Джуд Деверо
Ангел за Емили (8)

Осма глава

Грийнбрайър се бе свил в малка падина, наречена от незапомнени времена Чаената чашка — името се бе запазило с годините. За съжаление повечето хора сега го споменаваха например в следния контекст: „Едва чакам да се измъкна от дъното на тази Чаена чашка“. Докато Емили смяташе мястото за спокойно, всички останали го мислеха за скучно. Най-скучното градче в Америка — така го наричаха някои. Шегуваха се и с пистолета на шерифа Томпсън, който бил ръждясал в кобура му, тъй като не го използвал.

Пътят към града се спускаше по стръмен склон, а изходът от него бе по един хълм, който само най-упоритите колоездачи можеха да изкачат. Другите две страни на града бяха обградени със стръмни скалисти планини, които можеха да бъдат изкачени само с дебели въжета и метални скоби.

В дъното на тази падина бе разположен Грийнбрайър, където живееха двеста и шестнайсет души (ако не споменаваме, че госпожа Шърли бе бременна отново) и всички казваха, че единствено инерцията кара хората да стоят тук. Просто те са прекалено мързеливи, за да се преместят някъде другаде. С изключение на малцината жители, които обслужваха няколкото магазина в градчето, всички останали работеха в окръжния град. Повечето бяха като Доналд и прекарваха там цялата работна седмица, а се връщаха в Грийнбрайър само за уикенда.

Едно от малкото неща в градчето, които привличаха посетители, бе библиотеката. Миналия век Андрю Карнеги бе посетил малкото градче Грийнбрайър, намерил го бе за прекрасно и бе наредил една от красивите му библиотеки да бъде построена там. И точно тази чудесна стара сграда Емили наричаше своя, тя бе мястото, откъдето тормозеше непрекъснато щатските и федералните власти да й отпускат пари, за да купува книги за малката си библиотека. Тя пишеше на автори и се молеше за екземпляри, постоянно вадеше душата на издателите. Всяка година ходеше на Панаира на американските книгоиздатели и мъкнеше у дома купища безплатни книги, за да ги сподели със своите постоянни клиенти.

В резултат на безспирните усилия на Емили библиотеката в Грийнбрайър бе най-богатата малка библиотека в щата. Хората пропътуваха много километри, за да слушат сказки, да чуят автори да четат книгите си, да гледат изложби на книги за изкуството и всичко останало, което Емили измисляше, за да привлече хората в своята библиотека.

Може би за другите жители Грийнбрайър бе място, което те искаха да напуснат, но не и за Емили. Тя обичаше градчето и хората в него сякаш бяха нейното семейство, което всъщност и бяха. След като и двамата й родители бяха мъртви, нямаше нито брат, нито сестра, както и никакви други роднини, всичко, което й оставаше, бяха Доналд и това градче.

Но сега, изглежда, имаше и този мъж, седнал до нея, помисли си тя и го погледна. Той изглеждаше погълнат от музиката по радиото и продължаваше да сменя станциите, задавайки непрекъснато на Емили въпроси за всичко, което чуеше. Тя постоянно си напомняше, че той само се преструва, че е преживял целия си живот, без да чуе за кънтри, за опера или дори за рокендрол.

Когато влезе в Грийнбрайър, вече бе късно и тя се радваше, че е тъмно, тъй като не искаше никой да види непознатия в колата й. Щеше да бъде най-добре за всички никой да не го вижда, дори да не го разпознаят, тъй като Доналд би могъл да не я разбере много добре.

Апартаментът й бе от тази страна на Грийнбрайър и това също я радваше. Беше в доста голяма сграда, или поне голяма за мащабите на градчето. На приземния етаж имаше магазин за хранителни стоки, поща и железарски магазин. Следващият етаж бе разделен на два апартамента; единият бе нейният, а другият — на Доналд.

Скоро след като се срещнаха, Доналд бе решил, че иска да има местенце, където да може да прекарва уикендите далеч от големия град. Освен това знаеше, че за политическата му кариера щеше да бъде по-добре, ако идваше от малко градче, а не би могло да се намери по-малко от Грийнбрайър. Така че бе наел апартамента над железарския магазин.

Откакто бе започнал да идва в малкото градче през уикендите, двамата бяха станали неразделни. Е, неразделни поне докато бяха в Грийнбрайър. Емили бе отишла само веднъж в големия град заедно с него, за да види къде работи, да посети градския му апартамент с огледални стени и да се запознае с колегите му. И този единствен път се бе оказал достатъчен. Беше се почувствала безполезна и не на място сред всичките тези високи слаби жени, носещи черни костюми с подплънки на раменете и къси поли. Емили, със своята пъстра рокля, се бе почувствала като краварка, случайно попаднала в дворец.

След това двамата с Доналд никога не го обсъдиха, но сякаш без да го изричат с думи, съществуваше негласно споразумение тя да стои в Грийнбрайър и да го чака, когато той се връща през уикендите. „Моята жена за почивните дни“, често я наричаше той. „Само да няма госпожа и за работните дни“, шегуваше се тя. На което той отвръщаше, че Емили го изтощавала толкова много през уикенда, че имал нужда от цяла седмица, за да се възстанови — и тогава и двамата се разсмиваха.

А сега тя щеше да влезе в апартамента си — като се има предвид, че този на Доналд бе точно срещу нейния — с мъж, който всъщност й бе напълно непознат. Като изключим това, че понякога, щом го погледнеше, се чувстваше така, сякаш го бе познавала цял живот.

Като закара колата зад сградата, тя паркира на най-тъмното място. Нямаше да е зле никой в града да не разбере, че се е върнала. В края на краищата за нея се предполагаше, че прекарва дълъг романтичен уикенд с мъжа, когото обича. Е, наистина бе дълъг и всичко друго, но не и романтичен, освен ако някой не смяташе куршумите, бомбите и скачането през прозорец за романтично.

— Да, точно тук е — обади се Майкъл. Гласът му бе почти благоговеен. — Виждал съм това място хиляди пъти, когато са те докарвали или си се прибирала пеш от библиотеката.

— Ти никога не си бил тук преди — каза тя по-твърдо, отколкото възнамеряваше, но в момента бе малко нервна. Какво я бе накарало да доведе този мъж в дома си? И сега, когато вече бе тук, какво щеше да прави с него?

— Всичко ще бъде наред — каза Майкъл, като покри ръката й със своята и както винаги, Емили веднага се почувства по-спокойна. Обърна се, усмихна му се за миг, преди да излезе от колата.

Въпреки думите му, тя не бе подготвена за реакцията на Майкъл, когато той видя апартамента. Той едва не я блъсна, за да мине през вратата, протегна се точно към мястото, където трябваше, за да включи настолната лампа, а после започна да разглежда наоколо с широко отворени, смаяни очи.

— Да, да — промърмори той, — всичко си е на мястото. Не се е променило никак. Ето го бюрото, където пишеше писма на майка си. Емили, съжалявам за болката, която преживя, когато тя почина, но тя те очаква и вие ще се видите отново по-късно. О, ето я и масичката, за която наддавахте с онзи мъж на разпродажбата и ти спечели. Толкова се радваше, като я получи. А ето ги и твоите книги. Виждам те седнала… — Огледа стаята. — Къде е онова дълго нещо, на което лежиш и четеш?

Устните на Емили се бяха слели в права черта.

— Сложих канапето в апартамента на Доналд. Не ми харесва това, че си ме шпионирал. Мисля…

— Да съм те шпионирал? Защо мислиш така, Емили? За това изобщо не съм се сетил. Аз се грижа за теб, а как бих могъл да го правя, ако не те наблюдавам? О, а това! — каза той и вдигна стъкленото преспапие. — Спомням си кога си го купи. Беше на тринайсет и си мислеше…

— Бях на дванайсет — отсече тя, взе преспапието от ръцете му и го сложи отново на масата.

Но мъжът сякаш нехаеше за все по-растящия й гняв и тръгна към спалнята. За миг Емили остана като вкопана, като не знаеше дали да се ядосва, или да се смее.

Когато обаче го чу да отваря чекмедже в спалнята й, веднага взе решение. С ръце на хълбоците, стиснала устни, тя нахлу в спалнята и видя, че той е отворил гардероба й и прокарва ръце по дрехите й.

— Вън оттук! — изкрещя Емили, като тресна вратата толкова бързо, че почти прищипа пръстите му.

Майкъл ни най-малко не се обезпокои.

— Трябва да си сложиш онази червена рокля, Емили. С нея изглеждаш страхотно. Аз бях този, който те накара да я купиш.

— Всичките си клиенти ли шпионираш така? — попита тя, а после се усети и започна да се поправя: — Не че имаш клиенти, но… — Трудно бе човек да е вбесен, когато трябваше да се правят толкова уговорки към всяко изречение.

Изведнъж той спря да се движи и погледна към леглото й. За миг докосна бялата покривка, която бе купила преди години в едно малко магазинче горе в планините.

— Емили, чувствам се толкова особено. Чувствам се толкова странно. Чувствам…

Когато се обърна да я погледне, човек не би могъл да сбърка страстта в очите му с нищо друго.

Тя инстинктивно заотстъпва назад.

— Виж, мисля, че е по-добре да си вървиш. Или аз ще си отида. Или…

Като се извърна настрани, той прикри очи от нейните.

— Значи така става — промълви тихо. — Сега вече ви разбирам малко по-добре вас, смъртните.

Нямаше съмнение за какво говори.

— Не мисля, че можеш да останеш тук.

Той вдигна глава, а очите му светеха:

— Емили, никога няма да се наложи да се страхуваш от мен. Обещавам ти.

Изражението на лицето му се бе успокоило със същата бързина, с която бе пламнало, и той се усмихна.

— А сега — хайде да починем малко. Тези ваши тела са много слаби. Непрекъснато се нуждаят от презареждане и почивка.

— Къде ще спиш? — попита тя, а гласът й издаваше колко е нервна.

— Не там, където ми се иска — отвърна той, като усмивката му бе толкова закачлива, че тя се разсмя, а смехът я отпусна.

— Престани да флиртуваш с мен. Ще разпъна дивана във всекидневната и ще спиш там. А утре сутринта ще отидем да видим къщата. После можеш да си вървиш.

— Разбира се, Емили. Ще си тръгна веднага щом ми кажеш. Никога не съм искал да ти се натрапвам.

— Престани! — почти извика тя. — Мили боже, ако не престанеш с това твое свято поведение, ще…

— Аз не съм светец, Емили — отвърна той с блестящи очи. — Аз съм… — Млъкна, а после се захили: — Аз съм мъж, на когото много му се спи. А вие, простосмъртните, не слагате ли нещо на кушетката, преди да легнете на нея?

Когато Емили отиде да вземе чаршафите, още веднъж се попита какво, в името на вси светии, прави!

 

 

Събуди се от докосването на нечия ръка по косата й и инстинктивно се гушна в нея. Едва бе отворила очи и видя красив тъмнокос мъж с огромни крила от двете страни на тялото му.

— Майкъл — прошепна тя, а после се усмихна, като почувства целувка до устните си. — Нима всички ангели се казват Майкъл? — промърмори сънливо.

— Само най-добрите от нас.

Отне й само секунда да се разсъни и тя рязко се надигна, като удари главата си в неговата, докато той се канеше да приседне до нея.

— Какво правиш? — изсъска му ядно.

— Дойдох да те събудя, а ти лежеше там и изглеждаше толкова красива, и… — Очите му бяха широко отворени от учудване. — Емили, мисля, че току-що се поддадох на изкушението.

Той изглеждаше толкова шокиран, че тя не можа да се въздържи и се разсмя. Беше ранна сутрин, за да се ядосва човек.

— Нямаше ли и един друг ангел, който направи това? И не го ли изхвърлиха, знаеш откъде?

— Емили, с това изобщо не бива да се шегуваме. От мен не се очаква да се поддавам на съблазънта. Мога… мога да изпадна в голяма беда.

Независимо от всичко, Емили бе доволна от изписания по лицето му ужас, който се усещаше и в гласа му. Коя жена не бе мечтала да е толкова секси, че да съблазни красив мъж и да го вкара в грях?

— Е, добре… — каза тя, после седна и се протегна, като знаеше прекрасно, че нощницата й се опъва по гърдите, когато го прави.

Майкъл повдигна вежди.

— Мисля, че в дома ти е влязъл зъл демон и точно в този миг е обзел душата ти. Емили, не си ли омъжена жена?

— Сгодена — отвърна му бързо. — Само сгодена. — Когато видя, че той почти я бе подмамил да се отрече от Доналд, тя го замери с една възглавница. — Марш оттук! Трябва да взема душ и да се облека.

Лицето му бе сериозно.

— Няма нужда да ме изхвърляш навън, тъй като съм те виждал да взимаш душ и преди. Любимият ми момент е, когато търкаш с шампоан нагоре-надолу краката си и какво е онова розово нещо, което мажеш по закръгленото си малко…

— Вън! Марш оттук! Веднага, преди да те предам в полицията за това, че изпитваш сексуално удоволствие, като наблюдаваш тайно хората.

Майкъл спря до вратата.

— А искаш ли да ти разкажа за един подобен случай, докато си вземаш душа? — Едва успя да затвори вратата, преди още една възглавница да полети към него. Тя го чуваше как се смее, докато отива към кухнята.

Вече в банята, Емили започна да си задава въпроса какво ще прави с този мъж. Като погледнеше назад към последните дни, май се бе опитала да се отърве от него. Или не беше? Но всеки път, когато се опитваше да избяга, нещо, някаква сила я задържаше.

Трябва да се обадя на Доналд и да го попитам какво да правя, помисли си тя, но съвсем ясно си представи гнева му. „Ти си подслонила един от десетте най-търсени престъпници в апартамента си, Емили? ФБР търси този човек, а ти планираш да посетиш обитавана от духове къща с него? Какво ти става? Казваш, че той бил ангел и се е грижил за теб от векове? О, да, в такъв случай разбирам.“

Не, Емили някак си не можеше да си представи Доналд толкова разбран и отзивчив. Но в края на краищата беше прав, нали?

От друга страна, какво можеше да направи с този човек? Да го изостави на улицата и така да помогне някой да го хване? Без съмнение имаше огромна награда за него и всеки би искал да я получи. Но не би могла да продължава да се събужда с неговите целувки, нали?

Почти чуваше майка си да казва: „Поне веднъж вземи решение с главата си, Емили, а не със сърцето си.“ Да приюти скитник, макар и временно, наистина бе решение, взето под напора на чувствата.

Но тя наистина искаше да открие каквото може за старото имение Мадисън. Дали наистина бе обитавано от духове, или това бяха само измислици на хората? И ако в него имаше духове, то чии бяха те? И какво се бе случило с тялото на мъжа, заради убийството, на когото капитан Мадисън е бил екзекутиран?

Тя спря душа и сграбчи една хавлия. Но как би могъл човек, търсен от ФБР, да знае дали в една къща има духове, или няма? — помисли си сърдито. Само ако повярваше на приказките му за това, че е ангел, щеше да повярва, че…

Като подсуши с хавлията косата си, тя взе сешоара. Майкъл Чембърлейн не беше ангел. Той просто притежаваше известни ясновидски способности и умееше да кара хората да вярват, в каквото си поиска.

Въпреки това, докато си слагаше малко гланц на устните, тя си помисли колко хубаво би било да посети старото имение Мадисън с друг човек. Доналд й се бе присмял, когато го бе помолила да дойде с нея, а всичките й приятелки категорично бяха й отказали. Което, разбира се, бе само нейна грешка, като се има предвид, че им бе казала какво се случи, когато бе посетила къщата сама.

Да, помисли си, ще го накарам да дойде с мен в къщата, а после ще реша как да се отърва от него. И то тази вечер. Щеше да се наложи да измисли нещо тази вечер, тъй като утре трябваше да отива на работа, а той не можеше да остане в апартамента й сам.

След като най-после взе разумно решение, Емили се почувства по-добре, отиде в спалнята и измъкна едни дънки и тънък пуловер. Обикновени дрехи, каза си. Е, като изключим може би това, че пуловерът се бе свил малко от прането и й бе леко тесничък, а дънките имаха цепка точно по извивката на задните й части, където ги бе закачила на един пирон преди няколко години. Оттогава бяха захвърлени в дъното на гардероба й. Доналд не обичаше тя да се облича в дънки, а още повече в цепнати близо педя дънки, и то на задните й части.

Като се чувстваше малко нервна заради облеклото си и се самоубеждаваше, че наистина трябва да се преоблече в нещо по-подходящо за възрастта си, тя отвори вратата само за да се закове на място от ужас. Чистата й кухня изглеждаше така, сякаш хладилникът бе експлодирал. Навсякъде имаше храна; търкаляха се полуотворени консерви; пакет с яйца бе преобърнат и по кухненския шкаф се стичаха жълтъци. На котлона пушеше някакъв тиган, а съдържанието му гореше. Точно когато Емили видя пълната бъркотия, пожарната аларма се включи.

— Всичко изглежда толкова лесно, когато ти го правиш — извика Майкъл, застанал в средата на бойното поле, и я погледна объркано. После потърси алармата. — Полицията ще дойде ли сега?

Емили изтича до килера, за да вземе метлата и да изключи алармата.

 

 

— Емили, толкова си красива, когато си ядосана — тъкмо казваше Майкъл от предната седалка на колата.

— Това е най-старата реплика в света — отвърна тя, стиснала устни. — И да знаеш, че ти ще почистиш кухнята.

— С удоволствие — съгласи се той, но не преставаше да се усмихва. — Може би ще ме научиш как да готвя.

— Няма да си тук чак толкова дълго време. Всъщност ще трябва да си тръгнеш довечера.

— Да, разбира се. Може би ще се кача на самолет. Би било хубаво да полетиш в едно от тези тела.

— Къде ще отидеш? — попита го, без да се замисля.

Той я погледна с блеснали очи.

— Не знам. Ти къде би искала да отидеш?

Тя отвори уста да каже Париж, а после го погледна.

— Доналд и аз искахме да отидем на палатки в Скалистите планини.

— Наистина ли? Колко интересно! Смятах те по-скоро за интелектуален тип. Бих си те представил например в Рим. Или не, почакай — по-точно в Париж.

Емили не му отвърна нищо, но погледна напред.

— Ето я — каза тя и кимна към старата къща на хълма.

Построена през 1830 година, къщата бе огромна и строена безразборно. Емили често си мислеше, че репутацията й на обитавана от духове се носеше само защото бяха минали много години, без тя да бъде поддържана. Почти всеки прозорец бе счупен, а и покривът се бе продънил на много места. Имотът принадлежеше на общината, но тя не можеше да си позволи, а и нямаше желание да се занимава с поддръжката му.

— Хубава къща — каза Майкъл, докато наблюдаваше Емили. — Но ти винаги си харесвала големите къщи, нали? Разказах ли ти за времето, когато бе една от камериерките на кралицата?

Тя нямаше да го слуша, нито да му вярва.

— Онази с червената коса. Носеше голяма… — Мъжът направи кръгово движение около врата си.

— Яка?

— Дантелена. О, кралицата толкова обичаше перлите! А ти обичаше нея. Тя се държеше много добре със своите прислужници, стига да не се омъжваха против волята й. Смяташе, че щом тя е трябвало да се омъжи заради страната си, то и другите жени трябва да направят същото.

— Елизабет — каза тихо Емили, като спря колата пред къщата. — Говориш за кралица Елизабет, нали?

— Предполагам. Човек трудно помни всичките. Обаче си спомням, че много ти харесваха къщите, в които живееше тя.

Докато изключваше двигателя, Емили видя как блестяха очите му и си даде сметка, че той разбира много добре интереса, който предизвика у нея с разказа си. Не че бе възможно, но всъщност нима наистина бе видял Двора на Елизабет? Ако го бе направил, то тогава би могъл да отговори на няколко въпроса, които измъчваха историците от векове.

— Отново се опитваш да се отклониш от въпроса, който обсъждахме — отвърна тя и се отпусна на седалката.

— Не, Емили, просто… — Не завърши изречението си и тя се почуди какво ли бе искал да каже. Почака, но той въпреки всичко не го довърши.

Емили излезе от колата и погледна към къщата. Навсякъде имаше табели: „Забранено влизането“, а по счупените прозорци на приземния етаж имаше заковани на кръст дъски, но те не можеха да я възпрат.

Когато Майкъл застана до нея, тя се опита да прозвучи възможно най-неангажирано:

— Всичко, което искам от теб, е да се разходиш из къщата и да използваш твоите… твоите способности, за да ми обясниш какво чувстваш. В тази къща са се случили ужасни неща, така че мисля, че съществуват силни вибрации. Надявам се, че ще можеш да ги почувстваш достатъчно добре, за да ми отговориш какво има там.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна също толкова сериозно той. — Но разрешено ли ми е да говоря с тези вибрации?

Знаеше, че й се присмива.

— Можеш да изчезнеш заедно с тях и всичките да живеете щастливо до края на света — мило му отвърна тя.

Майкъл се изкиска, а после тръгна по верандата. Емили го последва и щеше да стъпи на една изгнила дъска, но той я хвана за лакътя и я накара да я прескочи.

Тя извади от джоба си голям ключ и го пъхна в ръждясалата ключалка на входната врата.

— Не знам защо си правят труда да я заключват, след като и без това всички странят от нея. Само местните хлапета се приближават дотолкова, че да хвърлят камъни по прозорците, но като изключим това, мястото е доста изоставено.

— Боят се от духове, а? — попита Майкъл. Съзнаваше, че той се присмива на всички хора, присмива се на слабостите и страховете им от това, което не виждат.

— Не всички могат да бъдат просветени като теб — каза тя, като бутна с рамо вратата, за да я отвори. — Само защото нямаме твоята сила на възприятие не означава, че… — Канеше се да бутне за трети път, но Майкъл се протегна над главата й, сложи длан на вратата и тя се отвори лесно и безшумно.

За нещастие Емили вече се бе засилила за удара, така че връхлетя, препъвайки се, във вестибюла. Щеше да се просне по лице на пода, ако Майкъл не я бе хванал.

— Можеше да ме предупредиш — каза му, като изтърсваше дънките си от праха, останал от стената, в която се бе ударила. — И защо ме остави почти да си счупя рамото от блъскане, вместо да приложиш малко от твоята магическа сила за отваряне на врати?

Когато вдигна очи към Майкъл, се стъписа от изражението му. На лицето му бе изписан истински страх, докато се обръщаше бавно и оглеждаше грамадния вестибюл.

— Емили — тихо изрече той, — слушай ме, и то внимателно. Искам да се махнеш оттук и да го направиш веднага.

— Какво става? — попита тя и го погледна. Никога досега не бе виждала човек, на когото косата да е настръхнала от ужас, както на Майкъл.

— Не ми задавай въпроси, просто върви.

— Не и докато не ми кажеш какво става — отсече тя решително, с ръце на хълбоците. В края на краищата това бе нейната къща с призраци, нали?

— Този дух е много силно свързан със Земята, така че има и физическа сила. Той иска да убие това тяло. — Майкъл я изтикваше към вратата.

Отне й секунда да проумее какво й говори той.

— Теб? Искаш да кажеш, че възнамерява да убие теб?

Той не си направи труда да й отговори, тъй като я изтика през вратата.

— Само Господ може да разруши духа. Но телата са…

Не чу нищо повече, тъй като вратата, която иначе бе толкова трудна за отваряне и затваряне, сега се тресна бързо и го отдели от нея.

Емили веднага се опита да я отвори отново, но тя бе заключена и когато опита с ключа, той не влизаше в ключалката.

— Майкъл! — извика тя, блъскайки с юмруци по вратата. — Веднага ме пусни! — Но отвътре не й отговори никой, а и нищо не се чуваше. Емили отиде до един прозорец и се опита да надникне между дъските, но се виждаха само сенки.

Точно тогава долетяха звуците отвътре. Дъхът й секна, когато чу шум от нещо, което изсвистя във въздуха, а после се блъсна в дървения под с шумно пляс. Тя трескаво се опита да измисли какво да прави. Да се обади на шерифа и да му каже, че някакъв призрак е нападнал един ангел и трябва да дойде веднага и да направи нещо? Като например? — помисли си тя. И ако шерифът видеше Майкъл, нямаше ли да уведоми ФБР?

Емили отиде отново до вратата и я заблъска, но бе успяла да удари само веднъж, когато тя сама се разтвори. Внимателно, с разтуптяно сърце, младата жена пристъпи напред в тъмния вестибюл.

Вътре нямаше никой. Всъщност в къщата цареше тишина. Докато се оглеждаше наоколо, тя внезапно изпищя, когато едва не се блъсна в мечовете, които стърчаха от пода. Точно там, където бе стоял Майкъл, имаше забити на педя от дъските на пода три кавалерийски саби. И все още се поклащаха.

Емили се протегна и докосна най-близката сабя. Човекът, обесен за убийството, е бил капитан в Кавалерията на Съединените щати.

Тя изобщо не помисли какво прави, а само изкрещя: „Майкъл!“ и се затича нагоре по стълбите към втория етаж на къщата.

 

 

Без да я интересува изобщо кой или какво бе хвърлило долу онези саби, Емили профуча през къщата като ураган, разтваряйки със замах вратите на стаите и килерите. Преди години от архитектурната фирма във Филаделфия, която бе изготвила първоначалния проект на сградата и все още работеше в този бранш, бе успяла да се сдобие с копие от плановете на къщата. Беше ги разучила толкова подробно, че би могла да се разхожда из къщата със завързани очи.

— Майкъл, къде си? — извика. Гласът й отекна в празната къща, карайки я да се чувства по-малко самотна и уплашена от това, което усещаше около себе си.

Едва когато стигна до третия, последен етаж, разбра, че започва да изпада в истерия. Нима Майкъл бе изчезнал толкова бързо и безпрепятствено, както се бе появил в живота й?

Точно тогава някаква здрава ръка покри устата й, а друга я притисна толкова силно през кръста, че тя едва не се задуши. Емили започна да рита и да се бори с всичка сила.

— Ох! — изсъска Майкъл в ухото й. — Престани. От тези обувки здравата боли.

Тя отвърна на това, като захапа ръката му, принуждавайки го да я пусне, а после се извъртя вбесено към него:

— Къде беше? Търсих те из цялата къща. Можеше да ми се обадиш и…

Майкъл я сграбчи за ръката и я затегли след себе си.

— Има ли стълба нагоре? Към върха на тази къща? Не знам как беше думата.

— Таван. Да, има. В килера на онази стая има скрита стълба. Капитан Мадисън бил много потаен, що се отнася до личния му живот.

— Изобщо не ми споменавай името му — каза мрачно Майкъл, като продължаваше да я дърпа за ръката, докато влетя в спалнята и отвори със замах полускритата в стената врата. — Върви! — заповяда й, като я побутваше нагоре, а самият той вървеше плътно зад нея. — От тази стая сигурно има изход. Чувствам, че това не е затворено пространство.

— Да — отвърна тя. — Капитанът е имал тунел за бягство в случай на нужда, но не знам колко е запазен след толкова години. Къщата се руши.

— Мозъкът на този човек се руши — промърмори Майкъл под носа си, докато се изкачваха по стълбите към тавана на къщата.

— Мили боже! — възкликна Емили, оглеждайки се наоколо. Никога досега не бе влизала в това помещение. Цялото бе пълно със сандъци, стари гардероби и разни други предмети, които много й се искаше да разгледа.

— Дори не си го и помисляй — отсече Майкъл, като отново я сграбчи за ръката. — И така, къде е изходът? Трябва да се измъкнем оттук.

Налагаше се Емили да се съсредоточи. Доста трудно й беше, тъй като отсреща имаше библиотека със стъклени вратички, пълна със стари книги. Какво ли имаше там? Стари издания? Или първи издания, подписани от самите автори? Може би дори някой оригинален ръкопис на класически роман? Може би…

— Емили! — повтори Майкъл. — Къде е изходът?

Трябваше да премигне няколко пъти, за да се върне в настоящето.

— Ей там, мисля, под корниза. Но наистина не вярвам проходът да е безопасен за преминаване. Може би трябва… — Отново погледна с копнеж книгите.

— Трябва какво? Да останем тук и да бъдем набучени на шиш?

Тя отстъпи леко назад, докато Майкъл шареше с ръце по стената под корниза, опитвайки се да открие врата или какъвто и да е отвор.

— Намерих я — каза той, а после я открехна с пръсти, тъй като не можеше да намери резето. Когато се протегна за Емили, тя бе почти на две крачки от библиотечката, а ръката й вече бе протегната към витринката й.

Майкъл я сграбчи, бутна я към малката вратичка, а после я накара да застане на колене.

— Ще тръгна пръв и само му мисли, ако спреш и се загледаш в нещо. Ще те накарам да съжаляваш — изрече той, а после изчезна в тъмнината зад малката вратичка.

— Алиса в заешката дупка — промърмори тя, пое си дълбоко въздух и започна да пълзи.

Навсякъде около тях се чуваха странни шумове. Емили не би могла да каже дали бяха от скърцащата стара къща, или от нещо друго, за което не й се искаше изобщо да мисли.

— Ще ми кажеш ли какво става? Мислех, че си приятел с духовете. Не можа ли просто да си поговориш с този човек?

— Сложи ръката си тук — каза той, протегна се назад и я насочи. Емили не виждаше абсолютно нищо, не виждаше собственото си тяло, нито това на Майкъл, но той сякаш виждаше еднакво добре и на тъмно, и на светло. — Добре, а сега давай! Бавно. Да, точно така. Скоро ще се измъкнем оттук.

— Ще ми отговориш ли? — попита тя нетърпеливо. Не можеше да понася тишината в тази пълна тъмнина. Искаше непрекъснато да е сигурна, че той все още е с нея.

— Духът в тази къща искаше да убие това тяло, така че моят дух да се върне там, където му е мястото. Но аз предпочитам да не умирам, докато не открия защо съм изпратен тук.

— Разбирам — отвърна тя. Думите му я уплашиха още повече, така че се опита да замени страха си с гняв: — Толкова неприятен човек си! — отряза сухо. — Защо не се боиш?

— Да се боя от какво?

— От смъртта! Всички се боят от смъртта.

— Внимавай! Тази дъска е изгнила. Добре. Справяш се много добре, Емили. Хората се боят от смъртта, защото не знаят какво ще им се случи, след като умрат. А аз знам. И то е нещо много хубаво.

— Някой се опитва да те убие, а ти ми философстваш за задгробния живот? — нервно изрече тя.

— Да си виждала по-подходящо време за молитви? — По гласа му личеше колко се забавлява от ситуацията.

— Всъщност не — отвърна тя, усещайки как страхът сковава цялото й тяло. Мразеше този таван, мразеше да пълзи, мразеше…

— Ейдриън, къде си? — попита Майкъл прекалено силно, сякаш искаше да я отвлече от мислите й.

— Кой е Ейдриън?

— Шефът ми.

— Мислех, че Архангел Михаил е твоят шеф. — По лицето й полепна паяжина и тя започна трескаво да се мъчи да я махне, но той се обърна и нежно избърса лепкавата маса от лицето й.

— Не — рече тихо, като дланите му все още докосваха лицето й. Емили почувства как страхът й се уталожи. — Архангел Михаил е на около двеста нива над Ейдриън, а аз съм на около десет нива под Ейдриън.

— О, ясно! — отвърна тя, но в момента около нея нищо не бе ясно. Когато Майкъл се обърна и запълзя отново, тя не бе толкова уплашена и паникьосана, но все още не искаше да мълчи в тъмнината. — Това, което ми описваш, прилича по-скоро на корпорация, отколкото на Небесата. — Преди той да успее да й отговори, тя продължи: — И да не си посмял да ми твърдиш, че корпорациите са основани по небесния ред. В това изобщо няма да повярвам. Те са основани по съвсем друг начин.

— Същата основна структура. Сатаната обича да краде идеи.

— Каква изненада! — саркастично отвърна тя.

Той се изкиска.

— Емили, ти определено ще ми липсваш.

— Как мислиш, дали човекът, който ще те отведе, ще е жив или мъртъв? — прошепна тя.

Като се разсмя, Майкъл се измъкна през отвора и изведнъж стана по-светло. После той се протегна назад и я хвана за ръката. Тя се изправи. И дали от самата светлина, или от ръката на Майкъл, докосваща нейната, но вече не се боеше.

— Той е тук — каза Майкъл. В гласа му прозвуча облекчение.

— Кой? — попита тя и се усети, че шепне. Ако си спомняше добре плана на къщата, в момента бяха в малката тайна стаичка в кабинета на капитан Мадисън на приземния етаж. Помещението бе по-малко от един съвременен гардероб, а вратата бе скрита така, че никой от стаята да не може да я открие.

— Ейдриън е тук — засмя се Майкъл. — Той няма тяло, което този земен дух да заплашва, така че няма нужда да се безпокои за себе си. Ейдриън ще успокои мъжа и ти ще бъдеш в безопасност.

Тя не искаше изобщо да се замисля колко малко Майкъл цени собствения си живот и как непрекъснато мисли за нея.

— Опита ли да отвориш вратата? — попита тя и се протегна покрай него.

Но той я хвана за ръката.

— Недей още. Моментът не е много подходящ — промълви тихо.

В гласа му звучаха някакви странни нотки, но Емили не искаше да им обръща никакво внимание. По-добре да се пошегува, за да не мисли за страха си.

— Чудесно. Затворена съм в килера с ангел, който е в тялото на убиец, докато отвън други ангели успокояват разярен призрак. Какво ще кажеш за това?

— Ти винаги си била умница, Емили. Умна и красива. Емили…

Тонът му бе толкова сериозен, че тя вдигна очи към него. В килера бе тъмно, но виждаше очертанията му и чувстваше топлината на тялото му близо до своето. Сърцето й все още туптеше силно, но си каза, че това сигурно се дължи на преживяното, а не на близостта й до него.

— Това тяло и… ъ-ъ… твоето тяло предизвикват странни усещания у мен — тихо промълви той. — Искам да докосна с устни шията ти. В момента да целуна шията ти ми се струва жизненоважно за мен. Може ли?

— Разбира се, че не — отвърна тя, въпреки че извърна глава и повдигна брадичката си, за да му позволи да го направи.

Устните му докоснаха шията й и Емили бе сигурна, че никога досега не бе усещала нещо толкова божествено. Беше толкова нежен и едновременно с това толкова пламенен мъж! Без изобщо да помисли какво прави, тя обви с ръце тялото му и го придърпа плътно към себе си, а после повдигна лице към неговото, за да могат устните му да се съединят с нейните.

Но в следващия миг вратата се разтвори и светлината заслепи Емили. Като се обърна към отворената врата, тя не видя нищо друго, освен една празна стая. Когато погледна отново към Майкъл, видя колко е пребледнял.

— Тръгнал съм по реката без пръчка — промърмори той.

— Без гребла — поправи го тя, като гласът й малко трудно премина през свитото й гърло, а коленете й бяха странно омекнали. Не беше сигурна, че ще може да се задържи на краката си, ако той махнеше ръцете си от талията й.

Но изведнъж Майкъл я пусна и застана мирно като войник. Когато погледна към лицето му, той сякаш се вслушваше в нечии думи. Ала в стаята нямаше абсолютно никого.

След минута се обърна към нея.

— Емили, остани тук. Сцената няма да е никак приятна. Ейдриън има ужасен характер. — С тези думи той затвори вратата и я остави на тъмно.

Тя почти веднага чу гласа на Майкъл от другата страна на вратата. Не можеше да разбере какво точно говори, но в гласа му долавяше тихо благоговение и безкрайно уважение. А и звучеше точно като войник, нахокван от по-старши офицер.

Емили започна да се съвзема както от целувките на Майкъл, така и от преживяванията в тунела. И сама не знаеше от кое по-точно. Любопитството й взе връх. Не можеше да е истина, разбира се, но може би точно в този миг от другата страна на тази врата един ангел кастреше здравата друг и може би не трябваше да изпуска момента.

Открехна внимателно вратата и видя Майкъл да стои в средата на стаята с наведена глава и да кима в знак на съгласие.

— Тялото е виновно — тъкмо обясняваше тихо той. — Сякаш не мога да го контролирам. Да, разбирам. Но тя е толкова красива, че трудно устоявам на привличането й.

Зад него Емили се усмихна. Често й казваха, че е умна и приятна за окото, но начинът, по който този мъж го каза, я накара да се почувства наистина красива.

— Но духът й също е красив! — настойчиво твърдеше Майкъл, сякаш защитаваше честта й, а Емили се усмихна още по-широко, когато той млъкна и се заслуша. — Не знаеш защо съм изпратен тук, нали? — попита Майкъл невидимия си опонент.

Емили наблюдаваше мълчаливо как Майкъл кима и мърмори: „М-м, да, м-м, да“ отново и отново. След няколко минути той обърна леко глава към нея и поясни:

— Обяснява ми, че от него не се очаква да знае какво става в главата на един архангел, но не мисли, че мисията ми включва целуването на красиви момичета в килери.

На това Емили се усмихна, а Майкъл й намигна. След минута той се извърна и се засмя.

— Готова ли си да вървим? Това тяло е гладно.

— Но какво ще стане със… — започна тя, но Майкъл просто я избута извън стаята, извън къщата и я напъха право в колата.

 

 

Емили почистваше кухнята, търкаше изсъхналата яйчена смес от вратичките на шкафчетата, а Майкъл седеше на стола пред малкото барче и мислеше.

Докато се връщаха към апартамента й, той бе мълчал през цялото време, но тя усещаше, че бе притеснен. Едва успя да измъкне от него причината за безпокойството му.

— Трябва на всяка цена да открия защо съм тук — обясни той. — След случилото се днес мога да бъда отзован дори преди да съм разбрал защо съм бил изпратен тук. Прекалено много ме привличаш, Емили, а аз явно позволявам на това да ме отвлича от изпълнението на задълженията ми.

Емили не можеше да му отговори или да го посъветва. Той, изглежда, приемаше спокойно тазсутрешния ужас в призрачната къща, но тя все още трепереше. Пълзенето през мръсни тунели не се покриваше с представата й за забавление. Но Майкъл се вълнуваше единствено от причините за изпращането си на Земята.

— Какво мислиш да правиш утре? — попита той, когато тя започна да приготвя сандвичи за позакъснелия им обед.

— Ще ходя на работа. Помниш ли къде? Докато ме е нямало, сигурно е настъпила пълна бъркотия и ще трябва да…

— Ще дойда с теб.

— Не, няма. Изобщо не си го мисли. Хората не трябва да те виждат.

— Прекалено грозен ли съм? — Опитваше да се шегува, но очите му не се смееха.

— Не, прекалено е опасно. Някой може да те познае.

— И ако стане така, какво могат да ми направят? Да ме убият?

— Наистина ми се иска да не говориш така лекомислено за нещо толкова сериозно.

— Единственото сериозно нещо в смъртта ми ще бъде, ако се случи, преди да съм довършил възложената ми задача, каквато и да е тя.

— Не мислиш ли, че има връзка със случилото се в имението Мадисън? — попита тя.

— Не съм сигурен. Би могло, но… — Той вдигна глава. — Мисля, че ще разбера, когато се сблъскам с него. Безпокоя се, че… — Погледна надолу към ръцете си и сякаш не знаеше какво повече да каже.

— Безпокоиш се за какво? — Опита се въпросът й да прозвучи небрежно, но знаеше, че това, за което говори той, е нещо много сериозно.

Когато я погледна отново, очите му бяха тъжни.

— Знаеш ли, Емили, истината е, че не съм много добър ангел-хранител. Изглежда, имам си любимци и отдавам прекалено много внимание на това дали харесвам или не дадени хора. Всички ние се стремим да бъдем като Господ. Той обича всички. Наистина. Няма значение кои са или какво са направили — Господ обича всички. — Майкъл си пое дълбоко въздух. — Опитваме се да бъдем като Него, но аз дори не се приближавам към идеала си. Как да кажа, изглежда, имам склонност да взимам страна.

— И как го правиш?

— Предупреждавам любимците си за някоя опасност или нещо подобно.

— Като да гъделичкаш носовете им, когато предстои да се случи нещо ужасно?

— Точно така. Предполагам, че ако го правех за всичките си подопечни, нямаше да има проблеми. Но не го правя за всички. Например имам един дух, който наистина е лош. Чиста проба егоистична твар. Самото зло. Бие хора, убива ги, измъчва деца.

— И ти трябва да го обичаш?

— Да, точно така. Ейдриън се отнася към всичките си „клиенти“ по един и същи начин. Но аз… — Погледна я с овлажнели очи.

— Какво му стори?

Майкъл направи гримаса.

— Правех така, че да го хванат. През всичките му животи прошепвах в нечие ухо къде е и винаги го хващаха и го хвърляха в затвора. Ако избягаше, намирах начин да го хванат отново. През един от животите му го държах в затвора двайсет години заради една открадната лъжица, тъй като знаех какво ще направи, ако е свободен. А когато го освободиха, накарах го да открадне един пъпеш и отново го вкараха в затвора.

— Виждам, че наистина си ужасен ангел — констатира тя, но едва успя да потисне напиращия смях.

— Никак не е смешно. Господ е дарил вас, простосмъртните, със свободна воля и от мен се очаква да не й се меся. Ейдриън сигурно щеше да ми каже, че онзи човек би могъл и да се промени. А като го вкарвах в затвора, той нямаше никаква възможност да опита. Но, Емили, когато гледаш човек да прави само зло в продължение на триста години, започваш да си мислиш: „Той никога няма да се промени!“.

Емили не можеше да разреши проблема му. Можеше само да опита да го успокои, като му каже, че е съгласна с него и го мисли за прав. Но какво знаеше тя за съвестта на ангелите? Не че той бе такъв, разбира се.

— Горчица или майонеза? — попита го.

— Какво е това? — отвърна на въпроса с въпрос той.

Обяснението й го отвлече от мислите му.