Джуд Деверо
Ангел за Емили (22)

Двадесет и втора глава

За самочувствието на една жена от основно значение е да бъде облечена в подходяща рокля, да притежава необходимите бижута и да се намира на подходящото място, за да ги демонстрира. Докато вървеше през тълпата от хора, Емили не се чувстваше като натрапник. Не се чувстваше като момиче от провинцията, набъркало се по погрешка с хората от висшето общество. Чувстваше се така, сякаш бе на мястото си. Айрин винаги бе твърдяла, че Емили крие великолепната си фигура под прекалено много дрехи, но сега нищо не бе оставено на въображението. Всяка извивка на тялото й, както и пищната й гръд бяха изложени на показ и тя виждаше и усещаше одобрителните погледи на мъжете. Жените я оглеждаха пресметливо от главата до петите, а най-вече не можеха да откъснат очи от бижутата й. Емили разбра, че всеки един от присъстващите знае, че рубините са истински.

Нямаше нужда да си Шерлок Холмс, за да разбереш кои са тримата мъже, за които й казаха. Те седяха заедно, пушеха, пиеха и наблюдаваха тълпата — самите те част от нея, но обособени в отделна групичка.

За миг Емили остана загледана в тях. По-добре да не се замисля, че един от тях се бе опитал да я убие. По-добре да мисли за настоящето, че сега тя бе на ход и че трябва да открие каквото може.

Пое си дъх, като с удоволствие забеляза един мъж да й се усмихва, тъй като при това действие още по-голяма част от гърдите й изскочи над деколтето. Емили също му се усмихна, а когато той вдигна чаша шампанско, за да я поздрави, почти се разсмя на глас.

Изпълнена с енергия от новопридобитите си способности, тя се отправи към масата на тримата мъже и както вървеше, разкопча колието си.

— Извинете — каза възможно най-изкусително на мъжа, който бе обърнат с гръб към нея, а после, когато той отдръпна стола си, за да може да мине (въпреки че имаше достатъчно място), тя се спъна и политна напред, но се задържа точно преди да се изтърси в скута му. Огърлицата й се разкопча и падна право в пазвата й. — Мили боже! — възкликна тя, като хвана рубините и доста от плътта над деколтето. — Винаги съм толкова несръчна.

— Няма нищо — каза мъжът, с когото почти се сблъска, и стана да й помогне. — Мога ли да ви бъда полезен?

— Да, разбира се. Много мило от ваша страна. — Докато мъжът закопчаваше колието й, Емили се чудеше как да се справи със ситуацията. Ако не кажеше нещо интересно, те сигурно нямаше да я поканят да седне при тях. Но какво да бъде? Как една жена може да заинтригува такива могъщи, богати мъже като тях? — Благодаря — каза и се усмихна на мъжа, а после, когато той отново седна, си пое дълбоко дъх за кураж. — Е, кой от тримата сте вие? Срамежливия, Вълка или онзи, който е приятен отвън, но ужасен отвътре?

За миг Емили помисли, че е прекрачила границата, но тогава високият рус мъж се разсмя.

— Аз съм приятният — отговори той, а после посочи към един празен стол: — Няма ли да се присъедините към нас?

— Не и преди да ми обещаете да не ипотекирате къщата ми — отвърна тя като премигна съблазнително към него.

— Обещавам. А сега може ли да ви представя на приятелите си? Това е Чарлс Уентуърт, а този тук — Статлър Мортмън. А аз съм…

— Дейвид Грахам — продължи Емили като се усмихна подкупващо. — Бих ви познала навсякъде от описанието, което ми дадоха.

Сърцето й биеше лудо щом седна на масата с тримата мъже, единият от които вероятно бе убиец. Но само да си близо до мъже с такава власт и тайнственост бе нещо, което никога преди не бе изживявала. Чарлс Уентуърт съвсем откровено оглеждаше студено и пресметливо огърлицата й.

— Никога не съм я давала за оценка. Колко мислите, че струва? — попита смело тя.

— Поне половин милион — отвърна мъжът като дръпна дълбоко от цигарата си.

— Ако казва половин, значи струва поне два пъти повече — обади се Статлър Мортмън и начинът, по който я гледаше, накара Емили да реши, че той сигурно бе Вълка, а когато го погледна в очите, разбра защо толкова много жени са се влюбвали в него. — Всъщност ще ви дам чек за седемстотин и петдесет веднага.

На Емили й трябваха няколко секунди, за да разбере, че той има предвид седемстотин и петдесет хиляди долара.

— Боже, боже! — ахна тя. — Ще ми завъртите главата. Аз съм само библиотекарка от едно малко градче и това е първият ми бал. Не е ли прекрасно? — Загледа се в танцуващите, сякаш й бяха много интересни.

— Е, госпожице Библиотекарка, откъде взехте тези скъпоценни камъни?

— Един призрак каза на моя ангел-хранител къде са и той ми ги даде. Ангелът, искам да кажа.

Нито един от тримата не се усмихна и изведнъж кръвта на Емили сякаш се вледени, а тя си пожела да не бе упоявала Майкъл и да бе напуснала партито, когато той я помоли.

Чарлс Уентуърт дръпна отново от цигарата си.

— А къде е вашият ангел сега?

По-добре да продължавам в същия дух, помисли си тя.

— Тук някъде. Знаете какво правят ангел-хранителите, винаги наблюдават и закрилят. — Никой не се усмихна.

— Как се казвате? — попита Статлър Мортмън.

— Анастасия Джоунс — отвърна бързо тя. — Майка ми е искала да освежи с нещо фамилията ни като се е омъжила. Сега, ако ме извините, трябва да…

— Но вие не можете да ми откажете поне един танц с най-тайнствената жена на бала — каза Статлър като не отделяше поглед от деколтето й.

— Аз? Тайнствена? Не бих могла да бъда. Аз съм само…

— Една Пепеляшка на бал — прекъсна я усмихнато Дейвид. — Тогава трябва да танцувате и да позволите на всеки да види красивата ви рокля и приказните бижута. Не виждате ли, че всяка жена наоколо си умира от завист при вида на рубини като тези? Сигурен съм, че никоя жена от времето на царска Русия не е носила рубини като тези.

Емили нервно вдигна ръка към шията си. Докато другите двама мъже я караха да се чувства като поднесена на тепсия, този поне бе толкова мил. Какво бе казала жената за него? Че ипотекирал къщи и изхвърлял на улицата вдовици и сираци?

— Хайде, госпожице Смит, с какво може да ви навреди един танц?

Беше толкова убедителен, че Емили хвана ръката, която й бе подал, и не забеляза как обърка името й. Какво толкова би могло да ми се случи на дансинга? — помисли си тя.

Но десет минути по-късно, докато танцуваше и мислеше как скоро ще си тръгне и ще се присъедини към Майкъл в колата, някой се блъсна в тях и тя почувства рязко убождане в дясното си бедро.

— О, боже, какво направих? — Емили чу да казва женски глас, но краката й сякаш не я държаха и не можеше да свърже гласа с лицето.

— Прекалено много шампанско — каза после някакъв мъж, а след това силни мъжки ръце я обгърнаха и понесоха надалеч. Какъв прекрасен сън сънувам, помисли си тя, като захлупи лице върху силните гърди на мъжа и затвори очи. Беше Пепеляшка и красивият принц я отнасяше.

 

 

Емили се събуди, но сънят се бе превърнал в кошмар. Главата я болеше, ала когато се опита да вдигне ръка към челото си разбра, че ръцете й са вързани. Едва отвори очи и се опита да фокусира погледа си. Изглежда, бе в някакво голямо и мръсно помещение. Навсякъде по пода имаше боклуци, а в дъното на стаята притичваха няколко плъха. Когато зрението и главата й се проясниха разбра, че е сложена на някакъв стол, ръцете й са вързани отзад, а краката й са вързани за краката на стола. Единствената друга мебел в стаята бе старо, очукано метално бюро. Нямаше прозорци, а само една масивна метална врата от дясната й страна.

Нямаше нужда да е много досетлива, за да разбере, че се намира в изоставена сграда и че ако не стане чудо, никой не би могъл да я намери.

Тъкмо се канеше да се развика, когато вратата се отвори и вътре влязоха тримата мъже. Отвън бе светло и Емили се зачуди дали бе денят след бала или по-следващият ден. Ако съдеше по болката в главата си, можеше да е минала и цяла седмица оттогава. Все още бе облечена с красивата си червена рокля, но вече скъсана и мръсна. Нямаше нужда да поглежда надолу, за да се увери, че рубините липсват.

Тримата мъже останаха за малко с гръб към нея, сякаш не знаеха, че е в стаята.

Щом така и така ще мра, то по-добре да разбера защо, помисли си тя. Искаше да попита интелигентно, но единствената дума, която се откъсна от устата й, бе: „Защо?“ — и от това гърлото я заболя.

Дейвид Грахам се обърна към нея и Емили си спомни колко права бе жената от стаята за почивка — той изглеждаше толкова добър.

— Ти наистина не знаеш, нали? — попита той като държеше в ръка бижутата, които бе носила. Големите камъни улавяха светлината от единствената крушка над главите им и приличаха на миниатюрни огнени пламъчета.

— Нямам представа — отвърна уморено тя.

— Да й кажа ли? — попита Дейвид останалите, като по този начин ги накара да се обърнат към нея.

— А можем ли да те спрем? — попита Статлър като погледна Емили така, че тя почувства да я побиват студени тръпки.

На слабото му лице бе изписана подигравателна усмивка.

— Той е Вълка, както очарователно подхвърлихте.

Емили премигна объркано. Може би малката й шега не бе толкова очарователна, както си бе помислила навремето. Това, което бе казала, може би щеше да прозвучи забавно в някой филм, но в истинския живот бе направо грубо.

Тя вдигна рязко глава. Какво правеше?! Още малко и щеше да започне да се извинява на мъжете, които я бяха вързали за стола и вероятно щяха да я убият. Погледна ги решително.

— Да не си помисли, че твоята наглост, твоята арогантност… — започна Чарлс.

— Достатъчно — прекъсна го Дейвид. — Тя и без това ще умре, какво повече искаш?

„Майкъл“ — помисли си Емили. Може би ако го извикаше мислено, той щеше да я чуе и да дойде да я спаси. Но дори един ангел имаше нужда от координати.

— Къде се намираме? — попита тя, като се надяваше да му изпрати информацията телепатично.

— Намираме се на място, за което никога не си чувала — отвърна Статлър.

Това предизвика смеха на останалите двама.

— Е, къде намери тези? — попита Чарлс. — Ние претърсихме навсякъде.

Отне й няколко секунди докато разбере, че става въпрос за това, че са претърсвали тавана на къщата на Мадисън.

— Вие сте претърсвали къщата? Но там нямаше никаква следа от тършуване.

— Да не ни смяташ за аматьори? Кой мислиш, разпространи историята за призрака в къщата? — попита Чарлс, а от гласа му лъхаше омраза.

— Но в онази къща наистина има призрак. Капитан… — започна тя.

— Спести ни глупавите си приказки. Къде намери рубините?

— Моят… ъ-ъ… приятел ги намери и не знам откъде ги е взел. Може би трябва да го попитате. — Ако успееше да ги убеди да въвлекат и Майкъл, то той сигурно щеше да я спаси. Както винаги го бе правил, помисли си и очите й се напълниха със сълзи. Бъди смела Емили, окуражи се тя сама. Поне знаеше със сигурност, че има живот и след смъртта. Но дори тази мисъл не й помагаше да се почувства по-малко уплашена.

— За приятеля, който спи в лимузината ли говорим? — прозвуча женски глас и в помещението влезе жената, която Емили бе срещнала в стаята за почивка. — Миличка, ако си му дала и трите хапчета, той никога няма да се събуди.

Емили успя само да ахне ужасено.

— Да не мислиш, че можеш да получиш такава информация, каквато аз ти дадох, от някой случаен човек? — попита жената, като й личеше какво удоволствие изпитва от объркването на Емили. Тя тръгна към бюрото като прегърна Дейвид през кръста. — А това тук е моето скъпо малко братче — продължи и се пресегна за рубините. — Мисля, че ще стоят много по-добре на мен, отколкото на твоята издута гръд — усмихна се тя, а после се обърна отново към Емили: — Изглеждаш доста смаяна. Надявам се, не мислиш, че съм се озовала случайно на онова място и също така случайно ти дадох толкова ценна информация? Не ти ли се стори странно, че през цялото време, докато бяхме там, в стаята за почивка влезе само една жена? Отвън стоеше човек, който охраняваше вратата. О, и много съжалявам за приятеля ти. Изглеждаше ми доста симпатичен.

При мисълта за смъртта на Майкъл, Емили почти се предаде. Сега той сигурно беше без тяло и бе отзован на небето, но после тя си спомни нещо.

— Вие не можете да го убиете. Не и докато не открие какво зло ме заобикаля и не го отстрани.

При абсурдността на думите й всички се разсмяха.

— Бебчо — обади се Статлър, — около теб има колкото си искаш злини.

На върха на езика й бе да направи някоя остроумна забележка в отговор, но отнякъде се чу да звъни телефон и Чарлс извади един клетъчен апарат от джоба на сакото си. Мъжете изглеждаха освежени и бяха облечени в чисти всекидневни дрехи, докато Емили се чувстваше така, сякаш не се е къпала цял живот, а освен това мехурът й щеше да се пръсне.

— Да, да — промърмори Чарлс по телефона. — Разбрах. Хайде да я махаме оттук.

Статлър я подхвана с една ръка, а в другата държеше нож — дали за да пререже въжетата или гърлото й, не се знаеше.

Но преди да разбере, телефонът иззвъня отново и Чарлс властно вдигна ръка така, както правят могъщите мъже, които очакват всеки да се подчини на жеста им. Той слуша известно време какво му говорят в слушалката и накрая затвори.

— Нашата птичка е избягала от кафеза. — Обърна се и погледна намръщено към Емили. — Изглежда, твоят приятел отново се е измъкнал.

Като чу това, Емили щеше да избухне в сълзи на облекчение, че Майкъл все още е жив, но се овладя и се опита да остане спокойна. Не се съмняваше, че той ще я намери. Все пак имаше контакти по върховете.

— Значи трябва да изчакаме до довечера, за да се отървем от теб — каза с отвращение Чарлс.

Емили пое дълбоко въздух, за да добие малко кураж.

— Може ли да разбера поне защо ме дебнехте? И защо сложихте два пъти бомба в колата ми?

— Казах ти, че това е глупава идея — обърна се Дейвид към Статлър. — Стат смяташе, че една бомба в колата ще накара хората да повярват, че смъртта ти е свързана с мафията и онзи мошеник, с когото се движеше. Но не стана, нали? По някакъв начин ФБР разбра.

Емили остана спокойна. Нямаше да им каже, че Майкъл бе нейният ангел-хранител и може да вижда аурите на колите.

— Умна дама като теб не вярвам да не е разбрала. Когато започнахме да се интересуваме от теб, бяхме… — Дейвид погледна към останалите. — Какво бяхме?

— Впечатлени — допълни Статлър.

— Да, впечатлени. Ти подхранваше с някои сензационни журналистически истории онзи твой безмозъчен приятел и той се издигна в света на телевизията с твоя помощ. Ако се бе омъжила за него, можеше да го направиш губернатор.

— Но историите, които разследвах, нямаха нищо общо с вас, за да се опитвате да ме убиете — изрече тя и въпреки ужаса от положението в което бе, все пак се почувства заинтригувана.

— Абсолютно никакво. — Той отново вдигна рубините пред очите си.

— И сте се опитали да ме убиете заради тези камъчета? — попита невярващо Емили. — Можехте да ги откраднете. Или можехте да си позволите, според това, което съм чувала, да ги купите.

— Но те са твои — отвърна Дейвид и това явно му се струваше много забавно.

Емили бе объркана.

— Вие можехте да ги извадите от обкова, да ги преработите и какво ли още не, което щеше да ги направи ваши.

— Мисля, че ти изтъкваше колко умна била тя — каза презрително жената.

Емили обмисляше трескаво думите им. После тихо промълви:

— Какво искате да кажете с това, че са мои?

— Ти ги притежаваш законно, тъй като си ги наследила.

— От капитана? — Тя все повече се забъркваше, но съзнанието й и без това бе изпълнено с неща извън нормалната действителност. През последните седмици живееше в свят, който включваше хора с и без тела. Ако капитанът, който бе мъртъв, притежаваше рубините и след това й ги бе дал, това означаваше ли, че тя ги бе наследила?

— Трябва да я застреляш само защото е толкова тъпа — обади се жената и обърна гръб на Емили.

— Как бе моминското име на майка ти? — попита Дейвид.

— Уилкокс.

— А името на нейната майка?

— Н-не си спомням.

— Опитай Симънс.

— О, да, мисля, че беше така — отвърна Емили и се обърка още повече, тъй като това име бе доста често срещано.

— А какво бе името на съпругата на капитан Мадисън?

— Рейчъл… — Емили повдигна глава. — Симънс — допълни шепнешком. Седеше и премигваше, докато мислите й препускаха трескаво. — Искате да кажете, че имам нещо общо с капитан Мадисън?

— Виждала ли си снимка на съпругата му?

— Не, след смъртта на капитана тя унищожила всички свои снимки.

— Не всички. Моето семейство има няколко от времето, когато е била девойка. — Дейвид бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади снимка, която показа на Емили.

— Но тя…

— Прилича на теб. Да, така е. Тя е твое копие. Обърни внимание на бижутата, с които е на снимката.

— Разбирам — промълви Емили като разпозна рубините, но все пак не можеше да проумее нищо. — Кои сте вие?

Той разбираше какво точно има предвид тя с този въпрос.

— Моята прапрабаба е била сестра на съпругата на капитана. Но ти, малка госпожице Библиотекарка, беше праправнучка на съпругата на капитана.

Беше. Минало време, сякаш вече бе мъртва.

— Аз… никога не съм знаела, дори не съм се досещала. Изобщо не подозирах, че тя е имала дъщеря. Никъде в документите нямаше упоменато такова нещо. От какво мислите, че е полудяла? Аз самата не знам, дори това не можах да открия.

— Но щеше да го откриеш. Виждаш ли, това е една доста добре потулена тайна на семейството ни. Младата Рейчъл Симънс забременяла от любовника си, който я изоставил, и тогава била изпратена при леля си, за да роди бебето. Когато се върнала, баща й я омъжил за капитана. По това време той бил единственият мъж в целия град, който бил съгласен да я вземе. Открили, че капитанът убил двама души на дуел, защото правили неприлични намеци за честта на съпругата му в един бар? Не, не си, но сигурно щеше да го разбереш. Ти винаги нищиш някой случай, докато не откриеш всичко за него.

— Капитанът е убил любовника й? — попита Емили, опитвайки се да измъкне всичко от него.

— Не, не го е направил — отвърна Дейвид. — Жена му го е направила. Тя го е обичала от все сърце, глупавата крава, а после той я изоставил в мига, в който разбрал, че е бременна и вероятно ще бъде обезнаследена. Заминал в чужбина, а когато се върнал след години открил, че бившата му любовница живее в имение и носи рубини с размера на лимон. Отново тайно я съблазнил. Капитанът знаел, но я обичал толкова много, че й позволил да прави каквото иска. Мадисън щял дори да позволи на любовника й да живее с тях, ако тя го пожелаела. Но когато съпругата му разбрала, че единственото, което любовникът й иска били бижутата й, взела един от пистолетите на капитана и го застреляла в сърцето.

— След като го простреляла в слабините — допълни жената.

— О, да, винаги забравям тази зловеща подробност.

— И капитанът е поел вината върху себе си! — учудено каза Емили.

— Да. Той убедил своя верен стар слуга да свидетелства срещу него в съда, така че капитанът бил обесен вместо съпругата си. По-късно прислужникът се самоубил от угризения на съвестта, а жената полудяла.

— А бебето било отгледано в добро семейство от Айова — тихо промълви Емили, като мислеше за роднините на майка си.

— Точно така.

— А когато пораснала, тя се омъжила и родила баба ти.

— Предполагам това означава, че капитанът е оставил всичко на жена си, а тя е завещала всичко на дъщеря си, където и да се е намирала тя — добави Емили.

— Точно така. — Дейвид погледна сестра си. — Казах ли ти, че е умна?

— Но аз не знаех нищо. Нито…

— Но разследваше историята на капитана, пъхаше си носа в неща, които не те засягаха, и щеше да разбереш всичко. Лошо е, че не си глупава като приятеля си. Нямаше да си заплаха, ако бе като него. Той не би намерил и собствените си обувки без чужда помощ.

— Значи ако се отървете от мен, вие ставате наследници на богатството на Мадисън. А има ли такова?

— О, да, и то доста значително — отвърна жената.

— Освен това има слухове за скрити съкровища в онази къща — продължи Статлър. — Жена му имала баснословна колекция от бижута. Изглежда, пъстрите камъчета й помагали да забрави какво е загубила. Освен рубини, имала е смарагди и светложълти диаманти, както и големи запаси от полускъпоценни камъни. Днес всички те биха стрували милиони. Но когато починала, нито един камък не бил открит. Тя не ги е продала, така че се предполага, че все още са в къщата.

— Защо никой не знае за това? — попита Емили. — Тогава сигурно щяха да се носят слухове за къща, пълна със скъпоценности.

— Носят се слухове за призраци. Пръснахме доста пари, за да поставим звукова система, която да плаши хулиганчетата, които се въртяха около къщата — обади се за първи път Чарлс. — Призракът отблъсна всички слухове за съкровища.

— Но защо просто не предявихте претенции за къщата и не направихте каквото искахте? — попита Емили. — Никой не е знаел за мен, освен вие. И аз самата не знаех.

— Съдията Хенри Агню Уолдън е причината. Предявихме претенции за наследството преди пет години, но той каза, че иска да знае какво е станало с дъщерята. И не ни повярва, когато му обяснихме, че е починала като дете.

— Казах ви, че няма да повярва на нито една от приказките ви — обади се жената. — Скъпият ми брат съблазни и изостави дъщерята на съдията. И по този начин съдията научи на свой гръб неприятната истина за осиротелите деца.

— Е, и какво трябваше да направя? Тя сама ми се предлагаше — отвърна Дейвид, без в очите му да личи и най-малкото съжаление.

— Може би трябваше да кажеш „не“? — попита го лукаво сестра му.

— Ами ако ви прехвърля мястото? — предложи Емили. — Какво бих правила с една стара къща и куп бижута? Къде бих ги носила?

Като чуха това, и четиримата се обърнаха и я изгледаха с едно и също изражение на лицето, което гласеше: „Не ни мисли за глупаци“.

— Ще подпиша всички необходими документи — каза тя смирено. — Не бихте ли могли да подготвите набързо един договор?

— Каква великолепна идея! Ти подписваш за прехвърлянето на струващи милиони долари бижута и земя на нас, а по-късно отиваш в съда и се опитваш да си ги получиш обратно. Това ли е планът ти?

— Но аз ще съм прекалено уплашена, за да направя нещо — отвърна Емили и усети истерични нотки в гласа си. Дотук с куража, помисли си тя.

— Странно нещо са парите. Когато дори най-плахият човек притежава достатъчно от тях, той придобива невиждана смелост. Повярвай ми, госпожице Библиотекарка, един добър адвокат би могъл да те уговори да ни дадеш под съд и ти, разбира се, ще спечелиш. В края на краищата тя е била твоята прабаба.

— Достатъчно! — каза жената като изгледа Емили от горе до долу. — Ако поговориш още малко с нея, може да я помолиш да се омъжи за теб.

— И това е идея — отвърна Статлър като погледна към горната част от тялото на Емили, която се виждаше през полуразкъсаната рокля.

— Предлагам да я махаме оттук и да приключваме с това. Колкото по-скоро го направим, толкова по-скоро тялото й ще бъде намерено и ти ще бъдеш обявен за най-близкия жив сродник — каза жената. — И ми дай тези камъчета — добави, като изтръгна рубините от ръката на брат си.

Майкъл! — извика мислено Емили и страстно си пожела да го бе послушала, да бе му се подчинила и да не бе опитвала да се прави на фаталната жена.

Не можа да си помисли нищо друго, тъй като забиха игла в ръката й и после вече не усещаше нищо.