Джуд Деверо
Ангел за Емили (2)

Втора глава

Когато Емили се събуди на следващата сутрин, веднага я обхвана чувство на паника. Сигурно закъсняваше за работа или трябваше да се срещне с някого за обществена работа, или трябваше… Отначало с недоверие, а по-късно с блажено облекчение осъзна, че има пред себе си цели три свободни дни. Нямаше нужда да прави нищо чак до вторник, а днес бе едва събота.

Като се обърна под топлата завивка и се мушна още по-навътре в чудесните бели чаршафи, тя си помисли: Какъв странен сън сънувах снощи! За ангели с кафяви очи и катастрофа с колата, и… После продължи да спи, без дори да довърши мисълта си.

Събуди я слънчева светлина, която блестеше право в очите й. Докато примижаваше срещу прозореца, стори й се, че вижда фигура на мъж, застанал точно пред него. Не виждаше лицето му, но й се стори, че той бе обгърнат от две огромни бели крила.

— Все още не съм се разсънила напълно — промърмори тя и се мушна обратно под завивките.

— Добро утро — чу се приятен мъжки глас.

Без да обръща внимание на гласа, Емили продължи да стиска очи.

— Донесох ти закуска — продължи гласът. — Има току-що набрани ягоди от градината на собственика и топли кифлички, студено мляко и горещ чай. Освен това, накарах стопанката да ти приготви рохко яйце. Нали така ги обичаш?

Всяка следваща дума възстановяваше малко по малко всичко, случило се предната нощ. Разбира се, това, което си спомняше, не би могло да е истина. Тя любопитно смъкна завивката надолу и го погледна. Той бе облечен в същите тъмни панталони и риза от снощи и сега, на дневна светлина, ясно се забелязваше, че бяха мръсни и лекьосани.

— Върви си — каза тя и се опита да се пъхне обратно под завивката.

— Накарах те да спиш прекалено дълго — констатира той, сякаш наблюдаваше научен опит и следващия път щеше да има предвид да сложи малко по-малко от някое вещество в рецептата.

Емили разбра, че едва ли ще може да поспи още.

— Само не започвай отново — изохка тя, отметна завивките настрана и отмести кичурите коса, паднали пред очите й. Сега, когато се разсъни, почувства, че цялото тяло ужасно я боли. Не си спомняше много от миналата нощ, след като потегли от клиниката, но сигурно си бе легнала със… Само един поглед надолу потвърди предположението й, че все още носи останките от бежовата си вечерна рокля и без съмнение — останките от грима си.

Като уви завивката около себе си, Емили седна в леглото.

— Искам да си вървиш — твърдо рече тя. — Изпълних дълга си, така че сега искам да се махнеш. Не желая повече да те виждам.

Непознатият продължи да се държи така, сякаш изобщо не я беше чул.

— Чаят е много горещ, така че внимавай да не се изгориш — каза той и й подаде красива порцеланова чашка, сложена върху чинийка.

— Не искам… — започна тя, но преглътна останалата част от изречението, когато го погледна. Има нещо успокоително в очите му, помисли си тя, като взе чашата и започна да отпива от чая. Той сложи подноса с храна на скута й, а после се просна на леглото до нея.

Успокоителни очи или не, но това вече бе прекалено.

— От всички самонадеяни… — започна тя, докато оставяше чашата и се измъкваше от леглото.

— Говорих долу с един мъж, който бил от… как го каза… от полицията и разследвал автопроизшествие, за което му докладвал докторът.

Емили спря, стъпила с единия крак на пода, и го погледна.

— Полицаят каза, че ако не повдигна обвинение, той не би могъл да направи нищо по отношение на катастрофата. Но ако подам оплакване и те открият, да кажем, че си карала прекалено бързо или — което е по-лошо — че си била… а-а… на празненство и си пийнала чаша шампанско или дори две — е, това вече би могло да има сериозни последствия.

Емили замръзна на място така, както го гледаше, а съзнанието й започна бавно да възприема думите му. Пред очите й веднага се занизаха картини на затворнически решетки и публични процеси за каране в пияно състояние. Досети се, че полицията може да измери следите от спирачките и по тях да разбере колко бързо се е движила колата. И като се имаше предвид с каква скорост бе карала миналата нощ, тя със сигурност бе оставила следи, които нямаше да изчезнат, дори пътната настилка да се съсипеше.

— Какво искаш? — прошепна тя през внезапно пресъхналото си гърло. Почувства да я побиват тръпки от страх.

— Емили — промълви непознатият и протегна ръка към нея, но тя рязко се дръпна назад. Той въздъхна. — Аз… — Поколеба се, докато я гледаше право в очите, и Емили имаше чувството, че се опитва да прочете мислите й. Нека! — помисли си тя и го погледна настойчиво.

По устните му пропълзя лека усмивка и той се отпусна на леглото.

— Хайде, хапни си кифличка. И яйцето ти изстива.

— Какво искаш? — повтори тя ядосано.

— Да започнем с нещо по-лесно — отвърна той и намаза с масло една кифличка. — Какво ще кажеш да прекараш уикенда с мен?

— Ти си ненормален — отвърна тя, а после спусна и другия си крак на пода и се изправи.

След миг той застана пред нея и щом сложи ръце на раменете й, тя веднага се почувства по-спокойна.

— Емили, какво ще стане, ако ти кажа, че не си спомням кой съм? Че не знам защо бях на онова шосе снощи или как се бях озовал там? И че не си спомням абсолютно нищо отпреди мига, в който ме блъсна с колата си?

Тя вдигна очи, вече, без да се страхува от него.

— Тогава трябва да отидеш в полицията и да… — Пред очите й отново се занизаха картини от полицейското разследване. Те щяха да го разпитват кой го е блъснал, а после щяха да разпитват и нея — снощи наистина бе пийнала шампанско на церемонията по награждаването — и да… Замисли се за политическата кариера на Доналд и замесването му с осъдена пияна шофьорка.

— Какво искаш да направя? — попита тя.

Поне вече не повтаря, че е ангел, каза си тя, така че имаше надежда, че ще си спомни кой е в действителност. Сигурно някой го търсеше. Може би съпруга, помисли си тя и погледна очите му, обрамчени с гъсти мигли.

— Ето, така е по-добре — промърмори усмихнато той.

— А сега защо не седнеш отново в леглото и не хапнеш? Усещам, че умираш от глад, така че — давай!

Тя наистина се бе поуспокоила и вече не се страхуваше от него. Той бе загубил паметта си и сигурно сам бе доста изплашен.

— Емили — каза мъжът, държейки завивките отметнати, докато тя се пъхне под тях, после сложи подноса в скута й. — Имам нужда от помощта ти. Мислиш ли, че можеш да прекараш този дълъг уикенд, помагайки ми? Собственикът на хотела каза, че си платила стаята предварително и няма да ти върнат нищо, ако сега решиш да се прибереш у дома. — Подаде й намазана с масло кифличка. — Знам, че сигурно има много неща, които искаш да направиш, неща, които си мислила да правиш с… с Доналд. — Името сякаш заседна в гърлото му. — Но може би ще отделиш малко време, за да ми помогнеш. — Погледна я с плаха усмивка, изпълнена с надежда.

Емили сведе поглед към подноса и не му отвърна.

— Не си спомням нищо — продължи той. — Не знам какво обичам да ям, нито как да си купя дрехи, нито какво обичам да правя. Знам, че това ще ти донесе доста грижи, но може би ще успееш да ми помогнеш да открия какво харесвам и какво…

Емили не можа да се сдържи и се разсмя.

— Нима се надяваш да повярвам на тази прочувствена измислица? — Тя започна да бели яйцето си. — Какво всъщност искаш от мен?

Той я възнагради със зашеметяваща усмивка.

— Да откриеш кой, по дяволите, ме изтърси в онази пустош снощи и ме остави да умра. Знам, докторът каза, че нищо ми няма, но имам такова главоболие, което би убило повечето смъртни.

— Тогава трябва да те заведем на лекар — каза веднага тя и посегна да отметне завивките.

Но той ги придърпа обратно.

— Не искам да привличам повече вниманието върху себе си. Аз… — Вдигна очи към нея. — Мисля, че някой се опитва да ме убие.

— Тогава трябва да отидеш в полицията.

— И ще трябва да им кажа за теб, нали?

— Предполагам — отвърна тя и започна да яде отново, докато обмисляше казаното от него. Ако се замесеше с полицията, то със сигурност можеше да се сбогува с бъдещия си живот. Дали Националната библиотекарска асоциация щеше да оттегли наградата си? — Наистина не мисля, че съм точно човекът, който ти е необходим, за да разрешиш случай на убийство — добави. — Може би трябва да наемеш частен детектив. Говоря ти съвсем сериозно. Не съм някоя от тези смели жени, които тайничко мечтаят да носят пистолет и да се промъкват около мръсни складове през нощта. Аз съм по-скоро от академичния тип. Вълненията ми са от втора ръка. И точно това ми харесва!

— Не те моля да ми помогнеш да открия хората, които се опитаха да ме убият. Моля те само да ми помогнеш да възвърна паметта си. Съмнявам се убийците да са били толкова глупави, че да ме оставят пред град, където ме познават. Всъщност — продължи той, докато разкопчаваше ръкавите си — мисля, че сигурно съм бил вързан и сложен в багажника на кола.

Когато протегна ръце към нея, тя видя около китките му следи от впити въжета.

— Имам и на глезените.

— И не си спомняш нищо отпреди снощи? — попита тя, докато довършваше млякото си. — Нищо?

— Не, но тази сутрин сякаш разбрах нещо. Не обичам испански омлети.

Емили не можа да се сдържи да не се засмее. В един миг той говореше за убийство, а в следващия — за испански омлети.

— Прекарай този уикенд с мен — каза той, а очите му я гледаха умолително. — Искам да опитам всички храни, да видя всичко наоколо, да направя всичко, което мога, и нещо сигурно ще ми подскаже кой съм.

— Нещо друго може и да си, но едва ли ангел — отвърна тя закачливо.

— Много добре си спомням това — тихо каза той и погледна надолу.

За миг Емили помисли, че ще започне да дрънка отново онези глупости, но вместо това, той стана от леглото и отиде към старинната тоалетка в другия край на стаята.

— Виж — каза и гордо й връчи един портфейл. — Вътре има някои интересни неща.

Емили избърса пръстите си със салфетката, а после взе портфейла и погледна в него. Да, вътре наистина имаше някои „интересни“ неща. Първо, имаше трийсет и пет хиляди долара в брой. Имаше златна кредитна карта, подписана отзад от Майкъл Чембърлейн, и шофьорска книжка от Ню Йорк, която — доста странно — беше без снимка. Но пък имаше адрес.

— Полицаят вече се е обаждал — информира я Майкъл. — Това е една от причините, поради които е дошъл, тъй като информацията, предоставена от доктора, не се е проверила.

Тя премигна объркано.

— Не се е проверила? А, разбирам. Не се е потвърдила. Това, което си казал на доктора, не се е потвърдило. Сигурно английският не ти е роден език.

— Сигурно ми е поне втори език — отвърна усмихнато той. — Ще ми помогнеш ли?

За миг през съзнанието на Емили преминаха всевъзможните последствия от едно такова решение. Доналд, разбира се, щеше да побеснее, когато разбереше. Но пък Доналд я бе предал. Всъщност ако не му бе толкова сърдита за това, че не се появи, след като се закле, че ще дойде, то тя сигурно нямаше да блъсне този човек.

Оставаше и въпросът какво щеше да прави, ако кажеше на този мъж да се маха — ако му кажеше: Не, няма да ти помогна. Освен че щеше да прекара останалите двайсет години в затвора, щеше да се наложи да се справи с един доста отегчителен уикенд. Една от причините да харесва толкова много Доналд бе, че той винаги имаше идеи за това как иска да прекара деня. Не бе от тези, които стоят пасивно и оставят жената да планира всичко.

Айрин казваше, че Доналд „влачи Емили наоколо си, сякаш е малкото му кученце“, но на Емили й харесваше да бъде край него и й допадаше трескавата атмосфера, която винаги го заобикаляше.

Така че сега можеше да си върви вкъщи и да започне да отговаря на стотици въпроси, като например защо се бе върнала по-рано, или можеше да остане тук и да прекара сама целия уикенд. Съвсем сама. Без да говори с никого. И да се скита самотна. Напълно изоставена.

— Разбрах, че в града има панаир на занаятите — каза Майкъл. — Знаеш ли какво представлява това?

Сините очи на Емили светнаха и тя се засмя.

— Хора от цялата област носят неща, които са изработили сами, и ги продават на сергии.

— Звучи скучно — промърмори той и погледна през прозореца.

— Ни най-малко! Американските занаятчийски изделия са чудесни! Има кошници, дървени играчки, бижута, кукли и… и просто всичко, за което можеш да се досетиш. А хората са толкова мили и… Ти ми се присмиваш. — Усмивката й угасна, а устните й се свиха. — Предполагам, че по-скоро би отишъл на някой футболен мач.

— Нямам представа. Не бих могъл да ги различа. Мислех си само, че си много красива.

Емили не го възприе като комплимент. Всички мъже, които някога й бяха казвали, че е красива, обикновено искаха нещо. И тя прекрасно знаеше какво е то!

— Не мисля, че номерът ти ще мине — тихо проговори тя. — Сгодена съм и скоро ще се женя, а ти…

— А аз нямам представа кой съм и какво представлявам — продължи той, като й се усмихна мило. — Виж, Емили, ти си много хубава и мисля, че имаш и много добро сърце. Коя друга жена би решила да помогне на някакъв напълно непознат мъж?

— Някоя, която иска да не влиза в затвора — каза тя, разсмивайки го.

— Е, може би казах всичко това, за да привлека вниманието ти. Във всеки случай искам да кажа, че доколкото знам, може да имам жена и половин дузина деца някъде по света. Какво ще стане, ако я открия и се наложи да й кажа какво съм направил, когато не съм бил с нея?

— Не съм сигурна дали женените мъже в Америка или където и да било другаде са толкова верни на съпругите си — промърмори тя под носа си.

— Може би аз съм такъв. Не знам. А какво ще кажеш за Патока^[1]? Дали той е верен?

— Ако още веднъж го наречеш така, ще те оставя да се оправяш сам. Ясно ли е?

Майкъл се усмихна.

— Доколкото разбирам, няма да отговориш на въпроса ми за неговата вярност.

— Нека да си изясним някои неща веднага — каза тя енергично. — Ще ти помогна да се опиташ да възстановиш паметта си, но трябва да спазваш някои основни правила.

— Слушам те.

— Първо, личният ми живот е забранена зона. И тялото ми е забранена зона. Дръж ръцете си далеч от мен.

— Разбирам. Ти си в харема на друг мъж.

— Не съм в никакъв харем и… — Тя го погледна с присвити очи. — Веднага престани. Разбирам много добре какво правиш. Опитваш се да ме дразниш, да ме ядосаш. Това не ми харесва.

— Но ти приличаш на ангел, когато си ядосана. Очите ти блестят и…

— Предупреждавам те! Веднага престани с тези комплименти или разваляме сделката. Ясно ли е?

— Съвсем ясно. Някакви други темелни правила?

— Основни правила. Наричат се основни правила. И още нещо. Не искам повече да чувам нито дума за онези ангелски истории. Не искам да ми казваш, че си ангел, че аз съм ангел или че… че…

— Че всички ние сме ангели, само че някои от нас имат човешки тела, а други не? За тези истории ли говорим?

— Точно за тях. И днес ще ти потърсим друга стая. Не можеш да прекараш още една нощ в една стая с мен. Е, съгласен ли си с всичко това?

— Разбира се. Естествено. Само че трябва да ми обещаеш нещо.

— Например?

— Че ако ти самата поискаш да пренебрегна някое от тези правила, ще ме уведомиш. Ако поискаш да поговорим за твоя личен живот, ако поискаш да те докосвам и ако поискаш да слушаш за ангели, обещай, че ще ми кажеш. — Щом свърши, той протегна ръка към нея. — Сключваме ли сделката?

Емили се поколеба, чувствайки, че трябва да му каже да напусне живота й, но стисна ръката му. И отново, в мига, когато се докосна до него, я обзе усещането за пълно спокойствие. Чувстваше, че всичко щеше да бъде наред и че животът й щеше да се подреди така, както тя пожелаеше.

Измъкна ръката си от неговата.

— Сега искам да се махнеш, за да мога да се облека. Ще се срещнем долу след час, после ще отидем да ти купим някакви нови дрехи и да ти намерим къде да прекараш следващата нощ. Със сигурност ще е някъде другаде, а не тук, с мен — промърмори тя.

— Благодаря ти, Емили — каза той усмихнато. — Ти си ангел.

Отвори уста, за да протестира, но я затвори безмълвно, като видя шеговитата искра в очите му.

— Марш оттук! — извика тя засмяно. — Върви!

И той напусна стаята й.

Емили бе на път за банята, когато телефонът иззвъня.

— Хей! Моята малка любима кифличка, сърдиш ли ми се? — чу гласа на Доналд. — Ще ми простиш ли, ако ти кажа, че съм бил на крак цяла нощ и съм предавал пряко за един пожар — много голям пожар, — и съжалявам от дъното на душата си?

Емили седна на леглото, радвайки се да чуе познатия глас.

— О, Доналд, прекарах най-ужасните часове в живота си. Не можеш да си представиш какво ми се случи. Блъснах човек с колата си!

За миг Доналд замълча и тя си представи как челото му се набръчква.

— Разкажи ми всичко — каза той сериозно. — По-точно за полицейския доклад. Какво каза полицията?

— Нищо. Не повикахме полиция, т.е. снощи ги нямаше. Тази сутрин казали на Майкъл — той е мъжът, когото блъснах, — че може да повдигне обвинение и да ме вкара в затвора до живот, но…

— Емили! Намали оборотите и ми разкажи всичко отначало.

Тя се стараеше да обясни колкото можеше по-добре, но Доналд продължаваше да я прекъсва и да задава все същите въпроси за полицията.

— Доналд, ако не ми позволиш да разкажа цялата история, ще си помисля, че се интересуваш само от това как тя ще се отрази на кариерата ти.

— Това е абсурдно и ти го знаеш. Попитах те дали си наранена.

— Не, не съм, но карах твърде бързо по път с много завои и бях изпила най-малко две чаши шампанско.

— Но този тип няма да повдигне обвинение, нали?

Устните на Емили се опънаха и тя си пое дълбоко въздух.

— Не — отвърна спокойно, — но иска в замяна на това да правя с него секс във всевъзможни пози.

Доналд естествено не й повярва.

— Ако научиш нещо ново, да не забравиш да ми го покажеш.

На Емили изобщо не й бе смешно, тъй като за него представата за мъж, който иска да прави секс с нея, явно звучеше направо абсурдно.

— Всъщност този мъж, Майкъл Чембърлейн, е великолепен и спи в моята стая. Купих си черно копринено боди.

— Това е прекрасна идея — отвърна Доналд. — Остави го да стои при теб, за да можеш да го наблюдаваш дали няма някакви признаци за наранявания. И направи всичко, за да се убедят околните, че на господина му няма нищо. Няма нужда този смотаняк да се пробва по-късно с някое телефонно изнудване.

— Доналд! — сърдито възкликна Емили. — Той не е смотаняк и аз наистина прекарах нощта с него.

Доналд се изсмя самоуверено, което я вбеси още повече.

— Емили, любов моя — продължи той. — Имам ти доверие, а и ти никога досега не си притежавала каквото и да било черно бельо. Прекалено си практична, за да харчиш парите си по този начин.

— Е, може би сега ще започна! — каза тя със свити устни.

— А-ха, а пък аз сигурно ще започна да карам волво. Трябва да вървя. Оставям те да си прекараш добре с новата придобивка. Обичам те! — И затвори телефона.

За миг Емили остана да гледа втренчено слушалката. Току-що я бе зарязал. Дори не спомена за идване при нея, за да прекарат заедно остатъка от уикенда, а и не бе обърнал никакво внимание на това, което му бе казала за другия мъж. Ангел, а не мъж, каза си тя и постави слушалката върху вилката.

После стана и влезе в банята да се изкъпе, като през цялото време не спря да проклина Доналд. Практична, а? — помисли си тя. — Коя жена иска да я мислят за практична? И коя жена иска да й кажат, че никога не е притежавала черно копринено бельо, дори това да е истина?

Щом излезе от банята, Емили погледна към гардероба отсреща. Вчера бе разтворила куфарите си, докато чакаше Доналд да се появи с извинения и рози в ръка. Не че някога се бе появявал с рози, но обикновено почти я удавяше в извинения.

Всичко в гардероба бе „практично“. Тя бе консервативен пътник и всичко, което носеше със себе си, можеше да се комбинира помежду си, а и всяка дреха можеше да се изпере. Практична, с истинско отвращение си каза тя и затвори вратите на гардероба.

На края на леглото висяха останките от бежовата й вечерна рокля, но дори тя бе практична. Или поне бе до мига, в който се спусна по склона на пролома посред нощ, а сега бе станала на парцали.

Тя облече един тъмносин панталон, бледорозова блуза и съвсем обикновена синя плетена жилетка, а после се погледна в огледалото. Косата й — най-красивото нещо в нея — бе прибрана назад със синьо шалче, а малкото грим, който бе използвала, трябваше да я направи да изглежда „естествена“. Е, Доналд я харесваше точно така. Казваше, че не може да понася „нарисуваните кукли“, както ги наричаше. Айрин твърдеше, че той не може да понася някой да е по-красив от него.

Но като се погледна в огледалото, трябваше да се съгласи, че не е от типа жени, на които се случват лудешки, вълнуващи приключения. Беше красива по свой собствен ненатрапчив начин — с големи кафяви очи, малко носле и красиви розови устни. Дори да сложеше повече червило, пак не можеше да направи устните си пълнички и съблазнителни като на манекенките. Само косата й — тъмнокестенява, гъста и пищна, със съвсем леки чупки — й придаваше известен сексапил.

Но сексапилът не й бе необходим за работата й като библиотекарка, помисли си тя и въздъхна. Не, ненатрапчивата й красота, стегнатата й, елегантна фигура, както и гардеробът й бяха съвсем подходящи за нея.

— Естествена и практична — промърмори Емили, докато излизаше от стаята.