Джуд Деверо
Ангел за Емили (10)

Десета глава

Петък вечер, помисли си Емили, като се отпусна назад във ваната и затвори очи. Разбира се, всичко, което бе направила през тази седмица, бе погрешно, но въпреки това трябваше да признае, че изживя най-интересната седмица през живота си. Не толкова хубава, както би било, ако я бе прекарала с Доналд, напомни си тя, но все пак бе наистина изключителна.

Когато Майкъл се бе появил в библиотеката във вторник, тя се бе ужасила, че някой може да го разпознае. Представяше си го как лежи в локва кръв на тротоара, а около него са застанали агентите от ФБР и мафиотите с автоматични пистолети. Или каквито и там пистолети имат днес, помисли си тя. Но след един много нервен следобед и след като никакви стрелци не се появиха, тя започна да се успокоява.

Е, би могло и така да се каже. Но всъщност нямаше и две минути спокойствие, след като Сюзън Шърли напусна библиотеката и започна да разпространява клюката, че подходящ почти ерген седи в библиотеката.

Грийнбрайър бе град, почти всички жители, на който пътуваха, за да работят другаде, и през цялата седмица в него имаше много малко мъже. Повечето от тях бяха като Доналд и имаха апартаменти в окръжния град, където живееха през седмицата, и се връщаха вкъщи в петък вечер с куфарчета, пълни със служебни документи.

— Това е военен град — бе казала Айрин. — Всеки понеделник мъжете отиват да воюват и се връщат обратно през уикенда, изтощени от битката.

Емили не смяташе Грийнбрайър за толкова лош, но понякога във въздуха се носеше ароматът на глад за мъже.

Така че в мига, в който се разнесе клюката, че възрастен хетеросексуален мъжки екземпляр е в града, той веднага стана атракцията на годината.

И колко много му харесваше на Майкъл, помисли си Емили с истинско отвращение, като прокара гъбата по левия си крак. Той се наслаждаваше на всяка секунда от вниманието, с което го обграждаха, независимо дали бе проявено от самотни жени или от деца, които рядко виждат бащите си.

В края на онзи пръв ден Майкъл се отказа от опита си да прочете купчината документи, предоставени му от Емили, което, подозираше тя, изобщо не бе саможертва, и обърна внимание на жителите на Грийнбрайър. По обед вече бе изоставил документите и се бе преместил в най-хубавия кът на библиотеката, където Емили бе обсебила детския отдел. Там имаше столове и големи възглавници за пода, както и дебел килим, за който три месеца бе молила един търговец да го дари на библиотеката.

Докато Емили подпечатваше книга след книга, тъй като сякаш целият Грийнбрайър си бе изнамерил причина да е тук, Майкъл сформира нещо като ремонтна работилница в библиотеката. Началото бе поставено много невинно, когато падна главата на куклата на едно дете, което стоеше до майка си, дошла да поздрави Майкъл с добре дошъл в града. Майката — разведена и отглеждаща дъщеря си сама — не забеляза големите, пълни със сълзи очи на детето, което погледна към обезглавената си кукла. Но Майкъл забеляза. Той коленичи, взе двете части на куклата и ги съедини отново.

Майката говореше нервно, без да казва кой знае какво, опитвайки се само да направи добро впечатление, докато Майкъл виждаше само детето.

— Знаеш ли някакви приказки? — прошепна малкото момиченце, като гледаше Майкъл с големите си тъмни очи.

— Знам много приказки за ангели — тихо отвърна той — и което е по-важно, искам да ти разкажа няколко от тях.

Детето кимна и подаде ръка на Майкъл, а после го последва в детския ъгъл. Майката на детето премигна няколко пъти, после се обърна към Емили и я попита дали може да остави дъщеря си за малко, докато изпълни няколко поръчки.

— Ами… — започна Емили. Тя нямаше навик да позволява библиотеката й да бъде използвана като дневна детска градина, но когато погледна Майкъл и детето, седнали и двамата на пода и увлечени от някаква история, която той разказваше, Емили отговори: — Да, разбира се, детето може да остане.

Оттам нататък нямаше спиране. Деца от целия град се появяваха със счупени играчки, жадни да чуят какво ще им разкаже Майкъл.

В три следобед Емили се обади на помощничката си и я помоли да дойде на работа, тъй като се нуждаеше от помощта й. Гидра бе така изненадана от молбата й, че не каза нито дума и пристигна толкова бързо, че Емили не посмя да я попита с каква скорост е карала.

— Всемилостиви боже! — възкликна Гидра, а големите й кафяви очи се разшириха от изненада, като обхвана с поглед пълната библиотека. — Кой е той?

Помощничката й бе по-висока от Емили с трийсет сантиметра и тежеше с петдесет килограма повече, но бе най-великодушният човек, когото Емили познаваше. Тя живееше на края на града със съпруг, който се появяваше от време на време, и имаше двама сина — тийнейджъри, които не знаеха да правят нищо друго, освен да ядат и да гледат телевизия по цял ден. Гидра често казваше на Емили, че ходенето на работа е най-голямото удоволствие в живота й.

— Братовчед ми — отвърна Емили над главите на трите жени, които стояха пред бюрото й и чакаха да подпечатат книгите си. — Ще поработиш ли тук, докато намеря някои книги за посетителите?

— Разбира се — каза Гидра, все още с широко отворени очи, вторачени в главата на Майкъл, която единствено стърчеше над децата. — Той да не е Хамелнския музикант?

— Той е ангел — отвърна без да мисли Емили, а после погледна Гидра и повдигна рамене, преди да изчезне между лавиците. И щом вече не бе вързана за бюрото тя стана като всички други жени, тълпящи се в библиотеката — умираше да разбере какви истории разказва Майкъл.

Понесла куп книги, Емили се спря в края на групичката и се заслуша. Не знаеше какво очаква да чуе. Може би религиозни истории или поне такива от Библията. Но той им разказваше за американската история. Като изключим факта, че им разказваше за Гражданската война от гледна точка на човек, присъствал там.

Освен това можеше да отговори на всички въпроси на децата. Какво са яли по време на войната? Как са ходили до тоалетната? Техните татковци в града ли са работили? Обичали ли са видеоигри?

Нищо не можеше да затрудни Майкъл и без да се замисля, Емили си запроправя път напред, тъй като имаше един-два въпроса, които би искала да зададе. Но когато Майкъл вдигна глава и й намигна, тя си спомни за задълженията си и отнесе книгите на чакащите читатели.

Гидра подпечатваше книгите със замах.

— Мисля, че е по-добре да затвориш прозореца, тъй като твоите документи се разпиляват по цялата маса — отбеляза тя, като кимна към далечния ъгъл, където бяха струпани материалите на Емили върху трагедията на Мадисън.

Напълно ужасена, Емили забеляза, че страниците се отгръщаха една по една, сякаш няколко невидими души ги четяха. Докато гледаше, една дебела папка бе взета от купчината, сложена на масата и корицата й бе отгърната.

Като се опитваше да не тича и да не привлича вниманието към себе си, тя въпреки това се спъна в два стола, докато си проправи път до тях.

— Престанете! — изсъска към масата. — Ще уплашите читателите ми. — Книжата веднага спряха да се местят.

Би трябвало да се почувства по-добре, след като ги накара да спрат, каза си тя. Но вместо това се почувства така, сякаш току-що бе отказала на двама посетители правото да използват библиотеката. Само защото на тези двамата им липсваха тела, нямаше право да ги възпира, нали?

— По дяволите, по дяволите и още веднъж по дяволите! — измърмори Емили, а после издърпа голям корков параван от ъгъла и го сложи около масата. — Продължавайте — каза с отвращение. — Но ако някой мине покрай вас, веднага преставате да прелиствате страниците, ясно ли е?

Емили не бе сигурна, но й се стори, че когато се извърна, чу мъжки глас да казва: „Благодаря“. Тя вдигна ръце.

— Е, чудесно. Сега помагам на призраци да се справят със скуката си.

Гидра кимна към паравана:

— На кого говореше?

— На себе си — отвърна Емили. — Сложила съм изследването си за Мадисън там и не искам никой да го пипа.

Отдалечи се, преди Гидра да я попита защо не прибере документите обратно в канцеларията си. И какво трябваше да й отговори — че предпочита тези двама мъртъвци, единият от които може би е убиец, да стоят далеч от канцеларията й ли?

Е, днес бе петък, а в библиотеката в продължение на четири дни бе истинска лудница. Жените бяха дошли да видят Майкъл, а очите им бяха пълни с надежди за дивна романтика и обяснения в любов. Или поне това виждаше в очите им Емили. Но дните минаваха и нещата се променяха.

— „Нека малките деца да дойдат при мен“ — бе казала Гидра в сряда следобед, като погледна как Майкъл се смее с децата и им показва някаква игра от петнайсети век. — Точно този цитат от Библията ми напомня той. Иска децата да отиват при него. Също като Исус.

— Мисля, че Майкъл е на друго ниво — кратко й бе отвърнала Емили, докато мъкнеше още една купчина книги към бюрото си.

— Ниво? — усмихнато повдигна вежди Гидра. — Мисля, че ревнуваш, Емили. И го намирам за доста странно, като се има предвид, че си сгодена и ще се жениш за Доналд. Между другото как е той? Как му харесва идеята за това, че живееш с тази великолепна грамада от мускули и черна коса?

Емили сложи книгите на бюрото, без да каже нито дума в отговор.

— Е, добре — отвърна Гидра. — Ако по цвета на лицето ти може да се съди нещо, то тогава бих казала, че господин Телевизионна звезда не знае нищо за този… а-а… твой братовчед. Кажи ми пак какви точно са роднинските ви връзки?

Емили се зачуди как е могла да харесва чувството за хумор на Гидра.

— По майчина линия — отвърна мило тя. — Имаме една и съща прабаба.

— О! — възкликна Гидра, докато набързо подпечата три книги. — Това същата прабаба ли е, която ходила на училище с моята прабаба? Същата, която се омъжила за онзи мъж от Тулса и имала само една дъщеря, която бе майка ти? За тази прабаба ли говориш?

— Мразя малките градчета — промърмори Емили и изчезна между лавиците с книги.

Само вечер тя прекарваше известно време с Майкъл, и то само защото се държаха като бегълци и се измъкваха тайно. Във вторник, като затвори библиотеката, отпред вече чакаха няколко жени, понесли съдини с топло ядене.

— Реших, че след като сте работили цял ден и имате гост, ще ви е нужна малко помощ в кухнята — каза една от тях, а Емили нямаше представа коя е тя. Но на безименния й пръст имаше бяла ивица, която подсказваше, че съвсем наскоро оттам е махната венчална халка.

— Благодаря ви, но… — започна Емили, а Майкъл вече бе взел съда с яденето от жената и се усмихваше очаровано.

— А тук са името, адресът и телефонният ми номер — каза тя. — Така че да може да ми върнете съда.

Като се имаше предвид, че яденето бе в алуминиева съдина за еднократно ползване, Емили й се усмихна едва-едва.

— Разбира се — промърмори тя. — Колко мило от ваша страна! — После погледна към Майкъл. — Ще тръгваме ли?

Докато вървяха към апартамента й, четири коли със сами жени-шофьорки минаха по улицата и напомниха на Майкъл за някакви покани, които бил приел. Когато стигнаха до вкъщи, имаше пъхнати седемнайсет бележки между вратата и касата.

— За теб — рече Емили и ги мушна всичките в ръцете на Майкъл.

Щом се озова вътре, тя веднага отиде в спалнята с намерението изобщо да не се покаже оттам. Не знаеше защо е сърдита, но точно така се чувстваше. Когато Майкъл отвори вратата на спалнята й, без да почука, започна да му обяснява, че това е нейната запазена територия, но вместо да продължи, за свой ужас, избухна в сълзи.

Майкъл веднага седна на леглото до нея и я придърпа в прегръдките си.

— Всичко е наред — погали я той. — Никой няма да ме намери.

— Не е заради това — промърмори тя, като изтри сълзите с опакото на ръката си. — А… — Всъщност нямаше представа какво става с нея, но то имаше връзка с това, че Майкъл вече не бе нейна лична, скрита собственост, а тя в никакъв случай и при никакви обстоятелства не искаше да си признае това.

— Хайде да си вземем вечерята и да избягаме в гората — предложи Майкъл, като все още я държеше в прегръдките си. — Искам да бъда само с теб и искам да ми разкажеш всичко, което направи днес, а аз ще ти разкажа за децата.

— И за онези жени — измърмори тя, като звучеше точно като малко момиче.

— Знаеш ли, Емили, нито една от тях няма твоето добро сърце. Нито една от тях не притежава чистотата на твоята душа или щедростта ти. Е, някои бяха истински… Как се наричаха онези риби, за които вие, простосмъртните, мислите толкова често?

Тя се канеше да каже „делфини“, но знаеше, че той има предвид акулите.

— Акули?

— Точно така. Те не ме харесват, нито пък искат да ме опознаят. Те просто търсят мъжкар.

Ако бе започнал да й говори, че е най-красивата жена в града, както повечето мъже биха направили, нямаше да му повярва. Но той говореше за сърцето й, какво вижда вътре в нея.

Преди да може да му отговори, на вратата се почука и тя вдигна глава с гримаса.

— Сложи си дънките — онези с дупката отзад, — а аз ще купя още храна. После ще избягаме — каза той, докато отиваше към входната врата. — Алфред и Ифреим ми казаха някои неща днес, а за утре искат хартия и моливи, така че да могат да си водят бележки.

Емили отвори уста да попита кои са Алфред и Ифреим, но и без това знаеше.

— Не трябва да позволяват на никого да ги види да пишат — извика тя след него. А когато се усети какво бе казала току-що, се разсмя. Хората не трябваше ли да се страхуват от призраци? Стана и отиде до гардероба, за да вземе съдраните си дънки.