парти да бъде прекъснато от неочаквана родителска намеса.

— Сигурна ли си?

— Да. Всъщност той направо беше шокиран. — Тя сведе очи към скута си, после ги вдигна и потърси погледа на Кори. — А ти спомена ли пред майка си, че искам да я наричам „мамо“?

— Да.

— Тя каза ли нещо?

— Каза, че си чудесна — отвърна малко троснато Кори, твърдо срещайки погледа на Даяна.

— Нещо друго каза ли?

— Не можа, защото се разплака.

Двете момичета се спогледаха усмихнати, после едновременно се проснаха по гръб на леглото.

— Мисля — каза Даяна след кратко мълчание, — че от това ще излезе нещо страхотно!

Кори убедено кимна.

— Наистина страхотно!

По-късно същата вечер Кори лежеше в леглото си и се чудеше, че двете с Даяна така лесно бяха постигнали съгласие. А сутринта дори не можеше да допусне, че подобно нещо е възможно. Откакто бащата на Даяна се ожени за майка й след двуседмично познанство и ги доведе в огромната си къща в Хюстън, Кори с ужас очакваше момента, в който щеше да се изправи пред новата си сестра. От малкото, което беше узнала за дъщерята на Робърт Фостър, се беше настроила да се срещне с момиче, с което най-вероятно щяха да се намразят от пръв поглед. Освен, че беше родена и израсла в богатство и разкош, Даяна беше и с една година по-голяма от доведената си сестра, а когато Кори тайно се промъкна до стаята й и хвърли любопитен поглед вътре, направо я полазиха тръпки от идеалните чистота и ред. От всичко видяно и чуто си беше съставила мнение, че Даяна ще е перфектна до непоносимост, както и абсолютна снобка. Нещо повече, беше убедена, че богатата глезла ще сметне новата си сестра за тъпа селяндурка.

Видът на Даяна, когато се появи във фоайето тази сутрин, оправда най-лошите й страхове. Госпожица Фостър беше дребничка, с тънко кръстче, изящни бедра и добре оформен бюст, а това накара Кори да се почувства като деформирана плоскогърда гигантка. Даяна беше облечена като манекен — с къса жълто-кафява пола, фини бежови чорапогащи, блуза на сини и жълти карета и жълто-кафяво сако в модна кройка, с пришита към горния джоб емблема на престижния колеж, в който учеше. Кори беше в износени джинси и спортна блуза.

Но въпреки абсолютната убеденост на Кори, че Даяна ще се окаже надута и високомерна, заварената й сестра направи първата стъпка. Даяна искрено се възхити от рисувания на ръка кон върху блузата на Кори и призна, че винаги си е мечтала да има сестра. Още същия следобед беше завела Кори в дома на семейство Хейуърд, за да може момичето да снима конете с новия фотоапарат, подарен й от Робърт Фостър.

Даяна дори не се засегна от факта, че баща й беше подарил на новата й сестра скъп фотоапарат, нито се притесни, че ще трябва да споделя вниманието му с още някого. А дори и да мислеше, че Кори е тъпа селяндурка, определено не го беше показала. Другата седмица Даяна щеше да я заведе на партито по случай рождения ден на Барб Хейуърд, където всички щяха да яздят прекрасните коне. Беше я уверила, че нейните приятели ще я приемат като една от тях, и тя искрено се надяваше по-голямата й сестра да се окаже права.

Последното всъщност нямаше кой знае какво значение, след като Кори се беше сдобила със сестра почти на нейната възраст. Беше доволна, че ще има с кого да споделя вълненията си и да прекарва голяма част от времето си. А и тя имаше какво да предложи на Даяна. Първо, по мнението на Кори момичето беше живяло ужасно затворено и предпазвано от всичко. По-рано същия ден Даяна й беше признала, че никога през живота си не се е катерила по високи дървета, нито пък е яла грозде направо от храста, нито е хвърляла камъчета по спокойната повърхност на някое езеро.

Кори затвори очи и въздъхна с облекчение.