Джуд Деверо
Ангел за Емили (23)

Двадесет и трета глава

Когато се събуди, Емили разбра, че е пъхната в багажника на някаква кола. Никога не бе стояла в багажник, но не би могла да сбърка миризмата, шума, подрусването и крика, забил се в ребрата й.

Макар, че животът й висеше на косъм, тя някак не можеше да повярва, че всичко това се случва в действителност. Да бъдат вързани и пъхнати в багажник на кола можеше да се случи на други хора, не и на нея. Не и на малката скучна библиотекарка, чиято идея за добре прекарано време се състоеше в намирането на първо издание на някоя книга в антикварен магазин.

Майкъл, повика го мислено тя. Устата й бе запушена, така че не можеше да говори. Но ако можеше, много би искала да му каже някои неща, които не бе споделила с него преди.

Първо, тя го обичаше. Обичаше го такъв, какъвто беше, а не защото бе ангел, нито защото той самият я обичаше. Обичаше го, защото той винаги мислеше за другите хора, независимо дали имаха тяло или не.

И бе толкова сигурна в любовта му към нея, че знаеше — дори да го упои, на другия ден той отново щеше да я обича. Разбира се, щеше да се сърди и да й крещи, като й обяснява каква глупост бе направила, но все пак щеше да я обича. Колко жени бяха толкова сигурни в мъжете на живота си, за да могат да направят това? С Доналд винаги се бе опитвала да му угоди, но с Майкъл да бъде самата себе си сякаш му доставяше удоволствие.

Обичам те, мислено каза тя и очите й се напълниха със сълзи като си помисли, че вече никога няма да може да му го каже. Нямаше да може да му каже, че той бе прав, а тя грешеше за партито, както и никога нямаше да му каже колко добре се бе чувствала с него. Той бе интересен, забавен и грижовен, освен това притежаваше и всички останали черти на характера, които една жена би искала да види у мъжа на живота си. А аз се отнасях с него като с боклук, помисли си и от очите й потекоха сълзи.

Сега бе на път да умре. Не се съмняваше в това. И дори Майкъл, с всичките си способности, нямаше да може да я спаси. Какво щеше да се случи с него, когато се върнеше на небето и кажеше на Архангел Михаил, че се е провалил, че не е успял да унищожи злото, което заобикаля Емили?

Сега тя щеше да умре и никога вече нямаше да го види в човешко тяло. В следващия си живот пак щеше да бъде смъртна, а той щеше да е горе на небето, и щеше да се грижи за нея. Щеше да бъде там поне още сто години, преди да го преместят някъде другаде. Изведнъж сто години вече не й се струваха толкова дълго време, тъй като това щеше да бъде цялото време, което можеше да прекара с него.

Когато колата спря, Емили вече не се боеше. Може би защото откакто бе срещнала Майкъл, вече знаеше какво я очаква. Не си задаваше въпроса дали има живот след смъртта, или дали има прераждане. Вече не се съмняваше. Но бе сигурна, че никога повече няма да види Майкъл.

Когато багажникът бе отворен, тя не се изненада, че са в гората. Значи щеше да стане едно от онези тела, намерени от играещи деца, и никой нямаше да може да я идентифицира. Дори не бе написала завещанието си.

— Добре, хайде да приключваме с това — каза Чарлс като я хвана за ръката и започна да я влачи навътре между дърветата.

Тя вече се бе уверила, че няма смисъл да моли за милост този човек — той просто нямаше сърце.

Моля те Господи, нека да умра с достойнство, отправи молитва тя. Не ме оставяй да се разплача и да се моля.

С нова решителност Емили се опита да крачи наравно с Чарлс, който я мъкнеше през неравната горска местност.

Дейвид първи чу шума.

— Какво е това? — попита той с опънати нерви. Другите бяха толкова спокойни, че Емили си зададе въпроса дали не са го правили и преди. Те бяха известни като Смъртоносната тройка и сигурно имаше причини за това.

Може би Майкъл бе използвал някакво магьосничество или в неговия случай — ангелско вълшебство, тъй като мотоциклетът почти връхлетя върху тях, преди да го чуят. Беше един от онези стари грамадни черни „Харли Дейвидсън“, които само най-злите побойници биха карали, и Емили сякаш никога през живота си не бе виждала нещо по-прекрасно от него. Дори да бе яздил черен жребец, пак нямаше да изглежда по-мъжествено и като герой от старите времена.

— Развържи я — тихо каза Майкъл като слезе от големия мотоциклет.

Чарлс се изсмя грозно и насочи пистолет към главата на Майкъл.

— Не ме разсмивай. Ела насам при нея.

— С удоволствие — отвърна Майкъл като тръгна бавно към Емили, а после я дръпна от ръцете на Чарлс. Майкъл сложи ръка върху лейкопласта, с който бе залепена устата на Емили, и тя се подготви за болката от отлепването, но той падна сам и болка не съществуваше.

— Можеш да ги убиеш и двамата — каза Дейвид, а гласът му изтъняваше от напрежение.

— Разбира се, че можем да го направим — потвърди жената. — Всъщност така става направо идеално. Той я убива, а после се самоубива. Идеално. Непрекъснато стават такива неща.

— Казах на полицията къде сте — обади се Майкъл, докато развързваше ръцете и краката на Емили. Поне ги почувства развързани, но Майкъл сякаш изобщо не бе помръднал.

— Мислиш, че не плащаме на полицията ли? — попита Статлър. — Освен това идиотът Доналд очерни името на тази жена достатъчно, така че всички ще си помислят, че е получила това, което заслужава.

Жената се усмихна студено на Емили:

— Миличка, малко късно е да го научиш сега, но никога не се доверявай на мъж. Преди малко по телефона се обади Доналд. Той те продаде за едно обещание да бъде включен в кандидатурите за губернатор при следващия мандат.

Емили ахна, а топлата ръка на Майкъл се плъзна в нейната и както винаги, тя се успокои. А щом го направи, изпрати мисли, изпълнени с любов към него. Той трябва да беше ги прочел, тъй като стисна ръката й и тя се почувства много по-добре. Но Майкъл винаги я бе карал да се чувства в безопасност.

— Вие не можете да ме убиете — обади се тихо той, застанал до Емили. — Независимо какво правите, вие не можете да ме убиете, докато не съм готов да напусна тази земя, а Небесата не са готови да ме приемат.

Майкъл гледаше Дейвид и сестра му, така че не можеше да види Чарлс, застанал отстрани. Със самодоволна усмивка на лице, Чарлс вдигна пистолета и се прицели.

Емили не се замисли какво прави. Знаеше само, че не би искала да живее на тази планета без Майкъл. Ако той напусне Земята, значи и тя ще го направи и където и да отидеха, щяха да бъдат заедно.

Без да се замисли за собствения си живот, тя се хвърли и прикри с тялото си Майкъл, а куршумът прониза сърцето й.