Джуд Деверо
Ангел за Емили (20)

Двадесета глава

Два дни, помисли си Емили, докато отваряше още един голям сандък на тавана в къщата на Мадисън. Вече два дни Майкъл не й бе обърнал никакво внимание. Вместо това бе обсебен от компютъра като всеки друг смотаняк на Земята. Че той правеше точно това, за което Емили го бе помолила, нямаше нищо общо с въпроса. Беше свикнала с цялото му внимание и сега съзнаваше, че страшно й харесва този великолепен мъж да бъде загрижен непрекъснато за всяка нейна мисъл и действие.

Но с всичко това явно бе приключено. От онази нощ, в която го бе помолила да й намери мъж, той бе станал съвсем различен. Следващата утрин, въпреки протестите на Емили, той бе слязъл в града и се бе върнал след час с един камион и с млад мъж от телефонната компания. Ако вече не бе виждала на какво е способен Майкъл, щеше да бъде смаяна, когато този мъж, напълно безплатно, разбира се, прекара жица от най-близкия стълб и инсталира телефон и електричество в старата къща. Майкъл можеше да включва и компютъра, и модема, в случай че решеше да влезе в Интернет.

Той бе донесъл и няколко чанти с провизии и когато Емили предложи да приготви закуска като си представяше, че може да използва по някакъв начин древната печка в кухнята, Майкъл отклони предложението й като каза, че има доста работа. А когато предложи да му помогне да влезе в Интернет, той й каза, че Алфред е до него, за да му помага, така че защо не си намери някаква друга работа? Той щял да я повика, когато откриел това, което търси.

Като премигна объркано от промяната на събитията, Емили се оттегли.

— Има ключове за всяка врата в къщата, скрити под третото или четвъртото стъпало на главното стълбище — каза Майкъл, докато продължаваше да гледа компютърния екран. Емили можеше да се обзаложи, че едновременно с това слуша някого, когото тя не вижда, тъй като от време на време измърморваше: „Да“ или „Не“. Освен това се чуваше и: „Не разбирам“, когато пипаше клавиатурата.

— Третото — извика той след нея. — Капитанът казва, че е третото стъпало. Освен това казва, че можеш да вреш носа си навсякъде, тъй като никъде нямало следа, по която да можеш да откриеш истината.

Чувствайки се като дете, което е било освободено и изпратено да се занимава само със себе си, Емили тръгна да търси ключовете. Разбира се, наистина имаше няколко връзки с ключове, скрити под третото стъпало, което бе притегнато толкова плътно, че само ако човек знаеше, че може да се отваря, би открил скривалището.

— Сам го направих — съвсем ясно се чу нечий глас в главата й.

— Налага ми се да говоря с ангели — каза тя на глас, — но за призраци е забранено. Върви да преследваш някого другиго.

Емили бе сигурна, че чу смях, но той утихна в далечината, така че може би капитанът или който е бил там бе решил да я остави сама. Като мърмореше под носа си, че почти всички мъже са отвратителни, тя тръгна направо към тавана. Ако се налагаше да изследва, то тя знаеше съвсем точно какво иска да изследва.

Но сега, след като бе прекарала цели два дни в огромния таван и въпреки че всичко, което бе видяла и открила, бе страшно интересно, тя бе още по-раздразнена от държането на Майкъл. Как можеше да приема и отблъсква толкова лесно хората? Бяха прекарали почти всяка минута заедно, откакто го бе блъснала с колата си, а сега той бе забил нос в онзи компютър и по цял ден нямаше никакво време за нея. Само се хранеха заедно. Дори не вдигаше поглед, когато тя влизаше в стаята, нито се опитваше да говори с нея, когато бе близо до него.

Миналата вечер се бе опитала да го заговори:

— Имаше ли късмет днес?

— Зависи какво наричаш късмет — отвърна той като дори не вдигна очи от компютърния екран.

— Откри ли някакво зло?

— Много. Точно в това е проблемът. В този компютър няма нищо друго, освен зло. Всяка една от тези истории се занимава с ужасни мъже и жени, които вършат ужасни неща. Почти невъзможно е да се открие кое зло е свързано с теб, особено след като ти си написала всичко това, следователно всеки един от тези случаи е свързан с теб.

— Може би бих могла да ти помогна — предложи с повече желание, отколкото й се искаше да му позволи да забележи.

— Не — отвърна той безгрижно. — Двамата с Алфред се справяме чудесно. Ти върви да разглеждаш тавана си. Капитанът казва, че там горе има някакви съкровища, но може би има предвид нещо сантиментално, свързано с него. От друга страна, той е бил богат човек.

Емили отново разбра, че я изпращат на детската площадка за игра.

— Намери ли някакъв мъж за мен? — попита тя. — Искам някой много красив. И мъжествен. Не забравяй, че искам половин дузина деца.

— Намерих трима преди няколко дни. Е, всъщност преди няколко часа.

— О! — възкликна Емили, като се почувства малко обезкуражена.

Майкъл я погледна над компютъра:

— Нали точно това искаше? Да не си променила решението си?

— Разбира се, че не. Какъв друг избор имам? Ти скоро ще си тръгнеш, а освен това отблъсна Доналд, така че ще трябва да се примиря с някого от тези мъже.

— Може да останеш и сама. Или да се омъжиш за някого по свой собствен избор.

— Не, благодаря. Ти ме накара да проумея колко съм неспособна в това отношение. — Погледна над главата му. — Винаги подбирам неподходящи мъже. Погледни Доналд. А после виж на какво друго попаднах. — Имаше предвид него, че той е толкова лош, колкото и всички останали мъже, които бе избирала през вековете.

Майкъл не си направи труда да погледне.

— Но все пак ти не си ме избирала, Емили. Аз те избрах. А сега върви и виж дали не можеш да откриеш съкровището. Капитанът казва, че били рубини. Жена му обичала рубините.

За миг Емили помисли да седне на дюшека и да не помръдне, само и само да не се подчини на властното му нареждане, но накрая рубините спечелиха. Когато тръгна нагоре по стълбите беше сигурна, че чу смях и знаеше много добре, че това бе капитанът, който се забавляваше от факта, че тя е избрала блещукащите камъчета вместо отмъщението.

— Жена ти вероятно се е самоубила, за да се отърве от теб — промърмори под носа си тя, а после веднага пожела да не бе го правила, тъй като почувства как духът изчезна. Вместо да бъде заобиколена от топъл смях, сега усещаше само студена празнота около себе си.

„Чудесно — каза си. — Обидих един призрак и един ангел. Кой е следващият, моля? Може би Господ трябва да ме пусне при дявола? С моя късмет мога да го ядосам толкова много, че да се разсърди и никога повече да не проговори на света.“

Тя се отправи с натежали крака към тавана и вече втори ден прекарваше там, ровейки из стари сандъци и преглеждайки годините на издаване на стотици книги. Не бе открила никакви рубини, но бе попаднала на чудесни мебели и книги, както и на един китайски сервиз, който бе много красив.

Беше през втория ден следобед, когато седна на един заоблен сандък и започна да разглежда нещата пред себе си. Трябваше да се признае на капитана, че е бил достатъчно упорит, за да държи вандалите далеч от тези съкровища през всичките изминали години. Емили познаваше няколко антиквари, които биха дали много, за да видят това, което гледаше тя в момента. И ако разбираше нещо от тези неща, то пред нея имаше някои наистина ценни предмети.

— Питам се колко ли струва всичко това? — заговори на глас тя, но вместо да мисли за пари си представи колко хубаво би стоял онзи люлеещ се стол с подлакътници във формата на орлови глави долу, във всекидневната. Освен това имаше един огромен сандък, пълен със завеси, и Емили се чудеше дали могат да бъдат подшити и използвани отново. Червените нямаше ли да стоят божествено в трапезарията? Почти виждаше пред очите си трапезарията на Коледа — навсякъде подредени червени свещи, онези съдове, които бе открила в огромния дървен сандък, подредени по масата, а тежките сребърни прибори блещукат в светлината на свещите. А…

Изведнъж цялата къща сякаш започна да вибрира. В началото реши, че сигурно започва земетресение, но когато погледна стените и мебелите в стаята, всичко стоеше неподвижно. Само въздухът вибрираше. Сякаш електрически ток течеше по въздуха на стаята и тя можеше да го почувства.

— Ангели и призраци — каза си на глас и разбра, че Майкъл най-после бе открил злото, което търсеше. Без дори да се поизтупа от праха тя хукна към стълбите, но Майкъл вече я бе изпреварил.

— Намерих го — каза той, като държеше компютъра така, че да види снимката на него. — Нямаше го в напечатаните материали, а в снимките. Не знаех, че можете да вкарвате снимки в тези машини. Не знаех…

Той млъкна и огледа таванското помещение. Като погледна на свой ред наоколо, Емили видя, каквото виждаше той. Всеки сандък, гардероб, кош и кутия бяха отворени, а съдържанието им бе извадено навън.

— Капитанът каза, че си доста добра в разтурията, но нямах представа…

Емили присви очи към него.

— Искаш ли да ми покажеш снимката и да престанеш да коментираш неща, които не са твоя работа?

— Искаш ли да знаеш къде са рубините?

Емили трябваше да прехапе езика си, за да не извика: „Да!“ Дни наред той се бе държал хладно с нея, така че сега тя можеше да му го върне.

— Ако капитанът иска да ми каже къде са, може да го направи, но това няма много голямо значение, тъй като ще трябва да ги предам в общината, защото тази къща е общинска собственост.

— О, да, разбира се — отвърна Майкъл. — И ти не искаш да изпиташ удоволствието от намирането им, нали?

— Можеш ли да се въздържиш да не ми се присмиваш достатъчно дълго, за да ми покажеш какво си намерил? И между другото, някой не мърда ли онези завеси ей там?

— Албърт! — строго извика Майкъл. — Ще изплашиш Емили. Виж това — каза той, като протегна компютъра към нея. — Един от тези мъже е отговорен за опита да те убият. Кои са те и какво общо имат с теб? Какво си причинила на един от тях?

След като го погледна с неприязън, тя се взря в снимката. На нея имаше трима мъже, които бяха облечени в стари и износени рибарски дрехи, смееха се срещу фотоапарата, а в ръцете си държаха четири рибки, големи колкото декоративни златни рибки.

— Никога досега не съм виждала някого от тях. Откъде измъкна тази снимка?

— От компютъра — отвърна Майкъл, сякаш тя току-що бе задала много глупав въпрос.

— Кой я е вкарал в компютъра и защо?

За миг Майкъл се заслуша, а после й обясни, че Доналд бил напъхал всички снимки в компютъра.

— Сканирал — автоматично го поправи Емили. — Искаш да кажеш, че това е само една от многото снимки, които има в компютъра?

— Да. Има поне петдесет. Не, Алфред казва, че са седемдесет и една, но само на няколко има надписи, така че не знае кои са хората на тях.

— Предполагам, че Доналд познава всеки един от хората на тези снимки — каза Емили.

— Да го повикаме ли? — попита Майкъл с усмивка.

— Той може би е малко… ъ-ъ… притеснен, че сме взели компютъра му — отвърна тя като на свой ред се усмихна. В мига, когато очите им се срещнаха, той погледна настрана и дружелюбното му държане отново стана хладно.

Тя въздъхна дълбоко. Нямаше да го попита защо изведнъж се бе настроил против нея или какво му бе станало, или което бе още по-лошо — къде бе сгрешила тя. Ако иска да се цупи — нека! А колкото по-скоро открият защо той бе тук, толкова по-скоро щеше да си тръгне и тя отново щеше да заживее живота си.

— Симпатични мъже — каза Емили, като изучаваше снимката. — Питам се дали са женени?

— Единият от тях се опитва да те убие, но другите двама може да са свободни. Просто трябва да ги сортираме кой кой е.

— Имам предложение. Защо не се срещна с тримата и този, в когото се влюбя лудо, със сигурност ще бъде убиецът.

Майкъл бе принуден да изостави хладното си държане и се разсмя, въпреки добрите си намерения.

— Добре, имаме работа за вършене. Утре вечер има голямо празненство в града и ние ще присъстваме. Там ще трябва да се срещнеш с двама мъже. Всичко е уредено. Сега трябва да разбера кои са тези мъже, така че и те да бъдат там. Щом се срещна с тях, веднага ще разбера кой се опитва да ти навреди.

— Ще разбереш ли защо?

— Съмнявам се, но мога да го накарам да ни каже.

— А после какво ще направиш? Как ще му попречиш да не продължи опитите си и да ме убие? Не можеш да го убиеш преди това, нали? Не можеш да го накараш да получи инфаркт, така ли е?

Майкъл я погледна поразен.

— Бог решава кой да живее и кой да умре, а не ангелите — отвърна сериозно, сякаш тя бе засегнала моралните му устои.

— Не, наистина, какво ще направиш, ако откриеш кой е мъжът?

За миг Майкъл изглеждаше смутен. Очевидно изобщо не бе помислил за това.

— Не знам. Ако го срещна, мога да отида направо при неговия ангел-хранител и да намеря отговорите на много въпроси. Но ако тръгна по другия път — да взема снимката у дома и да се опитам да открия под чия опека е, — може да ми отнеме години.

— Не можеш ли да го приравниш към земното време и да го направиш да трае колкото няколко часа тук?

Майкъл я погледна с присвити очи.

— Искаш да работя няколко години, когато можеш да се обадиш тук-там и да откриеш това, от което имаме нужда?

Емили си направи удоволствието да свие леко рамене, сякаш искаше да каже: „Е, на мен ми е все едно.“

— Има ли някой друг, освен Доналд, който би могъл да знае кои са тези мъже?

— Какво те кара да мислиш, че мога да познавам такъв човек? В края на краищата, щом не съм достатъчно умна, за да ми бъде казана истината за живота на капитан Мадисън, как може такава глупачка като мен да познава трима мъже, тръгнали на риболов?

— Емили! — процеди Майкъл, стиснал гневно зъби. — Сега не е време за твоите малки женски игрички. Това е много сериозно. Един от тези мъже се опитва да те убие и ние трябва да го спрем. Знам, че познаваш някой, който може да ни помогне. Трябва да уредя тези мъже да присъстват на празненството, трябва да те нарисуваме и…

— Айрин — отвърна бързо Емили. — И какво означава това, че трябва да ме нарисуваш?

Майкъл я погледна така, сякаш сама трябваше да се досети за отговора, без да се налага той да й го обяснява.

— Обади се на Айрин и й кажи, че идваме и че…

— Грим! Това имаш предвид, нали? — Вълна от гняв заля Емили, когато разбра какво има предвид с това да я „нарисува“. Когато бе за първи път в апартамента й, Майкъл бе гледал телевизия и като видя рекламата за Шоуто на Сали Джеси реши, че е за ангели. С искрено удоволствие Емили бе наблюдавала Майкъл, който изслуша цял куп сърцераздирателни истории, чието разрешение можело да се намери само с една добра прическа. Часове наред след това той й бе задавал въпроси относно значението на грима за една жена.

— Мъжете не виждат ли духа на жените? — попита той. — Има ли значение какво слагат те на очите си? Или какъв цвят е косата им? Не го разбирам това.

Но сега, изглежда разбираше идеално, помисли си Емили, щом възнамеряваше да гримира нея! Дотук с твърденията му, че била красива такава, каквато си е, каза си с горчивина.

— Дай ми телефона — рязко каза тя, без да отмества поглед от него.

— Емили, не исках да кажа, че не си… — Без да завърши мисълта си, той поизпъна рамене и тръгна надолу по стълбите. — По-добре й се обади веднага. Имаме доста работа.

Докато слизаше зад него, Емили искрено се надяваше, че той може да прочете всяка мисъл, която минава през главата й.

След минута набра личния номер на Айрин, на който тя отговаряше, независимо от обстоятелствата.

— Емили? — възкликна удивено Айрин. — Къде си, по дяволите? Знаеш ли, че ФБР те търси? И онзи егоцентрик, за когото възнамеряваше да се омъжваш, ми се обади три пъти. Какво си направила?!

— И да ти кажа, няма да ми повярваш. Виж, нуждая се от помощта ти.

— Каквото и да е, мила. Толкова се радвам, че си дала пътя на онзи ограничен господин Новинар. — Тя изрече името с искрено презрение. — Само затова ще изпълня всичко, което пожелаеш. Джон може да помогне. Мога да го накарам да направи всичко за мен.

Джон бе шефът на Айрин и Емили случайно знаеше, че приятелката й има любовна връзка с него.

— Знаеш ли за някакво голямо празненство, което ще се състои в града през следващите няколко седмици?! Не частно парти, а нещо по-голямо.

— Имаш предвид Бала на джаза?

— Сигурно. Можеш ли да ме вкараш на него? Всъщност имам нужда от два билета.

— Шегуваш се миличка, нали? Та аз дори не съм поканена на него. Трябва да си направил поне едно изявление по националната телевизия, за да бъдеш поканен. И откога искаш да ходиш на такива събирания? Не предполагах, че мечтаеш да се поотъркаш в богатите и снобите?

— Не мечтая. Но просто трябва да се срещна с някои мъже.

От другата страна на линията настъпи мълчание.

— Най-после. Емили, ти ми създаде настроение за цялата седмица.

— Не, наистина, трябва да се срещна с някои определени мъже, а не изобщо с мъже. Виж, искам да те помоля за една голяма услуга. Ще погледнеш ли една снимка с трима мъже на нея да ми кажеш дали ги познаваш? Много ми се налага да разбера кои са те. Ще ти я изпратя по електронната поща.

— Разбира се. Ще се постарая. Ако са местни знаменитости, ще ги позная или ще намеря някой, който ги познава. Изпрати ми снимката веднага, а аз ще ти звънна след това. Кажи ми номера си.

Майкъл докосна ръката на Емили и поклати глава. Не трябваше да дава телефонния си номер на никого, ако тяхната незаконна линия изобщо имаше номер.

— Ще ти изпратя снимката, а малко по-късно ще ти звънна отново.

— Мъдро решение, скъпа. Няма да се изненадам, ако ФБР подслушва телефоните ми. Не казвай на никого къде си, докато нещата не се поуспокоят. Между другото какво стана с онзи мъж, за когото твърдяха, че си го защитавала, онзи наемен убиец?

— О — възкликна небрежно Емили, — отдавна си отиде. Не съм го виждала от доста дни.

— Добре. Разбрах — отвърна Айрин, а после затвори.

Емили изпрати снимката, почака няколко минути, а после отново се обади на Айрин.

— Доста голяма игра си захванала, скъпа, знаеш ли? В какво си се забъркала?

— Познаваш ли ги?

— Не мога да повярвам, че ти не ги познаваш. Но и те обикновено не позволяват да бъдат фотографирани. Предполагам, че се страхуват някой да не използва снимките им, за да упражни вуду-магия на тях, а повярвай ми, има доста хора, които биха искали да забият карфички в тези мъже.

— Айрин!

— Добре. Мъжът отляво е Чарлс Уентуърт. Притежава повечето банки в щата. Мъжът в средата е Статлър Мортмън. Притежава земя. Може би около един щат земя. А онзи тип отдясно използва и двамата. Взима пари от Уентуърт, земя от Мортмън и строи разни сгради. Големи грозни сгради, които понякога падат върху хората. Знаеш ли Емили, всеки вестник ще плати луди пари за копие от тази снимка. Откъде я взе?

— От Доналд.

— Мили боже, значи наистина ти си откраднала компютъра му. Той така и каза, но никой не му повярва, особено откакто преди това каза на хората, че си мъртва. Правдоподобността на приказките му спада с всеки изминал миг. Друга телевизионна станция вече поставя под съмнение всяка дума, която е казал в репортажа си. Знаеш ли, мислят, че жената в твоята кола е била съпругата на Чембърлейн?

— Наистина ли? И какво ги кара да мислят така?

— Разби ме. Предполагам, че са правили аутопсия.

— Но как са открили достатъчно парчета от нея, за да направят аутопсия?

— О, почакай, Джон ми звъни.

Докато изчакваше на линия, Емили гледаше тримата красиви мъже на компютъра и се питаше какво общо имат те с нея. Беше извършила доста разследвания за Доналд, но никога не се бе захващала с толкова могъщи и богати хора.

Телефонът щракна отново, когато Айрин освободи бутона, и щом заговори, гласът й прозвуча съвсем странно. Тя почти шепнеше:

— Емили мила, няма да повярваш на това. Джон току-що ми каза, че двамата със съпругата му нямало да могат да присъстват на Бала на джаза и ми предложи техните билети.

Само за миг Емили погледна към Майкъл, защото се досети, че той бе намерил начин да осъществи това. Не й харесваше, че го бе направил, тъй като знаеше, че Балът на джаза щеше да бъде върхът в живота на Джон и неговата бедна, потисната женица.

— Джон каза, че никога не се е радвал толкова да се отърве от нещо. Каза, че жена му щяла да го замъкне на посещение при роднините й.

— Айрин, може ли да взема билетите?

— Разбира се. По някакъв начин чувствам, че тези билети нямаше да са в наличност, ако ти не бе ги пожелала. И защо се чувствам така, Емили?

— Нямам представа. Има и още нещо, Айрин. Ще доведа един приятел с мен в града, така че ще ни трябва място, където да отседнем.

Айрин се поколеба.

— О, не е мъж, нали? Около метър и осемдесет и пет и тъмна къдрава коса?

— Ами телефонните ти линии?

— Да не мислиш, че човек с положението на Джон ще позволи линиите му да бъдат подслушвани? Можеш да ми кажеш всичко.

Емили стисна устни.

— Тогава ще ти кажа най-страшното. Имам нужда от грим. Разбираш ли — като този по телевизията. Ще трябва да се гримирам така, че изобщо да не приличам на себе си.

— Няма да е толкова трудно като се има предвид, че носенето на червило ти е непознато. Е, кой е мъжът, когото ще се опиташ да хванеш на въдицата?

— Ще ти кажа истината. Моят ангел-хранител дойде на Земята, обеща ми да намери идеалния за мен мъж и ми каза, че трябва да се запозная с него на Бала на джаза. Така че разбираш защо трябва да изглеждам прекрасно. Ще ми трябват перука, грим и рокля.

— Ангел-хранител, а? Мили боже, Емили, когато тръгнеш по ръба, направо падаш в бездната.

— Да, но за нещастие падам от прекалено високо и прекалено често.

— По-добре, отколкото изобщо да не падаш — отвърна Айрин. — Виж мила, ще ви очаквам довечера или утре рано сутринта. Ще ти уредя срещи за утре, тъй като балът е утре вечер. Ще ти кажа само едно: когато започнеш да действаш, си невероятна.

— Щом се налага — отвърна Емили и затвори телефона, а после се обърна към Майкъл: — О, не, забравих да питам за роклята. Не мога да заема някаква от Айрин. Тя е поне трийсет сантиметра по-висока от мен.

— Нека аз да се погрижа за роклята — каза Майкъл, но не я погледна в очите. — Как беше името на онзи магазин, който толкова ти харесваше?

Емили нямаше да му достави удоволствието да го разбере веднага.

— Нямам представа за какво говориш — надменно отвърна тя.

Като я погледна над компютъра, той повдигна любопитно едната си вежда.

— Нюман Маркъс в Далас, Тексас — изрече тя нацупено.

Майкъл наведе очи, но по устните му заигра тънка усмивка.

— Ти винаги знаеш какво искам, когато го поискам, и винаги ме разбираш — тихо каза той. — Независимо дали съм с тяло или без, ти ме разбираш.

Емили искаше да му изкрещи, че сега не го разбира, както не го разбираше през последните два дни, но не изрече нищо. Вместо това промърмори нещо за връщане горе на тавана, а когато Майкъл не я спря, тръгна отново нагоре по стълбите.

Майкъл изгледа гърба й докато напускаше стаята, и гледката отне почти цялата му сила и решителност да остане на мястото си.

— Дължа й поне това — каза си на глас, а после си припомни самотния й начин на живот през последните й два живота, дължащ се само на неговата намеса. — Няма да го направя отново — промърмори, вдигна телефона и с помощта на Алфред получи номера на централния магазин в Далас.

Половин час по-късно Майкъл усмихнат затвори телефона. С помощта на една любезна продавачка бе поръчал рокля, за която получи уверенията, че щял „да си умре“, щом я зърне. „Надявам се, че няма да стане точно така“ — бе казал той, а жената се бе разсмяла. Когато му съобщиха, че роклята струва над десет хиляди долара, той погледна към компютъра, а дотогава Алфред вече бе намерил номера на някаква кредитна карта и адрес, които Майкъл изрече в слушалката. Кредитът веднага бе одобрен. Той не знаеше нито попита чий е, но месец по-късно един приказно богат мъж получи сметка за пазаруването на съпругата си, която включваше стойността на една рокля, обувки и подходящо палто. Секретарката му плати сметката, без да й мигне окото.

Щом уреди роклята, Майкъл се върна към компютъра. Може би все пак щеше да открие защо някой би искал да убие неговата Емили.

— Поправка — каза си на глас. Не неговата Емили. Емили скоро щеше да принадлежи на мъж за когото го увериха, че е мил, грижовен, интелигентен, добър събеседник, с чувство за хумор и…

Майкъл престана да трупа останалите добродетели, които познатият му ангел бе изредил за мъжа, който щеше да присъства на бала утре вечер.

— Алфред — рече той, без да вдига глава от компютъра, — кажи на капитана, че искам рубините на съпругата му. — После се заслуша за миг. — Да, целия комплект. Огърлицата и обиците. Не, няма да си ги получи обратно. Ще ги дам на Емили.

Той отново се извърна към компютъра и се опита да се съсредоточи само върху него.